Донато Каризи
Шепнещият (6)

5

Мила слезе от влака с лъснало лице и подпухнали очи заради безсънната нощ. Тръгна под козирката пред коловозите. Гарата се състоеше от великолепна сграда с архитектура от XIX век и огромен търговски център. Навсякъде цареше чистота и ред. И все пак, след няколко минути Мила вече забеляза всички тъмни ъгълчета. Местата, където би търсила своите изчезнали деца. Където животът се продава и купува, загнездва се или се крие.

Но не беше дошла тук заради това.

Някой щеше да я отведе от това място. В стаята на Транспортната полиция я очакваха двама колеги. Набита мургава жена към четиресетте с къси коси и широк ханш, прекалено за този чифт джинси. Мъж на около трийсет и осем години, много едър и висок. Спомни си за младежите в своя роден край. В училището имаше една двойка като тези. Несръчни в обноските си.

Мъжът й се усмихна, докато колежката само я измери с поглед, повдигнала вежди. Мила се приближи за традиционното представяне. Сара Роза каза само името и чина си. Другият обаче протегна ръка и отчетливо произнесе:

— Специален агент Клаус Борис — а после предложи да вземе пътната й чанта: — Оставете на мен.

— Благодаря, но мога и сама — отговори Мила, но той настоя.

— Няма проблем!

От неговия тон и от начина, по който й се усмихваше, тя разбра, че специалният агент Борис е нещо като донжуан, сигурен във въздействието на неотразимия си чар върху всяка срещната жена. Мила си помисли, че е решил да се пробва още като я е видял отдалече.

Борис предложи да изпият по кафе, преди да тръгнат, но Сара Роза го смрази с поглед.

— Какво има? Какво толкова съм казал — защити се той.

— Времето ни е малко, забрави ли? — отряза го решително жената.

— Колежката е пътувала дълго и си помислих, че…

— Няма нужда, добре съм и така, благодаря — намеси се Мила.

Не изпитваше желание да се спречка със Сара Роза, но въпреки това тя не оцени нейното съюзничество.

Стигнаха до колата на паркинга и Борис седна на шофьорското място. Роза се настани до него. Мила се намести отзад заедно с пътната си чанта. Вляха се в трафика, преминавайки по крайречната улица.

Сара Роза изглеждаше раздразнена, че е трябвало да придружи колежката си. Борис обаче не съжаляваше.

— Къде отиваме? — плахо попита Мила.

Борис я погледна в огледалото за обратно виждане:

— В Управлението. Главният инспектор Рош иска да говорите. Той ще те инструктира.

— Никога досега не съм имала случай със сериен убиец — държеше да уточни Мила.

— Ти не трябва да залавяш никого — кисело отговори Роза. — За това ще мислим ние. Задачата ти е само да откриеш името на шестото момиченце. Надявам се да си проучила папката…

Мила не обърна внимание на високомерната нотка в гласа на колежката си, защото тази фраза я върна към безсънната нощ, прекарана над онзи плик. Снимките на погребаните ръце. Оскъдните данни от съдебния лекар за възрастта на жертвите и поредността на убийствата.

— Какво се е случило в онази гора? — попита.

— Това е най-нашумелият случай напоследък — отговори Борис, като за миг се разсея от шофирането, в плен на възбудата си подобно на някое момченце. — Никога не съм виждал нещо подобно. Според мен ще изхвърчи цял куп от едрите риби. Затова Рош е напълнил гащите от страх.

Вулгарният език на Борис дразнеше Сара Роза, а всъщност и Мила. Още не познаваше главния инспектор, но вече си изясни: хората му не хранят голямо уважение към него. Борис говореше твърде открито и щом като си го позволяваше пред Роза, значи тя мислеше същото, но без да го показва. „Това не е хубаво“ — помисли си Мила. Независимо от коментарите, които щеше да чуе, искаше да отсъди сама за Рош и методите му.

Роза повтори въпроса и чак сега Мила се усети, че говори с нея.

— Твоя ли е тази кръв?

Обърната назад, Сара Роза сочеше ниско долу. Мила погледна бедрото си. Имаше кръв по панталона, раната отново се беше отворила. Веднага сложи ръка отгоре, прииска й се да се оправдае.

— Паднах, докато правех джогинг — излъга.

— Май ще трябва да се погрижиш за раната си. Не бихме искали кръвта ти да се смеси с някоя улика.

