Донато Каризи
Шепнещият (31)

30

На пръв поглед Никла Папакидис изглеждаше крехка жена. Вероятно защото беше ниска на ръст и несъразмерна в хълбоците. А може би заради очите, които криеха в себе си някаква тъжна радост и й придаваха вид, напомнящ на песента от един мюзикъл на Фред Астер, на снимката от новогодишния бал с маски отпреди години, или на последния летен ден.

Всъщност беше много силна жена.

Силата й се натрупва лека-полека, в годините на малки и големи изпитания. Родена в малко селце, първата от седем деца, единствено момиче. Едва навършила единайсет, майка й умира. Така на нея се пада да върти къщата, да се грижи за баща си и да отглежда братята си. Успява да изучи всички до диплома, за да могат да си намерят прилична работа. Благодарение на парите, спестени с много лишения и икономии вкъщи, на тях не им липсва нищо. Вижда ги да се женят за добри момичета, да свъртат дом и да им се раждат двайсетина племенничета: нейна радост и гордост. Когато и най-малкият от братята напуска бащиния покрив, тя остава да се грижи за родителя си в заника на дните му, отказва да го даде в старчески дом. За да не обременява братята и снахите си с тази тежест, винаги казва: „Не се притеснявайте за мен. Вие си имате семейства, аз съм сама. Не е никаква жертва“.

Грижи се за баща си, докато той прехвърли деветдесетте, гледа го като бебе. След смъртта му събира братята.

— Аз съм на четиресет и седем години и мисля, че едва ли вече ще се омъжа. Никога няма да имам свои деца, но племенниците ми са все едно мои и това ми стига. Благодаря ви за това, че всички ме поканихте да живея заедно с вас, но още преди години направих своя избор, макар да ви го съобщавам чак сега. Повече няма да се видим, скъпи мои братя… Реших да посветя живота си на Иисус, от утре постъпвам в манастир, чак до края на дните си.

— Значи, тя е монахиня! — каза Борис; докато караше, беше изслушал мълчаливо разказаната от Мила история.

— Никла не е само монахиня. Тя е много повече.

— Още не проумявам как успя да убедиш Гавила. И най-вече, че след това той склони Рош.

— Това е само един опит, няма да изгубим нищо! Освен това смятам, че Никла е точният човек и ще запази в тайна тази история.

— Е, това е сигурно!

На задната седалка имаше кутия с голяма червена панделка. „Шоколадовите бонбони са единствената й слабост“ — беше казала Мила, когато попита дали могат да спрат пред една сладкарница.

— Но как ще дойде с нас, щом като не може да напуска манастира?

— Хмм, в действителност историята е малко по-сложна…

— Какво имаш предвид?

— Никла е прекарала само няколко години в манастира. Когато разбрали какви способности има, я върнали обратно на света.

Пристигнаха малко след пладне. В тази част на града цареше хаос. Шумът от трафика се смесваше с музиката на стереоуредбите, крясъците от скандалите в околните жилища, както и със звуците, свързани с позволени и непозволени улични дейности. Живеещите тук хора никога не се помръдваха. За тях центърът — макар и на няколко спирки с метрото — със своите луксозни ресторанти, бутици и чайни беше толкова далече, колкото и планетата Марс.

В квартали като този се раждаш и умираш, но никога не ги напускаш.

Сателитният навигатор в колата престана да ги упътва веднага след като излязоха от главния път. Единствените указания за посоката бяха рисунките по стените, указващи границите на гангстерските територии.

Борис зави по страничен път, завършващ със задънена улица. От няколко минути бе забелязал, че отзад ги следи кола. Присъствието на двамата полицаи не беше останало незабелязано от съгледвачите, контролиращи всеки ъгъл в квартала.

— Достатъчно е да се движим бавно и ръцете ни да се виждат — му каза Мила. Тя беше идвала и друг път по тези места.

Сградата се намираше в края на задънената улица. Паркираха между останките на две изгорели коли. Слязоха и Борис се огледа наоколо. Щеше да натисне копчето на централното заключване, когато Мила го спря.

— Не го прави. Даже остави ключовете на таблото. Тези са способни да разбият вратите само за да ни направят напук.

