Донато Каризи
Шепнещият (41)

40

Департамент по поведенчески науки

25 февруари

Винсент Кларисо беше Алберт.

Излязъл от затвора преди по-малко от два месеца, освободен предсрочно по присъда за въоръжен грабеж.

Оказал се на свобода и поставил началото на плана си.

Никакви тежки престъпления преди това. Никакви симптоми на психична болест. Нищо, което да навежда на мисълта, че е възможен сериен убиец.

Според адвокатите, защитавали Винсент на процеса, въоръженият грабеж бил „грешка на растежа“. Глупост, проявена от едно страдащо момче с тежка зависимост от кодеин. Кларисо произхождаше от добро буржоазно семейство, с баща адвокат и майка учителка. Учил и се дипломирал за санитар. Известно време работел в клиника, отговарял за хирургическите инструменти в операционната зала. Вероятно там е придобил необходимите познания, за да поддържа живота на Сандра, след като ампутирал ръката й.

Хипотезата на Гавила и групата му, че Алберт вероятно е лекар, се оказа близо до истината.

Винсент Кларисо оставил всичките си подобни умения да се утаяват в зародишен пласт на неговата личност, за да се превърне после в чудовище.

Но Мила не вярваше в това.

„Не е той“ — продължаваше да си повтаря в таксито, докато пътуваше към сградата на федералната полиция.

След като научи новината от телевизора, Горан говори двайсетина минути по телефона със Стърн: той го осведоми за последните разкрития. Криминологът се разхождаше напред-назад в хотелската стая пред неспокойния поглед на Мила. После се обади на госпожа Руна, за да остане с Томи през нощта, и веднага се отправи към мястото, където бяха намерили Сандра. На Мила й се искаше да отиде с него, но присъствието й вече се явяваше неоправдано. Ето защо си насрочиха среща за по-късно в Департамента по поведенчески науки.

Минаваше полунощ, но в града имаше огромно стълпотворение. Хората се стичаха по улиците, за да отпразнуват края на кошмара, и нехаеха за дъжда. Сякаш бе настъпила Нова година, клаксоните свиреха и всички се прегръщаха сърдечно. Положението с трафика допълнително се усложняваше от контролните постове за задържане на евентуални съучастници на Кларисо по време на бягство, но също и за да държат на разстояние любопитните от горещата зона, откъдето дойде епилогът на тази история.

Таксито напредваше с пешеходна скорост и Мила можа да чуе последните новини. Терънс Моска се оказа звездата на деня. Случаят беше разрешен благодарение на случайността, но както ставаше често, най-много се облагодетелстваше човекът начело на операцията.

Умори се да чака колоната от автомобили да тръгне, реши да се подложи на плющящия дъжд и слезе от таксито. Сградата на федералната полиция отстоеше на две пресечки, тя си покри главата с качулката на парката и тръгна пеша, унесена в мислите си.

Личността на Винсент Кларисо не съвпадаше с профила на Алберт, очертан от Гавила.

Според криминолога техният човек използваше труповете на шестте момичета като някакъв вид указатели. Беше ги разположил на специфични места, за да разкрие потулени, но известни на него ужасии. Предположиха, че може да е скрит съучастник на онези престъпници, а всеки от тях да го е срещнал в течение на живота си.

„Те са вълци, а вълците често действат в глутница. Всяка глутница има водач. Алберт ни казва точно това: той е техният лидер“ — беше казал Горан.

Увереността на Мила, че Винсент не може да е Алберт, се засили, когато чу за възрастта на серийния убиец: трийсет години. Прекалено млад, за да познава детето Роналд Дермис в сиропиталището, а също и Джоузеф Б. Рокфорд — нали в групата стигнаха до заключението, че би трябвало да е на възраст между петдесет и шейсет години. Освен това съвсем не приличаше на описанието, дадено от Никла, след като го беше видяла в съзнанието на милионера.

И докато крачеше под дъжда, Мила откри още една причина, която подсилваше скептицизма й: Кларисо се е намирал в затвора, докато Фелдхер е убивал Ивон Грес и нейните деца във вилата в „Капо Алто“, затова не е могъл да присъства на касапницата и да остави очертанията си в кръвта по стената!

„Грешат, не е той, но Горан сигурно е разбрал и ще им го обясни.“

Пристигна в седалището на федералната полиция и забеляза еуфорията в коридорите. Агентите се потупваха по раменете, доста от тях пристигаха от местопрестъплението още с униформата на Специалните части и разказваха последните новости. След това информацията минаваше от уста на уста и се обогатяваше с нови подробности.

Една полицайка се приближи и я осведоми, че главният инспектор Рош спешно иска да говори с нея.

— С мен? — попита учудено.

— Да, очаква ви в кабинета си.

Докато се качваше по стълбите, предположи, че Рош я издирва, защото са разбрали за несъответствията във фактите. Възбудата наоколо може би щеше да намалее, или да затихне съвсем.

В Департамента по поведенчески науки видя само няколко цивилни агенти и никой от тях не празнуваше. Обстановката напомняше на обикновен работен ден, само че беше нощ и всички оставаха на разположение.

