Донато Каризи
Шепнещият (24)

23

Стоеше си постоянно пред очите им.

През целия ден къщата отсреща нямо наблюдаваше техните мъчителни опити да намерят решение на загадката. Намираше се там, на метри, и ги викаше, като повтаряше своя необичаен и анахроничен зов за помощ.

Двуетажната вила принадлежеше на Ивон Грес. Художничката, както я наричаха съседите. Жената живееше там с двете си деца, момче на единайсет и момиче на шестнайсет. Бяха се преместили в „Капо Алто“ след развода на Ивон и тя отново откри влечението си към фигуративното изкуство, изоставено преди години след сватбата с младия и обещаващ адвокат Грес.

В началото абстрактните картини на Ивон не получиха никакво одобрение. Галерията, на която ги предложи, приключи персоналната й изложба, без да продаде нито едно платно. Убедената в своя талант Ивон обаче не се предаде. Когато една приятелка й поръча маслен портрет на семейството си, за да го окачи над камината, Ивон откри, че притежава неподозиран наивистичен щрих. За кратко време се превърна в най-желаната портретистка за отегчените от фотографиите хора, които искаха да обезсмъртят близките си върху платното.

Когато морзовото съобщение привлече вниманието върху къщата отвъд улицата, един от охранителите отбеляза, че Ивон Грес и децата й не са се мяркали от доста време. Пердетата на прозорците бяха спуснати, нямаше как да погледнат вътре.

Преди Рош да даде заповед за влизане в къщата, Горан опита да набере телефонния номер на жената. След малко в надвисналата над пътя тишина се чу далечен, но ясен звън, идващ откъм вътрешността на вилата. Никой не отговори.

Опитаха да се свържат и с бившия съпруг — с надеждата, че поне децата са при него. Когато успяха да го открият, каза, че не е чувал децата си от доста време. Нищо странно, при положение че беше изоставил семейството си заради една двайсетгодишна манекенка и изпълняваше бащинските си задължения с редовното изпращане на чека за издръжката.

Експертите разположиха топлинни сензори около вилата, за да засекат евентуални източници на топлина в близост.

— Ако има нещо живо вътре, скоро ще го узнаем — каза Рош. Той се осланяше сляпо на технологиите.

Провериха и консумацията на ток, газ и вода. Услугите не бяха прекъснати, защото фактурите се плащаха по банкова сметка, но измервателните уреди не отчитаха нищо от три месеца: знак, че поне от деветдесет дни вътре никой не е светвал лампа.

— Горе-долу откакто е завършена вилата на семейство Кобаши и те са се преместили тук — отбеляза Стърн.

Горан разпореди:

— Роза, искам да прегледаш записите на камерите във вътрешния периметър: има някаква връзка между тези две къщи и трябва да открием каква е.

— Да се надяваме, че не е имало други къси съединения в инсталацията — пожела си тя.

— Да се приготвим за влизане — обяви Гавила.

В това време Борис намъкваше защитна жилетка от кевлар.

— Искам да вляза вътре — каза, щом видя Мила да се появява на прага на кемпера. — Не могат да ми забранят, ще участвам.

Трудно понасяше, че Рош вероятно ще пусне първо специалните части.

— Знаят само да създават бъркотия. Вътре ще трябва да се придвижват на тъмно…

— Е, предполагам, знаят как да действат — отбеляза тя, но не възнамеряваше да го разубеждава.

— А дали знаят също и как да запазят уликите? — попита иронично той.

— Тогава и аз искам да дойда.

Борис спря за миг, погледна я, без да казва нищо.

— Мисля, че съм го заслужила, в края на краищата аз разбрах, че съобщението се намира…

Прекъсна я, като хвърли към нея друга противокуршумна жилетка.

След малко излязоха от кемпера, за да отидат при Горан и Рош, решени да изложат доводите си.

— И дума да не става — отряза ги мигом главният инспектор. — Това е операция на Специалните части. Не мога да си позволя подобно лекомислие.

— Чуйте, инспекторе…

Борис отиде и застана пред Рош, така той не можеше да отклони погледа си.

— Изпратете мен и Мила на разузнаване. Другите ще влязат само ако наистина има нужда.

Рош не искаше да отстъпи.