— Извинявай, но тогава какво ще им попречи да отмъкнат колата ми?

Мила отиде откъм шофьорското място, порови в джоба си и извади броеница от червена пластмаса. Върза я за огледалото.

— По тези места това е най-добрата аларма.

Борис погледна смаяно, но после я последва към сградата.

Картонената табела на входа предупреждаваше: „Раздаването на храната започва в 11“. И тъй като не всички ползватели на съобщението можеха да четат, отстрани беше добавена картинка с часовникови стрелки над димяща чиния.

Смесваха се миризмите на кухня и дезинфектант. В преддверието се виждаха няколко пластмасови стола, подредени около маса със стари списания отгоре й. Имаше и диплянки с информация на различни теми, от превенцията на кариесите при децата до начините за избягване на венерическите болести. Целта беше това място да заприлича на чакалня. На стената имаше всякакви обявления и афиши, които преливаха от една витрина. Долавяха се гласове отнякъде, но без да се разбира от коя страна идват.

Мила дръпна Борис за ръкава:

— Да вървим, намира се горе.

Тръгнаха да се качват. Нямаше и едно здраво стъпало, а перилата се клатеха опасно.

— Що за място е това?

Борис се пазеше да не докосне нещо от страх да не се зарази. Продължи да се оплаква, докато стигнаха площадката.

Пред стъклена врата стоеше много красиво момиче на около двайсет години. Даваше флакон с лекарство на възрастен човек, облечен в дрипи, миришещ на алкохол и вкиснала пот.

— Трябва да взимаш по една таблетка всеки ден, разбра ли?

Момичето не даваше вид, че вонята му пречи. Говореше любезно и произнасяше думите отчетливо, на висок глас, както се прави с децата. Старецът кимаше, но не изглеждаше много убеден.

Тогава тя настоя:

— Много е важно, не бива никога да го забравяш, иначе ще стане като миналия път, когато те докараха тук почти умрял.

После извади от джоба си кърпа и я завърза на китката му.

— Така няма да забравиш.

Човекът се засмя доволно. Взе флакона и си тръгна, като продължаваше да се любува на новия подарък върху ръката си.

— Какво ще обичате? — попита ги момичето.

— Търсим Никла Папакидис — каза Мила.

Борис зяпна като омагьосан момичето, внезапно забравил за всичките си оплаквания по пътя насам.

— Мисля, че е в предпоследната стая, в дъното — упъти ги тя и посочи коридора зад себе си.

Когато минаха покрай нея, той сведе поглед, за да проучи гърдите й, но забеляза позлатеното кръстче на шията.

— Но тя е…

— Да! — отговори Мила, като едва сдържаше смеха си.

— Жалко.

Докато прекосяваха коридора, имаха възможност да погледнат в стаите. Железни и походни легла, а също и столове на колелца. Всички места бяха заети от човешки отрепки, млади и стари, без разлика. Бяха болни от СПИН, наркозависими или алкохолици с черен дроб превърнат в каша, но имаше и обикновени стари несретници.

Всички си приличаха по две неща — угасналия поглед и прозрението, че са изживели живота си погрешно. Никоя болница нямаше да ги приеме в тяхното положение. Вероятно нямаха и семейство, което да се грижи за тях, или пък, ако имаха, то ги беше отхвърлило.

Идваха на това място, за да умрат. Така си го представяха. Никла Папакидис го наричаше „Пристанището“.

— Днес е наистина чудесен ден, Нора.

Сестрата решеше грижовно дългите бели коси на възрастна жена, просната на обърнатото към прозореца легло, и придружаваше жестовете си с успокояващи думи.

— Сутринта минах през парка и оставих малко хляб за птиците. С целия този сняг постоянно са в гнездата си, за да се топлят взаимно.

Мила почука на вече открехнатата врата. Никла се обърна и щом я видя, лицето й се озари.

— Мъничката ми! — тръгна да я прегръща. — Колко е хубаво, че те виждам!

