Донато Каризи
Шепнещият (5)

4

Свирачът при изгрев-слънце от 1967-а. Чиния, пълна с тайни, от 1968-а. Уммагумма беше от 1969-а, както и музиката към филма „Повече“. През 1971-ва — Намеса. Но преди него имаше друг… През 1970-а, сигурен беше, но не си спомняше заглавието. Затова пък обложката на албума — да. Онази с кравата. Дявол да го вземе, как се казваше?

„Трябва да сипя бензин“ — помисли си. Стрелката беше на минимум, лампичката вече не мигаше, а категорично светеше в червено.

И все пак той не искаше да спира.

Шофираше вече цели пет часа, премина почти шестстотин километра, но въпреки че между него и случилото се тази нощ имаше толкова огромно разстояние, не се чувстваше по-добре. Държеше вдървените си ръце върху волана. Обтегнатите мускули на врата го боляха.

Обърна се за миг.

„Не мисли… не мисли…“

Спомняше си по памет познати, успокояващи го неща. В последните десет минути се съсредоточи върху цялата дискография на Пинк Флойд. Но в предишните четири часа прехвърли заглавията на предпочитаните от него филми, играчите на харесвания от него хокеен отбор през последните три сезона, имената на съучениците си от едно време, а даже и на учителите. Стигна чак до госпожа Бергер. Къде ли я беше отвял вятърът? Би му харесало да я види отново. И всичко това, за да държи онази мисъл далече. А сега съзнанието му се затрудняваше от проклетия албум с кравата на обложката!

И онази мисъл се завърна.

Трябваше да я отпъди. Да я изпрати обратно в ъгълчето на главата си, където тази нощ успяваше да я заточи на няколко пъти. Иначе започваше отново да се поти и от време на време избухваше в плач, обезсърчаваше се заради ситуацията, нищо че това продължаваше кратко. Сега страхът отново свиваше стомаха му. Но той си налагаше да остане с бистра мисъл.

„Майка с атомно сърце!“

Това беше заглавието на албума. За момент се почувства щастлив. Но усещането не продължи дълго. В неговото положение можеше да се чувства щастлив за малко неща.

Отново се обърна, за да погледне назад.

Още веднъж помисли: „Трябва да сипя бензин“.

От постелката под него често се издигаше наситена воня на амоняк, за да му напомни, че се беше изпуснал. Мускулите на краката продължаваха да се схващат, едното му око се притвори.

Бурята, удряла по магистралата почти цялата нощ, се отдалечаваше отвъд планините. Можеше да види зеленикавите й проблясъци на хоризонта, докато говорителят по радиото представяше поредния метеорологичен бюлетин. След малко щеше да съмне. Преди час излезе от магистралата и тръгна по междуградския път. Даже не спря на кабинката, за да плати таксата. Целта му беше да се отдалечи колкото може повече.

Следваше дословно получените инструкции.

За няколко мига позволи на съзнанието си да витае другаде. Но то неизбежно се върна към спомените от тази нощ.

Предишния ден около единайсет часа стигна с колата до хотел „Модилиани“. Следобеда отиде да си свърши работата на търговски представител из града и както беше предвидено, вечеря с някои клиенти в бистрото на хотела. Малко след десет се прибра в стаята си.

Едва затворил вратата, разхлаби вратовръзката пред огледалото и в този момент отражението в него отново му предостави — заедно с изпотеното тяло и кървясалите очи — истинското лице на неговата обсесия. Винаги ставаше такъв, когато желанието вземеше надмощие. Докато се гледаше, започна да се пита учудено как е възможно да е прикривал успешно през цялата вечер истинската природа на своите мисли от сътрапезниците. Говореше с тях, изслушваше блудкавите разговори за голфа и прекалено придирчивите съпруги, смя се на досадните шеги за секса. Но се намираше другаде. Предвкусваше момента, когато ще се завърне в стаята си, ще разхлаби вратовръзката и ще позволи на киселата буца, заседнала на гърлото му, да се изкачи и да избухне върху лицето му под формата на пот, затруднено дишане и коварен поглед.

