Донато Каризи
Шепнещият (44)

43

Винаги беше мечтала да има пони.

Спомняше си как измъчваше баща си и майка си да й вземат едно. Без да се съобразява, че в тяхната къща няма къде да го държат. Задният двор беше прекалено малък и имаше само тясна ивица земя, където дядо й отглеждаше зеленчуци.

Въпреки това тя настояваше. Родителите й мислеха, че рано или късно ще забрави за този абсурден каприз, но на всеки рожден ден и във всяко писъмце до Дядо Коледа тази молба присъстваше.

Когато Мила излезе от търбуха на звяра, за да се върне вкъщи, в края на своите двайсет и един дни пленничество и три месеца в болницата, в двора намери да я чака едно прекрасно пони, в бяло и кафяво.

Желанието й беше удовлетворено, но тя не успя да се зарадва.

Баща й трябваше да се моли и да задвижи скромните си познанства, така получи изгодна цена при покупката. Семейството й не плуваше в разкош, винаги бяха живели в лишения и тя остана единствено дете най-вече по икономически причини.

Родителите й не можеха да си позволят братче или сестриче, но й бяха купили пони. А тя не се чувстваше щастлива.

Много пъти си фантазираше как най-накрая ще получи този подарък. Говореше непрекъснато. Представяше си как се грижи за него, връзва му шарени панделки на гривата, вчесва го умело. Често принуждаваше своя котарак да понася тези обноски, може би затова Худини я мразеше и стоеше настрана от нея.

Има една причина, поради която децата харесват толкова много понитата.

Те никога не порастват, остават завинаги в магията на детството. Състояние за завиждане.

Но след нейното освобождаване Мила искаше единствено да стане веднага голяма, за да се дистанцира от случилото се с нея. И ако имаше също и мъничко късмет, може би щеше даже и да забрави.

Онова пони обаче, със своята абсолютна невъзможност да расте, представляваше за нея непосилен договор с времето.

Когато я измъкнаха от зловонния сутерен на Стийв — по-скоро мъртва, отколкото жива, за нея започна нов живот. След три месеца в болницата, за да може отново да си служи добре с лявата ръка, трябваше отново да се сближава с нещата от света: не само с ежедневието у дома, но и с рутината на чувствата.

Любимата й приятелка Грациела, с която, преди да изчезне в нищото, беше извършила обряда на кръвните сестри, сега се държеше с нея по странен начин. Вече не приличаше на онази, с която винаги си поделяше последната дъвка от пакетчето, пред която не се притесняваше да се изпишка, и с която беше разменила „френска“ целувка, за да натрупа опит, преди да дойдат момчетата. Не, Грациела изглеждаше различна. Говореше й с усмивка, застинала на лицето, а тя се боеше, че ако продължава така, сигурно ще я заболят бузите. Стараеше се да бъде мила и любезна, и даже престана да й говори цинизми, а допреди известно време дори не я наричаше по име — „уличница смрадлива“ и „курвичка луничава“ бяха обръщенията помежду им.

Прободоха си възглавничката на показалеца с един ръждясал пирон, за да останат завинаги приятелки и никое момче или годеник да не може да ги раздели. А всъщност бяха достатъчни няколко седмици, за да зейне пропаст между тях.

Реално погледнато, онова убождане на пръста се оказа първата рана на Мила, но й причини повече болка, когато зарасна напълно.

— Престанете да се държите с мен, сякаш съм се върнала от Луната! — идеше й да извика на всички. И онова изражение върху лицата на хората! Не го понасяше. Накланяха глава на една страна и си кривяха устата. Даже и в училището, където никога не беше изпъквала, сега добродушно толерираха грешките й.

Умори се от благосклонността на другите. Струваше й се, че се намира в черно-бял филм, като онези, давани късно нощем по телевизията, в които земните обитатели бяха заменени от марсиански клонинги, докато тя се беше спасила, защото се намираше в топлия търбух на онази бърлога.

Тогава имаше две възможности. Или светът наистина се е променил, или след двайсет и един дни бременност чудовището беше родило една нова Мила.

Никой около нея вече не споменаваше за случилото се. Караха я да живее като увиснала във въздушен мехур, сякаш е направена от стъкло и всеки момент може да се разбие на парченца. Не разбираха, че тя всъщност би искала само малко автентичност след всичките лъжи, които трябваше да изтърпи.

След единайсет месеца започна процесът на Стийв.

