Донато Каризи
Шепнещият (3)

2

Учителят по музика проговори.

Но не това я порази. Не се случваше за пръв път. Много самотни хора изразяват на глас мислите си, щом са защитени от стените у дома. На Мила също й се случваше да си говори сама вкъщи.

Не. Новината беше друга. Такава, че я възнаграждаваше за цялата седмица дебнене, прекарана в студената кола, постоянно разположена пред кафявата къща: наблюдаваше с малък бинокъл вътрешността, преместванията на този дебел, белезникав човек около четиресетте, който крачеше спокойно в своя малък, подреден свят, като повтаряше едни и същи движения, сякаш бяха нишките на паяжина, позната само на него.

Учителят по музика проговори, но новината беше друга: този път спомена едно име.

Мила го видя да се появява върху устните му, буква по буква. Пабло. Потвърждението, ключът за влизане в този тайнствен свят. Сега го знаеше.

Учителят по музика имаше гост.

Допреди десет дни Пабло беше само едно осемгодишно дете с кестеняви коси и игриви очи. Обичаше да скита из квартала със своя скейтборд. Едно беше сигурно: ако Пабло трябваше да изпълни някоя поръчка на мама или баба, отиваше със скейта. Прекарваше часове върху това нещо, нагоре-надолу по улиците. За съседите, които го виждаха да преминава пред прозорците им, малкият Паблито — както го наричаха всички — беше неразделна част от пейзажа.

Може би и заради това онази февруарска сутрин никой не забеляза нищо в жилищния квартал, където всички се познаваха по име, а къщите и животните си приличаха. Едно зелено Волво комби — вероятно нарочно избрано от учителя по музика заради приликата с толкова други семейни коли, паркирани в уличките — се появи на пустата улица. Тишината на обичайната съботна утрин бе нарушена само от слабия съсък на гумите по асфалта и монотонното стържене на един скейтборд, набиращ все по-висока скорост… Минаха шест дълги часа, докато някой се усети, че сред съботните звуци липсваше нещо. Онова стържене. И че в тази огряна от студеното слънце сутрин малкият Пабло беше погълнат от пълзяща сянка, разделила го от любимия му скейт, която повече не пожела да го върне.

Дъската с четири колелца остана неподвижна сред гъмжилото от полицейски агенти, блокирали квартала веднага след известието.

Това се случи само преди десет дена.

Но можеше вече да е прекалено късно за Пабло. Късно заради крехката му детска психика. Късно, за да се събуди без травми от лошия си сън.

Сега скейтбордът се намираше в багажника на полицайката заедно с други предмети, играчки, дрехи. Находки, които Мила беше надушила, докато търсеше някаква следа, после те я доведоха до тази кафява бърлога. До учителя по музика, преподаващ в един висш институт. Свиреше на църковния орган в неделя сутрин. Беше заместник-председател на музикална асоциация, която всяка година организираше фестивал с музика на Моцарт. Скромен и срамежлив, неженен, носеше очила и започваше да оплешивява, меките му ръце се потяха.

Мила го беше огледала добре. В това се състоеше нейният талант.

Постъпи в полицията с ясна цел и когато завърши Академията, се посвети изцяло на нея. Не я интересуваха престъпниците, а още по-малко законът. Не заради това обикаляше неспирно всеки ъгъл, където е свила гнездо сянката, където необезпокоявана си гние.

Когато прочете името на Пабло върху устните на неговия тъмничар, Мила усети бодеж в десния си крак. Сигурно заради многото часове, прекарани в колата в очакване на този знак. Или пък заради раната на бедрото, имаше два-три шева. „После ще я лекувам още“ — обеща си. Но после. И като си помисли това, Мила вече беше решила, че ще влезе веднага в тази къща, за да развали магията и да прекрати ужаса.

— Полицай Мила Васкес до Централата: открих заподозрения за отвличането на малкия Пабло Рамос. Намира се в кафява къща на улица „Алберас“ 27. Вероятно е опасен.

— Добре, полицай Васкес, изпращаме две патрулни коли към теб, но ще са нужни поне трийсет минути.

Твърде много.

Мила ги нямаше. Пабло ги нямаше.

Ужасът, че трябва да държи сметка и за думите „вече беше късно“ я накара да тръгне към къщата.

Гласът от радиостанцията остана като далечно ехо и тя — с пистолет в ръка, оръжието ниско и по средата на тялото, съсредоточен поглед, къси бързи крачки — бързо стигна до кремавия стобор, който опасваше само задната страна на къщата.

Огромен бял платан се открояваше над нея. Листата променяха цвета си според вятъра, като откриваха сребристия си профил. Мила стигна до дървената порта отзад. Притисна се до стобора и се ослуша. От време на време дочуваше на вълни нотите от рок песен, вятърът ги донасяше кой знае откъде. Тя надникна отвъд портата и видя добре гледана градина с барака за инструментите и червен гумен маркуч, пропълзял през тревата до разпръсквача. Пластмасови мебели и барбекю на газ. Цареше спокойствие. Задната врата беше с матирани светлолилави стъкла. Мила се пресегна през дървената вратичка и внимателно вдигна резето. Пантите проскърцаха, затова открехна само колкото да се промъкне в градината.

