Донато Каризи
Шепнещият (37)

36

Серийният убиец не оставя живи.

Плач, отчаяние и молби не служат за нищо. Обратното, подхранват садистичното удоволствие на изверга. Единствената възможност за плячката остава бягството, но страхът, паниката, невъзможността тя да проумее случващото се работят в полза на хищника.

Все пак, в редки случаи серийният убиец не стига до извършване на убийството. Става така, защото в момента, когато се готви да завърши действието, нещо — някаква спирачка, която внезапно бива задействана от жест или фраза на жертвата — го възпира.

Ето защо Синтия Пърл беше оцеляла.

Мила я срещна в малкия апартамент, нает от младата жена в сграда, близо до аерогарата. Скромен дом, но представляваше най-важният успех на новата Синтия. Онази, предишната, беше съвкупност от негативен опит, преповтаряни грешки и неправилен избор.

— Проституирах, за да си купувам дрога.

Каза го без никакво колебание, сякаш говореше за някого другиго. Мила не можеше да повярва, че младата жена пред нея вече имаше зад гърба си толкова нерадостно съществуване.

Синтия не изглеждаше на своите двайсет и четири години. Посрещна полицайката още в работната си униформа. От няколко месеца беше касиерка в супермаркет. Скромният й вид с червеникавите коси, събрани в опашка, и лицето без следа от грим не успяваше да приглуши дивата красота, придружавана от изцяло неволното очарование.

— Агент Стърн и жена му ми намериха този апартамент — отбеляза гордо.

Мила се огледа наоколо, за да я зарадва. Мебелите бяха в различен стил, събрани заедно повече за да запълват пространството и да служат за най-същественото, а не като обзавеждане. И все пак, явно държеше на тях и се грижеше за къщата. Всичко беше чисто и подредено, тук-там се забелязваха украшения, най-вече порцеланови фигурки на животни.

— Те са моята страст. Знаете ли, колекционирам ги.

Виждаха се и снимки на едно момченце. Синтия се оказа самотна майка. Детето й било отнето от социалните работници и поверено на друго семейство.

За да си го върне, се беше включила в програма за детоксикация. Впоследствие станала част от църквата, посещавана от Стърн и съпругата му. След доста превратности най-накрая срещнала Бог и се гордееше с новата си вяра, носеше медальонче със свети Себастиан. Единственото украшение, заедно с тъничкото пръстенче с гравирана върху него молитва на безименния пръст.

— Госпожице Пърл, не искам да ви принуждавам да ми разказвате за случката с Бенджамин Горка…

— О, не, вече говоря открито. В началото ми беше трудно да си спомням, но мисля, че вече съм го превъзмогнала. Даже му написах писмо, знаете ли?

Разбира се, Мила нямаше как да знае за реакцията на Горка при получаване на посланието, но като си представяше що за тип е, беше сигурна, че го е използвал, за да се вдъхнови за среднощните мастурбации.

— И той отговори?

— Не, но възнамерявам да упорствам: този човек отчаяно се нуждае от Словото.

Говореше седнала пред нея и продължаваше да придърпва надолу десния ръкав на блузката си. Мила схвана, че се опитва да прикрие някоя татуировка, вече превърнала се в част от миналото. Вероятно още не беше събрала необходимата сума, за да я изличи.

— Какво точно се случи?

Синтия помръкна.

— Срещнах го заради поредица от съвпадения. Не си хващах клиенти на пътя, предпочитах да ходя в баровете. Много по-сигурно, а и бях на топло. Ние, момичетата, винаги оставяхме бакшиш на бармана.

Направи пауза.

— Родена съм в едно градче, където красотата може да е проклятие. Бързо разбираш, че можеш да я използваш, за да го напуснеш, докато много от приятелите ти ще си останат завинаги в него, ще се оженят помежду си и винаги ще бъдат нещастни. Затова гледат на теб сякаш си специална и те натоварват с очаквания. Ти си тяхната надежда.

