Донато Каризи
Шепнещият (30)

29

Зората боязливо се разпростираше над полята.

Проясняваше полека очертанията на хълмовете, редуващи се като гигантски земни вълни. Яркозеленото на освободените от снега ливади изпъкваше на фона на сивите облаци. Ивицата асфалт лъкатушеше между долините в хармоничен танц с усещането за движение, заложено в пейзажа.

Опряла чело на задното прозорче в колата, Мила се усещаше странно спокойна: може би заради умората или пък заради примирението. Каквото и да откриеше в края на това кратко пътуване, вече нямаше да се учуди. Рош не се беше отпуснал прекалено. След като заповяда на нея и Горан да си държат езика зад зъбите, се затвори на четири очи с него в кабинета.

Тя остана в коридора, където Борис й обясни причините, поради които главният инспектор беше решил да държи настрана нея и Гавила.

— Всъщност той е цивилен, а ти… ти си тук като консултант, затова…

Нямаше какво повече да се добави. Каквато и да беше тайната, която Рош се опитваше да запази, нещата трябваше да останат под контрол. Затова беше жизненоважно да не изтича информация. Единственият начин за това беше да осведомява само онези, които попадаха под прякото му командване, поради което можеше да им се налага.

Повече от това Мила не научи, нито пък попита нещо.

След около два часа вратата на кабинета се отвори и главният инспектор разпореди на Борис, Стърн и Роза да заведат доктор Гавила на третото местопрестъпление. Макар и да не я спомена изрично, се съгласи и Мила да участва в експедицията.

После излязоха от сградата и отидоха до гаража наблизо. Взеха два седана с обикновени, а не полицейски номера, за да избегнат преследване от новинарите, разположени постоянно пред сградата.

Мила се качи в колата при Стърн и Гавила, съзнателно пропусна компанията на Сара Роза. Трудно я понасяше след нейния опит да хвърли сянка върху отношенията й с Горан, боеше се да не избухне всеки момент.

Минаха доста километри, тя дори опита да поспи. Отчасти успя. Като се събуди, почти пристигаха.

Пътят не беше много оживен. Мила забеляза три тъмни коли, спрели на банкета, всяка с по двама мъже вътре.

„Патрули. Сложили са ги нарочно, за да спират любопитните“ — помисли.

Тръгнаха покрай висока стена от червени тухли и след по-малко от километър стигнаха до тежка решетъчна врата.

Пътят свършваше тук.

Нямаше звънец, нито домофон. Едва спряха и електронното око на монтираната върху един стълб видеокамера се завъртя. Остана фиксирано в тях. Измина поне минута, докато вратата започна да се отваря автоматично. Пътят продължаваше, за да се скрие почти веднага зад една неравност. Отвъд нея не се виждаше къща, а само ливади.

Минаха поне десетина минути, преди да забележат шпиловете на стара постройка. Къщата се появи пред тях, сякаш изникнала от недрата на земята. Беше огромна и неприветлива, в типичния стил на жилищата от началото на двайсети век, построени от стоманените или петролните магнати, за да отпразнуват успеха си.

Мила разпозна каменния герб, властващ над фасадата. В него изпъкваше голямо релефно Р.

Къщата на Джоузеф Б. Рокфорд, президент на едноименната фондация, предложила награда от десет милиона за намирането на шестото момиче.

Подминаха и паркираха двата седана близо до конюшните. За да стигнат до мястото, намиращо се в западния край на имението от доста хектари, трябваше да вземат електрически коли, подобни на голф количките.

Мила се качи при Стърн, а той започна да й разказва за Джоузеф Б. Рокфорд, за потеклото на семейството и за огромното му богатство.

Преди повече от век династията положила началото си с Джоузеф Б. Рокфорд I, дядото. Легендата разказвала, че той бил единствен син на бръснар имигрант. Тъй като не чувствал влечение към ножицата и бръснача, продал бащиния дюкян, за да си търси щастието. По онова време всички инвестирали в зараждащата се петролна индустрия, но Рокфорд I имал щастливото прозрение да вложи своите спестявания в предприятие за сондажи на артезиански кладенци. Изхождайки от предположението, че петролът почти винаги се намира в слабонаселени места на земята, Рокфорд стигнал до един извод: хората, които се блъскали като грешни дяволи, за да забогатеят бързо, скоро щели да усетят липсата на едно съществено благо — водата. Изваждана от артезиански кладенци в близост до основните находища на черно злато и продавана на двойна цена в сравнение с петрола.

