Донато Каризи
Шепнещият (36)

35

— Казва се Сандра.

Терънс Моска го записа най-отгоре в бележника. После отново погледна към Сара Роза.

— Кога е била отвлечена?

Жената се намести на стола, преди да му отговори, опитваше се да подреди мислите си.

— Вече минаха четиресет и седем дни.

Мила се оказа права: Сандра е хваната преди другите пет. А после Алберт я е използвал, за да примами Деби Гордън, нейната кръвна сестра.

Двете момичета се бяха запознали един следобед в парка, докато наблюдаваха конете на манежа. Размениха няколко думи и веднага се породи симпатия. Деби се чувстваше унила заради отдалечеността от дома. Сандра — заради раздялата на родителите си. Сплотени от тъгата, всяка със своята си причина, веднага станаха приятелки.

И двете получиха като подарък една обиколка на кон. Не стана случайно. Беше ги срещнал Алберт.

— И как точно се случи?

— Докато отиваше на училище.

Мила и Горан видяха как Моска кимва с глава. Бяха всички — също и Стърн и Борис — в просторната зала на архива, на първия етаж в сградата на федералната полиция. Капитанът избра това необичайно място, за да избегне изтичането на новината, а също и разговорът да не изглежда като разпит.

В този час залата пустееше. От мястото, където се намираха, се разклоняваха дълги коридори с лавици, претъпкани с папки. Единствената лампа се намираше на масата за съвещания, около която се бяха събрали. Гласовете и шумовете се губеха в отзвуците и полумрака.

— Какво можеш да ни кажеш за Алберт?

— Нито съм го виждала, нито съм го чувала. Не знам кой е.

— Естествено… — коментира Терънс Моска, сякаш това обстоятелство утежняваше вината й.

Формално Сара Роза още не беше подложена на каквато и да е мярка, ограничаваща свободата й, но скоро щяха да я обвинят за съучастие в отвличане и убийство на малолетни.

Разкри я Мила, докато разследваше отвличането на Сабин от въртележката. След разговора с майката на момичето тя реши, че Алберт може да си е послужил с жена и отвличането да е останало незабелязано пред толкова много хора. Само че не обикновена съучастничка, а такава, която може да бъде изнудвана. Например майката на шестото момиче. Мила се натъкна на потвърждението на тази невероятна хипотеза, докато разглеждаше снимките за спомен от онази вечер в лунапарка. На една от тях баща на семейство беше хванал на заден план бухнала коса и част от профил, които предизвикаха в нея интензивно потрепване в основата на шията, последвано недвусмислено от едно име: Сара Роза!

— Защо Сабин? — попита я Моска.

— Не знам. Изпрати ми нейна снимка и ми посочи къде мога да я открия, и толкова.

— И никой не е разбрал нищо.

В Мислилището Роза беше казала: „Всеки е гледал само собственото си дете. На хората не им пука, това е реалността“. И Мила си го спомни. Жената го е знаела добре от собствен опит.

Моска продължи:

— Значи той е бил наясно с движението на семействата?

— Предполагам, да. Инструкциите му към мен винаги бяха много прецизни.

— Как ти предаваше нарежданията си?

— Всичко през електронната поща.

— Не опита ли да установиш произхождението?

Въпросът на капитана вече си имаше отговор: щом не е успяла Сара Роза — експерт по информатика, значи беше невъзможно.

— Все пак съм запазила всички имейли.

После погледна към колегите си:

— Да знаете, че е много хитър. И способен.

Каза го, сякаш искаше да се оправдае.

— И държи дъщеря ми — добави.

Погледът й подминаваше Мила. Държеше се враждебно с нея още от първия ден, защото тя единствена беше способна да разкрие самоличността на шестото момиче и да изложи на опасност живота му.

— Той ли ти заповяда да се отървеш веднага от Васкес?

— Не, инициативата беше моя. Онази там можеше да докара неприятности.