— Аз съм бивш войник, обучен съм за тези неща. Стърн има двайсетгодишен опит на терена и може да ви го потвърди; ако не му бяха махнали един бъбрек, сега щеше да е до мен, вие сте наясно с това. А това е полицай Васкес: влязла е сама в къщата на един маниак, държал в плен момче и момиче.

Ако Борис знаеше какво се бе случило наистина, как тя щеше да заплати с живота си заедно с пленниците, едва ли би подкрепял кандидатурата й толкова покъртително, помисли си Мила с горчивина.

— С една дума, помислете: някъде има едно живо момиче, но няма да е задълго. Всяко местопрестъпление ни разкрива нещо повече за извършителя.

После Борис посочи къщата на Ивон Грес:

— Ако там има нещо, което може да ни приближи до Алберт, би трябвало да се подсигурим, че няма да бъде унищожено. Единственият начин е да изпратите нас.

— Аз не мисля така, специален агент — отговори невъзмутимо Рош.

Борис направи крачка напред, гледайки го право в очите.

— Искате още усложнения? Нима и така не е достатъчно трудно…

Тази фраза можеше да изглежда като прикрита заплаха, помисли Мила. Учуди се, че Борис се обръща към началника си с този тон. Изглежда, имаше нещо между тях двамата, което изключваше както нея, така и Горан.

Рош изгледа Гавила малко по-продължително: нуждаеше се от съвет, или само от човек, с когото да сподели отговорността за решението?

Но криминологът не оцени удобния случай и само кимна.

— Надявам се, че няма да съжаляваме!

Главният инспектор нарочно използва множествено число, за да подчертае общата им отговорност с Горан.

В този момент един от експертите се приближи с монитор за отчитане на топлинно излъчване.

— Господин Рош, сензорите откриха нещо на втория етаж… нещо живо.

И погледите на всички отново се насочиха към къщата.

— Субектът все още е на втория етаж и не се премества оттам — каза Стърн по радиостанцията.

Преди да натисне дръжката на входната врата, Борис отчетливо преброи на обратно. Резервен ключ им даде началникът на частните охранители: имаха по един за всяка вила, за извънредни ситуации.

Мила забеляза колко концентриран е Борис. Хората от Специалните части зад тях бяха готови да се намесят. Той прекрачи прага пръв, тя го последва. Влязоха с насочени пистолети, а освен кевларените жилетки носеха шапка с козирка, слушалки, микрофон и малък прожектор на нивото на дясното слепоочие. Стърн ги водеше отвън по радиостанцията, докато държеше под око на екрана движенията на петното, открито от топлинните сензори, фигурата показваше различни цветови градации, които отчитаха различни температури по тялото, имаше в синьо, жълто, чак до червено. Невъзможно беше да разпознаят формата.

Но изглеждаше като проснато на земята тяло.

Можеше да е някой ранен. Преди да проверят, Борис и Мила трябваше да претърсят грижливо навсякъде, според процедурите за подсигуряване на терена.

Отвън бяха монтирани два огромни и мощни прожектора, които осветяваха фасадите. Но светлината проникваше слабо вътре заради спуснатите пердета. Мила се опита да пригоди очите си към тъмнината.

— Всичко наред ли е? — попита я полугласно Борис.

— Да — потвърди тя.

На мястото, където преди беше градината на семейство Кобаши, стоеше Горан Гавила и жадуваше за цигара, както не беше му се случвало отдавна. Безпокоеше се преди всичко за Мила. До него Сара Роза преглеждаше записите на денонощните камери, седнала пред четири монитора в подвижната станция. Ако наистина имаше някаква връзка между двете срещуположни къщи, щяха да го научат след малко.

Първото нещо, което Мила забеляза в къщата на Ивон Грес, беше безпорядъкът.

От входа добиваше цялостна представа за дневната вляво от нея и за кухнята вдясно. На масата имаше купчина отворени пликове от зърнени пръчици, полупразни бутилки с плодов сок и кутии с гранясало мляко, както и празни кутийки от бира. Килерът беше отворен, а част от храните — разхвърляни по пода.

Около масата се виждаха четири стола, но само един беше преместен.

Мръсни чинии и тенджери с втвърдени остатъци задръстваха мивката. Мила насочи лъча на прожектора към хладилника: под магнит във форма на костенурка видя снимката на жена около четиресетте, която усмихната прегръщаше едно момченце и доста по-голямо момиче.