Истинският му лик под маската.

Заключен в стаята си, най-после можа да даде отдушник на желанието, напиращо в гърдите и в панталона, беше се опасявал да не изригне. Но не се случи. Успя да се сдържи.

Защото след малко щеше да излезе.

Както винаги си обеща, че това ще е последният път. Както винаги, повтаряше обещанието преди и след. И както винаги, щеше да бъде нарушено и подновено следващия път.

Напусна хотела около полунощ, на върха на възбудата. Започна да обикаля наоколо: беше подранил. Между следобедните ангажименти успя да огледа, за да се подсигури, че всичко ще върви по план: не трябваше да има спънки. Подготвяше се от два месеца, ухажваше грижливо своята „пеперудка“. Очакването представляваше полагаемата се предплата за всяко удоволствие. И той му се наслади. Беше изпипал подробностите, защото точно те водеха другите до провал. Но с него нямаше да се случи. На него никога не му се случваше. Нищо че сега, след като откриха гробището от ръце, би трябвало да вземе повече предпазни мерки. Наоколо се навъртаха много полицаи и до един изглеждаха нащрек. Но той умееше да изглежда невидим. Нямаше от какво да се бои. Трябваше само да се отпусне. След малко щеше да види пеперудката на улицата, на уговореното предишния ден място. Винаги се опасяваше, че може да променят намеренията си. Че нещо може да се обърка в ролята, която им се полагаше да изиграят. Тогава той щеше да се натъжи, с онази гнила тъга, която превъзмогваше дни наред. А най-лошото е, че не можеше да я скрие. Но продължаваше да си повтаря, че и този път всичко ще мине гладко.

Пеперудката щеше да дойде.

После ще я качи набързо в колата, като я посрещне с обикновените комплименти. Онези, които не само предизвикват удоволствие, но премахват съмненията, предизвикани от страха. Щеше да я закара на мястото, избрано от него следобеда, като се вмъкне в една уличка, откъдето се виждаше езерото.

Пеперудките винаги излъчваха много остър аромат. На дъвка, на маратонки. И на пот. Това му харесваше. Мирисът почти беше станал част от неговата кола.

Сега също го усещаше, смесен с онзи на урина. Отново се разплака. Колко неща се бяха случили от онзи момент. Преходът между възбудата и щастието, последвалите събития.

Погледна назад.

„Трябва да заредя бензин.“

Но после забрави и с нацупена физиономия отново се потопи в спомена за случилото се впоследствие…

Седеше в колата и очакваше пеперудката. От време на време мъждукащата луна надзърташе между облаците. За да избегне тревогата, си повтаряше плана. Отначало щяха да поговорят. Но той щеше повече да слуша. Знаеше, че пеперудките винаги имаха нужда от онова, което не намираха другаде: от внимание. Ролята му се удаваше добре. Да слуша търпеливо малката плячка: като отваряше сърцето си, тя сама губеше сили. Отслабваше бдителността и го оставяше необезпокоявано да навлезе в съкровени територии.

Близо до сърцевината на душата.

Той винаги казваше нещо изключително уместно. Правеше го всеки път. И така ставаше техен учител. Чудесно е да образоваш някого по отношение на собствените му желания. Да му обясняваш какво се изисква, да му показваш как се прави. Това е нещо много важно. Да станеш училище за тях, техен терен за практика. Да ги обучаваш за приятните неща.

Но точно докато изнасяше тази магическа лекция, имаща за цел да разтвори всички врати на интимността, разсеяно погледна огледалото за обратно виждане.

И в този момент го видя.

Нещо по-неуловимо и от сянка. Нещо, което дори може да не си видял, защото е плод на въображението ти. И той веднага си помисли за мираж, за някаква илюзия.

До удара с юмрук по стъклото на вратата.

