Донато Каризи
Шепнещият (45)

44

Алфонс Беринджър се оказа на шейсет, имаше детински вид. Руменото му лице беше като осеяно с гъста плетеница от капиляри. При всяко усмихване свиваше очи, докато заприличат на два процепа. Управляваше затвора от двайсет и пет години и му оставаха няколко месеца до пенсия. Обичаше риболова, в един ъгъл на кабинета му имаше въдица и кутия с кукички и блесни. Скоро това щеше да е основното му занимание.

Считаха Беринджър за опитен човек. През годините на неговото управление в затвора никога не бяха отчитани сериозни случаи на насилие. Държеше се човешки с лишените от свобода и надзирателите рядко прибягваха до използването на сила.

Алфонс Беринджър четеше Библията и беше атеист. Вярваше в повторно дадената възможност и винаги казваше, че ако го иска, всеки човек има право да заслужи опрощението си. Каквато и да е била неговата вина.

Носеше му се славата на почтен човек, разбираше се с другите. И все пак, от известно време не успяваше да заспи нощем. Съпругата му казваше, че е заради предстоящото пенсиониране, но грешеше. Измъчваше го мисълта, че ще трябва да пусне на свобода затворника РК-357/9, без да разбере кой е и дали е извършил някое ужасно престъпление.

— Този тип е… абсурден — каза на Мила, докато преминаваха през една от решетъчните врати, запътени към крилото с единичните килии.

— В какъв смисъл?

— Той е абсолютно невъзмутим. Спряхме му течащата вода с надеждата, че ще престане да мие. Продължи да почиства всичко само с парцали. Прибрахме и тях. Започна да използва униформата си. Принудихме го да се храни с приборите на затвора. Той престана да яде.

— И вие?

— Не можехме да го оставим да гладува! На всеки наш опит винаги отвръщаше с обезоръжаваща твърдост… или със смирена решителност, вие си изберете.

— Ами експертите?

— Прекараха три дни в онази килия, но не откриха достатъчно органичен материал, за да извлекат неговата ДНК. И аз се питам: как е възможно? Всички ние губим милиони клетки ежедневно под формата на миглички или люспички кожа…

Беринджър беше приложил цялото си търпение на опитен рибар с надеждата това да е достатъчно, но напразно. Последният му шанс беше тази полицайка. Появи се сутринта и разказа една толкова невероятна история, че изглеждаше правдоподобна.

Минаха по дългия коридор и стигнаха пред боядисана в бяло желязна врата. Изолационна килия номер 15.

Директорът погледна Мила:

— Сигурна ли сте?

— След три дни този човек ще излезе и аз имам чувството, че повече няма да го видим. Затова да, напълно сигурна съм!

Тежката врата се отвори и незабавно хлопна зад гърба й. Мила направи първата крачка в малкия свят на затворник РК-357/9.

Не изглеждаше както си го бе представяла и според словесния портрет, очертан от Никла Папакидис, след като го видя в спомените на Джоузеф Б. Рокфорд. Освен по една особеност. Сивите очи.

Нисък на ръст. Тесни рамене, изпъкнали ключици. Оранжевият затворнически гащеризон му беше голям дотолкова, че да навие и ръкавите, и крачолите. Нямаше много коса, само отстрани на главата.

Седеше на леглото с метална чиния на коленете. Търкаше я с жълт филцов парцал. На леглото до него имаше подредени прибори, четка за зъби и пластмасов гребен. Вероятно ги беше излъскал току-що. Едва вдигна глава, за да я погледне. Не преставаше с търкането.

Мила се убеди, че човекът знае защо тя е тук.

— Здравейте — каза. — Дали бих могла да поседна за малко?

Той кимна вежливо и посочи столчето до стената.

Мила го взе и се настани.

Непрестанното равномерно търкане на парцала върху метала беше единственият звук в това ограничено пространство. Характерните шумове на затвора не проникваха в отделението за изолация и правеха самотата на разума още по-тягостна, но затворникът РК-357/9 май не съжаляваше.

— Тук всички се питат кой сте вие — започна Мила. — Мисля, че се е превърнало в нещо като фиксидея. Така е за директора на затвора, а също и за Канцеларията на прокурора. Другите затворници си разказват измислици за вас.

Той продължи да я гледа невъзмутимо.

— Аз не се питам. Аз знам. Вие сте човекът, когото нарекохме Алберт. Човекът, когото преследваме.