Мила внезапно изпита смущение от упрека, още повече и Борис я зяпаше в огледалцето. Надяваше се всичко да свърши дотук, но Роза продължи лекцията си.

— Веднъж оставихме един новак да пази на местопрестъплението. Убийство по сексуални подбуди. А той отишъл да пишка в банята на жертвата. Шест месеца преследвахме призрак, убедени, че убиецът е забравил да пусне водата от казанчето.

Борис се засмя на този спомен. Затова пък Мила опита да смени темата.

— Защо извикахте мен? Не можеше ли да хвърлите едно око на известията за изчезналите хора от последния месец, за да стигнете до момичето?

— Не питай нас… — отговори Роза с полемичен тон.

„Заради мръсната работа“ — помисли си Мила. Беше повече от ясно, че са я извикали точно за нея. Рош искаше да възложи нещата на човек извън отдела, който не му беше близък, а после да го окаля — в случай че шестият труп остане без име.

Деби. Анеке. Сабин. Мелиса. Каролайн.

— Семействата на останалите пет? — попита Мила.

— Ще дойдат в Управлението заради ДНК анализа.

Мила се замисли за тези нещастни родители, принудени да се подложат на ДНК лотарията, за да се уверят, че детето им е варварски убито и разчленено. Скоро животът им щеше да се промени завинаги.

— А какво се знае за чудовището — попита, за да се разсее от тази мисъл.

— Ние не го наричаме чудовище — уведоми я Борис. — Така го деперсонализираш.

Докато го казваше, той размени съучастнически поглед с Роза:

— На доктор Гавила не му харесва.

— Доктор Гавила? — повтори Мила.

— Ще се запознаеш.

Мила се почувства още по-затруднена. Оскъдното познаване на случая я поставяше в неизгодна позиция в сравнение с колегите, които можеха да я вземат на подбив. Но и този път не каза дори дума, за да се защити.

Роза обаче нямаше никакво намерение да я остави на мира и със снизходителен тон я притисна отново:

— Виж, скъпа, не се учудвай, ако не успееш да проумееш как стоят нещата. Сигурно си добра в твоята работа, но тук нещата са различни, защото серийните убийства се подчиняват на други правила. А това важи и за жертвите. Не са направила нищо, за да се превърнат в такива. Обикновено единствената им вина е, че са попаднали на грешното място в грешен момент. Или пък преди да излязат от дома са облекли дреха в определен цвят, вместо в друг. В нашия случай пък вината им е, че са момичета от европеиден тип на възраст между седем и тринайсет години… не си го слагай на сърце, но ти няма откъде да знаеш тези неща. Нищо лично.

„Де да беше вярно“ — помисли си Мила. Откакто се запознаха, Роза превръщаше всяка тема в нещо лично.

— Аз схващам бързо — отговори.

Роза се обърна да я погледне и троснато попита:

— Имаш ли деца?

Мила се смути за миг.

— Не, защо? Какво значение има?

— Защото, когато откриеш родителите на шестото момиче, ще трябва да им обясниш също и „причината“, поради която някой е постъпил по този начин с тяхната красива дъщеря. Но ти няма да знаещ нищо за тях, за техните лишения, докато е израствала и са я отглеждали, за безсънните нощи с висока температура, за оставените настрана спестявания, нужни за образованието и по-доброто й бъдеще, за часовете, прекарани с нея в игра или приготвяне на домашните.

Роза все повече повишаваше тон.

— И няма да знаеш дори защо три от тези момичета са били с лакирани нокти, а една от тях е имала стар белег на лакътя, сигурно след падане от колелото като петгодишна, или че всичките са били мили и невръстни, с техните си мечти и желания, присъщи на тази невинна възраст, осквернена завинаги! Ти няма как да знаеш тези неща, защото никога не си била майка!

— Холи — отговори кратко Мила.

— Какво? — втренчи се неразбиращо в нея Сара Роза.

— Марката на лака е Холи. Придава брилянтен блясък, съдържа коралов прах. Беше една джунджурия, разпространявана преди месец заедно с тийнейджърско списание. Ето защо са го имали три от тях: имаше голям успех… И после, една от жертвите е носела гривна за късмет.

— Но ние не намерихме никаква гривна — каза заинтригуваният Борис.

Мила извади една снимка от папката.