Още веднъж искаше да покаже презрението си, но Мила й прости. Сега си мислеше за Сандра, момичето, което страдаше от хранителни смущения — както й разказа Горан, — а в момента се намираше в лапите на един психопат, с ампутирана ръка и подложено на неописуеми страдания. Дни наред се измъчваше заради нейната самоличност, сега вече знаеше името.

— И така, проследила си на два пъти полицай Васкес, за да я сплашиш и да я принудиш да напусне разследването.

— Да.

Мила си спомняше, че след преследването с кола отиде в Студиото и не намери никого там. Борис я предупреди с есемес, че всички се намират във вилата на Ивон Грес и тя се присъедини. Там видя Сара Роза да се приготвя пред кемпера на подвижната група. Мила не си зададе въпроса как така не е заедно с другите в къщата. Закъснението й не я усъмни. Или пък жената се беше оказала по-опитна, като я атакува, за да не й остави време за размисъл и посее съмнения за Горан.

„И между другото, той те е излъгал… Защото аз гласувах против“.

Всъщност не го е направила, защото така би рискувала да я заподозрат.

Терънс Моска не бързаше: записваше отговорите на Роза в бележника и обмисляше следващия въпрос.

— И какво друго направи за него?

— Влязох тайно в стаята на Деби Гордън в колежа. Откраднах дневника й от тенекиената кутия и отключих катинарчето така, че никой да не забележи. После свалих от стената снимките, на които беше и дъщеря ми, и оставих джипиес устройството: после то ви заведе до второто откритие в сиропиталището…

— Не си ли помисли, че рано или късно някой би могъл да те разкрие? — попита я Моска.

— А имах ли избор?

— И си сложила трупа на петото момиче в Студиото…

— Да.

— Влязла си с твоя ключ и си имитирала взлом върху блиндираната врата.

— За да не заподозрат никого.

— Да-а… — фиксира я с поглед задълго Моска. — Защо те накара да внесеш това тяло в Студиото?

Всички очакваха този отговор.

— Не знам.

Моска вдиша дълбоко през носа. Жестът трябваше да означава, че разговорът им е приключил. После капитанът се обърна към Горан:

— Мисля, че е достатъчно. Освен ако вие също имате въпроси…

— Никакви — отговори криминологът.

Моска отново се обърна към жената:

— Специален агент Сара Роза, след десет минути ще се обадя на прокурора и той официално ще ти отправи обвинения. Както се разбрахме, този разговор ще си остане между нас, но те съветвам да не си отваряш устата, освен в присъствието на добър адвокат. И последен въпрос: замесен ли е някой друг, освен теб в тази история?

— Ако намеквате за мъжа ми, той не знае нищо. Ние сме в развод. Щом Сандра изчезна, го накарах да напусне дома ни под някакъв предлог, за да го държа в неведение. Напоследък даже се карахме често, защото искаше да види дъщеря ни и мислеше, че аз му преча.

Мила ги беше видяла, докато разговаряха разгорещено пред Студиото.

— Добре — каза Моска и стана. После се обърна към Борис и Стърн, сочейки Роза: — Ще изпратя веднага някого, за да официализира ареста.

Двамата агенти кимнаха. Капитанът се наведе, взе кожената си чанта. Мила го видя да слага бележника до една жълта папка: отгоре на корицата мярна няколко букви от надпис, направен с пишеща машина: „У… ън“ и „П“.

„Уилсън Пикет“ — помисли си.

Терънс Моска тръгна полека към изхода, следван от Горан. Мила остана с Борис, а Стърн с Роза. Двамата мъже не продумваха и избягваха да поглеждат колежката, която не им се беше доверила.

— Съжалявам — каза тя със сълзи в очите. — Нямах друг избор… — повтори.

Борис не отговори, едва успяваше да сдържа гнева си. Стърн само й каза:

— Добре, но сега стой спокойна.

Не звучеше много убедително.