Джоузеф Б. Рокфорд I починал като милиардер. Краят му дошъл малко преди да навърши петдесет години заради рядка и скоротечна форма на стомашен рак.

Джоузеф Б. Рокфорд II наследил от баща си огромно богатство и успял да го удвои, като спекулирал с всичко, което му попаднело: от индийски коноп до строителство, от говедовъдство до електроника. За да увенчае своя възход, се оженил за кралица на красотата и тя му родила две красиви деца.

Но малко преди да достигне петдесетте, се появили първите симптоми за рак на стомаха, който щял да го отнесе за няма и два месеца.

Синът му Джоузеф Б. Рокфорд III поел много млад кормилото на необятната империя. Неговият първи и единствен властнически акт бил да премахне от името си досадната притурка с римските цифри. В отсъствието на икономически цели за постигане и заради възможността да си разреши всякакъв лукс Джоузеф Б. Рокфорд водеше безцелно съществуване.

Идеята за едноименната семейна фондация била на неговата сестра Лара. Институцията предлагаше да осигурява здравословна храна, покрив над главата, подходящи медицински грижи и образование за деца с не толкова голям късмет като нея и брат й. Фондация „Рокфорд“ веднага получила половината от имуществото на фамилията. Въпреки щедростта на това разпореждане, според сметките на техните консултанти Рокфорд щяха да имат с какво да живеят в охолство поне още един век.

Лара Рокфорд беше на трийсет и седем години, а на трийсет и две по някакво чудо оживяла в страховита автомобилна катастрофа. Нейният брат Джоузеф пък беше навършил четиресет и девет. Генетичната форма на рак в стомаха, прекършила първо дядото, а после баща му, се проявила и при него преди единайсет месеца.

От трийсет и четири дни Джоузеф Б. Рокфорд беше в кома, очакваше се да умре.

Мила изслуша внимателно изложението на Стърн, докато електрическата кола подскачаше заради неравностите на терена. Следваха една пътека, вероятно образувана през тези два дни по напълно естествен начин заради постоянните преминавания на превозни средства като тяхното.

След около половин час забелязаха периметъра на третото място. Мила разпозна отдалече белите работни престилки, които оживяваха всяко местопрестъпление. Още преди да отиде и да види с очите си зрелището, подготвено и този път за тях от Алберт, точно тази гледка я потресе още повече.

Експертите в действие бяха повече от сто.

Дъжд като сълзи плющеше безмилостно. Докато се промъкваше между работниците, заети с отстраняването на големи количества пръст, Мила се чувстваше неловко. С изваждането на костите някой ги описваше и ги слагаше в прозрачни пликове, а отгоре лепяха етикет, за да ги поставят в съответните кутии.

В една от тях Мила преброи поне трийсетина бедрени кости. В друга имаше тазове.

Стърн се обърна към Горан:

— Детето е било намерено някъде тук…

Посочи оградена зона, покрита с пластмасов покрив, за да я запази от атмосферните влияния. На повърхността изпъкваше профил на тяло, очертан в бяло. Линията възпроизвеждаше контурите му, но без лявата ръка.

Сабин.

— Беше просната на тревата, в състояние на напреднало разлагане. Твърде дълго време, без да я надушат животните.

— Кой я е открил?

— Забелязал я е един от ловните надзиратели в имението.

— Веднага ли започнахте да копаете?

— Първо доведохме кучета, но не подушиха нищо. После прелетяхме над зоната с хеликоптер, за да установим дали има очевидни различия в структурата на терена. Забелязахме изменения в растителността около точката, в която е било намерено тялото. Показахме снимките на един ботаник и той потвърди, че тези различия вероятно сочат за нещо, погребано отдолу.

Мила беше чувала да се говори за това: подобни методи използвали в Босна, за да открият масовите гробове на жертвите от етническото прочистване. Наличието на тела дълбоко в земята се отразява на растителността отгоре, защото теренът се обогатява с органични вещества вследствие на разлагането.

Горан се огледа наоколо:

— Колко са?

— Трийсет, четиресет тела, кой би могъл да каже…

— И откога се намират тук отдолу?

— Намерихме много стари кости, други пък изглеждат по-скорошни.

— На кого са принадлежали?

— Мъже. Обикновено млади, между шестнайсет и двайсет и две, двайсет и три години. Анализът на зъбните дъги го потвърди в доста от случаите.