Мила я разбираше и вероятно познаваше всички последващи етапи на тази история. Синтия е заминала след лицея, после се е появила в големия град, но не е намерила очакваното. Затова пък се е запознала с много момичета като нея, изпаднали в безпътица и обзети от страх. Занаятът на проститутка не е бил непредвидена злочестина, а естествена последица от всяка извършена в миналото стъпка.

Когато слушаше подобни разкази, най-много я огорчаваше мисълта, че само на двайсет и четири години момиче като Синтия Пърл вече беше изразходвало цялата енергия на своята младост. Тръгнала е отрано по лош път и Бенджамин Горка просто я е очаквал в края на спускането по наклона.

— Онази вечер хванах един тип. Имаше халка на пръста, изглеждаше нормален. Усамотихме се в колата му, извън града. Накрая отказа да ми плати и даже ме наби. Свали ме насред пътя.

Въздъхна.

— Не можех да се върна на автостоп: никой не качва проститутка. Затова тръгнах по пътя с надеждата, че следващият клиент ще ме закара обратно.

— И пристигна Горка…

— Още си спомням как огромният му камион спира. Преди да се кача, се спазарихме за цената. Изглеждаше любезен. Каза ми: „Какво правиш отвън? Влизай вътре, че ще замръзнем!“.

Синтия наведе очи. Не се притесняваше да говори за нещата, сторени, за да живее, но се срамуваше, че е била толкова наивна.

— Преместихме се отзад в кабината, където обикновено спеше. Знаете ли, изглеждаше като истинска къща. Имаше всичко, също и от онези постери… Нищо ново, всички шофьори на камиони ги слагат, но в изображенията се долавяше нещо странно…

Мила си спомни за тази подробност, прочетена в папката: Горка е правел снимки на своите жертви в непристойни пози, а после ги е превръщал в постери.

Особеното на онези постери е било, че са изобразявали трупове, но Синтия не е могла да го знае.

— Качи се отгоре ми и го оставих да действа. Миришеше доста и се надявах да свърши бързо. Държеше главата си плътно към шията ми, така можех да си спестявам малко от театъра. Стигаше само обикновеното пъшкане. Междувременно си държах очите отворени…

Още една пауза, малко по-дълга, за да си поеме отново дъх.

— Не знам за колко време зениците ми свикнаха с тъмнината, но когато стана, се появи онзи надпис върху тавана на кабината…

Направен с фосфоресцираща боя, Мила го беше видяла на снимка.

Гласеше: ще те убия.

— Разкрещях се… Той обаче започна да се смее. Опитах да го изритам, за да го отблъсна, но беше по-едър от мен. Извади ножа и започна да ме мушка. Отбих първия удар с ръка, вторият попадна в хълбока ми, третият прободе корема. Усещах изтичащата от мен кръв и си мислех: „Ето, мъртва съм“.

— Но той се е спрял… Защо?

— Защото по едно време му казах нещо… Дойде ми спонтанно, може би заради паниката, не знам. Казах му: „Моля те, когато умра се грижи за сина ми. Казва се Рик и е на пет години“.

Усмихна се горчиво и поклати глава.

— Представяте ли си? Наистина помолих онзи убиец да се грижи за детенцето ми… Не знам какво ми е минало през главата, но тогава сигурно ми се е сторило нормално. Защото той отнемаше живота ми и аз даже бях готова да му го оставя, но после трябваше да ми се отплати по някакъв начин. Абсурдно е: мислех, че ми е длъжник!

— Може и да е абсурдно, но е послужило да обуздае неговия бяс.

— И все пак, не мога да си го простя.

Синтия Пърл преглътна куп сподавени сълзи.

— Уилсън Пикет — каза в този момент Мила.

