Донато Каризи
Шепнещият (8)

7

Щяха да я върнат вкъщи.

С това негласно обещание се бяха заели с тялото на момичето.

Да се погрижат за правата й.

След самоубийството на Берман стана трудно да изпълнят поетото задължение, но нямаше да се откажат.

Затова сега тялото се намираше в Института по съдебна медицина.

Доктор Чанг нагласи висящия от тавана микрофон точно перпендикулярно на стоманената маса в моргата. А после включи на запис.

Най-напред се въоръжи със скалпел, а после го прокара по найлоновия чувал с бързо движение, като очерта прецизна права линия. Остави настрана инструмента и внимателно разтвори двата ръба на разреза.

Единствената светлина в помещението идваше от заслепяващата лампа над масата за аутопсии. Наоколо — тъмна пропаст. А на границата на тази бездна стояха Горан и Мила. Останалите членове на групата не счетоха за нужно да присъстват на церемонията.

Съдебният лекар и двамата наблюдатели носеха стерилни престилки, ръкавици и маски, за да не замърсят уликите.

Като си помагаше със солен разтвор, Чанг започна да разтваря бавно ръбовете на чувала, отделяйки прилепналия към тялото найлон. Постепенно и с много търпение.

Лека-полека отдолу започна да се появява… Мила веднага видя зелената пола от рипсено кадифе. Бялата блузка и вълнения елек. Показа се и блейзър от фланелен плат.

Докато Чанг се изкачваше нагоре, се разкриваха нови подробности. Стигна до областта на гръдния кош, където липсваше ръката. Ръкавът не беше изцапан с кръв, а само отрязан под нивото на лявото рамо, от което стърчеше чуканът.

— Не е убита с тези дрехи. Нагласил е трупа после — каза патологът.

Това „после“ се изгуби в ехото на помещението, потъна в заобикалящия ги мрак като камък, отскачащ по стените на бездънен кладенец.

Чанг откри дясната ръка. На китката имаше гривна с висулка във форма на ключе.

Като стигна до шията, съдебният лекар спря за малко, за да избърше лицето си с малка хавлиена кърпа. Мила забеляза чак сега, че той се потеше. Беше стигнал до най-деликатния момент. Опасяваше се да не отлепи епидермиса от кожата на лицето заедно с найлона.

Тя беше присъствала и на други аутопсии. Обикновено съдебните лекари нямаха никакви скрупули, докато работеха по телата. Режеха и шиеха както им падне. Но сега Мила разбра, че Чанг желае родителите да видят за последен път своето дете възможно в най-добър вид. Затова действаше толкова боязливо. Изпита уважение към този човек.

Най-накрая, след сякаш безконечни минути, той успя да отлепи напълно черната материя от лицето на малката. Мила я погледна и мигновено я разпозна.

Деби Гордън. Дванайсетгодишна. Първата изчезнала.

Очите бяха облещени. Устата зинала. Сякаш отчаяно се беше опитвала да изрече нещо.

Носеше шнола с бял лилиум. Той й е сресал косите. „Колко абсурдно“ — помисли веднага Мила. Проявил е повече състрадателност към един труп, отколкото към още живото дете! Но после стигна до извода, че причината да се погрижи толкова много за нея е друга.

„Направил я е красива заради нас.“

Това прозрение я разгневи. Но разбра, че в този момент емоциите не й принадлежат. Падаха се на други хора. След малко тя трябваше да преодолее дълбокия мрак, да отиде оттатък и да съобщи на двама вече съсипани родители, че животът им наистина е свършил.

Доктор Чанг размени поглед с Горан. Време беше да определят с какъв тип убиец си имаха работа. Дали интересът му към това създание е бил от общ характер, или е бил зловещо целенасочен. С други думи, дали момичето е претърпяло сексуално насилие.

Всички в залата се раздвояваха между желанието този пореден ужас да е бил спестен на детето и надеждата това все пак да не е станало. Защото в такъв случай имаше голяма вероятност убиецът да е оставил органични следи, които да послужат за идентифицирането му.

Съществуваше точна процедура за случаите на телесно насилие. И тъй като Чанг нямаше право да я заобикаля, започна с анамнезата. Опитваше се да възстанови обстоятелствата и детайлите на агресията. Но на практика, заради невъзможността да получи сведения от жертвата, нямаше начин да изясни фактите.