Ниската масичка пред огромния плазмен телевизор в дневната беше отрупана с празни бутилки от спиртни напитки, още кутийки бира и препълнени с фасове пепелници. В средата на стаята стоеше примъкнато кресло, забеляза следи от кални обувки по мокета.

Борис привлече вниманието на Мила и показа плана на къщата, накара я да разбере, че ще се разделят, за да се срещнат в основата на стълбището, което водеше към втория етаж. Посочи й помещението зад кухнята, като остави за себе си библиотеката и студиото.

— Стърн, всичко наред ли е на горния етаж? — прошепна той в микрофона.

— Не помръдва — дойде отговорът.

Кимнаха си и Мила тръгна в указаната посока.

— Тук има нещо — каза в този момент Сара Роза по посока на мониторите. Погледнете това…

Горан се наведе през рамото й: според надписите отстрани на екрана записът беше отпреди девет месеца. Вилата на Кобаши представляваше само един строеж. Заради скоростта на възпроизвеждане работниците се въртяха около недовършената фасада като побеснели мравки.

— И погледнете сега…

Роза остави още малко записа да се върти, до залез-слънце, когато всички напуснаха строежа, за да си отидат вкъщи и да се върнат отново на другия ден. После го пусна на нормална скорост.

В този момент забелязаха нещо в отвора на входната врата.

Неподвижна сянка стоеше в очакване. И пушеше.

Примигващото огънче на цигарата разкриваше присъствието му. Човекът не излизаше от вилата на зъболекаря, чакаше да се стъмни съвсем. Когато стана достатъчно тъмно, се показа навън. Огледа се наоколо, после прекоси неголямото разстояние до къщата отсреща и влезе без да почука.

— Чуйте ме…

Мила се намираше в ателието на Ивон Грес, между натрупаните по ъглите платна и триножници, и разхвърляните навсякъде бои. Чу гласа на Горан и застина.

— Може би разбрахме какво се е случило в тази къща.

Мила остана в очакване на следващите му думи.

— Имаме си работа с паразит.

Мила не разбираше, но Горан изясни определението.

— Един от работниците, заети в строежа на вилата на семейство Кобаши, е оставал всяка вечер след приключване на работата, за да се вмъкне в къщата отсреща веднага след това. Опасяваме се, че сигурно е…

Криминологът си позволи пауза, за да дефинира по-точно смразяващата догадка.

— Отвлякъл е семейството в собствената му къща.

Гостът влиза в притежание на гнездото, възприемайки маниерите на другия вид. Възпроизвежда ги в една гротескна имитация и вярва, че е станал част от него. Оправдава всяко нещо със своята нечиста любов. Не приема да бъде отхвърлен като чуждо тяло. Но когато се умори от този фалш, се отървава от своите нови домашни и търси друго гнездо за заразяване.

Докато наблюдаваше разложените следи от неговото проникване в ателието на Ивон, Мила си спомни ларвите на Sarcophaga carnaria, които пируваха върху килима на Кобаши.

После чу Стърн да пита:

— За колко време?

— Шест месеца — отговори Горан.

Мила усети присвиване в стомаха. Защото шест месеца Ивон и нейните деца са били пленници на един психопат, който е можел да прави с тях каквото си поиска. И отгоре на това сред десетки други къщи и семейства, изолирали се на това място за богаташи с надеждата, че ще се отърват от гадостите на света, като са се осланяли на някакъв абсурден идеал за сигурност.

Шест месеца. И никой не е разбрал нищо.

Ливадата е била косена всяка седмица, а розите в лехите са продължили да получават ласкавите грижи на градинарите от комплекса. Релето, настроено според указания във вътрешния правилник час, е включвало лампите над портика всяка вечер. Децата са играели на топка или с велосипедите си на улицата пред къщата, госпожите се разхождали, докато си бъбрели за това-онова, разменяли са рецепти за сладкиши, в неделя сутринта мъжете са правели джогинг и са миели колата пред гаража.

Шест месеца. И никой не е видял.

Не са се запитали защо тези пердета са спуснати и през деня. Не са забелязали пощата, натрупваща се в кутията. Никой не е обърнал внимание, че Ивон и децата й отсъстват от светските събития в клуба, като есенния бал и томболата на двайсет и трети декември. Коледната украса — еднаква за целия комплекс — е била подредена както обикновено около къщата и върху нея от служителите, а след празниците свалена. Телефонът е звънял, Ивон и децата не са отваряли вратата при почукване, но никой не се е усъмнил.

