Донато Каризи
Шепнещият (26)

25

— Сабин обича кучета, знаете ли?

Каза го в сегашно време, помисли Мила. Нормално: тази майка още не беше си разчистила сметките с мъката. Скоро щеше да започне. И жената доста време нямаше да намери нито спокойствие, нито сън.

Но сега още не, беше много рано.

Кой знае защо, в случаи като този мъката понякога оставя известно пространство, мембрана между себе си и новината, еластична бариера, която се удължава и връща назад, без да позволи думите „открихме тялото на дъщеря Ви“ да пристигнат до местоназначението си със своето послание. Думите отскачат от това странно чувство на покой. Една кратка пауза на примирение преди рухването.

Преди два часа Чанг беше предал на Мила плик с резултатите от ДНК теста. Момичето върху дивана на Кобаши се оказа Сабин.

Третата отвлечена.

И третата намерена.

Вече утвърдена схема. Все същият modus opemndi, би казал Горан. Никой не се осмели с хипотеза за самоличността на трупа, но всички очакваха да бъде тя.

Мила остави своите колеги да си изясняват претърпяното поражение в къщата на Фелдхер и да търсят в планината от отпадъци възможни улики, водещи към Алберт. Поиска кола от Департамента и сега се намираше в дневната на родителите на Сабин, в земеделски район, населяван предимно от коневъди и хора, избрали да живеят в досег с природата. Измина почти сто и петдесет километра дотук. Слънцето залязваше и тя можа да се наслади на пейзажа: горите, набраздени от потоци, които после се сливаха в езерца с кехлибарен цвят. Мислеше си, че за родителите на Сабин нейното посещение — дори в този необичаен час — ще е нещо успокояващо, знак, че някой се грижи за детето им. Не грешеше.

Майката на Сабин беше дребничка, суха, с прорязано от бръчки лице, придаващи му сила.

Мила разглеждаше снимките, които жената сложи в ръцете й, слушаше я да разказва за първите и последни седем години живот на Сабин. Бащата стоеше прав в един ъгъл на стаята, подпрян на стената с ръце отзад: поклащаше се със сведен надолу поглед, съсредоточен единствено в дишането си. Вероятно жената беше силната личност в къщата.

— Сабин се роди преждевременно, осем седмици преди термина. Тогава си казахме, че се е случило, защото е искала неистово да се появи на белия свят. И в известна степен е така…

Засмя се и погледна мъжа си, той кимна.

— Лекарите веднага казаха, че едва ли ще оживее, тъй като сърцето й е прекалено слабо. Но въпреки всякакви предвиждания Сабин устояваше. Беше дълга колкото дланта ми и тежеше едва петстотин грама, но се бореше упорито вътре в кувьоза. И седмица подир седмица сърцето й ставаше все по-силно… Тогава лекарите бяха принудени да променят мнението си и обявиха, че вероятно ще оцелее, но нейният живот ще бъде осеян с болници, лекарства, хирургически намеси. С една дума, по-добре да си пожелаем да умре…

Направи кратка пауза.

— И го направих. По едно време бях напълно убедена, че детето ми ще страда през остатъка от дните си. Затова се помолих сърцето й да спре. Сабин се оказа по-силна и от моите молитви: разви се като нормално дете и осем месеца след раждането я донесохме у дома.

Жената млъкна. Изведнъж изражението й се промени, стана по-сурово.

— Този мръсник направи безполезни всичките й усилия!

Сабин беше най-малката от жертвите на Алберт. Отвлякъл я от въртележката на лунапарка в събота вечерта. Пред бащата и майката и пред очите на всички останали родители.

„Обаче всеки е гледал собственото си дете — беше казала Роза на първото им събиране в Мислилището. — На хората не им пука, това е реалността.“

Мила не беше дошла в тази къща само за да утеши родителите на Сабин, а и да им зададе няколко въпроса. Знаеше, че може да се възползва от тези моменти, преди страданието да изскочи от своето временно убежище и да заличи непоправимо всичко. Също така не забравяше, че двамата съпрузи са разпитвани десетки пъти за обстоятелствата, при които е изчезнала малката, но колегите й едва ли са имали нейния опит в издирването на изчезнали деца.