Тогава Сара Роза ги погледна умоляващо:

— Моля ви, намерете детето ми…

 

 

Мнозина считат — погрешно, — че серийните убийци винаги са движени от сексуален мотив. Мила също смяташе така, преди да се окаже въвлечена в случая „Алберт“.

В действителност, съществуват различни видове — съобразно с крайните цели.

Има „фантазьори“: те извършват убийствата, доминирани от алтер его, с което комуникират. Получават инструкции от него, понякога под форма на видения или обикновени „гласове“. Поведението им често преминава в психоза.

„Мисионерите“ си поставят неосъзнавана цел и са доминирани от самоналожена отговорност за усъвършенстване на заобикалящия ги свят, която неизбежно преминава през премахването на някои категории хора: хомосексуални, проститутки, подлеци, адвокати, данъчни инспектори и така нататък.

„Търсещите власт“ се отличават с ниско себеуважение. Удовлетворението им произлиза от контрола върху живота и смъртта на техните жертви. Убийството е придружавано от сексуален акт, но само като инструмент на унижението.

Накрая, „хедонистите“. Убиват само заради удоволствието. Към тях, само като подкатегория, се причисляват онези, които са движени от сексуални мотиви.

Бенджамин Горка влизаше и в четирите разновидности.

Измъчваше се от видения, които го подтикваха да убива само проститутки, след като ги насилваше. Това му харесваше много, защото нямаше успех във връзките с другия пол.

Установените му жертви бяха трийсет и шест, въпреки че пое отговорност само за смъртта на осем от тях. Опасяваха се, че е убил много повече и умело е скрил останките. Преди да го заловят, беше останал активен двайсет и пет години.

Стигнаха трудно до него, най-вече заради разнообразието и отдалечеността на местата, където нападаше.

Беше разкрит от Гавила и групата след три години непрекъснато преследване. Вкараха данните за различните убийства в компютър и той изработи схема на движението му. Като я наложиха върху пътната карта, се досетиха, че линиите на схемата отговарят точно на цикъла при разнасянето на стоките.

Бенджамин Горка се оказа шофьор на камион.

Заловиха го една коледна нощ на паркинг по магистралата. Заради грешка на обвинението по време на процеса получи частична невменяемост и местопребиваване в една лудница със съдебно отделение. Все пак място, от което едва ли щеше да излезе някога.

От момента на неговия арест страната научи името на един от най-бруталните убийци в своята история. За Горан и неговите хора пък Бенджамин Горка щеше да остане завинаги Уилсън Пикет.

След като двама полицаи дойдоха да арестуват Сара Роза, Мила изчака също Борис и Стърн да си отидат: искаше да остане сама в архива. После се зае да преглежда папките и намери копие от досието.

Докато го разлистваше, не откри причината, подтикнала криминолога да нарече убиеца с името на прочутия певец. Затова пък видя снимката на момичето, забелязана вече от нея на стената в деня, когато прекрачи прага на Студиото за пръв път.

Казваше се Ребека Спрингър, последната жертва на Горка.

В действителност в папката нямаше много неща. Запита се как така този случай още представлява отворена рана за членовете на групата, и си спомни думите на Борис, когато го попита за обяснения.

„Нещата се объркаха. Имаше грешки и някой заплаши, че ще разпусне групата и ще уволни доктор Гавила. Рош ни защити и настоя да останем на местата си.“

В нещо не бяха успели, но папката в ръцете й не разкриваше никаква грешка, даже описваше операцията като „образцова“ и „напълно успешна“.

Не трябваше да е така, щом като Терънс Моска имаше повод да се заинтересува.

Мила откри протокола от свидетелското показание на Горан пред съда, с което характеризира серийния убиец. В случая криминологът беше определил Бенджамин Горка като „истински психопат, рядък по природа поне колкото някой тигър албинос“.