Единствените роднини на Грес живееха далече. Даже и за тях не е имало нищо странно в дългото мълчание.

През цялото това време малкото семейство се е надявало, молило, призовавало ежедневно за помощ или внимание, които така и не са дошли.

— Вероятно става дума за някой садист. Това е била неговата игра, ежедневното му забавление.

„Неговата куклена къща“ — мислено го коригира Мила, като си спомни за облеклото на тялото, оставено от Алберт върху дивана на Кобаши.

Представи си и безбройните насилия, понесени от Ивон и децата й през този толкова дълъг период. Шест месеца жестокости. Шест месеца мъчения. Шест месеца агония. Но реално погледнато, околният свят сигурно ги беше забравил доста по-бързо.

А също и „пазителите на закона“ не бяха се досетили за нищо, макар и денонощно в готовност точно пред къщата! В известна степен те също бяха виновни, съучастници. Както и тя.

После си помисли, че Алберт беше извадил наяве лицемерието на онази част от човешкия род, която се чувства „нормална“ само защото не убива невинни момиченца, като отрязва едната им ръка, но извършва друго жестоко престъпление: с безразличието си.

Борис прекъсна потока на мислите й.

— Стърн, горният етаж?

— Чисто е.

— Добре, тръгваме.

Събраха се според уговорката пред стълбището за втория етаж, там бяха спалните.

Борис й даде знак да го покрива. Сега щяха да пазят пълно радио мълчание, за да не разкрият позицията си. Стърн беше упълномощен да го наруши само ако обектът отгоре се раздвижи, за да ги предупреди.

Тръгнаха нагоре. Мокетът върху стъпалата също беше изцапан с петна, следи и остатъци от храна. На стената висяха снимки от ваканции, рождени дни и семейни празници, а горе се виждаше маслен портрет на Ивон с децата. Някой беше избол очите им, може би ядосан на натрапчивите погледи.

Когато стигнаха площадката, Борис се отмести, за да го настигне Мила. После тръгна пръв: имаше няколко открехнати врати в коридора, който в дъното завиваше наляво.

Зад този ъгъл се намираше единственото живо присъствие в цялата къща.

Тръгнаха полека в тази посока. Докато преминаваха край една от притворените врати, Мила разпозна ритмичния звук на морзовия сигнал, който бяха уловили в ефира. Бутна я полека и се озова в стаята на момчето. По стените имаше постери на планетите, а на лавиците книги по астрономия. Пред залостения прозорец стърчеше телескоп.

Върху малкото бюро имаше диорама: възпроизвеждаше в умален мащаб телеграфна станция от началото на двайсети век. Дъсчица с две сухи батерии, свързани посредством електроди и медна тел към продупчен диск, който се въртеше на постоянни интервали — три точки, три тирета, три точки. Всичко това на свой ред прикачено с къс проводник към уоки-токи с форма на динозавър. Върху диорамата имаше медна плочка с надпис: ПЪРВА НАГРАДА.

Сигналът идваше оттам.

Единайсетгодишното момче бе превърнало своето домашно в предавателна станция, заобикаляйки контрола и ограниченията на техния тъмничар.

Мила премести лъча на прожектора върху разхвърляното легло. Отдолу имаше мръсна пластмасова кофа. Забеляза също и следи от одраскване по релефа на таблата.

Точно отсреща през коридора беше стаята на шестнайсетгодишното момиче. Цветни букви върху вратата съставяха едно име: Кийра. Мила огледа набързо от прага. Чаршафите бяха скупчени на пода, до тях се виждаше обърнато чекмедже от гардероба с интимно бельо. Огледалото на шкафчето беше преместено пред леглото, лесно за досещане защо. И тук се виждаха следи от драскотини по таблите.

„Белезници. През деня ги е държал закопчани за леглата им“ — помисли си Мила.

Мръсната пластмасова кофа този път стоеше в един ъгъл. Вероятно бе служила за телесните нужди.

