Донато Каризи
Шепнещият (33)

32

Веднага щом се съвзе, Никла Папакидис се постави на разположение на художник от федералната полиция, за да направи словесен портрет на мъжа, видян от нея с Джоузеф.

Непознатият, наречен от него „човекът“: предполагаха, че това е Алберт.

Дългата брада и гъстата коса й пречеха да посочи с точност характерните черти на онази физиономия. Не знаеше каква е челюстта, а носът беше само неопределена сянка върху лицето. Убягваше й формата на очите.

Със сигурност можеше да каже единствено, че са сиви.

Въпреки това щяха да разпространят резултата сред всички патрулни коли, в пристанищата, летищата и по границите. Рош преценяваше дали да даде копия и на медиите, което щеше да доведе до въпроси по какъв начин са стигнали до това описание. Ако признаеше, че е дело на медиум, информационните средства щяха да си извадят заключение, че полицаите не са имали нищо на разположение, лутали са се слепешката и от отчаяние са се обърнали към Никла.

— Трябва да поемеш този риск — подсказа му Горан.

Главният инспектор отново се присъедини към групата в имението „Рокфорд“. Не пожела да се срещне с монахинята, защото още отначало беше изяснил, че не иска да има нищо общо с този експеримент: както винаги, цялата отговорност се падаше на Горан. Криминологът охотно се съгласи, защото вече се доверяваше на интуицията на Мила.

— Малката, мислех си нещо — каза Никла на своята любимка, докато от кемпера наблюдаваха разговарящите на ливадата пред къщата Гавила и Рош.

— Какво?

— Че не искам парите от наградата.

— Но ако това е търсеният човек, ти се падат по право.

— Не ги искам.

— Помисли само колко неща би могла да направиш за хората, за които се грижиш ежедневно.

— Но те вече си имат всичко, какво повече им трябва? Имат нашата любов и грижите ни: повярвай ми, когато едно божие създание стигне до края на дните си, друго не му трябва.

— Ако ги вземеш тези пари, ще си мисля, че от това нещо ще произлезе само добро…

— Злото създава единствено друго зло. Това винаги е било негова основна черта.

— Веднъж чух някой да казва, че злото винаги може да бъде доказано. Доброто — никога. Защото по пътя си злото оставя следи след себе си. Докато за доброто може само да свидетелстваме.

Най-накрая Никла се усмихна.

— Това е глупост — каза веднага. — Виж, Мила, работата е там, че доброто е прекалено мимолетно, за да го отбележим по някакъв начин. И по пътя си не остава мръсотия. Доброто е чисто, докато злото замърсява… Но аз мога да докажа доброто, защото го виждам всеки ден. Когато някой от моите клетници се приближава към края си, се опитвам да бъда с него колкото е възможно повече. Държа му ръката, слушам нещата, които има да ми каже, ако ми разказва за греховете си, не го съдя. Когато разберат какво им се случва, ако са водели праведен живот и не са вършили зло, или пък са сторили и после са се разкаяли… ето, те винаги се усмихват. Не знам защо, но се случва, уверявам те. Затова доказателството за доброто е усмивката при срещата със смъртта.

Мила кимна окуражена. Нямаше да настоява повече за наградата. Може би Никла имаше право.

Стана пет вечерта, сестрата изпитваше умора, но трябваше да свършат още нещо.

— Сигурна ли си, че ще успееш да познаеш изоставената къща? — попита я.

— Да, знам къде е.

 

 

Трябваше да е само рутинно претърсване, преди да се върнат в Студиото. Окончателно доказателство за информацията на медиума.

И все пак отидоха всички.

В колата Сара Роза следваше указанията на Никла и завиваше накъдето й каже. Бюлетинът за времето отново предвиждаше снеговалеж. От едната страна небето беше празно и слънцето бързо залязваше. От другата облаците вече се сгъстяваха на хоризонта и можеха да забележат първите приближаващи се светкавици.

Те бяха точно по средата.

— Трябва да побързаме, след малко ще се стъмни — каза Стърн.

Стигнаха до черния път и влязоха в него. Камъните пукаха под гумите. След толкова години дървената къща още се държеше. Бялата боя се беше олющила почти напълно и се виждаше тук-там, като петна. Изложените на атмосферните условия дъски гниеха и къщата изглеждаше като разяден зъб.

Слязоха от колата и тръгнаха към верандата.

— Внимателно, може да се срути — предупреди ги Борис.