Той не реагира.

— Вие сте седели върху креслото на Александър Берман, в неговата педофилска бърлога. И сте срещнали Роналд Дермис в сиропиталището, още като дете. Присъствали сте във вилата на Ивон Грес, докато Фелдхер е убивал жената и нейните деца: очертанията по стената от кръв са вашите. Били сте заедно с Джоузеф Б. Рокфорд, когато е убил за пръв път в онази изоставена къща… Те са се явявали ваши ученици. Подстрекавали сте тяхната ненавист, вдъхновявали сте злобата им и винаги сте се спотайвали в сянка…

Човекът търкаше, без да губи ритъма дори за миг.

— После, преди по-малко от четири месеца, се оставяте да ви арестуват. Направили сте го нарочно, не се съмнявам. В затвора срещате Винсент Кларисо, вашия съкилийник. Имате почти месец да го обучите, преди той да излежи присъдата си. Едва излязъл навън, Кларисо започва да следва вашия план: Да отвлече шест момичета, да ампутира лявата им ръка, да разположи труповете, за да разкрие всички онези ужасии, които никой преди това не е бил в състояние да разбули… Докато Винсент е изпълнявал задачата, вие сте били тук. Затова никой не може да ви обвини. Тези четири стени са перфектното ви алиби… Но вашият шедьовър си остава Горан Гавила.

Мила извади от джоба си една от двете аудиокасети, намерени в кабинета на криминолога, и я метна на леглото. Човекът проследи нейната парабола, преди да се приземи на броени сантиметри от левия му крак. Не помръдна, не направи жест да я избегне.

— Доктор Гавила никога не ви е виждал, не е знаел кой сте. Но вие сте го познавали.

Усещаше, че пулсът й започна да се ускорява. От гняв, негодувание и нещо друго.

— Намерили сте начин да влезете във връзка с него оттук. Това е гениално, когато са ви сложили в изолация, сте започнали да говорите като някой клет слабоумник: знаели сте, че ще поставят микрофон и после ще покажат записите на експерт. И не на кой да е, а на най-добрия в неговата област…

Мила посочи касетата.

— Чух всичко, знаете ли? Доста часове подслушване в килията… Онези послания не са хвърлени на вятъра, адресатът им е бил Горан… „Убивай, убивай, убивай…“ Той им е повярвал и е убил жена си и детето. Било е търпелива работа върху неговата психика. Кажете ми едно нещо: как го правите? Как успявате? Вие сте изключителен.

Човекът не схвана сарказма, или не му обърна внимание. Затова пък изглеждаше любопитен да узнае остатъка от историята, защото не отместваше очи от нея.

— И все пак, не само вие умеете да прониквате в подсъзнанието на хората… Напоследък научих много за серийните убийци. Разбрах, че се разделят на четири категории: фантазьори, мисионери, хедонисти и търсещи власт… Но има и пети вид, убийците, работещи с подсъзнанието.

Потършува в джобовете си, измъкна сгънат лист и го разгърна.

— Най-известният е Чарлз Менсън, той подтиква членовете на неговото прочуто „Семейство“ да извършат клането в Сиело Драйв. Но според мен има два още по-емблематични случая…

Започна да чете.

— През 2005-а един японец на име Фуджимацу успява да убеди осемнайсет души, познати му само от интернет чата и живеещи в различни страни, да се самоубият в деня на свети Валентин. Различни по възраст, пол, материално състояние и социален произход, тези мъже и жени били напълно нормални, без видими проблеми.

Вдигна очи към затворника:

— И досега е загадка как е успял да ги застави… Но чуйте това, то ми е любимото: „В 1999-а Роджър Блест, от Акрън, щата Охайо, убива шест жени. Когато го арестуват, разказва на разследващите, че му е «подсказвал» някой си Рудолф Мигби. Съдията и заседателите мислят, че иска да мине за душевноболен и го осъждат на смъртоносна инжекция. В 2002-ра в Нова Зеландия един неграмотен работник на име Джери Хувър убива четири жени и после заявява пред полицията, че му е «подсказвал» някой си Рудолф Мигби. Психиатърът на обвинението си спомня за случая от 1999-а и тъй като е невъзможно Хувър да знае за онази история, открива, че колега от работата на човека всъщност се казва Рудолф Мигби и през 1999-а е живял в Акрън, Охайо“.