Няколко метра по-натам се намираше стаята на Ивон. Мръсен матрак, само с един чаршаф. По мокета петна от повръщано и използвани дамски превръзки. На една от стените имаше пирон — навярно преди е била окачена картина, но сега от него висеше кожен колан: на видно място, като спомен кой и как е командвал.

„Това е била стаята ти за игрички, мръснико! А от време на време си се прехвърлял и на дъщерята! И когато си се уморявал от двете, си влизал в стаята на момчето, макар и само да го набиеш…“

Яростта беше единственото разрешено чувство за нея в този живот. И Мила се възползваше, като загребваше жадно от този тъмен кладенец.

Колко ли пъти Ивон Грес се е насилвала да бъде „миличка“ с този звяр, само за да го задържи при нея в тази стая и да предотврати насилието върху своите деца.

— Внимавайте, нещо се движи — гласът на Стърн беше тревожен.

Борис и Мила се обърнаха едновременно към ъгъла, където коридорът забиваше. Вече нямаше време за претърсване. Насочиха пистолетите и прожекторите в тази посока, нещо щеше да се появи всеки момент.

— Спри там! — извика Борис.

— Идва към вас!

Мила сложи пръста на спусъка и леко натисна. Усещаше в ушите лудешки биещото си сърце.

— Зад ъгъла е.

Нещото обяви появата си с тихо скимтене. Подаде рошавата си муцуна, после ги погледна. Беше един нюфаундленд. Мила свали оръжието, видя, че и Борис прави същото.

— Всичко е наред — предаде той. — Това е само едно куче.

Имаше мръсна и сплъстена козина, зачервени очи и рана на едната лапа.

„Не го е убил“ — помисли си Мила и се приближи.

— Ела тук, красавецо…

— Издържало е тук самичко поне три месеца, как е успяло — учуди се Борис.

— Докато Мила се приближаваше полека към него, кучето отстъпваше.

— Внимавай, изплашено е, може да те ухапе!

Но Мила не послуша предупрежденията на Борис и продължи да пристъпва бавно към кучето. Сгъна се в коленете, за да го успокои, и същевременно му говореше:

— Хайде, красавецо, ела при мен.

Когато се приближи достатъчно до него, видя, че носи плочка на нашийника. В светлината на прожектора прочете името.

— Хайде, Тери, ела при мен, не се бой…

Най-накрая кучето позволи да го приближат. Мила сложи ръка пред муцуната му, за да я подуши.

Борис стана нетърпелив.

— Добре, да свършим с етажа и после да пускаме другите.

Кучето вдигна лапа към Мила, сякаш искаше да покаже нещо.

— Почакай…

— Какво?

Мила не отговори, но се изправи и видя, че кучето се обръща към тъмния ъгъл на коридора.

— Иска да го последваме.

Тръгнаха след него. Завиха зад ъгъла и видяха, че коридорът свършва след няколко метра. В дъното вдясно имаше една последна стая.

Борис провери на плана.

— Намира се отзад, но не знам за какво е.

Вратата беше затворена. Пред нея имаше струпани неща. Постелка с изобразени върху нея кокали, паница, шарена топка, каишка и остатъци от храна.

— Ето кой е тършувал в килера — каза Мила.

— Защо ли е донесъл нещата си тук…

Нюфаундлендът се приближи до вратата, показваше, че това вече е неговата колиба.

— Казваш, че се е настанил тук самичък… защо ли?

Сякаш за да отговори на Мила, кучето започна да драска по вратата и да скимти.

— Иска да влезем…

Мила взе ремъка и върза кучето за един от радиаторите.

— Стой тук, Тери.

Животното излая, сякаш я разбра. Разчистиха предметите пред входа и Мила хвана дръжката, докато Борис държеше на прицел вратата: топлинните сензори не бяха установили друго присъствие в къщата, но за всеки случай. Затова пък и двамата бяха убедени, че зад тази крехка бариера се крие трагичният епилог на събитията от всичките тези месеци.

Мила натисна дръжката надолу и бутна вратата. Светлината от прожекторите прониза мрака. Сноповете се преплитаха по всички ъгли.

Стаята беше празна, около двайсет квадратни метра, на пода нямаше мокет, стените бяха боядисани в бяло. Дебело перде закриваше прозореца. От тавана висеше лампа. Изглеждаше като неизползвана.

— Защо ни доведе тук? — попита Мила, повече себе си, отколкото Борис. — Къде са Ивон и децата?