Сухият звук от отварящата се врата. Ръката, промъкваща се в пролуката, за да го докопа за врата и да стисне. Никаква възможност за реакция. Студеният полъх от въздуха нахлу в купето и той си спомняше добре, че помисли: „Забравих да заключа!“. Ключалките! Но дали това щеше да го спре?

Човекът притежаваше огромна сила и беше успял да го издърпа от колата само с една ръка. Черна качулка скриваше лицето му. Докато го държеше изправен, той си мислеше за пеперудката: скъпоценната плячка, примамена с толкова усилия, вече беше загубена.

Несъмнено сега той играеше ролята на плячка.

Човекът разхлаби хватката около шията му и го запрати на земята. После сякаш го забрави и тръгна към колата.

„Ето, отиде да вземе оръжие, за да ме довърши!“ Движен от отчаяния си инстинкт за самосъхранение, опита да изпълзи по влажната студена земя, нищо че човекът с качулката можеше да го настигне с няколко крачки и да сложи край на започнатото.

„Колко безполезни неща правят хората, когато се опитват да избегнат смъртта“ — мислеше сега, заключен в колата си. „Някои пред дулото на пистолета протягат ръка, с единствен резултат дланта им да бъде продупчена от куршума. Ами онези, които, за да избягат от някой пожар, се хвърлят от прозорците на сградата… Всички искат да предотвратят неизбежното и се държат смешно.“

Той не се мислеше за част от тази група хора. Беше убеден, че ще може да посрещне достойно смъртта. Поне до тази нощ, когато се видя да пълзи като червей, молейки се наивно за собственото си спасение. Докато загребваше трудно с ръце, спечели само няколко метра.

После изгуби съзнание.

Две плесници по лицето го накараха да се съвземе. Човекът с качулката се беше върнал. Изправен над него, го гледаше втренчено с угаснали, мрачни очи. Нямаше оръжие в себе си. Кимна с глава към колата и му каза само това: „Тръгвай и не спирай никъде, Александър“.

Знаеше името му.

Отначало му се стори нормално. Но като размисли, се ужаси.

Да се махне от това място. В онзи момент едва повярва. Стана от земята, стигна до колата с клатушкане, опитваше се да действа бързо в страха си, че другият може да размисли. Седна незабавно зад волана, с още замътен поглед и треперещи ръце: дотолкова, че не можеше да запали. Когато най-накрая успя, започна неговата дълга нощ на пътя. Далече от това място, възможно най-далече…

„Трябва да заредя бензин“ — върна се отново към действителността.

Резервоарът беше почти празен. Огледа се за знак, сочещ близка бензиностанция, като се питаше дали това е част от получената нощес заповед, или е извън нея.

Да не спира никъде.

До един часа сутринта го измъчваха два въпроса. Защо човекът с качулката го остави да си тръгне? И какво ли се е случило, докато лежеше припаднал?

Получи отговора, когато съзнанието му се поизбистри и започна да чува шума.

Някакво триене по каросерията, придружавано от ритмично металическо блъскане — дум, дум, дум — приглушено и неспирно. „Ето, повредил е нещо в колата: рано или късно някое от колелата ще се откъсне от полуоската и ще изгубя контрол, за да се блъсна в мантинелата.“ Но нищо такова не се случи. Защото този шум нямаше механичен произход. Само че той разбра това по-късно… Не беше в състояние да го предположи.

В този момент се появи пътен знак: до най-близката бензиностанция оставаха по-малко от осем километра. Щеше да стигне до нея, но там трябваше да побърза.

При тази мисъл се обърна назад за пореден път.

Но вниманието му не беше насочено към пътя, изнизващ се отзад, нито към следващите го коли.

Не, погледът му се спираше преди тях, много преди тях.

Нещо го следваше, но не по пътя. Намираше се много по-наблизо. Източникът на онзи шум. Нещо, от което не можеше да избяга.

Защото то беше в багажника му.

Него гледаше толкова настойчиво. И се опитваше да не мисли какво може да е съдържанието му. Но когато Александър Берман отново насочи поглед пред себе си, вече беше твърде късно. Полицаят отстрани на пътя му даваше знак да спре.