Носеше блуза в синя тоналност, с навити до лактите ръкави, защото все й беше топло, черна пола до под коленете и гуменки. Имаше къси сиви коси. Светлият тен на кожата открояваше морскосините очи. Цялостният образ извикваше представата за невинност и чистота. Борис забеляза, че носи на шията си червена броеница, еднаква с онази, която Мила завърза за огледалцето на колата.

— Това е Борис, мой колега.

Той пристъпи напред, леко смутен:

— Приятно ми е.

— Току-що сте срещнали сестра Мери, нали? — попита Никла, докато стискаше ръката му.

Борис се изчерви.

— Вероятно…

— Не се притеснявайте, всички се впечатляват…

После жената отново погледна Мила:

— Защо си дошла в „Пристанището“, мъничката ми?

Мила стана сериозна.

— Сигурно си чула за случая с изчезналите момичета.

— Тук се молим за тях всяка вечер. Но по новините не казват много.

— И аз не мога да го направя.

Никла я погледна:

— Тук си заради шестото момиче, нали?

— Можеш ли да ми кажеш нещо?

Никла въздъхна.

— Опитвам се да вляза в контакт, но не е лесно. Моята дарба вече не е както едно време, доста отслабна. Може би трябва да съм доволна, защото, ако я изгубя съвсем, биха ми разрешили да се върна в манастира при моите обичани сестри.

Никла Папакидис не харесваше да я смятат за медиум. Казваше, че думата не е подходяща, за да дефинира „божия дар“. Не се чувстваше специална. Дарбата й беше такава. Тя се явяваше само посредник, избран от Господ да я носи в себе си и да я използва за доброто на другите.

Между всички изговорени неща по пътя към „Пристанището“ Мила разказа на Борис как Никла е открила, че притежава невероятни сетивни способности.

— Още шестгодишна била известна в своето селце, защото успявала да открие изгубени предмети: венчални халки, ключовете за дома, скритите прекалено добре завещания на починалите… Една вечер началникът на местната полиция дошъл у тях: изгубило се петгодишно момченце и майката се отчаяла. Завели я при жената, която я умолявала да намери сина й. Никла я погледнала за момент, после казала: „Тази жена лъже. Погребала го е в градината зад къщата“. Намерили го точно там.

Борис се разстрои от тази история. Вероятно затова сега седеше настрана, остави Мила да говори със сестрата.

— Този път ще те питам нещо по-различно — каза полицайката. — Иска ми се да дойдеш на едно място и да установиш контакт с умиращ човек.

В миналото тя беше ползвала доста пъти услугите на Никла. Няколко пъти разреши случаите си с нейната намеса.

— Дечко, не мога да мръдна оттук, знаеш го: постоянно имат нужда от помощта ми.

— Знам, но все пак настоявам. Това е единствената ни надежда за спасението на шестото момиче.

— Вече ти казах, не съм сигурна дали още имам дарба.

— Сетих се за теб и поради друга причина… Има добра сума на разположение за човека, който даде полезна информация за откриването на момичето.

— Да, чух. Но какво ще правя аз с десет милиона?

Мила се огледа наоколо, сякаш беше естествено с парите от наградата това място да бъде подновено.

— Повярвай ми: когато се запознаеш с цялата история, ще си дадеш сметка, че това ще е възможно най-доброто приложение на тези пари. Е, какво ще кажеш?

— Вера ще дойде да ме види днес.

Говореше старицата в леглото. Досега не помръдваше, втренчена безмълвно в прозореца.

Никла я доближи:

— Да, Нора, Вера ще дойде по-късно.

— Обеща ми.

— Знам. Обещала е и ще удържи на думата си, бъди сигурна.

— Но този младеж е седнал на нейния стол — посочи към Борис и той веднага понечи да се надигне.

— Стойте си там — спря го Никла. После тихо продължи: — Вера се е казвала нейната близначка. Умряла е преди седемдесет години, когато са били още деца.

Сестрата видя Борис да побелява и избухна в смях.

— Не, не съм в състояние да говоря с отвъдното! Но Нора обича да казва понякога, че сестра й ще я посети.

Борис беше под влияние на разказаните му от Мила истории и сега се почувства като глупак.

