Донато Каризи
Шепнещият (42)

41

Телефонът звънеше, но никой не отговаряше.

„Хайде, хайде, събуди се, по дяволите!“

Гумите на таксито разплискваха насъбралата се по асфалта вода, но за щастие вече не валеше. Улиците блестяха като сцената на някой мюзикъл, изглеждаше, че всеки момент отнякъде ще се появят балерини в смокинги и сресани с брилянтин.

Линията пропадна и Мила набра отново номера. Опитваше за трети път. На петнайсетото позвъняване най-накрая някой отговори.

— Кой, по дяволите, е толкова късно? — Синтия Пърл говореше със сънен глас.

— Мила Васкес съм, помните ли ме? Видяхме се онзи ден…

— Да, спомням си… но не може ли да говорим утре? Знаете ли, взех приспивателно.

Не беше за учудване, че спасилата се от сериен убиец се нуждае, освен от алкохол и от лекарства, за да заспи. Но Мила не можеше да чака: трябваше веднага да получи нейните отговори.

— Синтия, съжалявам, но трябва да говорим сега. Няма да отнеме много…

— Добре тогава.

— Вчера около осем сутринта някой ви се е обадил…

— Да, точно тръгвах за работа. Заради онзи тип началникът ми се скара, защото закъснях.

— Кой ви позвъни?

— Каза, че е застрахователен агент. Знаете ли, подадох заявление за обезщетение заради случилото се с мен…

— Каза ли си името?

— Спенсър, струва ми се. Сигурно съм го записала.

Безполезно, Винсент Кларисо се беше представил с измислено име и по някакъв повод, за да не я усъмни. Мила продължи:

— Оставете това. Какво искаше от вас този човек?

— Да му разкажа моята история по телефона. А също и за Бенджамин Горка.

Мила се учуди: защо Винсент Кларисо е искал подробности за случая „Уилсън Пикет“? Нали точно той беше оставил петия труп в Студиото, за да разкрие на света, че не Бенджамин Горка, а Борис е истинският убиец на Ребека Спрингър…

— Защо е искал да се запознае с вашата история?

— Каза, че заради попълване на досието. Онези от застрахователните дружества са много педантични.

— И не ви попита, нито съобщи нещо друго?

Синтия не отговори веднага. Мила се уплаши да не би да е заспала отново, но тя само мислеше:

— Не, нищо друго. Беше много вежлив. Накрая ми довери, че моята преписка е придвижена доста напред. Знаете ли, може би наистина ще получа тези пари.

— Много се радвам за вас и се извинявам, че ви безпокоя по това време.

— Ако казаното от мен ви послужи, за да откриете търсеното момиче, тогава не е никакво безпокойство.

— Вероятно вече са я намерили.

— Какво? Наистина ли?

— Не гледате ли телевизия?

— Вечер си лягам в девет.

Жената искаше да узнае още нещо, но Мила нямаше време. Престори се, че има входящо повикване и затвори.

Още преди да се обади на Синтия, в главата й започна да се промъква едно подозрение.

Борис вероятно беше натопен.

— По-нататък не може да минем — каза таксиметровият шофьор, извърнат към нея.

— Нищо, аз пристигнах.

Плати и слезе от колата. Пред нея имаше кордон полицаи и десетки коли с мигащи светлини, фургоните на различните телевизионни канали бяха наредени в редица по пътя. Операторите държаха камерите, насочени така, че къщата да е постоянно в кадър.

Мила пристигна на мястото, откъдето бе започнало всичко. Местопрестъплението, наречено с отличителното име „локация нула“.

Къщата на Винсент Кларисо.

Още не знаеше как ще преодолее загражденията, за да влезе в жилището. Единствено измъкна картата си, за да я увеси на врата си. Надяваше се никой да не разбере, че няма пълномощия.

Докато напредваше, забеляза лица на колеги, видени от нея по коридорите на Департамента. Някои се съвещаваха около предния капак на една кола. Други почиваха, докато дъвчат сандвич и пият кафе. Забеляза и фургона на съдебния лекар: Чанг пишеше доклада си седнал на стъпалото и не вдигна поглед, когато мина край него.

— Ей, вие, къде отивате?