Отново го погледна:

— Е, какво ще кажете? Намирате ли прилики?

Той не отговори. Чинията блестеше, но още не изглеждаше удовлетворен от резултата.

— Убиецът, действащ чрез подсъзнанието, не извършва престъплението физически. Не може да бъде обвинен, нито наказан. За да заведат дело срещу Чарлз Менсън, прибягнали до юридическа уловка, а пък смъртната му присъда била заменена с доживотна… Някои психиатри ви наричат шепнещите, заради вашата способност да влияете върху по-слабите личности. Аз предпочитам да ви наричам вълци… Вълците действат в глутница. Всяка глутница има водач и често пъти другите вълци ловуват за него.

Затворникът РК-357/9 престана да лъска чинията и я постави до себе си. После сложи ръце на коленете си в очакване на останалото.

— Но вие превъзхождате всички — разсмя се Мила. — Нищо не доказва вашето участие в извършените от учениците ви престъпления. Без уликите, необходими, за да ви разобличат, скоро ще сте на свобода… И никой не ще може да ви направи нищо.

Мила въздъхна дълбоко. Гледаха се втренчено.

— Жалко: ако знаехме истинската ви самоличност, щяхте да станете прочут и да влезете в историята, уверявам ви.

Наведе се към него и тихо, със заплашителен тон каза:

— Все пак ще открия кой си!

Докато се изправяше на крака, изчисти ръцете си от несъществуващ прах и се забърза да излезе от килията. Все пак си позволи да остане още няколко секунди с този човек.

— Твоят последен ученик се провали: Винсент Кларисо не успя да осъществи докрай плана ти, защото шестото момиче още е живо… Това означава, че ти също си се провалил.

Следеше реакцията му: стори й се, че нещо потрепна за миг върху това невъзмутимо досега лице.

— Ще се видим навън.

Протегна му ръка. Той се изненада, не очакваше. Доста време не сваляше очи от нея. После вдигна вяло ръка и стисна нейната. При досега с тези меки пръсти Мила изпита отвращение.

Той я остави да измъкне дланта си.

Обърна му гръб и се насочи към желязната врата. Почука три пъти и изчака, знаеше, че погледът му още е върху нея, между лопатките й. Някой отвън започна да отключва. Преди вратата да се отвори, затворникът РК-357/9 най-после проговори.

— Момиче е.

Мила се обърна към него недоумяващо. Затворникът отново беше хванал парцала и старателно бършеше друга чиния.

Излезе, желязната врата се затвори зад нея и Беринджър се появи насреща. С него беше и Креп.

— Как е, успя ли?

Мила кимна. Протегна му ръката, с която беше стиснала онази на затворника. Експертът от научно-техническия отдел извади пинсета и внимателно отлепи от дланта й тънкото прозрачно фолио, върху което бяха останали клетки от епидермиса на човека. Веднага го сложи във ваничка с алкален разтвор, за да ги запази.

— Сега ще разберем кой е този кучи син!

 

 

5 септември

В небето плуваха редки бели облаци и подчертаваха необикновената му синева. Събрани заедно, сигурно биха затъмнили безвъзвратно слънцето, но вместо това вятърът ги отнасяше.

Сезонът продължи дълго. Зимата беше отстъпила място на лятото и то не си отиваше. Жегата продължаваше.

Мила шофираше със спуснати странични стъкла и се наслаждаваше на бриза в косите. Дългите коси, една от промените в последно време. Другата новост беше в облеклото. Джинсите липсваха, сега носеше пола на цветя.

На седалката до нея имаше кутия с голяма червена панделка. Избра подаръка, без да му мисли много, защото вече правеше всичко само като се осланяше на инстинкта.

Беше открила благодатната непредсказуемост на съществуването.

Новият ход на нещата й харесваше, но сега проблемът се състоеше в капризите на нейната емоционална сфера. Понякога се случваше да замлъкне по средата на разговора или, докато върши нещо, да избухне в сълзи. Някаква странна и пленителна носталгия я завладяваше безпричинно.

Доста време се питаше откъде изникват тези емоции, които редовно я обземаха: ту на вълни, ту спазматично.

Сега знаеше, но въпреки това не пожела да узнае пола на детето.