— Намереното ще зачеркне всички предишни случаи — коментира криминологът, който вече мислеше за последиците, когато историята излезе наяве. — Нима Рош е вярвал, че ще потули нещата? С всичките тези хора, присъстващи тук…

— Не, главният инспектор само се опитва да отложи съобщението за момента, когато всичко ще бъде изяснено докрай.

— И това само защото никой още не си дава сметка какво прави един общ гроб насред имението „Рокфорд“.

Каза го с нотка на негодувание, която не убягна на никого от присъстващите.

— Обаче аз мисля, че нашият главен инспектор е бил наясно… А вие?

Стърн не знаеше какво да отговори, нито пък Борис и Роза.

— Стърн, любопитен съм… Преди или след обявяването на наградата са открити?

Агентът тихо отговори:

— Преди.

— Подозирах го.

Когато се върнаха при конюшните, намериха Рош да ги чака до колата на Департамента, с която беше дошъл.

Горан слезе от голф количката и тръгна решително насреща му.

— Все още ли съм отговорен за това разследване?

— Разбира се! Нима мислиш, че ми беше лесно да те държа настрана?

— Лесно не, защото все пак разкрих всичко. Бих казал, че е било по-скоро удобно.

— Какво искаш да кажеш?

Главният инспектор започваше да се ядосва.

— Че досега вече щях да съм дал точното определение за виновника.

— Как може да си толкова сигурен за неговата самоличност?

— Защото, ако и ти не беше помислил, че Рокфорд е истинският извършител на всичко това, нямаше да се стараеш толкова да държиш скрита тази история.

Рош го хвана за ръката:

— Слушай, Горан, ти мислиш, че зависи само от мен, но не е така, повярвай ми. Има толкова голям натиск отгоре, че даже не можеш да си го представиш.

— Кого се мъчиш да прикриеш? Колко хора са замесени в тази гадост?

Рош се обърна и направи знак на шофьора да се отдалечи. После отново заговори на групата.

— Добре, да си изясним нещата веднъж завинаги… Като си помисля за тази история, ми иде да повърна. И даже не трябва да ви заплашвам да мълчите като риби, защото, ако излезе и думичка, мигом ще изгубите всичко. Кариерата и пенсията. И аз заедно с вас.

— Това го разбрахме… Сега какво се прикрива тук? — настоя Горан.

— Джоузеф Б. Рокфорд не е напускал това място и къщата от рождението си.

— Как е възможно? — попита Борис. — Никога?

— Никога — потвърди Рош. — Изглежда, отначало е било фиксидея на майка му, бившата кралица на красотата. Тя го отглеждала с нездрава любов, попречила му да изживее нормално детството и юношеството си.

— И все пак, когато е умряла… — опита се да възрази Сара Роза.

— Когато починала, вече било твърде късно: момчето не успявало да установи и най-обикновен човешки контакт. Дотогава било обградено само от оказващи му почит хора на служба в семейството. Освен това го грозяло така нареченото проклятие на Рокфорд, тоест фактът, че всички мъжки наследници умирали около петдесетата си година от рак на стомаха.

— Може би майка му подсъзнателно се е опитвала да го спаси от тази съдба — предположи Горан.

— А сестра му? — попита Мила.

— Бунтарка — определи я Рош. — По-малка от него, но успяла точно навреме да се измъкне от майчината обсесия. После живяла както си иска: обикаляла света, като прахосвала богатството си, забърквала се в най-невъзможни връзки, пробвала всякакви видове дрога и практики. Всичко това, за да изглежда различна от брат си, останал пленник на това място… Докато катастрофата преди пет години всъщност я затворила заедно с него в тази къща.

— Джоузеф Б. Рокфорд е бил хомосексуален — каза Горан.

Рош се съгласи:

— Да, така е… Потвърждават го и труповете, открити в общия гроб. Всичките на хора в разцвета на младостта.

— Тогава защо са убити? — попита Сара Роза.

Отговори Горан. Беше го виждала да се случва и друг път.

— Главният инспектор ще ме поправи, ако греша, но аз мисля, че Рокфорд не е приемал своята същност. Или пък, когато е бил млад, някой е разкрил неговите сексуални предпочитания и никога не му е простил.

Всички помислиха за майката, но никой не я назова.