Обърна се и видя един доста пълен полицай да я настига запъхтян. Нямаше подготвено обяснение, трябваше да си измисли предварително, но не го стори и сега вероятно щяха да я изловят.

— Тя е с мен!

Креп приближаваше към тях. Експертът от научно-техническата лаборатория имаше пластир на шията, но той не покриваше главата и шиповете на крилат дракон: вероятно последната му татуировка. Обърна се към полицая:

— Остави я да влезе, упълномощена е.

Полицаят прие уверението му за достатъчно, обърна се и тръгна да се връща на мястото си.

Мила погледна Креп, не знаеше какво да каже. Той й намигна, после се зае отново с работата си. В края на краищата не беше толкова странно, дето й помогна, помисли си Мила. И двамата — макар и по различен начин — носеха отпечатана по кожата и плътта си част от своята лична история.

Алеята, водеща към входа на къщата, беше под наклон. По каменната настилка още се виждаха гилзи от престрелката, довела до смъртта на Винсент Кларисо. Входната врата беше свалена от пантите за по-лесен достъп.

Щом пристъпи вътре, я лъхна остра миризма на дезинфектант.

В дневната имаше мебели от ламинирани плоскости в стил шейсетте години. Диван с тапицерия във флорални мотиви, но още с найлоново защитно покритие. Декоративна камина. Бар в тон с жълтия мокет. Тапети с огромни стилизирани кафяви цветя, наподобяващи антиринуми.

Вместо от халогенните лампи помещенията се осветяваха от абажури. Това също беше знак за новия курс, поет от Терънс Моска. Никаква „сцена“ за капитана. Всичко трябваше да се запази естествено. Добрата стара школа на едновремешните ченгета, помисли си Мила. И зърна точно него, докато той правеше кратко съвещание с най-близките си сътрудници в кухнята. Смени посоката: трябваше да остане незабелязана възможно най-дълго.

Всички носеха еднократни калцуни и латексови ръкавици. И тя си сложи, после се огледа наоколо и се смеси с присъстващите.

Пред нея детектив изваждаше книгите от библиотеката, една по една. Вземаше ги, прелистваше набързо и ги оставяше на земята. Друг тършуваше в чекмеджетата на шкафа. Трети класифицираше дребните предмети и украшения. Там, където нещата още не бяха разместени и прегледани, всичко изглеждаше маниакално подредено.

Нямаше и прашинка, всичко можеше да се обхване с един поглед, сякаш мястото, отредено за всяко нещо, беше „точно“ това.

Мила не знаеше какво да търси. Намираше се тук само защото това беше естествената отправна точка. Движеща сила се явяваше съмнението, свързано с необичайния телефонен разговор на Винсент Кларисо със Синтия Пърл.

Ако беше поискал да чуе историята на единствената оцеляла, Кларисо вероятно не знаеше кой е Бенджамин Горка. А щом не знаеше, може би намереният в Студиото пети труп нямаше връзка с Борис.

Това логическо заключение нямаше да е достатъчно, за да оправдае колегата й, оставаше една тежка улика, че Борис може да е убил Ребека Спрингър: гащичките на жертвата, отмъкнати от съдебното хранилище и открити в дома му по време на обиска.

И все пак нещо не пасваше.

Мила откри откъде идва миризмата на дезинфектант, когато видя стаята в дъното на късия коридор.

Стерилно помещение с болнично легло, обгърнато от кислородна палатка. Имаше огромно количество лекарства, стерилни престилки и медицинско оборудване. Операционната зала, в която Винсент е извършвал ампутациите на своите малки пациенти, после превърната в стая за престой на Сандра.

Мина покрай друга стая и забеляза един агент да се поти над плазмен телевизор, свързан с дигитална видеокамера. Пред екрана имаше кресло, около него тонколоните на съраунд аудиосистема. Отстрани на телевизора цяла стена с мини дискове, класифицирани само по дата. Детективът ги слагаше във видеокамерата един по един, за да види съдържанието.

В този момент на екрана вървяха кадри от увеселителен парк. Детски усмивки в ден със зимно слънце. Мила разпозна Каролайн, последното отвлечено и убито от Алберт момиче.

Винсент Кларисо беше проучвал жертвите си педантично.