— Номер две, Анеке. Кожата близо до китката е по-светла. Значи е носела нещо там. Може би убиецът го е махнал, може да го е изгубила при отвличането или по време на счепкване. Всички са били десничарки, освен една: номер три. Имала е петно от мастило отстрани на показалеца, била е левичарка.

Борис остана възхитен, Роза слисана. А Мила прииждаше като река.

— И последно: номер шест, чието име не се знае, е познавала първото изчезнало момиче, Деби.

— И откъде, по дяволите, си сигурна? — попита Роза.

Мила извади от папката снимките на първата и шестата ръка.

— И двете имат червена точка на възглавничката на показалеца… Те са сестри по кръв.

Департаментът по поведенчески науки на федералната полиция се занимаваше преди всичко с престъпления, извършени по особено жесток начин. Рош го оглавяваше от осем години и успя да промени коренно стила и методите му. Всъщност той отвори вратите за цивилните като доктор Гавила, който, заради своите студии и проучвания, единодушно беше считан за най-напредничавия между действащите криминолози.

В Отдела за разследване Стърн се занимаваше с информацията. Беше най-възрастният и с най-висок чин. Задачата му се състоеше в събирането на сведения, които после щяха да послужат за създаване на профили и търсене на прилики с други случаи. Той се явяваше „паметта“ на групата.

Сара Роза изпълняваше задачи по логистиката, като експертка по информатика. Голяма част от времето си прекарваше в изучаване на новите технологии, обучена беше в специфична насока — планирането на полицейските операции.

И накрая Борис: той се занимаваше с разпитите. Задължението му беше да разпитва замесените по различни начини, за да получи признанията на евентуалния виновник. Владееше най-разнообразни техники за постигане на тази цел. И обикновено я постигаше.

Рош издаваше заповедите, но на практика не управляваше групата: усетът на доктор Гавила насочваше разследванията. Главният инспектор изглеждаше преди всичко политик и решенията му често бяха диктувани от кариерни съображения. Харесваше му да се появява и да си приписва заслугите за успешните разследвания. За онези, които нямаха успех, пък разхвърляше отговорността върху цялата група, или както той обичаше да я нарича, „отбора на Рош“. С този израз си спечели антипатията, а често пъти и презрението на своите подчинени.

В заседателната зала на шестия етаж в сградата в центъра на града, в която се помещаваше Департаментът, присъстваха всички.

Мила зае място на последния ред. В тоалетната отново се погрижи за раната на бедрото, затвори я с два слоя лейкопласт. Смени джинсите си с други, еднакъв модел.

Седна и остави чантата на пода. Веднага разпозна в един мършав тип главния инспектор Рош. Говореше оживено със скромен на вид човек, около когото обаче сякаш имаше странен ореол от приглушена светлина. Мила си помисли, че вън от тази зала, в реалния свят, той щеше да изчезне като призрак. Но тук вътре присъствието му имаше смисъл. Несъмнено това беше доктор Гавила, за когото говореха Борис и Роза в колата.

В него имаше нещо, което мигом те караше да забравиш поомачканите дрехи и разрошената коса.

Очите му: огромни и вглъбени.

Докато продължаваше да говори с Рош, ги премести върху нея, завари я неподготвена. Мила смутено отклони погледа си, след малко и той направи същото, после седна наблизо. От този момент я забрави напълно, а след няколко минути съвещанието официално започна.

Рош излезе на катедрата и взе думата с тържествен жест на ръката, като че ли говореше пред препълнена зала, а не на няколко човека.

— Преди малко говорих с експертите от Научно-техническата лаборатория: нашият Алберт не е оставил след себе си никакви улики. Наистина е много опитен. Никаква следа, никакъв пръстов отпечатък в малкото гробище от ръце. Оставил ни е само задачата да намерим шест момичета. Шест тела… И едно име.

След това инспекторът даде думата на Горан, но той не излезе отпред. Остана на мястото си, със скръстени ръце и изпружени под столовете на предния ред крака.

— Нашият Алберт е знаел от самото начало как ще се развият нещата. Предвидил е всичко до най-дребни подробности. Той води играта. Освен това, шест е завършено число в Кабалата на един сериен убиец.

— 666, числото на дявола — намеси се Мила. Всички я погледнаха с укорителни физиономии.

— Да не прибягваме до подобни баналности — каза Горан и тя се сконфузи. — Когато говорим за завършено число, се позоваваме на факта, че субектът е извършил една или повече серии.

