Донато Каризи
Шепнещият (16)

15

Човекът е единственото създание в природата, способно да се смее или да плаче.

Мила знаеше това. Но не знаеше, че човешкото око произвежда цели три вида сълзи. Базални, които овлажняват и подхранват непрекъснато очната ябълка. Рефлекторни, които се произвеждат, когато някакъв външен обект влезе в окото. И емоционалните сълзи, които се свързват с болката. Последните имат различен химически състав: съдържат висок процент манган и хормона пролактин.

В света на природните явления всяко отделно нещо може да бъде превърнато във формула, но да бъде обяснено защо емоционалните сълзи са физиологично различни от другите, е практически невъзможно.

Сълзите на Мила не съдържаха пролактин.

Това беше нейната срамна тайна.

Не беше в състояние да страда. Да изпитва емпатия, нужна, за да разбираш другите и така да не се чувстваш самотен сред хората.

Дали е била такава винаги? Или пък нещо или някой беше изтръгнал това качество от нея?

Усети го при смъртта на баща си. Беше на четиринайсет години. Един следобед го намери в дневната, безжизнен в креслото. Изглеждаше сякаш спи. Поне това отговори, когато я питаха защо не е потърсила помощ веднага, вместо да го гледа цял час. Истината беше, че веднага разбра: нищо не може да се направи. Удивлението й обаче не произтичаше от това трагично събитие. По-скоро я учудваше нейната неспособност да осъзнае емоционално тази гледка. Баща й, най-важният човек в живота й, онзи, дето я научи на всичко, нейният образец, вече нямаше да го има. Завинаги. И все пак сърцето й не беше разбито.

На погребението плака. Не защото мисълта за неминуемото беше изпълнила с отчаяние душата й, а само защото това се очакваше от една дъщеря. Онези солени сълзи бяха плод на огромно усилие.

„Това е блокиране — си каза. — Просто съм блокирала. И стрес. Изпаднала съм в шок. Сигурно се е случвало и на други.“ Опита всичко. Измъчваше се със спомени, та поне да се почувства виновна. Нищо.

Не можеше да си го обясни. Тогава се затвори в едно непристъпно мълчание, не позволяваше на никого да я пита каквото и да било за душевното й състояние. След няколко опита дори майка й се беше примирила да бъде изолирана от това твърде лично възприемане на траура.

Всички я мислеха за покрусена, съсипана, но Мила, затворена в стаята си, се питаше защо единственото й желание е да се върне отново към стария живот, като погребе този човек и в сърцето си.

С времето нещата не се промениха. Болката от загубата така и не се появи. Даже имаше още траури. Баба й, приятелка от училище, други роднини. Също и в тези случаи Мила не успя да изпита нищо, освен осезаем подтик да приключи въпроса със смъртта възможно най-бързо.

С кого да сподели? Щяха да я помислят за чудовище, безчувствена, недостойна да бъде част от човешкия род. Само майка й, на смъртното си легло, беше схванала за миг безразличието в погледа й, затова измъкна ръката си от нейната, сякаш внезапно усети студ.

Когато траурните случаи в семейството свършиха, с чуждите вече беше по-лесно да симулира нещо, което не изпитва. Достигнала възрастта, когато започваме да имаме нужда от човешки контакти, по-специално с другия пол, се появи проблем. „Не мога да започна връзка с някое момче, ако не съм в състояние да изпитвам емпатия към него“ — повтаряше си. Защото с времето Мила се беше научила да дефинира така своя проблем. Където понятието „емпатия“ — беше го научила добре — означаваше „способност да съпреживяваш емоциите на даден субект, за да се отъждествиш с него“.

По онова време започна да посещава психоаналитици. Някои не знаеха какво да й отговорят, други изтъкваха, че терапията ще бъде продължителна и трудна, ще трябва да се дълбае доста, за да открият нейните „емоционални корени“ и да разберат къде е прекъснат притокът на чувства.

Всички бяха единодушни в едно: трябваше да се премахне блокажът.