— Факт е, че единствено вие сте могли да забележите или видите нещо. При останалите случаи похитителят е действал на изолирани места или когато е бил сам с жертвите си. В този случай е поел риск. Затова е възможно нещо да се е объркало.

— Искате да ви разкажа всичко отначало?

— Да, моля ви.

Жената събра мислите си, после започна.

— Вечерта беше специална за нас. Трябва да знаете, че когато дъщеря ми навърши три години, ние решихме да напуснем работата си в града, за да се преместим тук. Привличаха ни природата и възможността детето ни да израсне далече от шума и смога.

— Казахте, че тази вечер е била специална за вас…

— Точно така.

Жената потърси погледа на съпруга си, после продължи.

— Спечелихме от лотарията. Доста добра сума. Не толкова, че да станем много богати, но достатъчно да осигурим също и на Сабин и нейните деца едно достойно бъдеще… Аз не бях играла никога, но една сутрин купих билет и то се случи.

Жената се насили да се усмихне.

— Обзалагам се, винаги сте се питала как изглежда някой, спечелил от лотарията.

Мила кимна.

— Е, сега знаете.

— Значи сте отишли на лунапарк за да празнувате, така ли?

— Правилно.

— Бих искала да си припомните и заради мен моментите, докато Сабин е била върху въртележката.

— Заедно избрахме синьото конче. По време на първите две обиколки баща й остана с нея. После Сабин настоя да направи третата сама. Беше много упорита, затова се съгласихме.

— Разбирам, при децата е нормално — каза Мила, за да я освободи предварително от всякакво чувство за вина.

Жената вдигна очи към нея, после убедено каза:

— На въртележката имаше други родители, всеки до своето дете. Аз не откъсвах очи от моето. Кълна се, че не съм я губила от поглед, като изключим миговете, в които се намираше от другата страна.

„Изчезването на Сабин е нещо като игра на престиж“ — беше казал Стърн в Мислилището, позовавайки се на кончето, появило се празно.

Мила обясни:

— Нашата хипотеза е, че похитителят вече се е намирал на въртележката — един родител сред толкова други. От това извадихме заключението, че той изглежда като обикновен човек. Успял е да мине за баща на семейство, изчезвайки веднага с детето, като се е слял с тълпата. Сабин може би е плакала и протестирала, но никой не е обърнал внимание, защото в очите на другите е изглеждала само като едно дете, което е капризничело.

Вероятно предположението, че Алберт се е престорил за баща на Сабин, беше най-болезненото нещо.

— Уверявам ви, полицай Васкес, че ако на тази въртележка е имало страничен човек, щях да разбера. Една майка има шесто чувство за тези неща.

Каза го толкова убедено, че Мила не посмя да я разубеждава или възразява.

Алберт владееше мимикрията перфектно.

Двайсет и пет агенти от полицията, затворени за десет дни в една стая бяха проучили внимателно стотици снимки, направени в лунапарка онази вечер. Прожектираха и аматьорските записи, направени с видеокамерите на семействата. Нищо. Никой от кадрите не беше запазил образа на Сабин с нейния похитител, дори бегло. Нямаше ги в нито една фотография, дори като избледнели сенки на заден план.

Нямаше други въпроси, затова Мила се сбогува. Преди да си тръгне, майката на Сабин настоя да вземе една снимка на дъщеря й.

— Така няма да я забравите — каза.

Не знаеше, че Мила щеше да я помни и без нея, а след няколко часа щеше да отдаде дължимото на тази смърт под формата на нова рана.

— Ще го хванете, нали?

Въпросът на бащата не я изненада, даже го очакваше. Всички го задаваха. Ще намерите ли дъщеря ми? Ще заловите ли убиеца?

И тя отговори както винаги в подобни случаи.

— Ще направим всичко възможно.

Майката на Сабин се е помолила дъщеря й да умре. Молбата й беше чута след седем години. Това си мислеше Мила, докато шофираше на връщане към Студиото. Горите, които на идване радваха очите й, сега изглеждаха като зловещи пръсти, които, разклатени от вятъра, се катереха по небето.