Горан се изкачи на първото стъпало. Мястото отговаряше на описаното от сестрата. Вратата беше отворена, криминологът едва я побутна, подът вътре бе покрит със слой пръст, под дъските се чуваха мишки, разтревожени от присъствието им. Гавила разпозна дивана, вече само като скелет от ръждясали пружини. И бюфетът си стоеше. Каменната камина отчасти беше рухнала. Горан измъкна от джоба си малко фенерче, за да огледа двете стаи. Борис и Стърн също влязоха и се заоглеждаха наоколо.

Горан отвори първата врата.

— Това е спалнята.

Но леглото вече го нямаше. На мястото му се забелязваше по-светло петно върху пода. Тук Джоузеф Б. Рокфорд беше получил своето кръвно кръщение. Кое ли е било момчето, убито в тази стая преди почти двайсет години?

— Трябва да копаем наоколо, за да търсим човешки останки — каза Гавила.

— Ще извикам гробарите и хората на Чанг веднага щом свършим огледа — предложи Стърн.

В това време Сара Роза крачеше нервно навън с ръце в джобовете заради студа. Никла и Мила я наблюдаваха от вътрешността на колата.

— Тази жена не ти харесва — каза сестрата.

— Навярно аз не й харесвам.

— Опита ли се да разбереш защо?

Мила я погледна крадешком.

— Искаш да кажеш, че вината е моя?

— Не, само казвам, че преди да обвиняваме, трябва винаги да сме сигурни.

— Виж, не ме оставя на мира още от пристигането.

Никла вдигна ръце все едно се предава:

— Тогава не обръщай внимание. Всичко ще мине, когато си тръгнеш.

Мила тръсна глава. Понякога здравият разум на монахинята изглеждаше непоносим.

Вътре Горан излезе от спалнята и машинално се обърна към другата, затворена врата.

Никла не беше говорила за нея.

Освети дръжката и отвори.

Голяма точно колкото съседната. И празна. Влагата беше нападнала стените и по ъглите се виждаха налепи от мухъл. Горан раздвижи наоколо лъча от фенерчето. Като го прокарваше по една от стените, забеляза, че нещо го отразява.

Задържа снопа светлина и видя пет лъскави квадрата, широки около десет сантиметра. Приближи още, после замръзна. Забити на стената с обикновени кабарчета висяха пет снимки.

Деби. Анеке. Сабин. Мелиса. Каролайн.

На тези фотографии още бяха живи. Алберт ги е довел тук, преди да ги убие. И ги е увековечил точно в тази стая, пред тази стена. Разрошени и объркани. Покъртителната светкавица беше изненадала очите им, почервенели от толкова плач, и ужасения им поглед.

Усмихваха се и поздравяваха.

Принудил ги е да заемат тази странна поза пред обектива. Принуденото от страха веселие ужасяваше.

Устните на Деби бяха свити в неестествено задоволство, изглеждаше, че всеки момент ще избухне в сълзи.

Анеке държеше едната си ръка вдигната, а другата увиснала до хълбока, в примирена, угаснала поза.

Сабин е била хваната в момента, когато се е оглеждала наоколо, докато се е опитвала да разбере онова, което детското й сърце не е успявало да си обясни.

Мелиса беше напрегната, войнствена, но очевидно и тя е щяла да се огъне скоро.

Каролайн стоеше неподвижно, с облещени над усмивката очи. Невярваща.

Горан повика другите чак след като ги разгледа една по една.

Абсурдно. Непонятно. Безсмислено жестоко.

Не съществуваха други начини да го определят. Всички се подчиняваха на мълчанието, което ги беше взело под крилото си, докато се връщаха в Студиото.

Нощта щеше да бъде дълга. Никой не вярваше, че ще заспи лесно след такъв ден. За Мила той продължаваше четиресет и осем часа без прекъсване, в които се случиха много събития.

Намирането на очертанията на Алберт върху стената във вилата на Ивон Грес. Вечерният разговор в къщата на Горан, когато му разкри, че я преследват, освен теорията за съучастничката на техния човек. После въпросът за цвета на очите на Сабин, довел до разкриването на измамата на Рош. Посещението в призрачната къща на Рокфорд. Общият гроб. Лара Рокфорд. Намесата на Никла Папакидис. Изследването на душата на един сериен убиец.

И накрая, онези снимки.

Мила беше виждала много фотографии в работата си. Изображения на малолетни от морето или по време на някое училищно представление. Показваха й ги роднините или родителите, когато ги посещаваше. Изчезнали деца, които после се появяваха на други снимки — често голи или облечени като възрастни — в колекциите на педофилите или в картотеките на моргите.