Притвори отново, та ако някой в къщата погледне навън, да не забележи промяна. Нищо не трябваше да се променя. После тръгна напред, както я бяха учили в Академията — старателно премерваше крачките си и стъпваше на пръсти, за да не оставя следи, готова да се затича при нужда. За няколко мига се озова до задната врата, от страната, където нямаше да хвърля сянка, ако се подадеше да огледа вътрешността на къщата. Така и направи. Матираните стъкла не позволяваха да различи всичко, но по очертанията на мебелите предположи, че е трапезарията. Прокара ръка към дръжката на срещуположната страна на вратата. Хвана я и натисна надолу. Бравата щракна.

Беше отворено.

Учителят по музика вероятно се чувстваше на сигурно в нагласената за него и затворника му бърлога. След малко Мила щеше да разбере защо е така.

При всяка крачка линолеумът на пода издаваше звук под гумените подметки. Опита да се придвижва по-тихо и да не вдига шум, но после реши да свали маратонките, остави ги до един от мебелите. Стигна до прага на коридора по чорапи и го чу да говори…

— Имам нужда също и от една опаковка кухненска хартия. Както и от онзи продукт за лъскане на плочки… Да, точно той. Донесете ми и шест консерви пилешка супа, захар, вестник с програмата на телевизията и два пакета цигари лайт, все същите…

Гласът идваше от хола. Учителят по музика правеше покупки по телефона. Прекалено зает, за да излиза от къщата? Или пък не желаеше да се отдалечава, предпочиташе да контролира всяко движение на своя гост?

— Да, улица „Алберас“ 27, благодаря. И носете ресто до петдесет, вкъщи нямам по-дребни.

Мила последва гласа, мина покрай голямо гледало, което върна образа й деформиран. Като в някой лунапарк. Когато стигна до входа на стаята, си пое дъх, протегна ръце с пистолета в тях и скочи на прага. Очакваше да го изненада, дори в гръб: застанал до прозореца, още със слушалката в ръка. Чудесна цел от плът и кръв.

Каквато липсваше.

Всекидневната беше празна, слушалката на обичайното си място върху телефона.

Разбра, че никой не е телефонирал от тази стая, когато усети студените устни на пистолета да допират тила й като целувка.

Беше зад нея.

Мила изруга мислено заради глупостта си. Учителят по музика беше подготвил добре бърлогата си. Скърцането на градинската порта и скриптящият линолеум вдигаха тревога за присъствието на натрапници, а фалшивото обаждане представляваше стръв за привличане на плячката. Деформиращото огледало му служеше да застане зад нея, без да го вижда. Всичко беше част от клопката.

Усети само протягането на ръката му пред нея, докато взе пистолета. Мила не помръдна.

— Можеш да ме застреляш, но вече си в безизходица. След малко колегите ми ще бъдат тук. Няма как да се измъкнеш, по-добре се предай.

Той не отговори. Стори й се, че почти го вижда с крайчеца на окото си. Нима се усмихваше?

Учителят по музика отстъпи назад. Цевта на оръжието се отлепи от Мила, но тя още можеше да усети продължаващото магнетично привличане между нейната глава и куршума в цевта. После човекът я заобиколи и най-накрая се появи пред погледа й. Втренчи се задълго в нея, но без да я вижда. Имаше нещо в дъното на очите му. Мила сякаш попадна в преддверието на ада.

Учителят по музика се обърна с гръб без никакъв страх. Мила го наблюдаваше, докато се насочва със сигурна стъпка към пианото, долепено до стената. Като стигна до него, човекът седна на столчето и се загледа в клавиатурата. Остави двата пистолета отляво.

Раздвижи пръстите си и след миг докосна клавишите.

Докато Ноктюрно оп. 20 в до диез минор на Шопен изпълваше стаята, Мила дишаше дълбоко: напрежението се разнасяше по сухожилията и мускулите на шията й. Пръстите на учителя по музика се плъзгаха грациозно и неуловимо по клавишите. Нежността на нотите принуждаваше Мила да следи изпълнението като хипнотизирана.

Насили се да излезе от вцепенението и бавно плъзна пети назад, докато отново се озова в коридора. Пое си дъх, опита се да успокои ударите на сърцето си. Тогава се зае да претърсва набързо стаите, следвана от мелодията. Прегледа ги една по една. Кабинет. Баня. Килер.

Чак до една заключена врата.

Удари крилото с рамо. Раната на бедрото я болеше и съсредоточи тежестта върху рамото. Дървото поддаде.

Мъждивата светлина от коридора първа навлезе в стаята, чиито прозорци изглеждаха зазидани. Мила последва отблясъка в тъмнината, докато кръстоса поглед с две вцепенени очи. Паблито беше там, на леглото, с крака притиснати до слабичкия торс. Носеше само слип и потник. Опитваше се да разбере дали трябва да се бои от нещо, дали Мила е част от ужасния му сън. Тя каза онова, което винаги казваше при намирането на някое дете.

— Трябва да тръгваме!