— И все пак, ще дойдеш ли? — настоя тя. — Обещавам ти, че някой ще те върне тук, преди да мръкне.

Никла помисли още малко.

— А донесла ли си ми нещо?

По лицето на Мила разцъфна усмивка.

— Бонбоните те очакват долу, в колата.

Никла кимна доволно, после отново стана сериозна.

— Ако доловя нещо в онзи човек, то няма да ми хареса, нали?

— Мисля, че не.

Никла стисна броеницата на шията си.

— Добре, да вървим.

Инстинктивната склонност да намираш познати форми в неясни изображения се нарича парейдолия. В облаците, в съзвездията, а също и в овесените ядки, плаващи в паницата с мляко.

По същия начин Никла Папакидис виждаше вътре в нея да изплуват някакви неща. Не ги наричаше видения. И после, думата парейдолия й харесваше, защото имаше гръцки произход — като нея.

Обясни това на Борис, докато на задната седалка в колата хапваше бонбон подир бонбон. Сам той не се чудеше толкова на нейния разказ, колкото на факта, че намери колата си на същото място и без драскотина в този съмнителен квартал.

— Защо го наричате „Пристанището“?

— Зависи в какво вярвате, Борис. Някои виждат само място, където пристигаш. Други, откъдето тръгваш.

— А вие?

— И двете неща.

В ранния следобед пристигнаха в имението „Рокфорд“.

Пред къщата ги очакваха Горан и Стърн. Сара Роза беше на горния етаж, за да се уговори с медицинския персонал, грижещ се за умиращия.

— Пристигате точно навреме — посрещна ги Стърн. — Има развитие от сутринта насам. Лекарите са сигурни, че е въпрос на часове.

Докато се отправяха нагоре, Гавила се представи на Никла и обясни какво се иска от нея, но без да успее да скрие скептицизма си. И друг път беше виждал в действие медиуми, сътрудничещи на полицията. Много често намесата им не водеше до нищо или допринасяше разследването да се заплете заради погрешна посока и безполезни очаквания.

Сестрата не се учуди на неверието му, беше виждала много пъти това мнително изражение по лицето на хората.

Заради религиозността на Стърн дарбата на Никла не му вдъхваше доверие. Считаше я за шарлатанство. Смущаваше го, че я практикува точно една монахиня. „Поне не го прави за пари“ — каза малко преди това на още по-резервираната Сара Роза.

— Криминологът ми харесва — шепнешком довери Никла на Мила, докато се качваха на горния етаж. — Скептичен е и не го крие.

Този коментар не беше плод на нейната дарба. Мила разбра, че й идва отвътре. Като чу тези думи от добрата си приятелка, тя изпита чувство на благодарност. Това твърдение отхвърляше всички съмнения: Сара Роза се беше опитала да я скара с Горан.

Стаята на Джоузеф Б. Рокфорд се намираше в дъното на коридора, покрит с гоблени.

Големите прозорци гледаха на изток, към едва подаващото се слънце. От балконите се откриваше чудесна гледка към долината.

Балдахиненото легло беше в средата на стаята. Обградено с медицински апаратури, съпровождащи милиардера в последните му часове. Отброяваха за него едно механично време, съставено от ритмичните сигнали на кардиомонитора, вдишванията и издишванията на апарата за белодробна вентилация, натрапчивият звук от капките, глухото, непрестанно електрическо свистене.

Под гърба на Рокфорд имаше няколко възглавници, ръцете лежаха опънати отстрани на хълбоците върху бродираната завивка, очите му бяха затворени. Носеше бледорозова пижама от сурова коприна, разкопчана на гърлото заради отвора на ендотрахеалната тръба. Оределите коси бяха побелели. Лицето, изсечено около орловия нос, остатъкът от тялото едва изпъкваше под завивките. Изглеждаше като столетник, но всъщност беше едва на петдесет години.

В момента една сестра лекуваше раната на шията, сменяше марлята около отвора, помагащ му да диша. От целия персонал, който се въртеше денонощно около леглото, бяха разрешили да останат само на личния му лекар и на неговата асистентка.