За да добави след това: „Тези индивиди са трудни за разкриване. Отвън изглеждат напълно нормални, обикновени хора, но като разровим под обвивката на нормалността, се появява вътрешното им «аз». Онова, което много от тях наричат звярът. Горка го е захранвал със своите фантазии, засищал го е с желанията си. Понякога е трябвало да си разчиства сметките с него. Вероятно даже го е победил за определен период от живота си. Накрая обаче се е споразумял с него. Разбрал е, че има само един начин той да мълчи: да го удовлетворява. В противен случай би го разкъсал отвътре“.

Докато анализираше написаното, Мила почти чуваше гласа на Горан.

„После, един ден се появява разрив между реалността и ониричното. Точно тук Бенджамин е започнал да планира предишните си фантазии. Инстинктът да убиваме, е във всеки от нас, но слава богу, ние сме надарени също и с механизми, позволяващи ни да го държим под контрол, да го потискаме. Все пак винаги съществува една критична точка.“

„Критична точка“ — замисли се Мила. Отиде нататък и се спря на друг пасаж.

„… но много скоро актът трябва да бъде повторен. Защото ефектът изчезва, споменът вече не е достатъчен и се появява чувство на неудовлетвореност и неприязън. Фантазиите не удовлетворяват и ритуалът трябва да бъде повторен. Потребността трябва да бъде задоволявана. До безкрай.“

До безкрай!

Намери го отвън, седнал на едно от стоманените стъпала на противопожарната стълба. Между пръстите имаше запалена цигара, поднасяше я към устата си.

— Само не казвай на жена ми — предупреди я Стърн, щом я видя да излиза от вратата на пожарния изход.

— Не се притеснявай, ще остане тайна — увери го Мила и седна до него.

— Е, какво мога да направя за теб?

— Откъде знаеш, че съм дошла да те питам нещо?

Стърн отговори само с повдигане на едната си вежда.

— Никога няма да заловим Алберт, ти също го знаеш — започна Мила. — Мисля, че вече е подготвил смъртта си: тя също е част от неговия план.

— Дори да пукне, не ме интересува. Знам, че не е по християнски да го кажа, но е точно така.

Мила го погледна сериозно.

— Той ви познава, Стърн. Знае много неща за вас, иначе никога нямаше да остави петия труп в Студиото. Сигурно е следил случаите ви в миналото. Знае как действате и затова винаги успява да ни изпревари. И смятам, че познава преди всичко Гавила…

— Какво те кара да мислиш така?

— Четох негови свидетелски показания пред съда по един стар случай, сега Алберт се държи, сякаш иска да опровергае неговите теории. Той е сериен убиец sui generis — единствен по рода си. Не изглежда да страда от нарцистично личностно разстройство, защото предпочита да привлича вниманието върху други престъпници, вместо върху себе си. Не изглежда завладян от някакъв неудържим инстинкт, успява да се контролира много добре. Онова, което прави, не му доставя удоволствие, изглежда привлечен повече от хвърленото предизвикателство. Ти как си го обясняваш?

— Много просто: не си го обяснявам. И не ме интересува.

— Как може да не ти пука? — избухна Мила.

— Не съм казал, че не ми пука, а че не ме интересува. Различно е. Колкото до нас, никога не сме приемали неговото „предизвикателство“. Успява да ни държи на тръни само защото още има едно момиче за спасяване. И не е вярно, че не е нарцистична личност, защото привлича нашето внимание, а не на някого другиго: само нашето, разбираш ли? Журналистите ще си умрат от удоволствие, ако им пусне някаква информация, но за Алберт това не е важно. Поне засега.

— Защото не знаем какво е замислил за финала.

— Правилно.

— Аз обаче съм убедена, че Алберт се опитва да привлече вниманието към вас в този момент. И говоря за случая Бенджамин Горка.

— Уилсън Пикет.

— Бих искала да ми кажеш…

— Прочети папката.

— Борис ми разкри, че тогава нещо се е объркало…

Стърн захвърли остатъка от цигарата.

— Понякога Борис не знае какво говори.

— Хайде, Стърн, разкажи ми какво се случи! Не съм единствената, която се интересува от случая…

И му сподели за папката, видяна в чантата на Терънс Моска. Тогава Стърн се замисли.