Мила притвори очи недоловимо и Горан усети, че не е разбрала, затова обясни.

— Определяме като сериен убиец онзи, който е убил поне три пъти по сходен начин.

— Два трупа означават само многократен убиец — допълни Борис.

— Затова шест жертви са две серии.

— Това нещо като договорка ли е? — попита Мила.

— Не. Означава, че ако убиеш за трети път, после вече не можеш да спреш — намеси се Роза, за да изясни въпроса.

— Механизмът на задръжките е разхлабен, чувството за вина е приспано и вече убиваш автоматично — завърши Горан и отново се обърна към всички: — Но защо още не знаем нищо за шестия труп?

Рош се намеси.

— Сега вече знаем нещичко. Докладваха ми, че нашата старателна колежка ни е осведомила за улика, която аз считам за важна. Свързала е безименната жертва с Деби Гордън, номер едно. Моля, колежке, запознайте ни с прозрението си по случая.

Рош каза това, сякаш идеята на Мила в действителност беше негова. Мила отново се оказа в центъра на вниманието. Наведе глава към своите бележки, опита се да сложи в ред мислите си, преди да заговори. Междувременно Рош й правеше знак да стане. Тя се изправи.

— Деби Гордън и момичето под номер шест са се познавали. Разбира се, това е само предположение, но обяснява факта, че двете имат един и същ знак на показалеца…

— За какво точно става дума? — попита любопитно Горан.

— Ами… това е ритуал: убожда се възглавничката на някой пръст с безопасна игла и пръстите се допират, като кръвта се смесва, нещо като кръвен договор при подрастващите. Обикновено така освещават приятелството.

И Мила го беше правила с приятелката си Грациела. Използваха един ръждив пирон, защото безопасната игла им се стори подходяща за глезли. Споменът изплува внезапно в паметта й. С Грациела винаги играеха заедно. Всяка знаеше тайните на другата, а веднъж дори си поделиха едно момче, без то да разбере. Накараха го да повярва, че самият той е тарикатът, който успява да излиза и с двете приятелки, без те да се усетят. Какво ли е станало с Грациела? От години не се бяха чували. Изгубиха се от поглед прекалено рано и повече не се видяха. А си бяха обещали вечно приятелство. Защо я забрави толкова лесно?

— Ако нещата са такива, момичето под номер шест вероятно е връстница на Деби.

— Анализът за калцирането на костите, извършен върху шестия крайник, подкрепя предположението: жертвата е била на дванайсет години — уточни Борис. Искаше му се да спечели точки в очите на Мила.

— Деби Гордън е посещавала изключително добър колеж. Не е възможно нейната сестра по кръв да е съученичка, защото в училището не липсва друго момиче.

— Значи я е познавала извън училищната среда — предположи Борис.

Мила кимна одобрително.

— Деби е била там от осем месеца. Чувствала се е много самотна далече от дома. Сигурно е имала затруднения в контактите със съученичките си. Вероятно се е запознала със своята сестра по кръв при други обстоятелства.

— Искам да отидете в колежа и да хвърлите едно око на нейната стая, може да изникне нещо — намеси се Рош.

— Ако е възможно, бих искала да поговоря и с родителите на Деби.

— Разбира се, действайте както намерите за добре…

Преди главният инспектор да добави нещо друго, се почука на вратата. Три бързи удара. Веднага след това влезе нисък човек с бяла престилка, макар никой да не го беше канил. Имаше четинеста коса и странни бадемовидни очи.

— Аха, Чанг! — обърна се Рош към него.

Оказа се съдебният лекар, работещ по случая. Мила почти веднага разбра, че той съвсем не е азиатец. Беше придобил тези външни черти поради някакво странно генетично стечение на обстоятелствата. Казваше се Леонард Врос, но всички го наричаха Чанг.

Човечето застана до Рош. Държеше една папка и веднага я отвори, макар че не четеше от съдържанието й, защото го помнеше наизуст. Сигурно се чувстваше по-уверен с папката отпред.

— Бих искал да изслушате внимателно какво е открил доктор Чанг, макар да съм наясно, че за някои от вас ще е трудно да схванат всички детайли — каза главният инспектор.

Мила беше повече от сигурна, че уточнението се отнасяше за нея.

Чанг си сложи извадените от джоба на престилката очила и като си прочисти гласа, взе думата:

— Състоянието на останките беше отлично, въпреки закопаването.