— Ах, да спомням си… Бях полумъртва в кабината, а той отново седна на волана. След малко щеше да ме свали на един паркинг, но аз още не знаех за намеренията му. Чувствах се замаяна и немощна заради загубата на кръв. Докато пътувахме, по радиото излъчваха онази проклета песен… В среднощен час… После припаднах и се събудих в болницата: не помнех нищо. Полицаите ме питаха откъде съм се сдобила с тези рани, а аз не знаех отговора. Изписаха ме и отидох при моя приятелка за известно време. Една вечер по телевизията чух новината за ареста на Горка. Лицето му обаче не ми говореше нищо, дори когато показаха негова снимка… Случи се един вторник, следобеда: бях сама в къщата и пуснах радиото. Чух това парче на Уилсън Пикет и си припомних всичко.

Мила разбра, че групата е нарекла Горка с това име чак след залавянето му. И са го избрали като предупреждение и напомняне за всички техни грешки.

— Беше ужасно — продължи Синтия. — Сякаш го видях да се появява отново. И после, все си мисля, знаете ли… Ако си бях припомнила по-рано, може би щях да помогна на някоя друга да се спаси…

Последните й думи прозвучаха банално, Мила го усети по тона. И не защото съдбата на онези момичета беше маловажна за Синтия, а защото беше сложила нещо като преграда между случилото се с нея и участта, постигнала останалите. Един от многото прийоми да продължиш напред, които се научават след подобно преживяване.

Почти като потвърждение Синтия добави:

— Преди месец се срещнах с родителите на Ребека Спрингър, последното убито момиче.

„Не е била убита — помисли си Мила. — Много по-лошо: той я е принудил да се самоубие.“

— Заедно участвахме в служба за възпоминание жертвите на Бенджамин Горка. Те принадлежат към моята църква. Наблюдаваха ме през цялото време и се почувствах виновна.

— За какво? — попита Мила, въпреки че го знаеше.

— Предполагам, защото съм оцеляла.

Мила благодари и си тръгна. Докато вървеше към вратата, си даде сметка, че Синтия мълчи странно: сякаш искаше да я попита нещо, но не знаеше откъде да започне. Тогава реши да й даде още мъничко време и помоли да използва банята. Жената я посочи.

Беше тясна, зле вентилирана. Два чорапогащника съхнеха върху душа. И тук имаше порцеланови фигурки на животни, повечето розови. Полицайката се наведе над мивката, за да наплиска лицето си. Усещаше се уморена, измъчена. Беше си купила още дезинфектант и останалите неща, щеше да се нареже за възпоминание на смъртта на петото момиче. Отложи го, но щеше да го направи тази вечер.

Нуждаеше се от онази болка.

Докато си бършеше ръцете и лицето с пешкира, забеляза на една лавица бутилчица с вода за уста. Цветът на течността беше прекалено тъмен. Помириса я: бърбън. Синтия Пърл също си имаше тайна. Лош навик, останал от миналото. Мила си я представи, затворена в мъничката баня, седнала върху дъската на тоалетната чиния, докато си позволява няколко глътки с блуждаещ, върху плочките поглед. Макар и доста променена, и то към по-добро, Синтия Пърл не можеше да се откаже съвсем от тъмната си страна.

„Това е част от човешката природа — каза си Мила. — Но моята тайна е твърде различна…“

Когато най-накрая се приготви да си тръгва, на прага Синтия намери кураж и я попита дали биха могли да се видят отново, за да отидат на кино или по магазините. Мила разбра, че тя отчаяно се нуждаеше от някоя приятелка, и не беше в състояние да я лиши от тази малка илюзия.

 

 

За да я й угоди, запамети нейния номер на джиесема си, макар да знаеше, че никога няма да се видят отново.

След двайсет минути Мила пристигна в сградата на федералната полиция. Видя доста цивилни агенти да показват картите си на входа, непрекъснато влизаха и патрули: бяха ги извикали.

Вероятно имаше някаква новина.

Качи се по стълбите, за да не губи време на образувалата се пред асансьорите опашка. Стигна бързо до третия етаж, където преместиха главната квартира, след като откриха тялото в Студиото.