Следващата фаза беше обективният анализ, физическа преценка, придружена от фотографска документация, включваща както описание на общия изглед, така и установяване на външните наранявания, показващи, че жертвата се е противопоставяла или съпротивлявала.

Обикновено се започваше с описание и подробен оглед на облеклото. Издирваха се евентуални подозрителни петна, влакна, косми, листа по дрехите. Чак тогава се преминаваше към scraping subungueale: с нещо подобно на клечки за зъби се вземаше материал изпод ноктите на жертвата, за да бъдат събрани евентуални частици от кожата на убиеца.

— В случай че се е защитавала, или пък пръст и влакънца, отвеждащи до местопрестъплението.

И този път резултатът се оказа негативен. Като се изключи ампутираният крайник, трупът беше нагласен, дрехите му чисти.

Сякаш някой го беше изкъпал, преди да го сложи в чувала.

Третата фаза изискваше по-дълбока интервенция и предвиждаше гинекологичен преглед.

Чанг се въоръжи с един колпоскоп и най-напред огледа вътрешната част на бедрата, с надежда да открие петънца от кръв, сперма или други секрети от насилника. После взе от метален съд инструментите за вагинален преглед, съдържащи тампони за проба от кожата и лигавицата. С взетия материал приготви две стъкълца, като фиксира ивицата на първото с Цитофикс и остави втората проба да изсъхне на въздуха.

Мила знаеше, че те ще послужат за евентуалното генетично типизиране на убиеца.

Последната част беше най-сурова. Доктор Чанг сгъна стоманената маса назад и вдигна краката на момичето на две подпори. Седна на табуретка и с увеличителна лупа, снабдена с лампа с ултравиолетова светлина, премина към оглед за възможни вътрешни разкъсвания.

След няколко минути повдигна глава към двамата и отсъди:

— Не я е пипнал.

Мила кимна и преди да напусне залата, се наведе над трупа на Деби, за да свали от китката й гривничката с висящото ключе. Този предмет и новината, че момичето не е било изнасилено, щяха да бъдат единственият й дар за семейство Гордън.

Щом се отдалечи от Чанг и Горан, тя изпита желание незабавно да свали чистата престилка. В момента се чувстваше мръсна в нея. Мина през съблекалнята и застана пред голямата керамична мивка. Пусна топлата вода и започна да търка силно ръцете си под струята.

Докато продължаваше да се мие трескаво, погледна в огледалото пред себе си. Представи си в отражението как малката Деби влиза в съблекалнята със зелената си пола, синия блейзър и шнолата в косата. А после, като се опира на единствената си останала ръка, сяда на пейката до стената. И започва да я гледа, като си клати краката. Отваря и затваря устата си, сякаш се опитва да говори с нея. Но в действителност не казва нищо. А на Мила толкова би й се искало да я попита за нейната сестра по кръв. Онази, която вече за всички беше само номер шест.

После се отърси от видението.

Водата течеше от кранчето. Парата се издигаше на талази и почти покриваше повърхността на огледалото.

Чак тогава усети болката.

Наведе очи и инстинктивно дръпна ръцете си изпод струята вряла вода. Кожата на дланите беше почервеняла, докато на пръстите вече имаше мехури. Веднага ги уви с една кърпа и се запъти към аптечката, за да се превърже.

Никой не трябваше да узнава какво й се е случило.

Когато отвори очи, първо си спомни за болката в ръцете. Затова скочи и седна, рязко влезе в контакт с действителността на стаята, където се намираше. Гардеробът с пукнатото огледало отсреща, шкафчето отляво и прозорецът със спуснатата щора, все пак пропускаща по някоя ивица синкава светлина. Заспа облечена, защото видя петна по завивката и чаршафите на тази мизерна стая в мотела.

Защо ли се беше събудила? Може би някой чукаше? Или пък само беше сънувала?

Почука се отново. Стана и се приближи до вратата, отвори я само няколко сантиметра.

— Кой е? — попита напразно пред ухиленото лице на Борис.

— Дойдох да те взема. След час започва обискът в дома на Берман. Другите ще ни чакат там… И после, мислех да закусим — размаха под носа й хартиена торбичка, вероятно съдържаща кроасани и кафе.