Години ходеше на сеанси без никаква полза. Смени също и доста доктори, и щеше да продължава така до безкрай, ако един от тях — най-циничният, на когото вечно щеше да бъде благодарна — не й го каза ясно: „Болката не съществува. Както и цялата гама от човешки емоции всъщност. Тя е само въпрос на химия. Любовта е само въпрос на ендорфин. С една спринцовка пентотал мога да те лиша от всяка емоционална потребност. Ние сме само машини от плът“.

Най-после се почувства облекчена. Удовлетворена не, но облекчена, да! Не можеше да стори нищо: тялото й беше влязло в „защитен режим“, както се случва с някои електронни устройства, когато има претоварване и трябва да предпазят своите вериги. Онзи доктор също й беше казал, че има хора, които в даден момент от живота си изпитват много болка, много повече, отколкото може да понесе един човек през целия си живот. И тогава или престават да живеят, или вече са привикнали.

Мила не знаеше дали да счита за щастие своето привикване, но благодарение на него стана това, което бе в момента. Издирваше изчезнали деца. Предотвратяването на чуждото страдание й се отплащаше за онова, което никога нямаше да изпита. Така проклятието й внезапно се превърна в нейна дарба.

Спасяваше ги. Връщаше ги у дома. Те й благодаряха. Някои се привързваха към нея и като пораснеха, я търсеха, за да й разкажат за живота си.

— Ако ти не беше се погрижила за мен — казваха.

И разбира се, тя не можеше да разкрие в какво точно се е състояла тази „грижа“, винаги еднаква за всяко издирвано дете.

Можеше да изпита гняв за случилото се с тях — както за момичето номер шест, — но никога не изпитваше „състрадание“.

Беше приела участта си. Но все пак си задаваше един въпрос.

Дали някога щеше да обича?

Неспособна да отговори, Мила отдавна беше изпразнила ума и сърцето си. Никога нямаше да се влюби, да има интимен приятел или мъж, нито дете, даже и домашен любимец. Защото тайната е в това да нямаш какво да губиш. Нищо, което някой може да ти отнеме. Само така успяваше да разгадае мислите на издирваните от нея хора.

Като създаваше около себе си същата пустота, която заобикаляше тях.

Но един ден възникна проблем. Случи се след освобождаването на едно момченце от лапите на педофила, отвлякъл го само за да се позабавлява с него в края на седмицата. Канеше се да го пусне след три дни, защото според болния си мозък го беше „взел назаем“. Не го интересуваше в какво състояние ще го върне на семейството му и на живота. Оправдаваше се, че никога не би му направил нещо лошо.

А всичко останало тогава? Какво мислеше за шока при отвличането? За пленничеството? Насилието?

Това не беше отчаян опит да намери някакво, макар и слабо оправдание за извършеното. Той наистина си вярваше! Защото се оказа неспособен да се отъждестви с жертвата си. Накрая Мила разбра: с този човек бяха еднакви.

От този ден реши, че никога няма да позволи на душата си да се лишава от тази фундаментална преценка за другите и за живота, каквато е състраданието. Дори да не го откриваше вътре в себе си, щеше да го призовава по изкуствен начин.

Мила беше излъгала групата и доктор Гавила. В действителност тя вече имаше ясна представа за серийните убийци. Или поне за един аспект в поведението им.

Садизмът.

Като се изхожда от начина на действие на серийния убиец, почти винаги се разпознават подчертани и вкоренени садистични елементи. Жертвите са считани за „предмети“, а от тяхното страдание и от тяхната употреба може да се извлече лична изгода.

Серийният убиец успява да изпита удоволствие посредством садистичната употреба на жертвата.

Често в него се открива неспособност да стигне до пълноценна и зряла връзка с другите, поради това те биват принизени от личности на предмети. Тогава насилието е само новооткрита възможност за връзка с останалия свят.

„Затова не искам да се случи и на мен“ — си беше казала Мила. Гадеше й се от мисълта, че може да има нещо общо с онези убийци, неспособни на състрадание.

След като откриха трупа на Анеке, докато излизаше с Роза от къщата на отец Тимъти, отново си обеща, че същата вечер ще превърне спомена за случилото се с онова дете в неизличим. Затова в края на деня, докато другите се връщаха в Студиото, за да направят изводи и систематизират резултатите от разследването, тя ги напусна за два часа.