— Моска е свикал всички — чу един детектив да казва по телефона си.

Насочи се към залата, където щеше да се проведе заседанието. Имаше навалица около входа, опитваха се да си намерят места. Някой кавалерски я пропусна да влезе.

Намери място на един от последните редове. Пред нея, но доста по-встрани, вече седяха Борис и Стърн. Последният я забеляза и кимна с глава. Мила се опита да му каже от разстояние какво е станало при Синтия, но той направи знак, че ще говорят после.

Рязък звук от озвучителната уредба прекъсна за миг глъчката: един техник подготвяше микрофона на подиума и почукваше по него, за да се увери в изправността му. Светещото табло и кафемашината бяха сложени настрана, така се отваряше място за още столове, но пак не стигаха и някои полицаи вече заставаха до стените.

Такова струпване не изглеждаше нормално и Мила веднага си помисли, че има нещо извънредно. Освен това още ги нямаше Горан и Рош. Тя си ги представи заедно с Терънс Моска, затворени в нечий кабинет, докато съгласуват версията за пред публиката.

Очакването изнервяше. Най-накрая видя главния инспектор да се появява на прага: влезе, но не се отправи към подиума. Настани се на първия ред, един прилежен детектив му освободи място. От лицето на Рош не прозираше нищо. Изглеждаше спокоен: кръстоса крака и зачака заедно с всички.

Горан и Моска дойдоха заедно. Агентите на входа се отдръпнаха и те се насочиха с бърза крачка към подиума. Криминологът отиде да се облегне на сложеното до стената бюро, докато капитанът измъкна микрофона от стойката, подръпна кабела и заговори:

— Господа, моля ви за малко внимание…

Настъпи тишина.

— Добре… Тогава… Събрахме ви, защото имаме важно съобщение.

Моска говореше в множествено число, но истинската звезда в момента беше той.

— Отнася се до случая с момичето, намерено в Студиото. За съжаление, както и предполагахме, местопрестъплението е чисто. Но ние сме свикнали с поведението на нашия човек. Никакви пръстови отпечатъци, никакви телесни течности, никакви външни следи…

Очевидно Моска печелеше време. Не само Мила го разбра, защото около нея някой започна да губи търпение. Единствено Горан изглеждаше спокоен и гледаше втренчено аудиторията със скръстени ръце. Стоеше там само за фасада. Капитанът беше поел пълния контрол над ситуацията.

— И все пак — продължи Моска, — може би разбрахме причината, поради която серийният убиец е поставил трупа там. Свързана е с един друг случай, вие несъмнено ще си го припомните: онзи с Бенджамин Горка…

Глъчката премина през залата като внезапна вълна. Моска разпери ръце и призова всички за тишина, за да може да довърши. Сложи една ръка в джоба и тонът на гласа му се промени.

— Както изглежда, преди време сме сбъркали. Направена е сериозна грешка.

Употреби общи думи, без да посочва кой е бил отговорен за грешката, но съзнателно натърти на последните две.

— За щастие, още сме в състояние да я поправим…

В този момент Мила забеляза нещо странно с крайчеца на окото. Стърн продължаваше да гледа пред себе си, но полека сложи ръка на десния си хълбок и дръпна закопчалката на кобура, за да може да измъкне пистолета.

Мигновено я обзе предчувствие и тя се изплаши.

Тогава Моска каза:

— Ребека Спрингър, последната жертва на Горка, не е била убита от него… а от един от нашите.

Глъчката се превърна в бъркотия и Мила забеляза, че капитанът фиксира с поглед някого в средата на залата. Оказа се Стърн. Ясно виждаше специалния агент, който се изправяше на крака и изваждаше служебното си оръжие. В плен на колебанието си и тя правеше същото, но после Стърн се обърна наляво и насочи пистолета към Борис.

— Какво по дяволите ти става? — попита стреснат колегата му.

— Искам да ти виждам ръцете, момче. И не ме карай да повтарям, ако обичаш.