— Затова при всеки акт е изпитвал чувство на вина. Но вместо да накаже себе си, е наказвал своите любовници… със смърт — довърши Мила.

— Труповете са в имота, а той никога не е излизал — каза Горан. — Значи ги е убил тук. Възможно ли е никой от прислугата, градинарите, ловните надзиратели да не е забелязал нищо?

Рош имаше отговор, но ги остави да се сетят сами.

— Не мога да повярвам, значи им е платил! — обади се Борис.

— Купувал е мълчанието им през всичките тези години — добави погнусено Стърн.

„Колко ли струва душата на един човек“? — помисли си Мила. Защото нали точно за това ставаше дума. Да оставим настрана прозрението на едно човешко същество, че притежава злостен нрав и само убийствата на неговите себеподобни му доставят радост. За него си има име: убиец или сериен убиец. Но другите, онези около него, които не са попречили на всичко това и даже са извличали полза, тях как можем да наречем?

— Откъде си е набавял момчета? — попита Горан.

— Още не знаем. Издадохме заповед за арест на личния му секретар. Откакто тялото на детето е открито, фактически е изчезнал.

— А с останалите от персонала как ще действате?

— Задържани са на място, докато не изясним дали са вземали пари, или не, и доколко са били информирани.

— Рокфорд не е жалел средства да подкупва хората около него, нали?

Горан сякаш прочете мислите на Рош, а той потвърди:

— Преди няколко години един полицай се усъмни. Разследваше изчезването на юноша, избягал от дома си и след това ограбил магазин. Следата го довела дотук. Тогава Рокфорд се обърнал към могъщите си приятели и агентът бил преместен… При друг случай някаква двойка се усамотила на пътя покрай оградната стена на имението. Видели, че някой я прескача: едно полуголо момче, ранено в крака и изпаднало в шок. Взели го в колата и го откарали в болница. Там останало само няколко часа, някой го взел, като се представил за полицай. Оттогава ни вест, ни кост за него. Докторите и сестрите си замълчали заради щедрите подкупи. Двамата в колата били любовници, заплахата, че съответните съпруг и съпруга ще разберат всичко, била достатъчна.

— Това е ужасно — каза Мила.

— Да, знам.

— А за сестрата какво се чува?

— Според мен Лара Рокфорд не е съвсем наред с главата. Катастрофата наистина й се е отразила зле. Случило се е тук наблизо. Била е сама: излязла от пътя и се блъснала в един дъб.

— И все пак трябва да говорим с нея, а също и с Рокфорд: вероятно той знае кой е Алберт — предложи Горан.

— Как, по дяволите, ще го накараш да говори? Той е в необратима кома!

— Значи ни е изиграл със своя тумор! — Борис пламтеше от гняв. — Освен че не може да ни помогне с нещо, няма да влезе и ден в затвора за стореното от него!

— О, не, грешиш — възпротиви се Рош. — Ако съществува ад, там вече го чакат, но той се е запътил натам прекалено бавно и болезнено: проклетникът е алергичен към морфин и затова не може да смекчават болките му.

— Тогава защо още поддържат живота му?

Рош се усмихна иронично с вдигнати вежди:

— Сестра му иска така.

Вътрешността на фамилния дом Рокфорд преднамерено напомняше на замък. Тъмните мрамори доминираха в архитектурата на помещенията, жилките им властваха над светлината. Тежки кадифени пердета затъмняваха прозорците. Картините и гоблените пресъздаваха предимно пасторални и ловни сцени. От тавана висеше огромен кристален полилей.

Едва прекрачила прага, Мила изпита усещане за студ. Колкото и да беше луксозна къщата, вътре цареше декадентска атмосфера. Ако някой се заслушаше, можеше да долови ехото на отминалите мълчания, наслоявани с времето, докато формират този надвиснал гранитен покой.

Лара Рокфорд се „съгласи да ги приеме“. Знаеше добре, че няма как да се измъкне, но като накара да ги осведомят с тази фраза, им показа що за човек щяха да срещнат.

Чакаше ги в библиотеката. Мила, Горан и Борис щяха да задават въпроси.

Мила я видя в профил, седнала в кожен диван. Ръката описваше елегантна парабола, докато поднасяше цигарата към устните. Беше изключително красива. Отдалече всички останаха поразени от леката извивка на челото, слизаща към изящния нос и плътните устни. От яркозеленото, магнетично око, оградено с дълги ресници.