Но в петте, открити вътре в изоставената къща, имаше нещо повече.

Алберт е знаел, че ще стигнат дотам. И ги е очаквал.

Беше предвидил даже, че ще анализират неговия ученик Джоузеф с медиум?

— Наблюдава ни още отначало — лаконично коментира Гавила. — Винаги е с една крачка преди нас.

Мила си даде сметка, че всеки техен ход е бил предугаден, избегнат и неутрализиран. Сега трябваше също и да си подсигуряват гърба. Това тегнеше над нейните колеги в колата, докато се прибираха в тяхната главна квартира.

Освен това оставаше да открият още две тела.

Първото вече беше сигурен труп. С времето и второто щеше да се превърне в такъв. Никой нямаше куража да го признае, но вече се отчайваха, че ще успеят да предотвратят убийството на шестото момиче.

Колкото до малката Каролайн, кой можеше да каже какъв ужас щеше да разбули? Дали щеше да е нещо по-лошо от откритото до този момент? Ако да, Алберт се подготвяше за изключителен финал с номер шест.

Беше след единайсет, когато Борис паркира колата под Студиото. Изчака да слязат, заключи и видя, че го чакат, за да се качат.

Не искаха да го оставят назад.

Ужасът, на който бяха присъствали, ги беше сплотил. Оставаха им единствено другарите. Мила също представляваше част от тази общност. Както и Горан. За момент бяха изключени, но продължи кратко и се случи само заради манията на Рош да контролира всяко нещо. Сега дистанцията беше изчезнала, вината простена.

Бавно се изкачиха по стълбите на сградата. Стърн сложи ръка на рамото на Роза:

— Иди си вкъщи при семейството тази вечер!

Тя само тръсна енергично глава. Мила я разбра. Роза не искаше да разкъсва тази верига. Иначе светът нямаше да устои и портите, които все още го предпазваха, щяха да се разтворят широко за Образците на злото и най-накрая то щеше да се разпространи навсякъде. Те бяха последният авангард в тази борба и макар да губеха, нямаха никакво намерение да се предават.

Прекрачиха прага на Студиото заедно. Борис изостана, за да затвори вратата, после ги настигна. Намери ги спрели в коридора, като хипнотизирани. Не разбра какво се случва, докато не зърна в една пролука между раменете им проснатото на пода тяло. Сара Роза издаде вик. Мила се обърна, защото не издържаше на гледката. Стърн се прекръсти. Гавила не успя да издаде звук.

Каролайн, петата.

И този път трупът на детето беше за тях.

Затворът в…

Областно пенитенциарно управление № 45

Сведение № 2 от Директора, д-р Алфонс Беринджър

16-и декември, т.г.

До Канцеларията на Главния прокурор Дж. Б. Мерин

и лично до Зам. — прокурор Матю Седрис

Относно: РЕЗУЛТАТ ОТ ПРОВЕРКАТА

ПОВЕРИТЕЛНО

Уважаеми господин Седрис,

С настоящото Ви информирам, че проверката в килията на затворника РК-357/9 беше извършена изненадващо вчера през нощта.

Надзирателите нахлуха, за да вземат органичен материал, „изгубен случайно или оставен наоколо по естествен начин от субекта“, с цел набавяне на материал за ДНК анализ, като следвахме дословно препоръките на Вашата дирекция.

Докладвам, че за тяхно голямо учудване хората ми са се озовали в „чиста“ килия. От това си извадихме заключение, че лишеният от свобода РК-357/9 ни е очаквал. Предполагам, че стои винаги нащрек и е предвидил и пресметнал всеки наш ход.

Боя се, че без някаква грешка на затворника или случайна промяна в обстоятелствата ще бъде все така трудно да постигнем конкретни резултати.

Може би имаме една последна възможност да разрешим загадката. Забелязахме, че понякога затворникът РК-357/9 си говори сам, вероятно заради самотата. Безсмислици, при това произнесени с тих глас, но за всеки случай считаме за необходимо след предварителното Ви разрешение да скрием в килията „бръмбар“, за да запишем думите.

Естествено, няма да се откажем от повторение на изненадващите проверки, с цел да се снабдим с неговата ДНК.

Представям на Вашето внимание едно последно наблюдение: обектът винаги е спокоен и на разположение. Никога не се оплаква и не изглежда подразнен от нашите опити да го уловим в грешка.

Не ни остава много време. След 86 дни няма да имаме друг избор, освен да го пуснем на свобода.

С уважение: