Донато Каризи
Шепнещият (43)

42

— Мила, госпожа Руна не отговаря на телефона!

Разсъмваше.

— Не се притеснявай, почти стигнахме, малко остава.

— На път съм, ще бъда там след няколко минути.

Гумите изсвириха и полицейската кола спря на спокойната улица в красивия квартал. Обитателите на къщите още спяха. Само птиците вече поздравяваха новия ден, сгушени по дърветата и корнизите.

Мила се затича към входната врата. Звънна няколко пъти на домофона. Никой не отговори. Опита на друг звънец.

— Да, кой е?

— Господине, от полицията сме, моля отворете веднага.

Електрическата брава щракна. Мила бутна вратата и хукна към третия етаж, следвана от двамата агенти с нея. Не използваха товарния асансьор, който служеше за пътнически, а тръгнаха по стълбите за по-бързо.

„Моля те да не се е случило нещо… Моля те детето да е добре…“

Мила призоваваше божествена същност, в която беше престанала да вярва отдавна. Нищо, че беше същият Бог, освободил я от нейния мъчител, като си послужи с таланта на Никла Папакидис. Нямаше как да запази вярата си, доста пъти се беше озовавала пред някое не толкова щастливо като нея дете.

„Направи така, че да не се случи отново, направи така, че да не се случва този път…“

Стигнаха на стълбищната площадка и тя се зае да блъска настойчиво по затворената врата.

„Дано госпожа Руна само да спи дълбоко. Сега ще дойде да отвори и всичко ще си дойде на мястото“ — помисли.

Но не се случваше нищо.

Един от двамата полицаи приближи.

— Искате ли да изкъртим вратата?

Липсваше й дъх да отговори, успя само да кимне. Видя ги да се засилват не много отдалече, заедно нанесоха ритник. Вратата зейна.

Тишина, но не нормална тишина. Тишина като във вакуум, потискаща. Мъртвешка тишина.

Мила измъкна пистолета и тръгна пред полицаите.

— Госпожо Руна!

Гласът й се разнесе из стаите, но никой не отговори. Направи знак на агентите да се разделят. Тя тръгна към спалните.

Докато напредваше полека в коридора, стиснала дръжката на оръжието, усещаше дясната си ръка да трепери. Краката й натежаха, мускулите на лицето се сковаха, пареше й на очите.

Стигна до стаичката на Томи. Вратата беше притворена. Избута я с ръка, докато всичко вътре се откри. Капаците на прозореца бяха затворени, но лампата с форма на клоун върху нощното шкафче се въртеше и прожектираше върху стените фигури на циркови животни. Под завивките в долепеното до стената легло се забелязваше телце.

Сгушено в ембрионална поза. Мила приближи полека.

— Томи… Томи, събуди се… — каза тихо.

Но телцето не помръдваше.

Стигна до леглото и постави пистолета до лампата. Чувстваше се зле. Не искаше да дръпне завивките, не искаше да открие онова, което вече знаеше. Имаше желание да зареже всичко и да излезе веднага от тази стая. Да не се изправя и пред това, по дяволите! Защото го беше виждала да се случва толкова пъти и вече се боеше, че всеки път ще е същото.

Все пак си наложи да протегне ръка към завивката, хвана я, дръпна рязко.

Остана няколко секунди с отгърнатия край да гледа в очите едно овехтяло плюшено мече, то се усмихваше с блажено и застинало изражение.

— Извинете…

Мила се стресна и подскочи. Двамата агенти я гледаха от прага.

— Оттатък има една заключена врата.

Точно щеше да заповяда да я разбият, когато чу гласа на влизащия в жилището Горан да вика сина си:

— Томи! Томи!

Тя отиде при него.

— Не е в стаята си.

Горан се отчая.

— Как така не е? Тогава къде е?

— Там има една заключена стая, нормално ли е?

Объркан и в плен на тревогата, Горан не разбираше.

— Какво?

— Има една заключена стая…

Криминологът застина…

— Чу ли?

— Какво?

— Това е той…

Мила не разбираше. Горан я отмести и се насочи бързо към кабинета.

Когато видя сина си, скрит под махагоновото писалище, не можа да сдържи сълзите си. Сгъна се отдолу, прегърна го и силно го стисна.