Това потвърждаваше тезата, че не е изминало много време от създаването на гробището за ръце и откриването му. Патологът се разпростря върху някои подробности. Но когато се стигна до това да илюстрира причината за смъртта на шестте момичета, нямаше предисловия.

— Убил ги е, като им отрязал ръката.

Раните си имат собствен език и с него ни осведомяват. Мила го знаеше добре. Когато съдебният лекар повдигна папката, отворена на страницата с увеличена снимка на една от ръцете, полицайката веднага забеляза червеникавия ореол около среза и костната фрактура. Инфилтрацията на кръв в тъканите е първият търсен белег, за да се определи доколко е смъртоносна раната. Ако е нанесена на труп, липсва сърдечна дейност и затова кръвта изтича пасивно от разкъсаните кръвоносни съдове, без да се задържи в околните тъкани. Но ако ударът е нанесен, когато жертвата е още жива, кръвното налягане продължава да разпръсква кръв в артериите и капилярите, защото сърцето изтласква кръвта до срязаните тъкани в отчаяния си опит да ги затвори. При момичетата този животоспасяващ механизъм беше прекъснал след отделянето на ръката.

Чанг продължи:

— Срезът е направен по средата на двуглавия мишничен мускул. Костта не е счупена, фрактурата е чиста. Сигурно е използвал прецизен трион, не намерихме железни стружки в областта на раната. Прецизността при разреза на кръвоносните съдове и сухожилията ни показва, че ампутацията е извършена с вещина, която бих нарекъл хирургическа. Смъртта е настъпила заради обезкървяването.

А после добави:

— И е била ужасяваща.

При тези думи Мила усети нужда да сведе очи в знак на почит, но веднага се усети, че щеше да е единствена.

Чанг продължи:

— Според мен са убити веднага, не е имал интерес да ги държи живи повече от необходимото и не се е двоумил. Всички жертви са убити по един и същ начин. Освен една от тях…

Думите му увиснаха за миг във въздуха, за да паднат после върху присъстващите като леден душ.

— Какво означава това? — попита Горан.

Чанг повдигна нагоре с пръст очилцата си, смъкнали се на върха на носа, а после погледна криминолога:

— За една от тях е било още по-ужасно.

В стаята се възцари абсолютна тишина.

— Токсикологичните изследвания показаха следи от лекарствен коктейл в кръвта и тъканите. По-подробно: антиаритмици, като дизопирамид, АСЕ инхибитори и атенолол, който е бетаблокер…

— Забавил е пулса й, като постепенно е снижавал кръвното налягане — добави Горан Гавила, вече разбрал всичко.

— Защо? — попита Стърн, той все още недоумяваше.

Върху устните на Чанг се появи гримаса, наподобяваща горчива усмивка:

— Намалил е кървенето, за да умира по-бавно… Искал е да се наслади на зрелището.

— За кое момиче става дума? — попита Рош, макар и всички да знаеха вече отговора.

— За номер шест.

Този път не се налагаше Мила да е профилирана в серийните убийства, за да разбере какво се е случило. На практика съдебният лекар току-що беше потвърдил, че убиецът е променил своя modus operandi. А това показваше, че се чувства сигурен в действията си. Опитваше нова игра. И тя му харесваше.

— Променил е начина си на действие, защото е бил доволен от резултата. Удавало му се е все по-добре. Както изглежда, се е пристрастил — заключи Горан.

Някакво усещане се надигна в Мила. Чудноватото потрепване в основата на шията: появяваше се всеки път, когато се приближаваше към разрешаването на някой от нейните случаи на изчезнали. Нещо странно за обяснение. А после съзнанието й се отваряше и разбулваше неподозирана дотогава истина. Обикновено усещането продължаваше повече, но този път изчезна без тя да го разгадае. Може би фразата на Чанг го прокуди:

— И още нещо… — съдебният лекар се обърна директно към Мила. Дори и да не я познаваше, тя беше единственото непознато лице в залата, а той сигурно беше в течение на причините за присъствието й тук. — Оттатък са родителите на изчезналите момичета.

От прозореца на полицейското управление, изгубено сред планините, Александър Берман можеше да се наслаждава на гледката към паркинга. Неговата кола беше в дъното, на петия ред. От тази наблюдателна точка му изглеждаше толкова далече…

Издигналото се вече слънце караше ламарините да блестят. Никой не би се надявал на подобен ден след бурята нощес. Изглеждаше като подранила пролет, беше почти топло. Откъм отворения прозорец подухваше лек бриз и внушаваше чувство на спокойствие. Странно, беше доволен.