Трябваше да почака доста, преди секретарката на Рош да я покани в кабинета. Пред вратата Мила успя да долови няколко думи на главния инспектор, вероятно говореше по телефона, но когато влезе вътре, за голяма своя изненада установи, че не е сам. С него беше Горан Гавила.

— Елате, полицай Васкес.

Рош я покани да се приближи с жест на ръката. Двамата с Горан бяха прави, на противоположните страни на бюрото.

Мила тръгна напред и застана до Гавила. Той едва се завъртя към нея и кимна леко. Споделената преди час интимност окончателно беше изчезнала.

— Точно казвах на Горан, че бих искал вие двамата също да присъствате на пресконференцията утре сутринта. Капитан Моска е съгласен с мен. Никога нямаше да го хванем без вашата помощ. Трябва да ви благодарим.

Мила не успя да прикрие удивлението си. Видя и объркания от реакцията й Рош.

— Господине, с цялото ми уважение… Мисля, че правим грешка.

Рош се обърна към Горан:

— Що за глупости говори тази тук?

— Мила, всичко е наред — каза спокойно криминологът.

— Не, не е. Онзи не е Алберт, има много несъответствия, аз…

— Нима искате да кажете това на пресконференцията? — попита главният инспектор. — Ако е така, присъствието ви е изключено.

— Стърн също ще се съгласи с мен.

Рош взе един лист от бюрото и го размаха.

— Специален агент Стърн си подаде оставката, считано от момента на връчването й.

— Моля? Но какво става тук? Този Винсент не отговаря на профила — не можеше да се примири Мила.

Горан се опита да й обясни, за кратко тя отново видя в очите му същата нежност, с която целуваше белезите й.

— Има десетки съвпадения, доказващи, че това е нашият човек. Тетрадки, изпълнени със записки по отвличанията на момичетата и къде да разположи труповете им впоследствие, копие от схемата на охранителната система в „Капо Алто“, план на колежа на Деби Гордън и учебници по електроника и информатика, които Кларисо е започнал да изучава още в затвора…

— Намерихте също и всички връзки с Александър Берман, Роналд Дермис, Фелдхер, Рокфорд и Борис ли? — попита разгневена Мила.

— В къщата работи цяла група следователи, продължават да намират улики. Ще видиш, че ще изникне нещо свързано с тях.

— Не е достатъчно, мисля, че…

— Сандра го е разпознала — прекъсна я Горан. — Казала е, че точно той я е отвлякъл.

Мила се успокои за малко.

— Как е тя?

— Лекарите са оптимисти.

— Сега доволна ли сте? — намеси се Рош. — Ако имате намерение да ми създавате проблеми, по-добре се връщайте веднага у дома.

В този момент секретарката уведоми по вътрешната линия Рош, че кметът го търси по спешност и е добре да побърза. Той взе сакото си от облегалката на един стол и тръгна, но първо предупреди Горан: — Обясни й, че това е официалната версия — или ще се съгласи, или да се разкара!

После излезе, като хлопна вратата.

Мила се надяваше, че като останат сами, Горан ще каже нещо различно. Вместо това той потвърди:

— За съжаление, грешките са единствено наши.

— Как можеш да кажеш такова нещо?

— Провалихме се напълно, Мила. Тръгнахме по грешна следа и я следвахме сляпо. Аз съм главният виновник, тези предположения бяха мои.

— Защо не се запиташ откъде Винсент Кларисо е знаел за онези, другите престъпници? Нали той ги разкри!

— Въпросът не е в това… По-важното е как така ние не сме разбрали за тях толкова време.

— Смятам, че в момента ти не си обективен и долавям причината. По времето на случая „Уилсън Пикет“ Рош ти е спасил репутацията и ти е помогнал да запазиш групата, когато неговите началници са искали да я разформироват. Сега ти му връщаш жеста: ако приемеш тази версия за фактите, ще отнемеш малко от заслугите на Терънс Моска и ще спасиш мястото му на главен инспектор!

— Достатъчно! — избухна Горан.

Няколко мига никой не каза нищо. После криминологът се насочи към вратата.

— Кажи ми нещо… Борис призна ли вече? — едва успя да попита Мила.

— Още не — отвърна той, без да се обърне.

Остана сама в стаята, със стиснати юмруци, опрени в бедрата. Проклинаше себе си и този момент. Очите й се спряха на заявлението за оставката на Стърн. Взе го. В няколкото формални реда нямаше и следа от истинските причини за неговото решение, но за нея беше очевидно, че специалният агент сигурно се е почувствал предаден по някакъв начин, първо от Борис, а сега също и от Горан.

Когато връщаше листа на мястото му, тя забеляза детайлизирана справка за телефонни разговори с името на Винсент Кларисо отгоре. Вероятно Рош беше я изискал, за да установи дали маниакът е разговарял с някоя важна клечка, нуждаеща се от закрила. Тъй като в историята се оказа замесен човек от ранга на Джоузеф. Б. Рокфорд, никога не се знаеше.

Но серийният убиец едва ли имаше бурен социален живот, защото разговорът се оказа само един и беше проведен предишния ден.

Мила прочете номера, стори й се странно познат.

Извади от джоба телефона си и го набра, на екранчето се появи име и фамилия.