— Татко, изплаших се…

— Знам, мъничкия ми, но сега всичко свърши.

— Госпожа Руна си е отишла. Събудих се, и я нямаше…

— Но сега аз съм тук, нали?

Мила беше останала на прага, върна пистолета си в кобура, успокоена от думите на Горан, свит под писалището.

— Сега ще ти направя закуска. Какво ти се хапва? Палачинки става ли?

Мила се усмихна. Страхът беше изчезнал.

Горан продължи:

— Ела да те гушна…

После го видя да излиза изпод писалището, изправи се с усилие.

В ръцете му нямаше никакво дете.

— Да ти представя една приятелка. Тя се казва Мила…

Горан се надяваше тя да се хареса на сина му. Обикновено той се инатеше с непознати. Томи не каза нищо, само му посочи нейното лице. Тогава Горан се вгледа в нея: тя плачеше.

Сълзите извираха незнайно откъде, неочаквани. Но този път болката, която ги беше предизвикала, нямаше механичен произход. Отворената рана не беше върху плътта.

— Какво има? Какво става? — попита я Горан. Държеше се, сякаш наистина имаше човешка тежест между ръцете си.

Мила не знаеше какво да му отговори. Не изглеждаше той да се преструва. Горан наистина вярваше, че носи на ръце своя син.

Двамата полицаи, приближили се междувременно, ги гледаха смаяно, готови да се намесят. Мила им направи знак да останат на място.

— Чакайте ме долу.

— Но ние не…

— Слезте долу и се обадете в Департамента, кажете им да изпратят тук агент Стърн. Ако чуете изстрел от пистолет, не се притеснявайте: това ще съм аз.

Те неохотно се подчиниха.

— Какво става, Мила? — в тона на неговия въпрос вече липсваха отбранителни нотки. Изглеждаше толкова уплашен от истината, че не успяваше да реагира по никакъв начин. — Защо искаш да дойде Стърн?

Мила доближи един пръст до устните си, направи му знак да мълчи.

После се обърна и излезе в коридора. Насочи се към стаята със заключената врата. Стреля в ключалката и тя се разхвърча на парчета, после я отвори.

Вътре беше тъмно, но още се усещаха остатъци от трупните газове. Върху голямото брачно легло имаше две тела.

Едното по-голямо, другото по-малко.

Почернелите скелети, още обвити с остатъци от кожа като с плат бяха слети в прегръдка.

Горан влезе в стаята. Усети миризмата. Видя телата.

— Боже мой! — каза, без да разбира на кого са двата трупа в спалнята. Обърна се към коридора, за да попречи на Томи да влезе… но не го видя.

Отново погледна леглото. Онова телце. Истината го връхлетя с безжалостна сила. И тогава си спомни всичко.

Мила го намери до прозореца. Гледаше навън. След дни на сняг и дъжд слънцето отново грееше.

— Това е искал да каже Алберт с петото момиче.

Горан не отговори.

— И ти си насочил разследването към Борис. Достатъчно е било да подскажеш на Терънс Моска къде да търси: ти си му дал досието по случая „Уилсън Пикет“, което видях в неговата чанта… И пак ти си имал винаги достъп до уликите по делото Горка, затова си откраднал гащичките на Ребека Спрингър от съдебното хранилище, за да ги оставиш в дома на Борис по време на обиска.

Горан кимна.

Дъхът й се превърна в стъкло, което се разбиваше всеки път, когато тя се опитваше да напълни дробовете си.

— Защо? — попита Мила с малкото останал й глас, пресекващ в гърлото.

— Защото, след като си отиде, тя се беше върнала в тази къща. Защото не се върна, за да остане. Защото искаше да отведе единственото нещо, което ми оставаше да обичам. И защото той искаше да отиде с нея…

— Защо? — повтори Мила, без повече да задържа сълзите си, бликнали неудържимо.

— Защото една сутрин се събудих и чух гласа на Томи, който ме викаше от кухнята. Отидох и го видях седнал на обичайното му място. Искаше от мен закуска. Бях толкова щастлив и забравих, че него всъщност го няма…

— Защо? — умоляваше тя.

Този път той помисли добре, преди да й отговори:

— Защото ги обичах.

И без тя да успее да му попречи, отвори прозореца и се хвърли във въздуха.