Когато призори го спряха за проверка, не се смути, не се поддаде на паниката. Остана на седалката, с досадното усещане за мокрота между краката.

От шофьорското място имаше чудесна видимост към полицаите около служебната кола. Един от тях държеше плика с неговите документи и разлистваше, като диктуваше на другия данните, а той после ги докладваше по радиостанцията.

„След малко ще дойдат тук и ще ме накарат да отворя багажника“ — мислеше си.

Спрелият го полицай беше много любезен. Попита го за пороя и изрази съчувствие; каза, че не му завижда, дето е бил принуден да кара цяла нощ в това проклето време.

— Вие не сте от нашия край — отбеляза, като видя номера.

— Да, не съм, идвам отдалече — отговори той.

Разговорът приключи дотук. За миг дори помисли да му разкаже всичко, но промени намеренията си. Моментът още не беше дошъл. После полицаят се отдалечи към колегата си. Александър Берман не знаеше какво ще се случи, но за пръв път разхлаби вкопчените във волана пръсти. Кръвта отново се задвижи в ръцете му и те възвърнаха цвета си.

И отново се замисли за своите пеперудки.

Толкова крехки, в неведение за собствената си магия. Затова пък той беше спрял времето за тях, помагаше им да осъзнаят мистерията на тяхното очарование. Другите се ограничаваха с това да консумират единствено красотата им. Той се грижеше за нея. Нима можеха да го обвинят в нещо?

Когато видя полицая отново да идва към спуснатото стъкло, тези мисли изведнъж се изпариха. Спадналото за момент напрежение отново се покачи. „Твърде много се бавиха“ — си каза. Докато приближаваше, той държеше ръката си опряна в хълбока, на височината на колана. Познаваше този жест. Означаваше, че е готов да извади пистолета. Когато най-накрая приближи, го чу да казва нещо неочаквано.

— Трябва да ни последвате до Управлението, господин Берман. Между документите ви липсва талонът на колата.

„Странно. Бях сигурен, че съм го сложил там“ — помисли. Но после се досети: извадил го е човекът с качулката, докато е бил в безсъзнание… А сега се намираше тук, в тази малка чакалня, и се наслаждаваше на незаслужената топлина от свежия ветрец. Доведоха го на това място, след като задържаха колата. Без да знаят, че заплахата от административна санкция е последната от неговите тревоги. А те се затвориха в канцелариите си в неведение, за да решават неща, които за него вече нямаха никакво значение. Замисли се за тази куриозна ситуация: как се променя йерархията на приоритетите за някого, когато повече няма какво да губи. Защото в момента най-много се безпокоеше, че милувката на ветреца може да изчезне.

Очите му бяха все така вперени в паркинга и в движението на полицаите. Колата му си стоеше все там, пред очите на всички. С нейната тайна, затворена в багажника. И никой не се усещаше за нищо.

Докато размисляше за особената ситуация, забеляза група полицаи, завръщащи се от почивката за кафе по средата на сутринта. Трима мъже и две жени в униформа. Един от тях вероятно разказваше виц и крачеше жестикулирайки. Когато свърши, другите се разсмяха. Не чу и дума, но веселието им се оказа заразително и той също се засмя. Но за кратко. Групичката премина близо до неговата кола. Един от тях, най-високият, внезапно спря, като остави другите да продължат. Беше усетил нещо.

Александър Берман веднага забеляза изражението на лицето му.

„Миризмата. Сигурно е усетил миризмата“ — помисли си.

Без да каже нещо на колегите си, полицаят започна да се оглежда наоколо. Душеше въздуха, сякаш още издирваше слабата следа, алармирала сетивата му за миг. Когато отново я усети, се обърна към колата до него. Направи няколко крачки в тази посока и после застана пред затворения багажник.

Както гледаше ставащото, Александър Берман въздъхна облекчено. Беше благодарен. Благодарен за съвпадението, насочило го натам, за свежия бриз, получен като дар, и за факта, че не той трябваше да отвори онзи проклет багажник.

Милувката на ветреца изчезна. Александър Берман стана от мястото пред прозореца и извади джиесема си от джоба.

Настъпи моментът да се обади.