Когато членовете на групата влязоха вътре, срещнаха погледа на Лара Рокфорд: тя за нищо на света нямаше да изпусне събитието. Седеше в едно кресло отстрани и пушеше напук на хигиенните правила. Когато медицинската сестра й обърна внимание, че това може би е неуместно заради критичното състояние на брат й, тя отговори кратко: „Едва ли ще му навреди“.

Никла отиде със сигурна стъпка до леглото, докато оглеждаше сцената на тази привилегирована агония. Толкова различен край в сравнение с онези мизерни и безсрамно изложени на показ, които ежедневно виждаше в „Пристанището“. Когато доближи Джоузеф Б. Рокфорд, се прекръсти. После се обърна към Горан:

— Да започваме.

Нямаше как да протоколират случващото се. Никое съдебно жури не би взело под внимание подобно доказателство. Нито пък медиите трябваше да разберат за този експеримент. Всичко трябваше да си остане между тези стени.

Борис и Стърн застанаха прави до затворената врата. Сара Роза отиде в един ъгъл и се опря на стената с кръстосани на гърдите ръце. Никла взе стол и седна до балдахина. Близо до нея се настани Мила, а от другата страна — Горан: искаше да вижда добре както монахинята, така и Рокфорд.

Медиумът започна да се съсредоточава.

Лекарите използват Глазгоу кома скала за първична оценка на комата при пациента. Посредством най-обикновени доказателства — вербален отговор, отваряне на очите, моторна реакция — е възможно да бъде определена степента на нарушение в неврологичната функция.

Използването на скала, за да бъде определена степента на комата, не е случайно. Защото тя напомня слизане по стъпала, лека-полека, докато състоянието на съзнателност деградира до пълното му изчерпване.

Като изключим свидетелствата на хората, събудили се след този статус — по отношение на съзнателното възприятие на околния свят и потискащото страданията състояние на покой, в което се намират, да витаят, — не се знае много за това какво наистина се случва в този промеждутък между съществуването и смъртта. Добавя се и фактът, че събудилите се от комата са слезли най-много с две иди три стъпала надолу. Някои невролози поддържат тезата, че те са сто.

Мила не знаеше къде реално се намира Джоузеф Б. Рокфорд в този момент. Може би тук при тях, и дори ги чува. Или пък вече беше слязъл достатъчно, че да се отърве от собствените си видения.

В едно обаче беше сигурна: Никла трябваше да се потопи в дълбока и коварна пропаст, за да го открие.

— Ето, започвам да чувам нещо…

Никла държеше дланите си на коленете. Мила забеляза, че пръстите й започнаха да се свиват от напрежение.

— Джоузеф е още тук — обяви тя. — Но се намира много… далече. Все пак още може да долавя нещо тук, горе…

Сара Роза погледна смаяно Борис. Той се подсмихна недоумяващо, но успя да се сдържи.

— Много е неспокоен. И ядосан… Не понася, че още е тук… Иска да си отиде, но не успява: нещо го задържа… Миризмата го дразни.

— Коя миризма? — попита Мила.

— На изгнили цветя. Казва, че е нетърпима.

Подушиха въздуха за потвърждение на тези думи, но усетиха единствено приятен аромат: на перваза пред прозореца имаше голяма ваза със свежи цветя.

— Опитай се да го заговориш, Никла.

— Не мисля, че го иска… Не, той отказва да говори с мен…

— Трябва да го убедиш.

Съжалявам…

— Какво?

Но медиумът не довърши фразата. Затова пък каза:

— Мисля, че иска да ми покаже нещо… да, така е… Показва ми някаква стая… Тази стая, но нас ни няма. Няма ги и машинариите, които сега поддържат живота му… Има някой с него — вдърви се Никла.

— Кой е?

— Една жена, много красива… Мисля, че е майка му.

Мила забеляза с крайчеца на окото, че Лара Рокфорд се върти нервно на стола и пали поредната цигара.

— Какво прави?

— Джоузеф е много малък… тя все го държи на коленете си и му обяснява нещо… Предупреждава го да внимава… казва, че светът навън може да му стори само зло. Затова пък, докато е вътре, е защитен… Обещава му да го пази, да се грижи за него и никога да не го изоставя…

Горан и Мила се спогледаха. Луксозното затворничество на Джоузеф беше започнало така, с майката, отдалечаваща го от света.

— Казва му, че сред всички опасности на света жените са най-голямата… Там, навън, е пълно с жени, които искат да му вземат всичко… Те ще го обичат само заради богатството му… Ще го мамят и ще се възползват от него… После сестрата повтори още веднъж: „Съжалявам…“.

Мила отново погледна Горан. Онази сутрин, пред Рош, криминологът твърдеше убедено, че корените на омразата при Рокфорд — същата, която с времето е щяла да го направи сериен убиец — са следствие от неприемането на собствената му личност. Защото някой, най-вероятно неговата майка, един ден е разкрила сексуалните му предпочитания и никога не му е простила. Като убивал партньорите си, той заличавал вината си.

Очевидно Гавила грешеше.

Разказът на медиума отчасти опровергаваше тази теория. Хомосексуалността на Джоузеф можеше да бъде свързана с фобиите на майка му. Може би тя е знаела за сина си и не е казвала нищо по въпроса.

Но защо тогава Джоузеф е убивал партньорите си?

— Аз дори не можех да си поканя някоя приятелка…

Всички се обърнаха към Лара Рокфорд. Младата жена стискаше цигарата в разтрепераните си пръсти и говореше с насочен надолу поглед.

— Значи майка ви е канела тук онези момчета — каза Горан.

— Да, и им плащаше — потвърди тя.

Сълзите започнаха да се стичат от единственото здраво око, преобразявайки лицето й в още по-гротескна маска.

— Майка ми ме мразеше.

— Защо? — притисна я криминологът.

— Защото бях жена.

— Съжалявам… — каза отново Никла.

— Млъкни! — изкрещя Лара по адрес на брат си.

— Съжалявам, сестричке…

— Млък!

Извика го злобно, ставайки на крака. Брадичката й трепереше.

— Вие не можете да си представите. Не знаете какво означава да се обърнеш и да усетиш тези очи върху себе си. Поглед, който те следва навсякъде и ти знаеш какво означава. Дори да не си го признаваш, защото самата мисъл те отвращава. Мисля, че той се опитваше да разбере… защото го привличах.

Никла оставаше в транс, трепереше силно, а Мила я държеше за ръката.

— Затова напуснахте къщата, нали? — Горан погледна настоятелно Лара Рокфорд, решен да получи отговор на всяка цена. — И тогава той е започнал да убива…

— Да, мисля, че стана точно така.

— След това се върнахте, преди пет години…

Лара Рокфорд се засмя.

— Не бях наясно. Измами ме, каза, че се чувства самотен и изоставен от всички. А пък аз съм негова сестра и той ме обича, затова трябва да се помирим. Всичко останало е само моя фиксидея. Повярвах му. В първите дни след пристигането ми тук се държеше нормално: мил, сърдечен, грижовен. Не изглеждаше онзи Джоузеф, когото познавах като малка. Докато…

Отново се засмя. Но тази усмивка описа по-добре от думите цялото претърпяно насилие.

— Видът ви не се дължи на автомобилна катастрофа, нали? — не преставаше Горан.

Лара наведе глава.

— Най-накрая беше сигурен, че няма да замина отново.

Изпитаха огромно съчувствие към тази млада жена, пленница не на къщата, а на собственото си лице.

— Моля да ме извините! — каза, докато се отправяше към вратата и влачеше наранения крак с разкривена походка.

Стърн и Борис се отместиха, за да мине. После погледнаха Горан в очакване да вземе някакво решение.

Той се обърна към Никла.

— В състояние ли сте да продължите?

— Да — отговори сестрата, макар напрежението и полаганите усилия да бяха видими.

Следващият въпрос беше най-важният от всички. Нямаше да имат друга възможност, за да го зададат. От отговора зависеше не само оцеляването на шестото момиче, но и тяхното. Защото, ако не успееха да разгадаят смисъла на случващото се в последните дни, щяха да носят върху себе си белезите на тази история завинаги, като проклятие.

— Никла, попитайте Джоузеф кога е срещнал човека, с когото толкова са си приличали…