Но когато я доближиха и застанаха пред нея, се смутиха при вида на другата половина от лицето: загрозяваше го огромен белег. Започваше от началото на косите и прорязваше челото, за да потъне в празната очна орбита, а после се спускаше като браздичка от сълза, за да стигне накрая под брадичката.

Мила забеляза и вдървения крак — другият, макар и кръстосан отгоре му, не можеше да го прикрие съвсем. Лара държеше до себе си книга, но с корицата отдолу, не се четеше нито заглавието, нито авторът.

— Добър ден. На какво дължа това посещение? — посрещна ги.

Не ги покани да седнат. Останаха прави на килима, покриващ почти половината стая.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — започна Горан. — Стига да е възможно, разбира се…

— Моля, слушам ви.

Лара Рокфорд загаси остатъка от цигарата в алабастров пепелник. После измъкна друга от пакета, който държеше в скута си, в кожен калъф заедно със златна запалка. Докато я палеше, тънките й пръсти потрепваха едва забележимо.

— Вие предложихте наградата от десет милиона за намирането на шестото момиче — каза Горан.

— Най-малкото, което можех да направя.

Предизвикваше ги на терена на истината. Може би искаше да ги обърка, или пък се водеше само от своеобразния си антиконформизъм, в рязък контраст със строгостта на къщата, избрана от нея, за да се оттегли.

Горан реши да приеме предизвикателството.

— Знаехте ли за брат си?

— Всички знаеха. Всички си мълчаха.

— А този път защо не?

— Какво ще рече това?

— Ловният надзирател, открил тялото на момичето: предполагам, и той е бил във ведомостта за заплати…

Мила долови онова, което Горан вече беше разбрал: Лара е могла лесно да потули цялата история, но не е пожелала.

— Вярвате ли в съществуването на душата?

Докато го питаше, Лара погали гръбчето на книгата до себе си.

— А вие?

— От известно време размишлявам…

— И затова ли не разрешавате на лекарите да изключат системите, поддържащи живота на брат ви?

Жената не отговори веднага, но погледна към тавана. Джоузеф Б. Рокфорд се намираше на горния етаж, в леглото, в което спеше още от дете. Неговата стая беше превърната в стая за интензивна терапия, достойна за някоя модерна болница. Свързан с дишащи вместо него апарати, подхранващи го с лекарства и течности, пречистващи кръвта и освобождаващи червата му.

— Не ме разбирайте неправилно: аз искам брат ми да умре.

Изглеждаше откровена.

— Вероятно брат ви е познавал човека, отвлякъл и убил пет момичета и задържал в плен шестото. Дали имате представа кой е той…

Лара обърна единственото си око към Горан, най-накрая го гледаше в лицето. Или по-точно, излагаше се на показ, за да я гледа той.

— Кой знае, може да е човек от персонала. Някой от тези, които са тук в момента, или пък служил преди време. Трябва да проверите.

— Вече го правим, но се боя, че човекът, когото търсим, е прекалено хитър, за да ни направи такава услуга.

— Както вече сте разбрали, тук вкъщи са влизали само хора, платени от Джоузеф. Назначени на служба, под негов контрол. Външни не съм виждала никога.

— А момчетата виждахте ли? — попита импулсивно Мила.

Мина доста време, преди жената да отговори.

— Плащаше и на тях. Понякога, обикновено в последно време, се забавляваше да им предлага нещо като договор, с който му продаваха душата си. Мислеха, че е само игра, шега за измъкване на малко пари от един луд милиардер. Затова подписваха. Подписваха всички. Намерих някои от документите в кабинета, вътре в касата. Подписите са достатъчно ясни, макар да не е използвано точно мастило…

Засмя се заради зловещия намек, но смехът беше странен и Мила се смути. Избликна от глъбините й, изглежда го беше потискала дълго в дробовете си, та после да го избълва навън. Пресипнал от никотина, но също и заради страданието. После взе в ръце книгата, която държеше до себе си.

Беше Фауст.

Мила направи крачка към нея.

— Ще имате ли нещо напротив, ако опитаме да зададем въпроси на брат ви?

Горан и Борис я погледнаха, сякаш си беше изгубила разсъдъка.

Лара отново се засмя.

— И как смятате да го направите? Вече е повече мъртъв, отколкото жив.

После отново стана сериозна и каза:

— Вече е прекалено късно.

Но Мила настоя.

— Оставете ни да опитаме.