— Ей, ще дойдете ли да ми помогнете с това нещо? Аз съм скаран с електрониката! — извика полицаят, докато се опитваше да спре записа. Когато я забеляза на прага, за момент си помисли с облекчение, че молбата му е чута. После си даде сметка, че никога досега не я е виждал. Преди да успее да каже нещо, Мила продължи нататък.

Третата стая се оказа най-важната.

Вътре имаше висока стоманена маса, стените бяха покрити с табла, изпъстрени с бележки, самозалепващи листчета в различен цвят и други неща. Сякаш се намираше в Мислилището. Върху тях бяха нанесени детайлно плановете на Винсент. Схеми, пътни карти, разписания, премествания. Архитектурните планове на сиропиталището и колежа на Деби Гордън. Номера на колата на Александър Берман и спирките по време на пътуванията му по работа. Снимки на Ивон Грес и нейните деца, както и общ план на сметището на Фелдхер. Изрезки от популярни списания, описващи успехите на Джоузеф Б. Рокфорд. Естествено, и снимки на всички отвлечени момичета.

Върху стоманената маса се виждаха още диаграми, придружени от неясни бележки. Изглежда, работата е била прекъсната внезапно. Вероятно между тези листове се криеше — може би завинаги — епилогът, който серийният убиец е готвел за своя план.

Мила се обърна и застина. Досега беше стояла с гръб към стената, изцяло облепена с фотографии на членовете на групата за разследване на тежки престъпления по време на работа. Имаше я и нея.

„Ето, сега наистина съм в търбуха на чудовището…“

Винсент винаги беше следил внимателно техните ходове. Само че на това място нямаше нищо, което да препраща към случая „Уилсън Пикет“, нито към Борис.

— По дяволите! Някой ще се реши ли да ми помогне? — протестираше гласът на полицая в съседната стая.

— Какво става, Фред?

Най-накрая му се притекоха на помощ.

— Откъде да знам какво гледам? И преди всичко, как ще го класифицирам, ако не знам какво е?

— Нека погледна…

Мила се откъсна от стената с фотографиите и се приготви да напусне тази къща. Усещаше се удовлетворена не толкова от намереното, колкото от онова, което липсваше.

Нямаше го Бенджамин Горка. А също и Борис. Това й стигаше.

С петото момиче бяха сгрешили. Или пък ставаше дума за насочване по фалшива следа. Когато Винсент Кларисо си е дал сметка, че следствието тръгва в посока, различна от предвидената, се е обадил на Синтия Пърл, за да научи повече — това го доказваше.

Мила мислеше да поднесе и това като дар на Рош. Знаеше, че главният инспектор щеше да намери начин и да използва информацията, за да оправдае Борис и да намали славата на Терънс Моска.

На минаване край стаята с телевизора забеляза нещо на екрана. Място, което полицаят на име Фред и колегата му не успяваха да установят.

— Това е някакъв апартамент, какво повече да ти кажа?

— Добре, но аз какво да пиша в доклада?

— Пиши „неизвестно място“.

— Сигурен ли си?

— Да. Някой друг ще му мисли къде е това място.

Мила го познаваше.

Чак сега усетиха нейното присъствие и се обърнаха да я погледнат, а тя не успяваше да откъсне очи от екрана на течащото филмче.

— Какво желаете?

Не отговори и се отдалечи. Докато преминаваше през дневната с бърза крачка, потърси телефона в джоба си. Набра номера на Горан.

Отговори, когато вече се намираше на алеята отвън.

— Какво става?

— Къде си сега? — Тонът беше тревожен.

Той не забеляза.

— Още съм в Департамента, опитвам се да организирам посещение на Сара Роза при дъщеря й в болницата.

— Кой е у вас в момента?

Горан започна да се безпокои:

— Госпожа Руна е с Томи. Защо?

— Трябва да отидеш там веднага.

— Защо? — повтори изплашено.

Мила премина през струпаните полицаи.

— Винсент е имал филмче с твоя апартамент!

— Какво означава, че е имал филмче?

— Че е извършил оглед на мястото… Ами ако има съучастник?

Горан замълча за момент.

— Още ли си на местопрестъплението?

— Да.

— Тогава си по-близо от мен. Поискай от Терънс Моска да ти даде двама агенти и иди у дома. Междувременно ще се обадя на госпожа Руна и ще й кажа да заключи добре.

— Тръгвам.