После, както много други пъти, влезе в една аптека. Купи необходимото. Дезинфектант, лейкопласт, хигроскопичен памук, руло стерилен бинт, хирургически игли и конец за зашиване.

И едно ножче за бръснене.

С ясна мисъл в главата се върна в мотела, в старата си стая. Не беше я освободила, продължаваше да плаща точно заради такива случаи. Пусна пердетата. Светна само лампата до едно от двете легла. Седна и изсипа съдържанието на малкото хартиено пликче върху дюшека.

Събу си джинсите.

Сипа дезинфектант на ръцете и добре ги разтърка. После намокри с течността тампон хигроскопичен памук и го прокара по кожата отвътре на десния крак. Отгоре беше вече затворената рана, резултат от предишния прекалено несръчен опит. Но този път нямаше да сгреши, щеше да е по-опитна. Скъса със зъби полупрозрачната опаковка на ножчето. Хвана го здраво между пръстите. Затвори очи и свали ръката надолу. Преброи до три, после докосна кожата. Усети острието да потъва в живата плът и да се плъзга напред, отваряйки си топъл проход.

Болката избликна с целия си сподавен отзвук. И този път пропълзя от раната нагоре по тялото. Стигна върха на главата й, отново я изчисти от виденията на смъртта.

— Това е за теб, Анеке — каза Мила на тишината.

И най-накрая се разплака.

Усмивка сред сълзите.

Това беше символичният смисъл на местопрестъплението. А после немаловажният детайл, че тялото на второто момиче беше намерено голо в една пералня.

— Намерението му сигурно е да почисти стореното със сълзи? — беше попитал Рош.

Но както обикновено, Горан Гавила не вярваше на тези повърхностни обяснения. До този момент моделът на убийствата при Алберт изглеждаше прекалено рафиниран, та той да изпадне в подобна баналност. Считаше се за по-умел от досегашните серийни убийци.

В Студиото умората беше осезаема. Мила се върна от мотела около девет вечерта с кървясали очи, накуцваше леко с десния крак. Веднага отиде да се излегне в спалното помещение и да си почине малко, не оправи леглото и дори не съблече дрехите си. Около единайсет я събуди Горан, говореше с приглушен глас по джиесема си в коридора. Остана неподвижна, сякаш спи. В действителност слушаше. Схвана, че от другата страна не е съпругата, а бавачка, може би гувернантка, която той по някое време нарече „госпожо Руна“. Попита я за Томи — значи така се казваше детето — дали е ял и написал ли си е домашните, дали случайно не е капризничил. Докато госпожа Руна го осведомяваше, той на няколко пъти мърмореше нещо. Разговорът бе приключен от криминолога, обещаваше утре да мине през къщи, за да види Томи поне за няколко часа.

Мила не помръдваше, сгушена с рамене към вратата. Стори й се, че когато Горан приключи, застана на прага и погледна точно към нея. Забелязваше част от сянката му да се проектира върху отсрещната стена. Какво щеше да се случи, ако се обърнеше? Погледите им щяха да се срещнат в полутъмната стая. Първоначалното смущение може би щеше да отстъпи място на нещо друго. Безмълвен диалог на очите. Но от това ли имаше нужда в действителност тя? Защото този мъж я привличаше по странен начин. Не проумяваше каква точно е същината на този зов. Накрая реши да се обърне, но Горан вече го нямаше.

След малко заспа отново.

— Мила… Мила…

Гласът на Борис се беше промъкнал като шепот в съня й, черни дървета, безцелни пътища. Мила отвори очи и го видя до своето походно легло. Не беше я пипнал при събуждането. Само я викаше по име. Смееше се.

— Колко е часът? Много ли спах?

— Не, само шест е… Аз излизам, Гавила иска да говоря с някои едновремешни питомци на сиропиталището. Питах се дали би дошла с мен…

Тя не се учуди от предложението. От смущението на Борис даже разбра, че идеята не е негова.

— Добре, ще дойда.