Въпреки че правилният въпрос беше: къде са телата?

— Стърн?

— Да.

— Пуснете експертите, ние свършихме тук.

Мила се върна в коридора и отвърза животното, а то се дръпна от нея и се вмъкна в стаята. Тя хукна подире му и го видя да се просва в един ъгъл.

— Тери, не може да останеш тук!

Но кучето не помръдваше. Тя приближи с ремъка в ръка. То отново излая, но не заплашително. После започна да души пода близо до перваза. Мила клекна до него, отмести муцуната му и насочи прожектора. Там нямаше нищо.

А после го видя.

Кафяво петно с диаметър около три милиметра. Наведе се още и забеляза, че е удължено и с леко набраздена повърхност.

Не се усъмни какво е.

— Случило се е на това място — каза.

Борис не разбра, затова тя се обърна към него:

— Убил ги е тук.

— Всъщност бяхме забелязали, че някой влиза при нея… но знаете как е, госпожа Ивон Грес е сама жена, привлекателна… Случваше се по вечерно време да я посещават мъже от съседните къщи.

Началникът на частните охранители направи съучастнически жест, на който Горан отвърна, като се повдигна на пръсти, за да го погледне по-отблизо в очите.

— Ако още веднъж посмеете да подхвърлите нещо подобно…

Каза го безлично, но заплахата в думите му прозираше.

Би трябвало измисленият полицай да признае своето тежко нехайство, както и това на подчинените си. Вместо това играеше ролята, режисирана от адвокатите на комплекса „Капо Алто“. Стратегията им се състоеше в това да намекват, че Ивон Грес е лесна жена само защото е била необвързана и независима.

Горан отбеляза, че съществото — защото нямаше как да бъде наречено с друго име — което беше влизало и излизало цели шест месеца от нейната къща, се е възползвало от същия претекст, за да се разполага необезпокоявано.

Криминологът и Роза изгледаха много от записите от този толкова дълъг период от време. Трябваше да увеличават скоростта, но обикновено се повтаряше все същата сцена. Понякога мъжът не идваше вечерта и Горан смяташе, че това са били най-хубавите мигове на плененото семейство. А може би и най-лошите: никой друг не можеше да ги развърже от леглата, за да получат храна и вода, ако самият той не се погрижи.

Да си насилван, означава да оцелееш. Постоянно да търсиш по-малкото зло.

На записите го виждаха и през деня, докато работеше на строежа. Винаги носеше шапка с козирка, а тя пречеше на камерите да откроят чертите на лицето.

Стърн разговаря със собственика на строителната фирма, която го беше наела като сезонен работник. Според него човекът се казвал Лебрински, но името се оказа фалшиво. Често се случваше, защото по строежите наемаха чужденци без разрешително за престой. По закон работодателят беше задължен да изиска от тях документи, но не и да проучва дали са истински.

Някои от хората, работили по това време на вилата на Кобаши, казаха, че е бил неразговорлив тип и не се е месел в чуждите работи. Припомниха си и как изглежда, за да му бъде направен словесен портрет. Но възстановките бяха прекалено различни една от друга, за да бъдат полезни.

Когато свърши с началника на частните охранители, Горан се присъедини към другите вътре в къщата на Ивон Грес: сега я бяха превзели Креп и неговите хора.

Пиърсингите на експерта по отпечатъците се поклащаха игриво по лицето му, докато той обикаляше насам-натам като елф в омагьосана гора. Защото сега къщата приличаше точно на това: мокетът беше изцяло покрит с прозрачни найлонови листове, а халогенните лампи изникваха тук и там, за да подчертаят някоя зона или отделен детайл. Мъже в бели комбинезони и защитни очила поръсваха всяка повърхност с прахове и реактиви.

— Нашият човек не е много хитър — обяви Креп. — Като изключим безредието, предизвикано от кучето, той е оставил всякакви отпадъци: кутийки от бира, фасове, използвани чаши. Има толкова много ДНК, че можем даже да го клонираме! — иронизира експертът.

— А отпечатъци? — попита Сара.

— В изобилие! За съжаление, никога не е гостувал на родните затвори и го няма в регистрите.