Дълго чакаше този момент. Всички вестници и телевизионни канали му отделяха внимание, но на нея не й даваха да гледа — за да я защитят, казваха родителите й. Щом успееше, тя гледаше скришом.

Както тя, така и Линда трябваше да свидетелстват. Прокурорът разчиташе много повече на нея, защото другарката й по пленничество невъзмутимо продължаваше да защитава своя тъмничар. Отново претендираше да я наричат Глория. Докторите казваха, че Линда страда от сериозно психическо разстройство. Затова задачата да закове Стийв се падаше на Мила.

В месеците след залавянето му Стийв се беше постарал да изглежда като човек с психическо заболяване. Измисли невероятни теории за хипотетични съучастници, на които е трябвало да се подчинява. Опитваше се да пробута на света историята, разказана на Линда. За Франки, злия му съдружник. Опровергаха го веднага след като един полицай откри, че това е само името на неговата костенурка от детството му.

Но хората все пак искаха да вярват на тази история. Стийв беше прекалено „нормален“, за да е чудовище. Прекалено еднакъв с тях. Мисълта, че някой стои отзад, някой тайнствен човек, истинско чудовище, парадоксално ги успокояваше.

Мила се яви на процеса, решена да върне на Стийв всичките му прегрешения, както и част от причиненото на нея зло. Щеше да го изпрати да гние в затвора и за целта беше готова даже да изиграе ролята на нещастната жертва, която дотогава упорито отказваше да изпълни.

Седна на банката на свидетелите, пред клетката, в която държаха Стийв в белезници, с намерението да разкаже всичко, без да сваля очи от него.

Но когато го видя — с онази зелена риза, закопчана чак до яката, прекалено широка за него, станал кожа и кости, с треперещите ръце, докато се опитваше да си води бележки в една тетрадка, с подстриганата от самия него коса, по-дълга от едната страна — изпита нещо неочаквано за нея: съжаление, но и гняв към този мизерник, точно защото предизвикваше съжаление у нея.

Това беше последният път, когато Мила Васкес изпита емпатия към някого.

Когато разкри тайната на Горан, се разплака.

Защо?

Забравен дълбоко в нея спомен й казваше, че това са сълзи на емпатия.

Внезапно някъде се беше скъсала преграда, за да освободи изненадваща гама от емоции. Струваше й се, че даже успява да усети онова, което изпитваха другите.

Например, когато Рош пристигна на мястото и тя долови неговия ужас от мисълта, че часовете му вече са преброени, защото най-добрият му човек, неговото „диамантено острие“ го бе накарал да преглътне най-горчивия хап.

Затова пък Терънс Моска й се стори раздвоен между радостта от сигурното напредване в кариерата и притеснението от мотивацията си.

Долови ясно смущението и мъката на Стърн, едва прекрачил прага на този дом. И незабавно разбра, че той щеше веднага да запретне ръкави, за да сложи ред в тази неприятна история.

Емпатия.

Единственият човек, към когото не успяваше да изпита нищо, беше Горан.

Не падна в капана на Стийв както Линда: Мила никога не повярва в съществуването на Франки. Затова пък се поддаде на измамата, че в тази къща живее едно дете, Томи.

Чуваше го да говори за него, но беше присъствала и на телефонните разговори с бавачката му, за да се увери, че е добре и да я моли за подкрепа. Дори повярва, че го вижда, докато Горан го слага да спи. Все неща, които не можеше да му прости, защото я караха да се чувства глупачка.

Горан Гавила беше оцелял при дванайсетметров полет, но сега се бореше за живота си в отделението за интензивна терапия.

Сложиха под охрана апартамента, но само отвън. Вътре действаха само двама души. Специалният агент Стърн, временно оттеглил оставката си, и Мила.

Не търсеха нищо, само се опитваха да подредят събитията в хронологичен ред, за да открият отговорите на единствено възможните въпроси. В кой момент един уравновесен и спокоен човек като Горан Гавила е узрял за своя смъртоносен план? Кога в него е щракнала пружината на отмъщението? Кога е започнал да превръща своя гняв в замисъл?

Мила се намираше в кабинета и чуваше Стърн да проверява в съседната стая. Беше извършила много обиски в своята кариера. Изглеждаше невероятно колко много неща можеха да разкрият дреболиите в нечий живот.

Докато преглеждаше убежището, където Гавила е размишлявал, се опитваше да стои на разстояние, запомняше особеностите и дребните навици, които внезапно биха могли да разкрият нещо важно.