— Добре. Но няма да ти хареса, повярвай ми.

— Готова съм за всичко.

— Когато заловихме Горка, започнахме да проучваме щателно живота му. На практика този тип живееше в камиона си, но открихме касова бележка за покупка на доста хранителни стоки. Мислехме, че си е дал сметка за затягащата се около него примка и се готви да се скрие на някое сигурно място, в очакване обстановката да се успокои.

— Но не е било така…

— Около месец след залавянето му излезе наяве съобщението за изчезването на една проститутка.

— Ребека Спрингър.

— Точно така, но станало около Рождество…

— Тоест, когато Горка е бил арестуван.

— Да. И мястото, където жената обикаляла, влизаше в маршрута на камиона.

Мила направи сама заключението:

— Горка я е държал затворена, провизиите са били за нея.

— Не знаехме къде се намира и колко още би издържала. Затова го попитахме.

— И разбира се, той отрече.

Стърн поклати глава отрицателно.

— Нищо подобно. Призна си всичко, но постави едно малко условие, за да разкрие мястото, където я държи: че ще го каже само в присъствието на доктор Гавила.

Мила не разбираше:

— Тогава какъв е бил проблемът?

— Проблемът беше в това, че не намирахме доктор Гавила.

— А Горка откъде е знаел?

— Не го знаеше, садистичното копеле! Ние издирвахме криминолога, а времето на онази клетница изтичаше. Борис подложи Горка на всякакви видове разпит.

— И накара ли го да проговори?

— Не, но прослушвайки отново предишните записи, забеляза, че Горка случайно споменава един изоставен склад, където имаше шахта. Борис откри Ребека Спрингър, сам.

— Но тя вече е била умряла от глад.

— Не. Срязала си вените с отварачката за консерви, оставена й от Горка заедно с хранителните продукти. Но друго нещо предизвика гнева ни… Според съдебния лекар се е самоубила два часа преди Борис да я открие.

Мила усети, че се вледенява. После все пак попита:

— И къде беше Гавила през цялото това време?

Стърн се усмихна — начин да прикрие истинските си чувства.

— Намериха го след седмица в тоалетната на една бензиностанция. Автомобилисти се обадили за линейка: бил в алкохолна кома. Зарязал детето на бавачката и напуснал дома си, за да преглътне, че е изоставен от жена си. Когато отидохме да го видим в болницата, беше неузнаваем.

В този разказ може би се криеше причината за необичайната връзка между полицаите от групата и цивилния Горан. Защото по-често човешките трагедии, а не успехите свързват хората, разсъждаваше Мила. Дойде й наум една фраза, чута точно от Горан, докато бяха в дома му, когато разкри лъжата на Рош по случая „Джоузеф Б. Рокфорд“.

„Живеем редом с хора, за които смятаме, че всичко ни е известно, но всъщност не знаем нищо за тях.“

Абсолютно вярно, помисли си тя. Колкото и да се напрегнеше, никога не би успяла да си представи Горан в състоянието, в което го бяха намерили. Пиян и не на себе си. В момента тази мисъл я дразнеше и тя смени темата.

— Защо нарекохте случая „Уилсън Пикет“?

— Симпатичен прякор, нали?

— Доколкото разбрах, обикновено Гавила предпочита да слага реално име на обекта за залавяне, за да изглежда по-осезаем.

— Обикновено — потвърди Стърн. — Но този път направи изключение.

— Защо?

Специалният агент я погледна:

— Уверявам те, не е някаква причина, заради която си струва да си блъскаш главата. Бих могъл да ти кажа. Но ако наистина искаш да узнаеш как стоят нещата, трябва лично да направиш нещо…

— Готова съм за това.

— Виж, в случая с Бенджамин Горка бяхме свидетели на нещо невиждано…

И после добави:

— Срещала ли си човек, попаднал на сериен убиец и оцелял?