Мила се погледна набързо. Не блестеше с вида си, но това изглеждаше като предимство: щеше да обезкуражи хормоните на колегата й. Покани го да влезе.

Борис направи няколко крачки из стаята и огледа наоколо с изумен вид, докато Мила приближаваше мивката в ъгъла, за да се измие, но най-вече да скрие бинтованите си ръце.

— Това място изглежда все по-зле и по-зле — въздъхна. — И мирише все така.

— Вероятно на препарат против насекоми.

— Когато постъпих в Отдела, мина почти дял месец, докато си намеря апартамент… Знаеш ли, че тук всеки ключ отваря вратите наред? Клиентите имат навик да си тръгват, без да платят, и собственикът се уморил да сменя бравите. Добре е нощем да затискаш вратата с шкафчето.

Мила го погледна през огледалото над мивката:

— Благодаря за съвета!

— Съвсем сериозно! Ако имаш нужда от по-прилично място за живот, мога да ти помогна.

Мила го погледна изпитателно.

— Да не би да ме каниш при теб?

Борис се смути и побърза да уточни:

— Не, нямам предвид това. Мога да попитам дали някоя колежка търси съквартирантка, само толкова.

— Надявам се да не се задържа много дълго, та да ми се наложи — сви рамене тя. Избърса лицето си с кърпата и се насочи към донесеното от него пликче. Почти го издърпа от ръката му, отиде и седна с кръстосани крака на леглото, за да провери съдържанието.

Кроасани и кафе, както се надяваше.

Борис остана объркан от този жест, а още повече от превързаните й ръце, но си замълча.

— Май си огладняла — отбеляза плахо.

Тя отговори с пълна уста.

— От два дни не съм докосвала храна. Ако не беше се появил тази сутрин, едва ли щях да намеря сили да прекрача прага. Знаеше, че не бива да говори такива неща, признанието й очевидно изглеждаше като насърчение, но не намери друг начин да му благодари, а и наистина изпитваше глад. Борис се усмихна, изпъчи се.

— Е, как се чувстваш тук?

— Добре, аз се приспособявам лесно. „Като изключа приятелката ти Сара Роза, която на практика ме мрази“ — но това само си го помисли.

— Хареса ми твоята догадка за сестрите по кръв…

— Чист късмет: достатъчно ми беше да изровя някои спомени от тийнейджърската възраст. Ти също си правил глупости на дванайсет години, нали?

Разсмя се, като забеляза, че колегата й напразно търси отговор.

— Шегувах се, Борис…

— Да, разбира се — почервеня той.

Мила глътна последния залък, облиза си пръстите и се нахвърли на втория кроасан в пликчето — неговият, но като видя толкова голям апетит, приносителят не намери кураж да протестира.

— Борис, кажи ми нещо… Защо го нарекохте Алберт?

— Това е много интересна история — отговори, а после непринудено седна до нея и започна да разказва: — Преди пет години имахме изключително странен случай. Сериен убиец отвлича жени, насилва ги, след това ги удушава, а ние намирахме труповете без десния крак.

— Десният крак?

— Точно така. Нищичко не разбирахме, защото този тип действаше много прецизно и чисто, не оставяше следи след себе си. Единствено това с ампутацията. Нанасяше ударите си на случаен принцип… С една дума, стигаме до петия труп и все не успяваме да го спрем. Тогава на доктор Гавила му идва една идея…

Мила довърши и втория кроасан и премина към кафето:

— Каква точно?

— Поиска от нас да издирим в архивите всички случаи, свързани с крака, включително най-баналните и незначителни.

Тя го погледна смаяно, после изсипа три пакетчета захар в пластмасовата чашка. Борис я забеляза и направи отвратена физиономия, щеше да й каже нещо по въпроса, но предпочете да продължи разказа.

— Отначало и на мен това ми се струваше малко странно, но започваме да търсим и се оказва, че от известно време в зоната действа крадец, като отмъква женски обувки от стелажите пред магазините за обувки. Там държат само по една обувка от номер и модел — знаеш, така се предпазват от кражби — и обикновено това е дясната, за да улеснят клиентите при пробата.

Мила замръзна с чашката кафе във въздуха, изпадна във възторг от оригиналността на следователската интуиция:

— Наблюдавали сте магазините за обувки и сте хванали крадеца…

— Алберт Финли. Инженер, на трийсет и осем години, женен, две малки деца. Виличка на село и кемпер за ваканциите.

