Донато Каризи
Шепнещият (9)

8

Щеше да я нарече Присила.

Да приложи метода на Горан Гавила, който снабдяваше със самоличност издирваните от него убийци. Придаваше им човешки черти, за да изглеждат по-правдоподобни в очите му, а не само изплъзващи се сенки. Затова и Мила щеше да кръсти жертвата под номер шест с името на едно по-щастливо момиченце. Някъде — кой знае къде — то продължаваше да бъде дете както много други, в неведение за избегнатата опасност.

Мила взе това решение по пътя към мотела. Натовариха един от полицаите да я закара. Този път Борис не се предложи, а тя не го осъждаше, след грубото отблъскване сутринта.

Изборът да нарече шестото момиче Присила не се дължеше само на необходимостта да му придаде човешки черти. Имаше и друга причина: не искаше и занапред да мисли за нея като за един номер. Усещаше, че само тя все още взема присърце нейната самоличност, защото, след като изслушаха обаждането на Берман, разкриването й вече не беше приоритет.

Имаха труп в багажника и записано върху лентата на телефонния секретар онова, което при всички обстоятелства напомняше признание. Нямаше нужда да се стараят повече. Оставаше само да свържат търговския представител с другите жертви. А после да формулират подбудата. Но такава може би вече имаше…

Жертвите не са момичетата, а семействата.

Горан й го беше казал, докато наблюдаваха близките на момичетата през стъклото в моргата. Родители, които по различни причини бяха останали с едно дете. Една майка, отдавна прехвърлила четиресетте и изгубила надежда за нова бременност заради биологията… „Те са неговите истински жертви. Проучвал ги е, избрал ги е.“ И после: „Само с едно дете. Искал е да им отнеме всяка надежда да превъзмогнат скръбта, да опитат да забравят загубата. До края на дните си трябва да помнят какво им е причинил. Раздул е тяхната болка, като им е отнел бъдещето. Лишил ги е от възможността да препратят спомена за себе си в идните години, да надживеят смъртта си… И се е подхранвал с тази мисъл. Това е възнаграждението за неговия садизъм, източникът на удоволствието му“.

Александър Берман нямаше деца. Опитали са с инвитро, на което се беше подложила жена му. Напразно. Може би затова беше поискал да излее яда си върху тези нещастни семейства. Отмъстил си е на тях заради своята съдба на бездетен.

„Не, не е отмъщение. Има нещо друго…“ — помисли си Мила. Полицайката не се примиряваше, но не съзираше причината за това усещане.

Колата стигна пред мотела и тя слезе, като се сбогува с агента, който я докара. Той също й кимна с глава и зави, за да се върне обратно, оставяйки я сама насред чакълестото площадче. Зад нея имаше горичка, сред която се виждаха няколко бунгала. Беше студено и единствената светлинка идваше от неоновата табела, предлагаща свободни стаи и кабелна телевизия. Отправи се към стаята. Всички прозорци бяха тъмни.

Оказа се единствената гостенка.

Мина покрай стаичката на пазача, осветена от синкавия екран на включения телевизор. Картината беше без звук, а човекът отсъстваше. Може би е отишъл в тоалетната, помисли си тя и продължи. За щастие задържа ключа на излизане, иначе сега щеше да го чака.

Носеше хартиен плик с газирана напитка и два сандвича с кашкавал — вечерята й за днес — и кутийка крем. По-късно щеше да намаже малките изгаряния по ръцете. От устата й излизаше пара заради студа. Забърза, защото зъзнеше. Крачките й по чакъла бяха единственият шум в нощта. Нейното бунгало се намираше в края на редицата.

„Присила“ — помисли, докато крачеше. Спомни си думите на съдебния лекар Чанг: „Според мен са убити веднага, не е имал интерес да ги държи живи повече от необходимото и не се е двоумил. Всички жертви са убити по един и същ начин. Освен една от тях…“. Доктор Гавила го беше попитал какво означава това, а Чанг го погледна и отговори, че за шестата е било още по-ужасно…

Повтаряше си натрапчиво фразата.

Но не само заради мисълта, че шестото момиче е трябвало да плати по-висока цена в сравнение с другите: „Забавил е кървенето, за да умира по-дълго… Искал е да се наслади на зрелището…“. Не, имаше нещо друго. Защо убиецът беше променил своя modus operandi? Както на съвещанието с Чанг, Мила отново усети потрепване в основата на шията.

Стаята й вече беше наблизо, а тя се съсредоточи в усещането, убедена, че този път ще успее да разкрие причината. Спъна се леко заради малка дупка в терена.

Точно тогава го чу.

Внезапният шум зад нея заличи за миг разсъжденията й. Топуркане по чакъла. Някой „копираше“ нейните стъпки. А когато се спъна, преследвачът наруши ритъма и така разкри присъствието си.

Мила не се смути, не забави ход. Стъпките на човека отзад отново се сляха с нейните. Пресметна, че е на десетина метра след нея. Започна да премисля възможните си реакции. Безполезно е да измъкне пистолета от колана, ако човекът зад нея беше въоръжен, щеше да открие огън преди нея. „Пазачът — сети се. Включеният телевизор и празният офис. — Вече се е отървал от него. Сега е мой ред“ — заключи. Малко оставаше до прага на бунгалото. Трябваше да вземе решение. И тя го направи, нямаше друг избор.

Бръкна в джоба за ключовете и бързо изкачи трите стъпала пред вратата. Отвори я след две завъртания, сърцето й щеше да се пръсне, и се вмъкна в стаята. Измъкна пистолета и протегна ръка към ключа за осветлението. Лампата до леглото светна. От напрежение се закова на място, притиснала рамене във вратата и напрегнала слух. „Не ме нападна“ — помисли си. Стори й се, че чува стъпки по дъсчената настилка на площадката пред вратата.

От Борис разбра, че ключовете в мотела, подобно на универсален ключ, стават за всички брави, след като собственикът на хотела се уморил да ги сменя заради клиентите, които не плащали и ги отнасяли със себе си. „Дали преследвачът ми го знае? Вероятно има ключ като моя“ — си каза. И реши, че ако се опита да влезе, би могла да го изненада в гръб.

Коленичи и тръгна по петносания мокет, стигна до прозореца. Опря се в стената и повдигна ръка, за да го отвори. Пантите не помръдваха заради студа. С малко труд успя да отвори едното крило. Изправи се, прескочи и отново се намери навън, в тъмнината. Пред нея се изправяше гората. Високите върхове на дърветата се полюляваха заедно в плавен ритъм. През задната страна на мотела преминаваше циментова пътека, съединяваща всички бунгала. Мила се приведе и тръгна встрани от нея, опитваше се да долови всеки шум и движение наоколо. Набързо подмина съседната стая, а също и следващата. Тогава спря и навлезе в тясната пролука, разделяща ги една от друга.

Сега трябваше да се подаде, за да има видимост към вратата на своето бунгало, но така рискуваше. Забрави за болките от изгарянията и хвана пистолета с две ръце, за да е по-сигурна. Преброи бързо до три, вдиша и издиша дълбоко три пъти и изскочи иззад ъгъла с насочено оръжие. Никой. Но нямаше как да си е въобразила. Беше сигурна, че някой я следваше. Някой, достатъчно опитен да се движи зад гърба на противника си, като не вдига шум със стъпките си.

Някой хищник.

Мила огледа площадчето за следи от неприятеля. Сякаш го беше отнесъл вятърът, съпровождан от монотонния концерт на благосклонните дървета, ограждащи мотела.

— Моля да ме извините…

Мила отскочи назад и погледна човека, без да повдигне пистолета, парализирана от тези обикновени думички. Минаха няколко секунди, докато разбра, че това е пазачът. Той усети нейната уплаха и повтори:

— Извинете! — но този път само за да се оправдае.

— Какво има? — попита Мила с още разтуптяно сърце.

— Търсят ви на телефона…

Човекът посочи към стаичката и Мила тръгна натам, без да го изчака.

— Мила Васкес — каза в слушалката.

— Здравейте, обажда се Стърн… Доктор Гавила иска да ви види.

— Мен? — попита тя учудено, но и с нотка на гордост.

— Да. Обадихме се на агента, който ви закара, връща се обратно.

— Добре.

Мила се учуди. Но Стърн не добави друго, затова тя се осмели да попита:

— Някакви новини ли има?

— Александър Берман е скрил нещо.

Борис се опитваше да нагласи навигацията, без да изпуска пътя от очи. Мила гледаше мълчаливо напред. Гавила седеше на задната седалка, увит в смачканото си палто, със затворени очи. Пътуваха към дома на сестрата на Вероника Берман, където тя се беше приютила, за да избяга от репортерите.

Горан стигна до заключението, че Берман се е опитал да скрие нещо. И то въз основа на съобщението от телефонния секретар: „Ало… Аз съм… Ами… Нямам много време… Но все пак искам да ти кажа, че съжалявам… Съжалявам за всичко… Трябваше да го направя преди време, но не успях… Опитай се да ми простиш. Вината беше изцяло моя…“.

По разпечатката на разговорите установиха, че Берман се е обадил от сградата на пътната полиция, почти едновременно с откриването на тялото на малката Деби Гордън.

Внезапно Горан си зададе въпроса защо човек в положението на Александър Берман — с труп в багажника и намерение да сложи край на живота си при първа възможност — е трябвало да се обади на жена си.

Серийните убийци не се извиняват. Ако го правят, то е за да изградят различен образ за себе си, това е част от мистериозната им природа. Целта им е да замъглят истината, да подхранят димната завеса, с която са се заобиколили. Но при Берман изглеждаше различно. Гласът му звучеше като при спешност. Трябвало е да довърши нещо, преди да е станало прекалено късно.

И за какво искаше да му бъде простено?

Горан реши, че е свързано единствено с жена му и с отношенията им като двойка.

— Доктор Гавила, бихте ли ми го повторили още веднъж…

Горан отвори очи и видя Мила, извърнала се назад в очакване на отговор.

— Може би Вероника Берман е открила нещо. И това е била причината за караницата им. Според мен той й се е извинил.

— И защо тази информация е толкова важна за нас?

— Не знам дали наистина е така… но човек в неговото положение не би губил време да разрешава обикновена съпружеска разпра, ако няма някаква друга цел.

— И каква ли е тя?

— Вероятно жена му не осъзнава онова, което знае.

— А с това обаждане той е искал да блокира ситуацията, да й попречи да стигне докрай. Или да ни осведоми за тази подробност…

— Да, това мисля и аз… Досега Вероника Берман ни сътрудничеше, не би имала никакъв интерес да скрие нещо. Вероятно мисли, че информацията няма нищо общо с отправените към съпруга й обвинения, а засяга само тях двамата.

Сега за Мила всичко стана по-ясно. Интуицията на криминолога не можеше да бъде считана безрезервно за завой в следствието. Преди това трябваше да бъде проверена. Затова Горан още не беше казал и дума на Рош.

Надяваха се да извлекат насочваща информация при срещата с Вероника Берман. В качеството си на експерт по разпитите на свидетели и хора в течение на фактите Борис би трябвало да води този неформален разговор. Но Горан реши, че само той и Мила ще се видят с жената на Берман. Борис се съгласи, сякаш беше получил заповед от висшестоящ, а не от един цивилен консултант. Но неприязънта му към Мила се задълбочи. Не разбираше защо тя трябва да присъства.

Тя усещаше напрежението и на практика също не разбираше напълно причините, подтикнали Гавила да я предпочете. За Борис остана задачата да я инструктира грижливо как трябва да проведе разговора. Това беше правил до този момент, преди да се заеме с навигацията и да намери посоката.

Мила си спомни отново коментара на Борис, докато Стърн и Роза очертаваха портрета на Александър Берман: Аз съм като заслепен. Всичко е толкова „чисто“.

Толкова съвършенство не беше за вярване. Изглеждаше подготвено за някого.

„Всички си имаме по някоя тайна — повтори си Мила. — Аз също.“

Винаги има нещо за криене. Нейният баща й го казваше като малка: „Всички си бъркаме с пръст в носа. Може да е когато никой не гледа, но го правим“.

Тогава каква бе тайната на Александър Берман?

Какво знаеше жена му?

И как се казваше момичето с номер шест?

Стигнаха почти призори. Селцето се намираше зад малка църква, вклинено в извивката на дигата, така че къщите надзъртаха в реката.

Сестрата на Вероника Берман живееше в апартамент над една бирария. Сара Роза я беше предупредила за посещението по телефона. Тя нито се възпротиви, нито говореше с недомлъвки. Предизвестието целеше да я отклони от мисълта, че това е разпит. Но Вероника Берман не се интересуваше от предпазните мерки на специален агент Роза, вероятно щеше да се съгласи да бъде подложена и на строг разпит.

Жената посрещна Мила и Горан някъде към седем сутринта, чувстваше се като у дома си, по пантофи и пеньоар. Настани ги в дневната с таван с видими греди и инкрустирани мебели. Предложи им току-що сварено кафе. Мила и Горан се настаниха на дивана, Вероника Берман седна на крайчеца на едно кресло с угасналия поглед на човек, който нито успява да спи, нито да плаче. Държеше стиснатите си ръце на скута и Горан усети, че е напрегната.

Стаята се осветяваше от топлата златиста светлина на лампа с абажур от стара коприна, ароматът на декоративните растения по перваза на прозореца прибавяше уют.

Сестрата на Вероника Берман сервира кафето и после изнесе празния поднос. Като останаха сами, Горан остави Мила да говори. Бяха дошли да й зададат въпроси, изискващи много такт. Мила се наслаждаваше дълго на кафето. Не бързаше, искаше жената да се отпусне напълно, преди да започне. Борис я предупреди: понякога е достатъчна една грешна фраза и човекът се затваря в себе си, решава да не сътрудничи повече.

— Госпожо Берман, знам, че всичко това е много уморително за вас и наистина съжаляваме, че пристигаме в този час.

— Не се притеснявайте, имам навика да ставам рано.

— Бихме желали да изучим по-основно фигурата на мъжа ви, защото, ако го познаваме добре, ще можем да определим доколко е замесен наистина. Повярвайте ми, в тази история има още доста тъмни страни. Разкажете ни за него…

Вероника не промени изражението на лицето си с нищо, но погледът й стана по-напрегнат. После започна:

— С Александър се познаваме още от лицея. Той беше с две години по-голям от мен и играеше в хокейния отбор. Нищо изключително като играч, но всички го обичаха. Ходеха с моя приятелка и така се запознах с него. Започнахме да излизаме заедно, но в компания, като обикновени приятели: още нямаше нищо и дори не сме си помисляли, че ще сме заедно. Наистина, не мисля, че той ме е възприемал по този начин… Имам предвид като негова интимна приятелка. Нито пък аз.

— Случило се е после…

— Да, не е ли странно? След лицея изгубих следите му и минаха доста години, докато се видим отново. От общи приятели знаех, че следва в университет. А един ден се появи в моя живот: обади ми се и каза, че е открил случайно номера ми в телефонния указател. Впоследствие разбрах от все същите приятели, че когато се завърнал след дипломирането, питал къде съм и с какво се занимавам…

Докато я слушаше, Горан имаше усещането, че Вероника Берман не просто се е отдала на носталгията на спомените, а разказът й по някакъв начин има определена цел. Сякаш съзнателно ги насочваше към някакво място, далече във времето, където биха могли да открият онова, което бяха дошли да търсят.

— От този момент започнахте да се срещате отново — каза Мила. Горан отбеляза с удоволствие, че като следваше съветите на Борис, тя не задаваше въпроси на Вероника Берман, а само й подаваше фрази, които жената после завършваше, за да изглежда повече като разговор, отколкото като разпит.

— От този момент започнахме да се срещаме отново — повтори Вероника. — Александър започна да ме ухажва упорито, за да ме убеди да се омъжа за него. И накрая приех.

Горан се съсредоточи върху последното изречение. Звучеше му зле, като лъжа от гордост, вмъкната прибързано в разговора с надеждата да остане незабелязана. Спомни си какво си помисли, когато я видя за пръв път: Вероника не беше красива и вероятно никога не е била. Банална женственост, лишена от патос. Докато Александър Берман беше хубав мъж. Небесносини очи, уверена усмивка на човек, осъзнаващ чара си. Едва ли е трябвало да настоява дълго, за да я убеди да сключат брак.

В този момент Мила реши да вземе юздите на разговора в свои ръце.

— Напоследък обаче връзката ви не вървеше добре…

Вероника си позволи една пауза. Според Горан по-скоро дълга, затова реши, че Мила е хвърлила въдицата твърде бързо.

— Имахме проблеми — потвърди накрая.

— Преди време сте опитвали да имате деца…

— Подложих се на хормонална терапия за известно време. После пробвахме и с инсеминация.