Здравенякът кимна, благодарен, че не трябва да настоява.

След около петнайсет минути се видяха на паркинга пред сградата. Моторът работеше, Борис я чакаше извън колата, облегнат на каросерията с цигара в уста. Носеше парка, стигаща почти до коленете му. Мила слезе с все същото кожено яке. Като стягаше багажа, не беше предвидила, че по тези места ще е толкова студено. Боязливото слънце надникваше между къщите, беше започнало да постопля купчините мръсен сняг по ъглите на улиците, но нямаше да продължи много: за следобед предвиждаха виелица.

— Трябва да се обличаш по-добре, знаещ ли? — каза Борис, като погледна с тревога облеклото й. По това време на годината тук премръзваме.

В купето беше топло и уютно. На таблото имаше пластмасова чашка и хартиено пликче.

— Топли кроасани и кафе?

— И всичките са за теб! — отговори той, запомнил беше нейната лакомия.

Предлагаше мир. Мила прие без коментари. Попита с пълна уста:

— И къде точно отиваме?

— Казах ти вече, трябва да чуем някои от обитателите на сиропиталището. Гавила е убеден, че постановката с трупа в пералнята не е само представление, предназначено за нас.

— Може би припомня нещо от миналото.

— И то далечното, ако е така. Места като онова, за щастие, не съществуват почти от двайсет и осем години. Откакто промениха закона и най-накрая премахнаха сиропиталищата.

Имаше нещо изстрадано в гласа на Борис, веднага след това й призна:

— Аз съм бил на подобно място, знаеш ли? Бях около десетгодишен. Никога не съм познавал баща си, а майка ми не смогваше да ме отгледа сама. Затова ме настани там за известно време.

Мила не знаеше какво да каже, изненадана от това толкова лично признание. Борис го усети.

— Няма нужда да казваш нещо, не се притеснявай. Даже не знам защо ти го казах.

— Съжалявам, но аз не съм много общителна. За повечето хора съм студен човек.

— Не и за мен.

Междувременно Борис следеше пътя. Трафикът се бавеше заради заледения асфалт. Пушекът от ауспусите се застояваше ниско във въздуха. Хората по тротоарите крачеха припряно.

— Стърн — Господ здраве да му дава — е успял да открие една дузина от бившите питомци на сиропиталището. На нас се падат половината. Той и Роза ще трябва да изтърпят останалите.

— Само дванайсет?

— Тези са наблизо. Не знам какво точно е намислил Гавила, но ако смята, че можем да разберем нещо…

Всъщност нямаха алтернатива — понякога трябваше да се хващат за всяко нещо, за да напредват в разследването.

Сутринта се срещнаха с четирима от бившите възпитаници на сиропиталището. Всичките бяха на повече от двайсет и осем години, с почти еднакво криминално минало. Сиропиталище, поправителен дом, затвор, условно предсрочно освобождаване, отново затвор, период под контрола на социалните служби. Само един беше успял да се изчисти от всичко благодарение на своята църква: издигнал се до пастор на една от многото евангелски общности в зоната. Други двама се справяха както могат. Четвъртият беше под домашен арест. Но когато всеки от тях разказваше за времето, прекарано в сиропиталището, Мила и Борис забелязваха внезапно смущение. Попадали бяха в затвор, и то истински, и все пак още помнеха онова място.

— Видя ли лицата им? — попита Мила колегата си след четвъртото посещение. И ти ли смяташ, че там се е случвало нещо лошо?

— Това място не се е различавало от други подобни, повярвай ми. Мисля, че по-скоро е нещо свързано с момчешката възраст. Когато пораснеш, всичко минава без да остави следа, даже и лошите неща. Но на тази възраст спомените сякаш се отпечатват в плътта ти и не си отиват.

Всеки път, когато с необходимата предпазливост разказваха за намерения в пералнята труп, хората само поклащаха глава. Този неясен символизъм не им говореше нищо.

По средата на деня Мила и Борис спряха в едно заведение и набързо хапнаха сандвичи с риба тон, изпиха и по чаша капучино.

Небето натежа. Метеоролозите не бяха сбъркали: скоро щеше да завали сняг.