— Нормален човек.

— В гаража на неговата къща намираме един фризер и вътре, акуратно увити в целофан, пет десни женски крака. Този тип се забавлявал, като ги карал да си слагат откраднатите обувки. Някакъв вид фетишизъм.

— Десен крак, лява ръка. Затова Алберт!

— Точно така! — съгласи се Борис и сложи ръка на рамото й в знак на одобрение. Тя се отдръпна рязко и мигновено скочи от леглото. Младият полицай се обиди.

— Извинявай — каза му тя.

— Няма проблем.

Не беше вярно, и Мила всъщност не му повярва. Но реши да се преструва, че приема думите му. Обърна му гръб и отиде на мивката.

— Ще се приготвя за минутка и можем да тръгваме.

Борис стана и тръгна към вратата.

— Действай спокойно. Ще те чакам отвън.

Мила изчака да излезе от стаята. После погледна лицето си в огледалото. „Божичко, кога ще свърши това? Кога ще съм готова някой да ме докосне отново?“

По време на пътуването към къщата на Берман не размениха нито дума. Когато влезе в колата, завари радиото включено и веднага разбра, че това е декларация за намеренията как да протече пътуването. Борис го беше взел много навътре и сега може би имаше още един враг вътре в групата.

Пристигнаха за около час и половина. Жилището на Александър Берман представляваше потънала в зеленина вила в спокойна жилищна зона.

Улицата отпред беше преградена. Отвъд тази граница се тълпяха любопитни съседи и журналисти. Като ги видя, Мила помисли, че колелото се е завъртяло. По пътя насам чуха по радиото новината, че тялото на малката Деби е открито, излезе наяве и името на Берман.

Причината за еуфорията на медиите беше проста. Гробището от ръце се оказа тежък удар за общественото мнение, но сега най-после разполагаха с име, за да назоват кошмара.

Виждала го беше да се случва и друг път. Печатът щеше да захапе здраво историята и за кратко време да разрови всеки аспект от живота на Берман, без да прави разлика. Самоубийството му означаваше признаване на вината. Затова медиите щяха да наблягат на версията си. Щяха да му отредят ролята на чудовището без всякаква дискусия, осланяйки се само на силата на своето единодушие. Щяха да го разкъсат безмилостно на парчета така, както се предполагаше, че е постъпил с невръстните си жертви, но без да съзират иронията в тази аналогия. Щяха да източват литри кръв от подробностите, за да гарнират и направят по-апетитни първите страници. Без уважение, без справедливост. Ако пък някой си позволеше да го отбележи, щяха да се прикрият зад „правото на информация“.

— Винаги удобно и актуално, — за да прикрият своето прекомерно безсрамие.

Като слезе от колата, Мила си проправи път сред тълпата от репортери и обикновени зяпачи, влезе в оградения от силите на реда периметър и се насочи с чевръста крачка по пътеката към къщата, чак до входната врата, но няколко фотосветкавици все пак я заслепиха. В този момент улови погледа на Горан: стоеше на един от прозорците. Усети в себе си абсурдна вина, задето я беше видял да идва с Борис. А после си каза, че е глупава, щом като мисли подобни неща.

Горан отново насочи вниманието си към вътрешността на къщата, а Мила прекрачи прага.

Подпомогнати от други детективи, Стърн и Сара Роза вече действаха, движеха се като работливи пчелички. Цареше пълен безпорядък. Агентите старателно изследваха мебелите, стените и всичко, което можеше да разкрие някоя улика, за да разплетат случая.

За пореден път Мила не можеше да се присъедини към тях. От друга страна, нали Сара Роза веднага й беше излаяла в лицето, че има право само да наблюдава. Затова започна да се оглежда наоколо, като държеше ръце в джобовете, за да не обяснява за бинтовете.

Вниманието й бе привлечено от снимките.

Върху мебелите стояха десетки, в елегантни сребърни или дървени рамки. Берман и неговата жена в щастливи моменти. Сега този живот изглеждаше далечен, почти невъзможен. Пътували са много, отбеляза наум. Забеляза фотографии от почти всички части на света. Но колкото по-скорошни ставаха снимките, а лицата остаряваха, толкова по-прикрити изглеждаха изображенията им. Имаше нещо в тези снимки, беше сигурна Мила, но не знаеше какво. Когато влезе в къщата, изпита странно усещане, сега то се завърна още по-силно.