— Сигурно сте имали голямо желание да родите дете…

— Александър настояваше повече.

Каза го с отбранителен тон, знак, че може би това е причинявало раздора между съпрузите.

Приближаваха се към целта. Горан изглеждаше удовлетворен. Беше пожелал Мила да говори с Вероника, защото смяташе, че една женска фигура ще е идеална, за да установи връзка на солидарност и да отстрани евентуалната й съпротива. Разбира се, можеше да избере Сара Роза и така нямаше да подразни докачливия Борис. Но Мила му се стори по-подходяща и не беше сбъркал.

Сега тя се наведе над масичката, разделяща дивана от мястото, където седеше Вероника Берман, за да остави чашата от кафето. Използва движението, за да срещне погледа на Горан без жената да забележи. Той кимна лекичко: знак, че е настъпил моментът да премине към действие и да бъде по-настъпателна.

— Госпожо Берман, защо в съобщението на телефонния секретар съпругът ви моли да му простите?

Вероника обърна глава на другата страна с намерението да скрие една сълза, която се опитваше да преодолее стената, издигната около собствените й емоции.

— Госпожо Берман, това са интимни неща, но няма да излязат оттук. Искам да съм откровена с вас: никой полицай, прокурор или съдия не може да ви принуди да отговорите на този въпрос, защото той не засяга следствието по никакъв начин. Но за нас е важно да го знаем, защото съпругът ви може да е невинен…

Когато чу последната дума, Вероника Берман се обърна към нея.

— Невинен? Александър не е убил никого… но това не значи, че не е имал прегрешения!

Изрече го с променен глас и непонятно настървение, изникнало незнайно откъде. Горан получи очакваното от него потвърждение. Мила също разбра: Вероника Берман се е надявала да ги види. Очаквала е посещението им и техните въпроси, завоалирани с невинни фрази, подхвърлени тук-таме в разговора. Смятаха, че те са го насочвали, но жената беше подготвила разказа си така, че да ги накара да стигнат точно до тази крайна точка. Трябваше да го каже на някого.

— Подозирах, че Александър има любовница. Една съпруга винаги има предвид подобна вероятност и в такъв момент решава също и дали би могла да прости. Но рано или късно съпругата иска също и да го узнае. Затова един ден започнах да ровя из нещата му. Не знаех какво точно търся и не можех да предвидя каква ще е реакцията ми при вида на доказателството.

— Какво открихте?

— Потвърждението: Александър криеше един електронен бележник, идентичен на онзи, който използваше за работата си. Защо ще купува два еднакви, освен за да укрива втория, като използва първия? И така разбрах името на неговата любовница: отбелязваше всички техни срещи! Поставих го пред свършен факт: отрече, като незабавно потули някъде втория бележник. Но не го оставих, проследих го чак до къщата на тази жена, до онова мизерно място. Обаче не събрах кураж да стигна докрай. Спрях пред вратата. В действителност дори не исках да я видя в лице.

Това ли беше цялата срамна тайна на Александър Берман, запита се Горан. Една любовница? За толкова малко ли се бяха разтичали?

За щастие, не беше осведомил Рош за своята инициатива, иначе трябваше да изтърпи също и насмешките на главния инспектор, който вече считаше случая за приключен. А Вероника Берман сега беше като придошла река и нямаше никакво намерение да ги остави да тръгнат, преди да излее злобата си. Позата, с която храбро защитаваше своя съпруг след откриването на трупа в багажника, очевидно е била само умела фасада. Начин да се измъкне от тежестта на обвинението, да избегне пръските кал. Сега, когато беше намерила сили да се освободи от договора за съпружеска солидарност, беше започнала наравно с другите да копае около него яма, от която Александър Берман никога нямаше да излезе.

Горан потърси погледа на Мила, за да сложи възможно най-бързо край на този разговор. В този момент криминологът забеляза внезапна промяна в нейното изражение: на лицето й бяха изписани поравно удивление и несигурност.

За толкова години кариера Горан се беше научил да разпознава ефекта от страха по лицата на другите. Разбра, че нещо е потресло дълбоко Мила.

Едно име.

Чу я да пита Вероника Берман:

— Бихте ли повторила как се казва любовницата на съпруга ви?

— Вече ви казах: Името на тази уличница е Присила.