Програмира сателитния навигатор да я върне назад по най-краткия път. После настрои дисплея на нощен режим. Синята светлина успокояваше.

Радиото приемаше само станции на средни вълни и след напразно превъртане успя да хване една, която излъчваше стари парчета. Държеше на съседната седалка снимката на Сабин. Слава богу, спестиха на родителите й скръбната практика по разпознаването на тленните останки, вече полуразложени и плячка на трупната фауна. Затова благослови откритията, направени в областта на извличането на ДНК.

Краткият разговор беше оставил в нея някакво чувство за незавършеност. Нещо не вървеше, нещо не беше се задействало и тя не можа да се отпусне. Заради направеното заключение. Един ден тази жена е купила билет от лотарията и е спечелила. Детето й беше станало жертва на сериен убиец.

Две невероятни събития в един-единствен живот.

Ужасяващото беше, че двете събития са свързани.

Ако не бяха спечелили от лотарията, никога нямаше да отидат на лунапарк, за да го отпразнуват. Сабин нямаше да бъде отвлечена и брутално убита. Смъртта се беше оказала крайното възнаграждение за този неочакван късмет.

„Не е вярно — повтори си няколко пъти. — Той е избрал семействата, а не децата. Щял е да я отвлече непременно.“

И все пак мисълта я тревожеше, нямаше търпение да стигне до Студиото, за да си почине и да успее да я пропъди.

Пътят се вклиняваше между хълмовете. От време на време изникваха табели с надписи на коневъдни ферми. Намираха се доста далече една от друга, а до тях се стигаше по второстепенни пътища, които често пъти продължаваха с километри в пустошта. Досега Мила видя само две коли, които се движеха в обратната посока и един комбайн с мигащи светлини, за да сигнализира бавния си ход на другите машини.

По радиото пуснаха една успешна песен на Уилсън Пикет отпреди години, You Cant Stand Alone.

Свърза певеца с името на случая, споменат от Борис в разговора за Горан и неговата жена.

„Нещата се объркаха. Имаше грешки и някой заплаши, че ще разпусне групата и ще уволни доктор Гавила. Рош ни защити и настоя да останем на местата си“ — обясни й.

Какво ли се беше случило? Дали имаше връзка със снимките на красивото момиче, които видя в Студиото? Оттогава ли новите й колеги не бяха стъпвали в апартамента?

Въпроси, на които нямаше как да си отговори сама, затова ги пропъди. После премести с едно деление бутона на климатика: температурата отвън беше под три градуса, но в купето бе приятно. Преди да седне на волана даже си свали парката, а после изчака колата постепенно да се затопли. Преходът от хапещия студ към топлината постепенно успокои нервите й.

Умората лека-полека я обземаше и тя с удоволствие се отпусна. Пътуването с тази кола й беше от полза. В един ъгъл на предното стъкло небето, което през всичките тези дни беше покрито с дебел саван от облаци, внезапно се отвори. Сякаш някой отпори ивица от него, за да разкрие купищата разпръснати звезди и да пропусне лунната светлина.

В този миг се почувства привилегирована заради самотата насред тези гори. Неочакваният спектакъл беше само за нея. Светлинният фрагмент се местеше по стъклото заедно с извивките на пътя. Проследи го с поглед чак докато погледна за миг в огледалото и видя някакъв проблясък.

Лунната светлина се беше отразила в каросерията на преследващата я с изгасени фарове кола.

Небето над нея се затвори. Отново настъпи мрак. Мила се опита да запази спокойствие. Още веднъж някой я следваше, както се беше случило на чакълестото площадче пред мотела. Но ако тогава реши, че е само плод на нейната фантазия, сега беше напълно сигурна.

„Спокойно, мисли спокойно.“

Ако натиснеше газта, щеше да разкрие тревогата си. Освен това не познаваше шофьорските умения на своя преследвач: по този пресечен и непознат за нея път опитът да се откъсне напред можеше да се окаже фатален. Наоколо не се виждаха къщи, а най-близкото населено място се намираше на около трийсет километра. Освен това среднощното приключение в сиропиталището с Роналд Дермис и неговия упойващ чай беше подложило на сурово изпитание смелостта й. Досега не беше признавала и даже твърдеше пред всички, че се чувства добре и не е понесла никакъв шок, но в момента се колебаеше дали е в състояние да се сблъска с толкова опасна ситуация. Сухожилията на ръцете й се схванаха, нервното напрежение се покачи. Усещаше лудешкото биене на сърцето си и не знаеше как да го успокои. Паниката постепенно я обземаше.