Той кимна, протегна ръце и се вкопчи в нея. Мила се вслушваше в музиката, тя не спираше да я преследва. Боеше се, че няма да продължи достатъчно, няма да й остане време да напусне тази къща. Обзе я друга тревога. Беше подложила на риск живота си, както и този на заложника. Затова сега се страхуваше. Боеше се да не сбърка отново. Да не се препъне на последната крачка, онази, която щеше да я отведе извън проклетата къща. Или пък да открие, че къщата никога няма да я пусне навън, ще я обгърне с лигави пипала и тя завинаги ще остане затворница.

Но вратата се отвори и те излязоха навън, на бледата, но успокояваща дневна светлина.

Когато пулсът й започна да се успокоява, а тя успя да забрави за оставения вътре пистолет, да притисне към себе си Пабло и да го защити с топлото си тяло, да се пребори със страха в него, детето се протегна до нейното ухо и прошепна…

— Тя няма ли да дойде?

Краката на Мила натежаха, внезапно се заковаха в земята. Олюля се, но не изгуби равновесие.

Попита го, без да знае причината, единствено със силата на ужасилата я увереност.

— А тя къде е?

Детето протегна ръка и посочи с пръст втория етаж. Къщата ги гледаше от своите прозорци и се смееше подигравателно със зейналата си врата, която преди малко ги пусна да си вървят.

Чак тогава страхът й напълно изчезна. Мила извървя последните метри, отделящи я от колата. Нагласи малкия Пабло на седалката и му каза с тържествения тон на обещанията:

— Идвам веднага!

После се върна и къщата пак я погълна.

Отново се намери в подножието на стълбището. Гледаше нагоре, без да има представа какво ще открие там. Започна да се изкачва, като се опираше на парапета. Нотите на Шопен продължаваха да я следват невъзмутимо и при това издирване. Краката й потъваха във всяко следващо стъпало, ръцете се залепваха за перилата, които сякаш се опитваха да я задържат на всяка крачка.

Музиката изведнъж спря.

Мила замръзна и застана нащрек. Последва острия звук на изстрел, сгромолясване и разстроени ноти заради тежината от тялото на рухналия върху клавиатурата учител по музика. Мила продължи по-бързо, чак до горния етаж. Опасяваше се да не е нова измама. Стълбището завиваше и площадката преминаваше в тесен коридор, покрит с плътен мокет. В дъното му — прозорец. Пред него — човешко тяло. Крехко, ефирно срещу светлината: краката стъпили на стол, шията и ръцете протегнати към висящата от тавана примка. Мила я видя, докато се опитваше да нахлузи въжето, и извика. Тя също я забеляза и се опита да ускори операцията. Защото така й беше казал, на това я беше научил.

„Ако те дойдат, трябва да се самоубиеш.“

„Те“ бяха другите, светът там отвън: те не можеха да разберат и никога не биха простили.

Мила се хвърли към момичето в отчаян опит да го спаси. И колкото повече се приближаваше, толкова повече й се струваше, че тича назад във времето.

Преди много години, в един друг живот, това момиче беше дете.

Мила си спомняше отлично снимката му. Тогава я изучи основно, щрих по щрих, мислено проследи всяка черта, всяка гънка на изражението, каталогизира и наизусти особените белези, даже и най-малкото несъвършенство на кожата.

И очите. Яркосини, изразителни. Способни да запазят непокътната светлината от светкавицата. Очите на десетгодишно момиче, Елиза Гомес. Беше я снимал баща й. Издебнал, я в един празничен ден, докато тя съсредоточено отваряла подаръка и не го очаквала. Мила даже си беше представяла сцената: бащата я вика по име, за да се обърне и така да улови изненадата. И Елиза, която се завърта към него и не успява да се усети навреме. В нейното изражение беше увековечен мигът, нещо недоловимо за невъоръженото око. Чудодейното зараждане на една усмивка, преди да се отвори и разцъфти върху устните, или да заблести в очите като новородена звезда.

Ето защо полицайката не се учуди, когато родителите на Елиза Гомес избраха точно тази поза, когато тя поиска скорошна снимка. Наистина, не беше най-подходящата, защото изражението на Елиза изглеждаше неестествено и това почти я правеше неизползваема при извличането на модулации как би се променило лицето с течение на времето. Другите й колеги, натоварени с разследването, се оплакваха. Но Мила не обръщаше внимание, защото в тази снимка имаше нещо, някаква енергия. И точно нея трябваше да търсят. Не лице сред лицата, едно момиченце сред многото. А точно онова момиченце, с онази светлина в очите. Ако някой не успееше да я изгаси с времето…

Мила я сграбчи точно навреме, прегърна краката й, преди да се отпусне с тежестта си на въжето. Тя риташе и се мяташе, опита се да извика. Докато Мила я назова по име.

— Елиза! — изрече с безкрайна нежност.

И тя се разпозна.

Беше забравила коя е. Годините в плен бяха заличили нейната идентичност, късче по късче, ежедневно. Докато не се убеди, че този мъж е нейното семейство, защото останалият свят вече не я помнеше. Останалият свят никога не би я спасил.

Елиза погледна Мила в очите с изумление. Притихна и се остави да бъде спасена.