„Момиче е.“

Избягваше да мисли за това, опитваше се да забрави онази история. Сега приоритетите й бяха други. Апетитът й се обаждаше често и неочаквано върна малко женственост в нейните форми. Имаше внезапни и неотложни позиви да уринира. И после, от известно време усещаше слаби подритвания в корема.

Благодарение на тях се учеше да гледа само напред.

От време на време неизбежно си спомняше за онези събития.

Затворникът РК-357/9 излезе от затвора един вторник през месец март. Без име.

Трикът на Мила обаче успя.

Креп извлече ДНК от неговите епителни клетки и я изпратиха във всички възможни бази данни. Сравниха я също и с неидентифицирани органични материали, отнасящи се до нерешени случаи.

Нямаше резултат.

„Може би още не сме разкрили целия му план“ — си казваше Мила и я обземаше страх от това предположение.

Когато човекът без име излезе на свобода, отначало полицаите го контролираха постоянно. Живееше в къща, предоставена му от социалните служби, и по ирония на съдбата започна да работи като чистач в един голям склад. Освен известните за него факти не изникваше нищо ново. Така с времето надзорът на агентите започна да отслабва.

Началниците им вече не бяха склонни да отпускат средства за извънредния труд, а доброволното патрулиране продължи само няколко седмици. Накрая зарязаха всичко.

Мила продължи да го държи под око, но после и за нея стана трудно. След като разбра за бременността си, разреди проверките.

После той изчезна, в средата на май.

Не беше оставил следи след себе си, нито пък можеха да предположат накъде е тръгнал. Отначало Мила се ядоса, но после даже усети някакво странно облекчение.

Полицайката, която откриваше изчезнали хора, се надяваше онзи човек да изчезне.

Пътният знак отдясно показваше отбивката към жилищния квартал. Тя зави.

Красиво място: отстрани на алеите имаше дървета и те повтаряха все една и съща сянка, сякаш за да не обидят някого. Къщите бяха еднакви, приближени една до друга и с доста голямо парче земя отпред. Указанията на листчето, дадено й от Стърн, свършваха до кръстопътя пред нея. Намали и се огледа наоколо.

— Стърн, къде сте, по дяволите? — обади се по телефона.

Още преди той да отговори, го видя с долепения телефон: правеше й знак с вдигната ръка.

Паркира колата на посоченото от него място и слезе.

— Как е?

— Като изключим гаденето, отеклите крака и непрекъснатото висене в тоалетната… бих казала добре.

Той я прегърна с ръка през раменете:

— Ела, всички са отзад.

Изглеждаше странно без сако и вратовръзка, със син панталон и риза на цветя, разкопчана на гърдите. Ако го нямаше неизбежното ментово бонбонче, едва би го разпознала.

Мила се остави да я води към градината в задния двор, където жената на бившия специален агент слагаше масата. Изтича да я прегърне.

— Здравей Мари, изглеждаш чудесно!

— И как не — сега, когато съм по цял ден вкъщи! — възкликна Стърн през смях.

Мари тупна мъжа си по гърба:

— По-добре отивай да приготвяш!

Докато Стърн се отдалечаваше към скарата, готов да метне отгоре наденичките и мамулите, към нея се приближи Борис с бутилка бира в ръка, вече изпита наполовина. Стисна Мила с яките си ръце и я повдигна.

— Леле, колко си надебеляла!

— Виж кой ми го казва!

— И колко време ти трябваше, за да пристигнеш?

— Тревожеше се за мен ли?

— Не, само съм гладен.

Разсмяха се. Борис винаги се държеше дружески с нея, и не само защото тя го спаси от затвора. В последно време беше напълнял заради заседналия живот и повишението, което получи от Терънс Моска. Новият главен инспектор веднага пожела да зачеркне онова „дребно недоглеждане“, свързано с него, и му направи предложение, на което не може да се откаже. Рош подаде оставка веднага след официалното приключване на случая, но преди това договори с Департамента оттеглянето му да е придружено от церемония по връчването на медал за заслуги и публична похвала. Говореше се, че преценява възможностите за влизане в политиката.

— Ама че съм глупава, забравих кутията в колата! — спомни си изведнъж Мила. — Би ли я донесъл, ако обичаш?

— Разбира се, отивам.

Щом Борис отмести своето туловище се откри гледка към другите присъстващи.