Горан пазеше кламерите в един стъклен пепелник. Подостряше моливите направо в кошчето за хартиени отпадъци. Държеше празна фоторамка върху писалището.

Тази празна рамка беше прозорец към разрухата на човека, когото Мила бе повярвала, че може да обича.

Отмести поглед, едва ли не се боеше, че може да бъде погълната. Затова отвори едно чекмедже на писалището. Вътре имаше папка. Взе я и я постави отгоре на вече разгледаните. Изглеждаше различна, защото от датата, се разбираше, че става дума за последния случай на Гавила, преди да излезе наяве историята с изчезналите момичета.

Освен документи съдържаше и няколко аудиокасети.

Зачете се в съдържанието на документите; ако си струваше, щеше да прослуша и касетите.

Ставаше дума за преписката между директора на един затвор — някой си Алфонс Беринджър — и Канцеларията на прокурора. Отнасяше се до странното поведение на лишен от свобода, споменаван само със затворническия си номер.

РК-357/9.

Преди месеци двама полицаи открили субекта, докато се скитал по междуселските пътища през нощта, сам и без дрехи. От самото начало отказал да разкрие самоличността си. При проверката на пръстовите му отпечатъци установили само, че не е картотекиран. Но един съдия го осъдил за възпрепятстване на правосъдието.

Още излежаваше присъдата си.

Мила взе една аудиокасета и я погледна, опитваше се да си представи какво съдържа. На етикетчето се виждаха само час и дата. После извика Стърн и набързо му резюмира прочетеното.

— Виж какво пише директорът на затвора… „От момента, в който е при нас, затворникът РК-357/9 винаги се е държал дисциплинирано и е спазвал правилника за вътрешния ред. Освен това той има саможив характер и не е склонен да общува… Може би по тази причина никой не е разбрал за странното му поведение, забелязано едва наскоро от наш надзирател. Затворникът РК-357/9 почиства многократно с филцов парцал всеки докоснат предмет, събира всички косми, които губи ежедневно, лъска до блясък приборите за хранене и тоалетната чиния след всяко използване…“ Как ти се струва?

— Не знам. Жена ми също се е вманиачила в почистването.

— Но чуй как продължава: „Това означава, че или е обзет от мания за чистота, или много по-вероятно този индивид се стреми на всяка цена да не остави следи от «органичен материал». Като следствие, храним сериозни подозрения, че затворникът РК-357/9 е извършил някое особено тежко престъпление и се стреми да осуети вземането на ДНК проба, за да не го идентифицираме…“. Какво мислиш?

Стърн взе листа от нея и го прочете.

— Случило се е през ноември… но не пише дали накрая все пак са успели да открият нещо за неговата ДНК?

— Както изглежда, не са могли да го принудят да се подложи на тест, нито пък да го извършат своеволно, защото това е щяло да наруши конституционните му права…

— И какво са направили?

— Опитали са да се доберат до някой негов косъм с внезапни проверки в килията му.

— Държали са го в изолация?

Мила прелисти, за да открие мястото, отнасящо се до въпроса. Намери го.

— Ето тук, директорът пише: „До днес субектът споделяше килията с друг затворник и това, разбира се, му помагаше в усилията да смесва своите биологични следи. Сега Ви уведомявам, че като начална мярка прекратихме съжителството му, като го сложихме в единична килия“.

— Добре де, успели ли са да вземат материал за ДНК, или не?

— Както изглежда, затворникът е бил по-хитър от тях и килията му винаги се е оказвала чиста. После разбрали, че си говори сам и поставили скрит микрофон, за да разберат какво казва…

— А доктор Гавила какво общо има?

— Вероятно са искали от него експертно мнение, не знам…

Стърн помисли за миг.

— Може би трябва да прослушаме аудиокасетите.

Върху една от мебелите в кабинета имаше стар касетофон, който Горан вероятно бе използвал, за да си води бележки на глас. Мила подаде една от касетите на Стърн и той се приближи до уреда, вкара я вътре и щеше да натисне бутона за пускане.

— Почакай!

Стърн изненадано се обърна да я погледне: беше пребледняла.

— По дяволите!

— Какво става?

— Името!

— Кое име?

— Онова на затворника, с когото е делил килия, преди да го сложат в единична…

— Е, й?

— Казвал се е Винсент… Бил е Винсент Кларисо.