„Спокойно, мисли спокойно.“

Изключи радиото, за да се съсредоточи. Осъзна, че човекът отзад се ориентира по нейните светлини и затова кара в тъмното. Тогава измъкна сателитния навигатор от стойката и го сложи върху краката си.

После протегна ръка към бутона за светлините и ги изключи.

Настъпи педала на газта. Пред себе си имаше само стена от мрак. За посоката се ориентираше само по навигатора. Десен завой, четиресет градуса. Подчини се и видя стрелката на дисплея да очертава маневрата. Права отсечка. Задницата леко поднесе, когато влезе в нея. Стискаше здраво кормилото, защото иначе щеше да се озове извън пътя. Завой наляво, шейсет градуса. За да не изгуби контрол, този път трябваше да намали внезапно скоростта и да навие обратно волана. Друга права отсечка, по-дълга от предишната. Колко ли още трябваше да издържи, без да включва фаровете? Дали успя да се изплъзне, от преследвача?

Използва правата отсечка пред себе си и погледна за миг в огледалото.

Фаровете на колата зад нея светнаха.

Сянката отзад най-после се разкри, но не се предаваше. Лъчистият сноп се отразяваше в колата и в пътя отпред. Мила зави навреме, за да влезе в завоя, и веднага включи фаровете. Измина на скорост малко повече от триста метра, после внезапно закова спирачките и погледна отново в огледалото за обратно виждане.

Чуваше единствено бръмченето на мотора, придружено от барабаненето в гърдите. Другата кола беше спряла преди завоя. Виждаше провлеклите се по асфалта светлини. Ръмженето на ауспуха звучеше като страшен звяр, готов да направи последния скок и да сграбчи плячката.

„Ела, очаквам те!“

Хвана пистолета и вкара патрон в цевта. Не знаеше откъде извира този кураж, преди малко я беше напуснал. Отчаянието я тласкаше към този абсурден дуел насред пустошта.

Но преследвачът не прие предизвикателството, фаровете отвъд завоя изчезнаха и отстъпиха място на две слаби отражения в червено.

Колата беше завила назад.

Мила не помръдна. После отново си пое дъх.

Погледна към седалката до нея, сякаш искаше да намери подкрепа в усмивката на Сабин.

Чак тогава осъзна, че в тази снимка имаше нещо сбъркано.

Пристигна в Студиото малко след полунощ. Нервите й още бяха опънати, по останалия път мислеше единствено за снимката на Сабин, като непрекъснато се оглеждаше наоколо в очакване някой преследвач да изникне всеки момент от страничен път, или да я причака насреща зад някой завой.

Изкачи на бегом стълбите до апартамента. Искаше да говори незабавно с Горан и да предупреди групата за случилото се. Може би Алберт я преследваше. Даже със сигурност беше той, но защо точно нея? И после, тази история със Сабин, но тук можеше да греши…

Като стигна на етажа, отвори тежката блиндирана врата с ключовете, които Стърн й беше дал, подмина бившата караулка и се озова сред непроницаема тишина. Докато преминаваше набързо покрай стаите се чуваше единствено скърцането на гумените й подметки по линолеума. Първо общото помещение, където върху ръба на един пепелник забеляза изгоряла докрай цигара във вид на дълга ивица сива пепел. По масата в кухнята имаше остатъци от вечерята — опряна отстрани на чинията вилица, порция едва наченат пудинг — някой е бил принуден да остави внезапно храната си. Лампите навсякъде светеха, даже в Мислилището. Мила забърза крачка към спалното: сигурно се беше случило нещо. Леглото на Стърн стоеше разхвърляно, върху възглавницата се виждаше кутийка ментови бонбонки.

Телефонът й изписука, предупреди я, че има есемес.

Прочете го.

Отиваме в къщата на Грес. Креп иска да ни покаже нещо. Настигни ни.

Борис.