Под едно черешово дърво видя Сандра, седнала в инвалидна количка. Не можеше да ходи. Беше се случило месец след изписването й от болницата. Докторите казваха, че неврологичната дисфункция е в резултат на шока. Сега следваше сериозна рехабилитационна програма.

На мястото на липсващата лява ръка имаше протеза.

До нея седеше баща й Майк. Мила се запозна с него по време на посещенията при Сандра в болницата и го намери за симпатичен. Въпреки раздялата с жена си продължаваше да се грижи всеотдайно за детето. Сара Роза беше с тях. Изглеждаше много променена. Доста отслабнала, с побелели за краткия престой в затвора коси. Наложиха й тежка присъда: седем години плюс позорно уволнение, заради което губеше правото на пенсия. Сега се намираше тук благодарение на специално разрешение. Наблизо стоеше Дорис, придружаващата я полицайка от Надзора: тя поздрави Мила с кимване на глава.

Сара Роза стана и приближи. Насилваше се да й се усмихва.

— Как си? Всичко наред ли е с бременността?

— Най-голямото неудобство са дрехите: мерките ми постоянно се променят, а не печеля достатъчно, за да обновявам гардероба си толкова често. Някой ден ще ми се наложи да тръгна по халат!

— Повярвай ми: наслаждавай се на тези моменти, защото най-лошото предстои. Първите три години Сандра не мигна. Нали, Майк?

Майк се съгласи.

Вече се бяха срещали и друг път, но никой не попита Мила за бащата на детето. Как ли щяха да реагират, ако научеха, че носи в себе си детето на Горан?

Криминологът още не излизаше от комата.

Мила отиде да го види само веднъж. Зърна го зад едно стъкло, но не издържа повече от няколко секунди и веднага си тръгна.

Последното нещо, което чу от него, преди да скочи във въздуха, беше, че е убил жена си и детето, защото ги е обичал. Необоримата логика на хората, оправдаващи злото с любовта. Мила не можеше да я приеме.

Друг път Горан бе казал: „Живеем редом с хора, за които смятаме, че всичко ни е известно, но всъщност не знаем нищо за тях“.

Мислеше, че се отнася за жена му, и си спомняше тази фраза като банална истина, далече от висотата на неговата интелигентност. Докато не се оказа въвлечена в такава ситуация. А точно тя би трябвало да го е разбрала. Тя, която му беше казала: „Защото идвам от мрака. И в мрака трябва да се връщам понякога“.

Горан също е бил много пъти в същия онзи мрак. Но веднъж, когато е излязъл оттам, сигурно нещо го е последвало. Нещо, от което повече не се е избавил.

Борис й донесе подаръка.

— Къде се забави?

— Не успявах да заключа онази таратайка. Трябва да си вземеш нова кола.

 

Мила взе кутията от ръцете му и я занесе на Сандра.

— Ей, честит рожден ден!

Наведе се над нея, за да подаде подаръка. Момичето винаги се радваше на срещите им.

— Мама и татко ми подариха айпод.

Показа й го.

— Чудесен е! Сега трябва да го напълним със здрав, разтърсващ рок.

Майк не беше съгласен:

— Аз бих предпочел Моцарт.

— По-добре „Колдплей“ — каза Сандра.

Разопаковаха заедно подаръка на Мила. Кадифено яке, украсено с различни орнаменти и капси.

— Ау-у! — възкликна рожденичката, когато разпозна марката на един известен стилист.

— Това „ау-у“ означава ли, че ти харесва?

Сандра усмихната кимна, без да откъсва очи от якето.

— Яденето е готово! — провикна се Стърн.

Седнаха на масата, в сянката на една беседка. Мила забеляза, че Стърн и жена му се търсеха и докосваха често, като влюбена двойка. Изпита лека завист. Сара Роза и Майк изпълняваха ролята на примерни родители пред детето, но той изглеждаше много грижовен също и със Сара. Борис разказа доста вицове и всички се смяха толкова много, че полицайката Дорис дори се задави с една хапка. Прекрасен ден, непомрачен от никакви мисли. Поне за малко Сандра сигурно забрави за състоянието си. Получи много подаръци и духна своите тринайсет свещички върху кокосовата торта с шоколад.

Свършиха обяда след три следобед. Излезе лек ветрец, който предразполагаше да се изтегнат на моравата за кратка дрямка. Жените раздигаха масата, но жената на Стърн освободи Мила заради бременността й. Тя се възползва от това, за да поседи със Сандра под черешата. С малко усилия даже се настани на земята, до нейната количка.