Имаха още две срещи, преди виелицата да ги застигне и да им попречи да се върнат назад. Решиха да започнат с онзи, който живееше по-далече.

— Казва се Фелдхер. Живее на около трийсет километра.

Борис беше в добро настроение. На Мила й се искаше да се възползва и да го попита нещо повече за Горан. Този мъж предизвикваше любопитството й: невероятно, но имаше личен живот, жена, син. Съпругата му пък беше загадка. Особено след телефонния разговор, дочут от Мила предишната нощ. Къде се намираше тази жена? Защо не беше у дома да се грижи за малкия Томи? Защо „госпожа Руна“ заемаше мястото й? Борис може би знаеше отговора на тези въпроси. Но като не знаеше как да вмъкне темата, накрая Мила се отказа.

Пристигнаха в къщата на Фелдхер към два следобед. Опитаха се да звъннат, за да предупредят за посещението, но гласово съобщение на оператора ги уведоми, че абонат с такъв номер не съществува.

— Както изглежда, нашият приятел го е закъсал — коментира Борис.

Като видяха мястото, се убедиха в това. Къщата — ако можеше да бъде наречена така — се намираше по средата на площадка с отпадъци, обградена с останки от автомобили. Едно куче с червеникава козина, което сякаш ръждясваше с всичко останало, ги посрещна с дрезгав лай. След малко на прага се показа мъж около четиресетте. Въпреки студа носеше само мръсна тениска и джинси.

— Вие ли сте господин Фелдхер?

— Да… А вие кои сте?

Борис само протегна ръка с картата в нея:

— Може ли да поговорим?

Личеше, че Фелдхер не е във възторг от посещението, но им кимна да влязат.

Имаше огромен корем и пожълтели от никотина пръсти. Вътрешността на къщата му подхождаше: цареше безредие и мръсотия. Сервира студен чай в различни чаши, запали си цигара и отиде да седне на един скърцащ стол, като остави дивана на тях.

— Намирате ме случайно. Обикновено работя…

— А защо днес не? — попита Мила.

Човекът погледна навън:

— Снегът. В това време никой не наема общи работници. А пък аз губя сума дни.

Мила и Борис държаха в ръцете си чая, но никой не пиеше. Фелдхер не изглеждаше обиден.

— Тогава защо не смените работата? — рискува Мила, за да симулира интерес и да установи контакт.

Фелдхер изпръхтя:

— Опитах! Мислите, че не съм опитал ли? Но и там не се получи, както и с брака ми. Онази уличница търсеше нещо по-добро. Всеки божи ден ми повтаряше, че за нищо не ме бива. Сега работи като камериерка за жълти стотинки и дели един апартамент с други две тъпачки като нея. Даже ги видях, знаете ли? Някакво място, управлявано от църквата, в която е в момента! Онези са я убедили, че дори и за никаквица като нея ще се намери местенце в рая! Представяте ли си?

Мила си спомни, че срещнаха поне дузина от тези нови църкви по пътя. Всички имаха големи неонови надписи с името на конгрегацията и слогана, който я отличава. От няколко години се рояха и по тези места, набираха поклонници преди всичко измежду съкратени от индустриите безработни, самотни майки и разочаровани от традиционните религии хора. Въпреки че отделните течения се стремяха да изглеждат различни помежду си, обединяваше ги безусловното приемане на теорията за креационизма, хомофобията, неприемането на абортите, защитата на правото всеки да притежава оръжие и пълната подкрепа за смъртната присъда.

Как ли щеше да реагира Фелдхер, помисли си Мила, ако му бяха казали, че негов бивш другар от сиропиталището даже е станал пастор на една от тези църкви?

— Когато дойдохте, ви помислих за двама от тях: идват чак дотук да проповядват евангелието си! Миналия месец онази развратница, бившата ми жена, ги изпрати да ме убеждават! — засмя се и оголи две редици разядени зъби.

Мила се опита да го измъкне от съпружеската тема и сякаш случайно попита:

— Господин Фелдхер, с какво се занимавахте преди да станете общ работник?