Някакво присъствие.

Имаше още една зрителка сред ходещите насам-натам агенти. Мила разпозна жената от снимките: Вероника Берман, жената на предполагаемия убиец. Веднага разбра, че има горд характер. Държеше се достойно и отчуждено, докато тези непознати ровеха из нещата й, без да искат разрешение, оскверняваха интимността на нейните вещи и спомени с безочливото си присъствие. Не изглеждаше примирена, но го позволяваше. Беше предложила съдействието си на главния инспектор Рош, твърдейки убедено, че съпругът й няма нищо общо с тези ужасни обвинения.

Докато още я наблюдаваше, Мила се обърна и се намери пред неочаквана гледка. Цяла стена, покрита с препарирани пеперуди.

Бяха в остъклени рамки. Имаше изключително странни и красиви видове. Някои от тях с екзотично название, изписано върху месингова табелка заедно с местообитанието. Най-изящните идваха от Африка и Япония.

— Прекрасни са, защото са мъртви.

Каза го Горан. Криминологът носеше черен пуловер и панталон от викуня. Яката на ризата излизаше наполовина от деколтето на пуловера. Застана до нея, за да огледа по-добре стената с пеперудите.

— Пред такава красота забравяме най-очевидното и важно нещо… Тези пеперуди вече няма да летят.

— Неестествено е — потвърди Мила. — И все пак е толкова примамливо…

— Това е точно въздействието на смъртта върху някои индивиди. Затова и съществуват серийните убийци.

Сега Горан направи леко движение с ръка. Беше достатъчно всички членове на групата да се съберат незабавно около него. Макар да изглеждаха изцяло потънали в своите задължения, в действителност продължаваха да го следят в очакване да каже или направи нещо.

Мила получи потвърждение колко много се доверяват на неговата интуиция. Горан ги направляваше. Много странно, защото той не беше агент, а „ченгетата“ — поне познатите й — се инатяха и трудно се доверяваха на цивилни. По-правилно беше да ги наричат „отбора на Гавила“, отколкото „отбора на Рош“: както винаги той не присъстваше. Щеше да се появи само в случай че изникне класическото „неопровержимо доказателство“, което да закове окончателно Берман.

Стърн, Борис и Роза застанаха около доктора. Според обикновената схема, в която всеки си имаше място. Мила остана крачка назад: опасяваше се да не бъде изключена, и сама се отдръпна.

Горан заговори тихо, като определи за всички тона, с който искаше да се води този разговор. Вероятно не искаше да притеснява Вероника Берман.

— Е, какво имаме?

Стърн отговори пръв, като клатеше глава:

— В къщата няма нищо значимо, което би могло да свърже Берман с шестте момичета.

— Съпругата, изглежда, е в пълно неведение. Зададох й няколко въпроса, но струва ми се не лъжеше — добави Борис.

— Нашите претърсват градината с кучета, обучени да откриват трупове. Досега нищо.

— Трябва да възстановим всички пътувания на Берман през последните шест седмици — отбеляза Горан и всички се съгласиха, макар да знаеха, че това е почти невъзможно.

— Стърн, нещо друго?

— В банката няма странно движение на пари. Най-значителният разход през последната година е направен за инвитро на жена му, охарчил се е доста.

Като слушаше думите на Стърн, Мила си даде сметка какво е било странното усещане на влизане в къщата и после пред снимките. Не за присъствие, както беше помислила отначало. Грешка.

По-скоро се долавяше отсъствие.

Отсъствието на дете в тази къща, обзаведена с прескъпи и безлични мебели за двама души, които се чувстват обречени да останат сами. Затова инвитрото изглеждаше като безсмислица, след като на това място не се долавяше и най-малкото вълнение на хора, надяващи се да бъдат дарени с дете.

Стърн завърши изложението си със сбито описание на частния му живот:

— Не е употребявал наркотици, нито е пиел и пушел. Имал е карта за фитнес салон и за видеотека, но оттам е вземал само документални филми за насекоми. Посещавал е Лютеранската църква в квартала и два пъти месечно е полагал доброволен труд в дом за възрастни хора.