— Тук е много красиво — каза момичето. После погледна майка си, докато отнасяше вътре мръсните чинии, усмихна й се:

— Така ми се иска този ден да не свършва! Мама ми липсваше много…

Използването на глагола в минало несвършено време изглеждаше показателно: Сандра не страдаше за това, че майка й трябва да се върне в затвора. Възкресяваше случилото се с нея.

Мила разбираше, че тези кратки загатвания са част от усилието, което момичето правеше, за да сложи ред в миналото. Трябваше да подреди емоциите си и да се справи със страха. Макар и всичко да бе свършило, той щеше да й устройства засади още много години.

Някой ден те двете щяха да си поговорят за случилото се. Мила мислеше първо да й разкаже своята история. Това сигурно щеше да й помогне. Свързваха ги толкова много неща.

„Първо намери всички думи, мъничката ми, времето е пред нас…“

Усети огромна нежност към Сандра. След един час Сара Роза трябваше да се върне в затвора, а всеки път майка и дъщеря страдаха заради раздялата.

— Реших да ти разкрия една тайна — каза й с намерението да я разсее от тази мисъл. — Но ще го споделя само с теб…

Искам да ти кажа кой е бащата на моето дете.

Сандра я погледна присмехулно:

— И без това вече всички знаят…

Мила се вцепени от изненада, после и двете избухнаха в смях.

Борис ги изгледа отдалече, без да разбира какво се случва.

— Жени! — възкликна по посока на Стърн.

Когато най-накрая успяха да се овладеят, Мила се чувстваше много по-добре. Още веднъж беше подценила хората, които я обичат, като си създаде излишни проблеми. А нещата винаги се оказваха толкова прости…

— Той очакваше някого… — каза сериозно Сандра. Мила разбра, че говори за Винсент Кларисо.

— Знам — отвърна.

— Трябваше да дойде, за да се присъедини към нас.

— Този човек беше в затвора. Само че ние не знаехме. Даже му измислихме име, знаеш ли? Наричахме го Алберт.

— Не, Винсент не му казваше така…

От порива на топлия вятър листата на черешата прошумоляха, но това не попречи на Мила да усети внезапния хлад, пълзящ нагоре по гърба й. Обърна се полека към Сандра и срещна нейните големи очи, които я гледаха и не съзнаваха смисъла на изреченото.

— Не… — повтори спокойно момичето. — Той го наричаше Франки.

Слънцето сияеше в този вълшебен следобед. Птиците по дърветата пееха своите песни, въздухът беше наситен с полени и аромати. Тревата на моравата примамваше. Мила никога нямаше да забрави точния миг, в който разкри, че между нея и Сандра има много повече общи неща, отколкото си е представяла. При това тези сходства винаги са били наблизо, пред очите й.

Отвличал е само момичета, а не момчета.

Стийв също харесваше момиченцата.

Избрал е семействата.

Тя беше единствено дете в семейството, както и Сандра.

Отрязал е лявата ръка на всичките.

Тя си беше счупила лявата ръка, падайки от стълбите със Стийв.

Първите две са били сестри по кръв.

Сандра и Деби. Както тя и Грациела преди много години.

Веднъж Горан каза: „С действията си серийните убийци се опитват да ни разкажат една история“.

Но тази история беше нейната история.

Всяка подробност я запращаше отново в миналото, принуждаваше я да гледа в очите ужасната истина.

„Твоят последен ученик се провали: Винсент Кларисо не успя да осъществи докрай плана ти, защото шестото момиче още е живо… Това означава, че ти също си се провалил.“

А всъщност нищо не е ставало случайно. Ето го истинският финал на Франки.

Всичко това е било заради нея.

Едно движение вътре в корема й я върна в реалността. Наложи си да не се запита дали това също не е част от плана на Франки.

„Господ е безмълвен, дяволът, нашепва“ — помисли си.

А слънцето продължаваше да сияе в този вълшебен следобед. Птиците по дърветата не се уморяваха да пеят своите песни, въздухът все така беше наситен с полени и аромати. Тревата на моравата още примамваше.

Около нея и навсякъде околният свят носеше в себе си все същото послание.

Че всичко беше същото както преди.

Всичко.

Даже и Франки.

Завърнал се, за да потъне отново в необятните простори на мрака.