Горан наведе глава: купища следи, а не водеха до заподозрян. Разбира се, паразитът не беше внимателен колкото Алберт, който впоследствие се беше постарал да извади от строя камерите, преди да се вмъкне с трупа на момичето в къщата на Кобаши. Точно затова нещо не се връзваше.

— Какво ще ми кажеш за телата? Прегледахме записите и паразитът не е изнасял нищо от тази къща.

— Защото не са излезли през вратата…

Всички се спогледаха, опитваха се да схванат смисъла на тази фраза. Креп добави:

— Проверяваме канализацията, мисля, че се е отървал по този начин.

Направил ги е на парченца, помисли си Горан. Този маниак си е поиграл на сладко мъжленце и обичано татенце. А после, един ден се е уморил от тях, или пък е приключил с работата си в отсрещната къща и е влязъл тук за последен път. Кой знае дали Ивон и нейните деца са предугаждали, че краят наближава.

— Най-странното обаче оставих за накрая… — добави Креп.

— И то е?

— Празната стая на горния етаж, онази, в която нашата приятелка полицайката е намерила малкото петънце от кръв.

Мила помисли, че Креп я държи отговорна, заради погледа, който й хвърли. Горан забеляза как тя настръхна в защита. Експертът действаше така на много хора.

— Стаята на втория етаж ще бъде моята „Сикстинска капела“ — разпали се той. — Заради това петно предполагаме, че клането е извършено там. А след това е почистил всичко, нищо че то му е убягнало. Направил е и нещо повече: пребоядисал е стените!

— И поради каква причина? — попита Борис.

— Защото е глупав, очевидно е. След като е оставил безброй улики и се е отървал от останките, като ги е изхвърлил в канализацията, вече си е осигурил доживотен затвор. Тогава защо, е полагал усилия да боядисва стаята?

Горан също не можеше да схване причината.

— И как ще постъпиш?

— Ще сваля боята и ще видя какво има отдолу. Ще се позабавя малко, но с новите техники ще стигна до всички петна от кръв, които този идиот се е опитал да прикрие по толкова наивен начин.

Горан не беше убеден.

— Засега налице е само отвличане и укриване на труп. Ще получи доживотна присъда, но това не означава, че сме го осъдили. За да излезе наяве истината и да го обвиним и в убийство, се нуждаем от тази кръв.

— Ще я имаш, докторе.

За момента разполагаха само с едно доста повърхностно описание на издирвания субект. Сравниха го със събраните от Креп улики.

— Вероятно става дума за човек на възраст между четиресетте и петдесетте, с едро тяло, висок приблизително метър седемдесет и осем сантиметра — започна да описва Сара.

— Следите от обувки по мокета са номер 43-ти, затова смятам, че дотук отговаря.

— Пушач е.

— Увива си сам цигарите, с хартийки и тютюн.

— Като мен — каза Борис. — Винаги е удоволствие да имаш нещо общо с подобни типове.

— И освен това харесва кучетата — заключи Креп.

— Само защото е оставил нюфаундленда жив? — попита Мила.

— Не, миличка. Открихме косми и от един мелез.

— А откъде е сигурно, че човекът ги е пренесъл в къщата?

— Намираха се в калта на следите от обувки, оставени по мокета. Разбира се, имаше и материал от строежа — цимент, лепила, разтворители, — който е запечатал всичко останало. Включително нещата, които този тип е носел от дома си.

Креп изгледа Мила с вид на човек, който е предизвикан неблагоразумно, но накрая е взел превес заради своята смазваща ловкост. След този миг на слава отмести очи от нея, за да стане отново безпристрастният професионалист, когото всички познаваха.

— Има и още нещо, но още не съм решил дали си заслужава да го споменавам.

— Ти го кажи все пак… настоя Горан любопитно, защото знаеше, че Креп обича да го молят.

— В калта от обувките му имаше огромна концентрация на бактерии. Потърсих мнението на един химик, на когото се доверявам…

— И защо химик, а не биолог?

— Защото предугадих, че става дума за бактерии, които „изяждат“ боклука. Те съществуват в природата, но изпълняват различни функции, някои разлагат пластмасата и петролните деривати.

После уточни:

— В действителност не изяждат нищо, само произвеждат един ензим. Използват ги, за да преработват бивши сметища.

При тези думи Горан забеляза, че Мила бързо погледна към Борис, а той направи същото.

— Бивши сметища? Мамка му! Ние го познаваме!