— Няма да повярвате… — човекът се позасмя, като хвърли едно око на мръсотията наоколо. — Бях вложил пари в една малка пералня.

Двамата агенти се удържаха да не се погледнат, за да не покажат на Фелдхер колко интересно е казаното току-що от него. На Мила не убягна, че Борис плъзна едната си ръка по хълбока, освобождавайки кобура с пистолета. Сети се, че като идваха насам, джиесемите бяха извън обхват. Не знаеха много за мъжа насреща, трябваше да бъдат предпазливи.

— Били ли сте някога в затвора, господин Фелдхер?

— Само за дребни престъпления, нищо, заради което един почтен човек не би спал нощем.

Борис даде вид, че премисля тази информация, междувременно гледаше Фелдхер, за да го смути.

— Добре, какво мога да направя за вас, агенти? — попита човекът, без да прикрива досадата си.

— Доколкото ни е известно, сте прекарали детството и по-голямата част от юношеството си в едно сиропиталище към църквата — започна внимателно Борис.

Фелдхер го погледна подозрително: както и другите, не очакваше тези две ченгета да бият път дотук заради това.

— Най-хубавите години от моя живот — каза злобно.

Борис му обясни причините, които ги доведоха тук. Изглежда, Фелдхер остана доволен да бъде уведомен за историята, преди печатът да я захапе.

— Бих могъл да направя куп пари, като разкажа това на вестникарите, знаете ли?

— Опитайте и ще ви арестувам.

Усмивката по лицето на Фелдхер изгасна. Агентът се наведе към него. Техника на разпита, даже Мила я познаваше. Събеседниците винаги се стремят да спазват една невидима граница, стига да не са свързани с по-особени чувствени или интимни отношения. В този случай обаче разпитващият се приближаваше към разпитвания, за да нахлуе в неговото пространство и да го изкара от равновесие.

— Господин Фелдхер, несъмнено се забавлявате доста да посрещнете ченгетата, дошли у дома ви, като им сипвате чай, в който може и да сте се изпикали, та после да се наслаждавате на физиономиите им, докато седят като тъпаци с чаша в ръка, без да посмеят да отпият.

Фелдхер не каза и дума. Мила погледна Борис: дали този ход беше добър в подобна ситуация? Щяха да разберат скоро. Агентът остави спокойно чая на масичката, без дори да го опита, и отново се втренчи в човека.

— Надявам се сега да ми разкажете нещо около престоя си в сиропиталището…

Фелдхер наведе очи, гласът му се превърна в шепот.

— Може да се каже, че съм роден там. Никога не съм познавал родителите си. Занесли са ме там, след като съм се появил на света. Името, което нося, ми го даде отец Ролф: говореше, че така се казвал някакъв негов познат, загинал млад през войната. Кой знае защо, онзи откачен поп мислеше, че името, донесло нещастие на онзи там, ще донесе сполука на мен!

Кучето отвън отново се разлая и Фелдхер се разсея, за да му се скара:

— Мълчи, Кох! — После отново се обърна към гостите.

— Преди съм имал много други. Това място беше сметище. Когато го купих, ме увериха, че ще бъде реновирано. Но все излиза по нещо: лайна и други гадости, особено когато вали. Кучетата пият това нещо, корема им се подува и след няколко дни се пръсват. Остана ми само Кох, но мисля, че и той си отива.

Фелдхер се отклоняваше. Не искаше да се върне с тях по онези места, които вероятно бяха решили съдбата му. С историята за умрелите кучета се опитваше да се споразумее със събеседниците си, за да го оставят на мира. Но те не смятаха да отпуснат хватката.

Мила се опита да бъде убедителна, когато каза:

— Ще ви помоля да се понапрегнете, господин Фелдхер.

— Добре: питайте…

— Бих искала да ни кажете с какво свързвате представата си за „усмивка сред сълзите“.

— Това е като при психиатрите, нали? Нещо като игра на думи с асоциации?

— Нещо подобно — потвърди тя.

Фелдхер започна да мисли. Направи го по просташки начин, гледаше към тавана и чешеше брадичката си с ръка. Може би искаше да изглежда склонен към сътрудничество, или пък беше схванал, че не можеха да го обвинят заради „пропуски в спомените“ и само ги вземаше на подбив. После обаче каза нещо.

