Донато Каризи
Шепнещият (35)

34

Сънува майка си.

Тя й говори със своята „вълшебна“ усмивка — нарича я така, защото е красива, когато не е ядосана: тогава се превръща в най-обичания човек на света, но вече се случва все по-рядко.

Насън мама и разказва за себе си, но също и за таткото. Сега нейните родители отново се разбират и повече не се карат. Мама описва какво правят, как върви работата и животът у дома в нейно отсъствие, даже изброява филмите, които са гледали отново на видеото. Не са предпочитаните от нея. За тях ще я изчакат. Доставя и удоволствие да го чуе. Би искала да я попита кога ще се върне, но в съня нейната майка не може да я чуе. Все едно й говори от екран. Колкото и да се напряга, нищо не се променя. А усмивката по лицето на мама сега изглежда почти трогателна.

Усеща нежна милувка по косите и се събужда.

Малка ръчичка я гали нагоре-надолу по главата върху възглавницата и тих гласец си припява.

— Това си ти!

Радостта е неописуема, забравя къде се намира. Важното сега е, че тя не си е измислила това момиче.

— Толкова те чаках — казва.

— Знам, но не можах да дойда по-рано.

— Не ти позволи ли?

Момичето я гледа с големите си сериозни очи:

— Не, бях заета.

Не знае що за занимания биха я ангажирали толкова, че да не може да дойде, но засега това не я интересува. Има хиляди въпроси към нея. Започва с най-важния.

— Какво правим тук?

Счита за даденост, че момичето също е затворничка. Нищо, че само тя е вързана за леглото, докато другата, както изглежда, е свободна да обикаля колкото си иска в търбуха на чудовището.

— Това е моята къща.

Отговорът я изненадва.

— Ами аз? Аз защо съм тук?

Момичето не казва нищо и отново се съсредоточава в нейните коси. Тя разбира, че отбягва въпроса, и не настоява — ще му дойде времето.

— Как се казваш?

Момичето се усмихва:

— Глория.

Но тя я оглежда по-добре.

— Не.

— Какво „не“?

— Аз те познавам… Ти не се казваш Глория…

— И все пак, така е.

Напъва се да си спомни. Вече я е виждала, сигурна е.

— Ти беше върху кутията с мляко!

Момичето я гледа неразбиращо.

— Да: лицето ти го имаше също и на листовките. Навсякъде из града. В моето училище, в супермаркета. Случи се…

Колко ли време е минало? Тя още учеше в четвърти клас.

— Случи се преди три години.

Момичето продължава да не разбира:

— Аз съм тук отскоро. Най-много от четири седмици.

— Казвам ти, че не! Минаха поне три години.

Не й вярва:

— Не, не е вярно.

— Да, а твоите родители даже направиха обръщение по телевизията!

— Родителите ми са мъртви.

— Не, живи са! А ти се казваш… Линда! Името ти е Линда Браун!

Момичето охладнява:

— Името ми е Глория! А тази Линда е някоя друга. Ти грешиш.

Като чува гласа й да се втвърдява по такъв начин, решава да не настоява: не иска тя да си отиде и отново да остане сама.

— Добре, Глория. Както искаш. Сигурно греша, извинявай.

Момичето удовлетворено кимва. После, сякаш нищо не е било, продължава да разресва косите й с пръсти и да си тананика. Тогава тя опитва нещо друго:

— Зле съм, Глория. Не мога да си движа ръката. Винаги имам температура. И често губя съзнание…

— След малко ще бъдеш по-добре.

— Нуждая се от доктор.

— Докторите само създават бъркотия.

Тази фраза прозвучава фалшиво в нейната уста. Сякаш е чувала да я казва някой друг, и то толкова често, че с времето се е промъкнала в речника й. А сега я повтаря заради нея.

— Ще умра, чувствам го.

Две огромни сълзи се отронват. Глория спира и ги обира от бузите й. После започва да оглежда пръстите си, без да й обръща внимание.

— Разбра ли какво ти казах, Глория? Ще умра, ако не ми помогнеш.

— Стийв каза, че ще оздравееш.

— Кой е Стийв?

Момичето е разсеяно, но все пак отговаря.

— Стийв, който те доведе тук.

— Който ме е отвлякъл, искаш да кажеш!

Момичето пак я поглежда:

— Стийв не те е отвлякъл.

Колкото и да се страхува, че ще я ядоса отново, за това е непреклонна, става дума за оцеляването й:

— Да, и е направил същото и с теб. Сигурна съм.

— Грешиш. Той ни спаси.

Не възнамеряваше, но отговорът я ядосва.

— Какви глупости говориш? От какво ни е спасил?

Глория се олюлява. Може да види очите й, които се изпразват и оставят място на някаква странна уплаха. Прави крачка назад, но тя успява да я хване за китката. Глория иска да избяга, опитва да се освободи, но тя няма да я пусне да си отиде без отговор.

— От кого?

— От Франки.

Глория си хапе устните. Не е искала да го каже, но го е направила.

— Кой е Франки?

Успява да се изтръгне, тя е прекалено слаба, за да й попречи.

— Ще се видим някой друг път, чу ли?

Глория се отдалечава.

— Не, почакай, не си отивай!

— Сега имаш нужда от почивка.

— Не, моля те! Няма да се върнеш!

— И все пак ще се върна.

Момичето се отдалечава. Тя избухва в плач. Горчива буца на отчаяние засяда в гърлото й. Нахлува и в гърдите. Хлиповете я разтърсват, гласът се накъсва, докато моли и вика в нищото:

— Моля те! Кой е Франки?

Никой не отговаря.