— Истински светец — иронизира Борис.

Горан се обърна към Вероника Берман: надяваше се да не е чула последния коментар. После попита Роза дали има нещо друго.

— Прегледах компютрите в службата и в дома му. Стартирах програма за възстановяване на изтритите файлове, но нямаше нищо интересно. Работа, работа и пак работа. Този тип е бил женен за работата си.

Мила забеляза, че Горан внезапно се разсея. Но беше за миг, и отново се съсредоточи в разговора.

— А какво знаем за интернета?

— Обадих се на компанията, собственик на сървъра: дадоха ми разпечатка на посетените през последните шест месеца уебстраници. И там нищо… Изглежда е бил пристрастен към сайтовете, посветени на природата, пътуванията и животните. И после, по интернет е купувал антикварни предмети и пеперуди за колекцията си.

Щом Роза свърши, Горан отново скръсти ръце и започна да оглежда сътрудниците си един по един. Това фартово движение на очите му включи и Мила, чак сега тя се почувства съпричастна.

— Е, какво мислите?

— Аз съм като заслепен — отговори разпалено Борис и подчерта фразата, като закри очите си с ръка. — Всичко е толкова „чисто“.

Останалите закимаха. Мила не знаеше за какво става дума, не искаше и да попита. Горан прокара ръка по главата си, разтри уморените си очи. После върху лицето му отново се изписа онова разсейване… Някаква мисъл го отнасяше за секунди надалече, но после криминологът очевидно я архивираше, имаше си причина.

— Кое е първото правило, когато разследваме заподозрян?

— Всички си имаме тайни — мигновено отговори прилежният Борис.

— Правилно. Всички си имаме по някоя слабост и сме я проявявали поне веднъж в живота. Всеки от нас си има срамна тайна, малка или голяма… Но погледнете наоколо: този човек е прототип на добрия съпруг, на отдадения вярващ, на изключителния работник.

Говореше отчетливо и отброяваше с пръсти.

— Той е филантроп, грижи се за здравето си, гледа само документални филми, няма никакви пороци, колекционира пеперуди… Възможно ли е да има такъв човек?

Този път отговорът беше предвидим. Не, не е възможно.

— Тогава какво прави такъв човек с трупа на едно момиче в багажника?

— Искал е да го разчисти — отговори Стърн.

Горан се съгласи:

— Омайва ни с цялото това съвършенство, за да не погледнем другаде… А къде не гледаме в този момент?

— Добре де, какво трябва да направим? — попита Роза.

— Да започнем отначало. Отговорът е там, в нещата, които вече прегледахте. Пресейте ги отново. Трябва да премахнете лъскавата черупка, която ги обгръща. Нека блясъкът на съвършения му живот не ви заслепява: той служи само за да ни разсее и обърка мисленето ни. И после, трябва да…

За пореден път Горан се отнесе. Мислеше си за нещо друго. Този път всички го забелязаха. Най-накрая в главата му нещо започваше да придобива ясни очертания.

Мила проследи погледа на криминолога, насочен нанякъде: не блуждаеше напразно из стаята, наблюдаваше нещо…

Малката червена лампичка примигваше на интервали, поддържаше своеобразния си ритъм, за да привлече вниманието.

Гавила попита на висок глас:

— Някой изслуша ли съобщенията от телефонния секретар?

Стаята замръзна за миг. Втренчиха се в намигащия им с червеното си око апарат и се почувстваха виновни, заловени на местопрестъплението заради тази непростима небрежност. Но Горан не обърна внимание, а само отиде да натисне бутона за прослушване.

Малко след това от мрака избликнаха думите на един мъртвец.

Александър Берман влезе за последно в дома си.

— Ало… Аз съм… Ами… нямам много време… Но все пак искам да ти кажа, че съжалявам… Съжалявам за всичко… Трябваше да го направя преди време, но не успях… Опитай се да ми простиш. Вината беше изцяло моя…

Връзката прекъсна и в стаята се възцари гробно мълчание. Всички погледи неизбежно се спряха на Вероника Берман, безучастна като статуя.

Единствено Горан Гавила се размърда. Отиде при нея и я прегърна през раменете, а после една полицайка я отведе в друга стая.

Стърн изрази общото убеждение:

— Колеги, както изглежда, имаме признание.