— Били Мур.

— Кой беше, един от другарите ви?

— О, това момче беше изключително! Дойде седемгодишен. Винаги беше весел, усмихнат. Веднага стана талисман на всички… По онова време почти пускаха кепенците: бяхме останали шестнайсетима.

— Цялата тази огромна сграда за толкова малко деца?

— Свещениците също си отидоха. Остана само отец Ролф… Аз живеех с по-големите момчета, бях на около петнайсет години… Били имаше тъжна история, родителите му се обесили. Той намерил телата. Не викал, не потърсил помощ, а се качил на един стол и вкопчвайки се в тях, ги смъкнал от тавана.

— Никой не забравя такива случки.

— Били да. Винаги изглеждаше щастлив. Приспособяваше се и към най-лошото. За него всичко беше игра. Не бяхме виждали нещо подобно. За нас, другите, това място представляваше затвор, но Били не обръщаше внимание… Излъчваше някаква енергия, не знам как да го кажа… Имаше си две мании: онези проклети ролкови кънки, с които се носеше напред-назад из вече пустите коридори, и футболните мачове! Но не обичаше да играе. Предпочиташе да стои отстрани на игрището и да се прави на телевизионен коментатор! „Тук е Били Мур от стадион «Ацтека» в Мексико Сити за финала на Световната купа!“ За рождения му ден събрахме пари и му купихме един касетофон! Сякаш полудя: записваше се с часове на онова нещо и после се слушаше!

Фелдхер дърдореше, разговорът излизаше от релси. Мила се опита да го върне в първоначалния коловоз:

— Кажете ни за последните месеци на сиропиталището…

— Както ви споменах, щяха да затварят и ние, момчетата, имахме само две възможности: най-накрая да ни осиновят, или да отидем в други структури, като семейните къщи. Но ние бяхме сираци от „Група Б“, никой нямаше да ни вземе. Били обаче се различаваше: за него се редяха на опашка! Всички го харесваха веднага и го искаха!

— И как свърши това? Били намери ли си добро семейство?

— Били умря, госпожо.

Каза го с такова разочарование, сякаш тази участ е застигнала него. И отчасти беше така: това момче все едно е представлявало нещо като възмездие, също и за своите другари. Някой, който най-накрая е успял.

— Как се случи? — попита Борис.

— Менингит.

Човекът подсмъркна, очите му се насълзиха. Обърна се към прозореца, не искаше да изглежда слаб пред чужди хора. Мила си помисли, че когато те двамата си тръгнат, споменът за Били ще продължи да витае като призрак в тази къща. Но точно заради сълзите си Фелдхер спечели доверието им: Мила забеляза, че Борис отдалечава ръка от кобура. Беше безобиден.

— Менингитът тръшна само Били. Но се страхуваха от епидемия и ни преместиха незабавно… Какъв гаден късмет, нали? И затвориха онази клоака шест месеца по-рано от предвиденото.

Докато ставаха, за да си тръгнат, Борис попита още нещо.

— Видяхте ли някого от другарите си след това?

— Не, но преди две години срещнах отново отец Ролф.

— Сега е излязъл в пенсия.

— Надявах се да е пукнал.

— Защо? — попита Мила, представяйки си най-лошото. — Сторил ви е зло ли?

— Никога. Но когато прекараш детството си на подобно място, се научаваш да мразиш онова, което ти напомня, че си бил там.

Мисъл, не по-различна от тази на Борис, който неволно кимна с глава.

Фелдхер не ги изпрати до вратата. Затова пък се наведе над масичката и взе чашата студен чай, непипната от Борис. Изпи я на един дъх.

После ги погледна дръзко:

— Приятен ден!

 

 

Стара групова снимка — момчетата, които са живели последни в сиропиталището преди затварянето му — намерена в някогашната канцелария на отец Ролф.

От шестнайсет позиращи деца заедно с възрастния свещеник само едно се смееше пред обектива.

Усмивка сред сълзи.

Живи очи, рошави коси, липсващо зъбче отпред, очебийно мазно петно върху зеления пуловер, изложено на показ, като че ли е медал за заслуги.

Били Мур почиваше завинаги в тази снимка и в малкото гробище до църквата на сиропиталището. Не беше единственото погребано дете, но беше с най-красивия гроб. Каменно ангелче разгръщаше покровителствено криле отгоре му.

След като изслуша историята от Мила и Борис, Гавила поиска от Стърн да издири всички налични документи за смъртта на Били. Агентът се погрижи с привичното си старание и докато съпоставяха документите, излезе наяве едно странно съвпадение.

— В случай на потенциално заразни болести, като менингита, е задължително уведомяването на медицинските власти. Лекарят, получил съобщението от отец Ролф, е същият, съставил смъртния акт. Двата документа са от една и съща дата.

Горан се опита да разсъждава:

— Най-близката болница е на трийсет километра. Вероятно въобще не си е направил труда да отиде и да провери лично.

— Доверил се е на думата на отеца — добави Борис. — Защото свещениците обикновено не лъжат…

„Невинаги“ — помисли си Мила.

Тогава Гавила убедено каза:

— Нужна е ексхумация на тялото.

Снегът заваля на дребни снежинки, сякаш да подготви терена за последващите парцали. Още малко и щеше да се свечери. Затова трябваше да бързат.

Гробарите на Чанг работеха и с помощта на малко багерче разкопаваха замръзналата от студа земя. Докато чакаха, всички мълчаха.

Главният инспектор Рош беше запознат с развитието на нещата и държеше на разстояние печата, отново потрепващ неспокойно. Може би Фелдхер наистина се беше опитал да спекулира със споделената от двамата агенти служебна информация. От друга страна, Рош винаги казваше: „Когато медиите не знаят, измислят“.

Затова трябваше да действат бързо, преди някой да реши да запълни това мълчание с някоя добре съчинена измислица. Опровержението после щеше да е трудно.

Чу се глух удар. Най-накрая багерчето беше достигнало нещо.

Хората на Чанг влязоха в гроба и продължиха ръчно. Дебел найлон увиваше ковчега, за да го пази от изгниване. Разрязаха го. Отдолу се видя капака на малък бял ковчег.

— Доста изгнил е — предупреди съдебният лекар, като хвърли едно око. — Ако го извадим горе, рискуваме да изпочупим всичко. И после, с този сняг е пълна бъркотия — добави Чанг по адрес на Горан, който трябваше да вземе решение.

— Добре… Отворете го.

Никой не очакваше криминологът да разпореди незабавна ексхумация. Тогава хората на Чанг опънаха над гроба мушама върху няколко колчета, като огромен чадър, за да предпазят мястото.

Патологът нахлузи дреха с лампа на рамото и слезе в дупката под погледа на каменния ангел. До него един техник с оксижен започна да разтопява цинковите заварки на ковчега и капакът се раздвижи.

„Как се събужда едно дете, умряло преди двайсет и осем години“ — запита се Мила. Вероятно Били Мур заслужаваше кратка церемония или молитва. Но никой нямаше нито желание, нито време да го направи.

Когато Чанг отвори ковчега, се появиха клетите останки на Били, още облечен с онова, което се беше съхранило от дрехите за първо причастие. Елегантни, с вратовръзка с ластик и панталон с маншети. В един ъгъл на ковчега стояха ръждясалите ролкови кънки и стар касетофон.

Мила се сети за разказа на Фелдхер: „Имаше си две мании: онези проклети ролкови кънки, с които се носеше напред-назад из вече пустите коридори, и футболните мачове! Но не обичаше да играе. Предпочиташе да стои отстрани на игрището и да се прави на телевизионен коментатор!“.

Единствените богатства на Били.

Чанг започна да разрязва полека части от дрехите, като си служеше със скалпел и даже в тази неудобна позиция движенията му бяха отмерени и прецизни. Установи степента на запазеност на скелета. После се обърна към останалите и обяви:

— Има доста фрактури. Така на място не мога да кажа колко са… Но според мен това дете със сигурност не е умряло от менингит.