Донато Каризи
Шепнещият (29)

28

Креслото на Александър Берман!

В Мислилището групата умуваше върху думите на Гавила. В мислите си се връщаха към крайния квартал, където се намираше бърлогата на педофила и към компютъра за ловуване в интернет.

— Креп не откри отпечатъци по старото кожено кресло в сутерена!

Сега за Горан това беше внезапно разкритие.

— Върху всичко останало да, стотици, но върху него не! Защо? Защото някой си е направил труда да ги отстрани!

После криминологът отиде пред стената, където с кабарчета бяха закачени всички доклади, снимки и листове с резултатите от случая в сиропиталището. Откъсна един и започна да чете. Преписът от изповедта на детето Роналд Дермис пред отец Ролф, намерена заедно с магнетофона в ковчега на Били Мур.

„Ти знаеш какво се случи с Били, нали, Рон?“

„Бог си го прибра.“

„Не е бил Бог, Рон. Ти знаеш ли кой е бил?“

„Падна. Падна от камбанарията.“

„Но ти беше с него.“

„Да“…

— А после свещеникът го уверява: „Никой няма да те накаже, ако кажеш какво се е случило. Обещавам“. И вижте как отговаря Роналд: „Той ми каза да го направя“. Разбирате ли? „Той.“

Горан огледа смаяните им лица.

— И какво пита сега отец Ролф?

„Кой той? Били? Били поиска да го блъснеш?“

„Не“ — отговаря Роналд.

„Значи някое от другите момчета?“ — и Роналд отново отрича.

„Тогава кой? Хайде, отговори ми. Такъв човек не съществува, нали? Той е само плод на твоето въображение“ — и Роналд изглежда убеден, когато отново отрича, но отец Ролф го притиска: „Тук няма никого другиго. Само аз и твоите другари“. И накрая Роналд отговаря: „Той идва само за мен“.

Лека-полека всички загряваха.

Развълнуваният като дете Горан отново изтича до листчетата на стената и взе копие от писмото на Роналд до разследващите.

— Направиха ми впечатление думите: „После дойде ТОЙ. ТОЙ ме разбираше, научи ме“.

Показа им писмото и посочи пасажа.

— Виждате ли? Думата „той“ тук нарочно е написана с главни букви… Мислих за това и преди, но стигнах до грешен извод. Реших, че това е ясен пример за раздвоение на личността, където негативното „АЗ“ винаги изглежда отделено от действащото „АЗ“. И затова се превръща в „Той“… „АЗ бях, но ТОЙ ми каза да го направя, НЕГОВА е вината за това, което съм“… Бъркал съм! И съм повтарял грешката на отец Ролф отпреди трийсет години! Когато по време на изповедта Роналд е казвал „Той“, свещеникът е мислел, че се позовава на себе си и само се опитва да екстериоризира своята вина. Типично за децата. Но познатият на нас Роналд вече не е бил дете…

Мила забеляза как погледът на Горан леко помръкна. Случваше се всеки път, когато преценяваше грешно.

— Това „Той“, на което се позовава Роналд, не е проекция на неговата психика, двойник, на когото да припише отговорността за своите действия! Не, това е същият „Той“, който се е разполагал в креслото на Александър Берман всеки път, когато е влизал в интернет на лов за деца! Фелдхер оставя безброй следи в къщата на Ивон Грес, но се е погрижил да пребоядиса стаята на ужасите, защото върху стената е единственото нещо, което счита за нужно да скрие… а може би да изтъкне: увековеченото с кръвта изображение на присъстващия човек! Ето защо „Той“ е Алберт.

— Съжалявам, но е неубедително — отбеляза спокойно Сара Роза. Каза го с такава увереност, че другите се учудиха.

— Прегледахме видеозаписите на охраната в „Капо Алто“ и освен Фелдхер никой друг не е влизал в къщата.

Горан се обърна към нея, сочейки я с пръст:

— Правилно! Защото всеки път е изваждал камерите от строя посредством късо съединение. Ако се замислим, ефектът върху стената може да се постигне и с фигура от картон или манекен. А какво ни говори това?

— Бива го да създава илюзии.

— И това е вярно! От самото начало този човек ни предизвиква да разгадаваме триковете му. Вземете например отвличането на Сабин от въртележката… Изключително! Десетки хора, десетки чифтове очи в лунапарка и никой не забелязва нищо!

Горан изглеждаше истински възхитен от уменията на противника си, но не защото не изпитваше състрадание към жертвите. С това не показваше, че му липсва хуманност. Алберт беше неговият обект на изследване. Да разбере движещите механизми на неговото мислене, беше чудесно предизвикателство.

— Лично аз обаче смятам, че Алберт действително е присъствал в стаята, докато Фелдхер е избивал жертвите си. Изключвам манекените и други подобни трикове. И знаете ли защо?

Криминологът се наслади за момент на недоумяващите им физиономии.

— В разположението на петната от кръв около очертанието върху стената Креп открои „константни вариации“ — така ги нарече. Означава, че каквото и препятствие да е имало между кръвта и стената, то не е било неподвижно, а се е премествало!

Сара Роза зяпна. Нямаше какво повече да се каже.

— Да обобщим — предложи Стърн. — Ако Алберт е познавал Роналд Дермис като дете, на колко години ще да е бил? Двайсет, трийсет? Значи сега е на петдесет-шейсет.

— Точно така — съгласи се Борис. — И като вземем предвид размерите на следата, очертала се върху стената в стаята на ужасите, бих казал че е висок около метър и седемдесет.

— Метър шейсет и девет — уточни Сара Роза, вече беше измерила точно.

— Имаме частично описание на търсения човек, вече е нещо.

Горан взе отново думата.

— Берман, Роналд, Фелдхер: те са като вълци, а вълците често действат в глутница. Всяка глутница има водач. Алберт ни казва точно това: той е техният лидер. В живота на тримата е имало момент, когато са го срещнали, заедно или поотделно. Роналд и Фелдхер са се познавали, израснали са в едно и също сиропиталище, но вероятно не са знаели кой е Александър Берман… Единствено Алберт ги свързва. Затова е оставил подписа си на всяко местопрестъпление.

— И какво ще се случи сега? — попита Сара Роза.

— Сами може да си отговорите… Два. Липсват два трупа на момичета, и като следствие двама членове на глутницата.

— Освен това и шестото момиче — уточни Мила.

— Да… Но Алберт я пази за себе си.

Стоеше от половин час на отсрещния тротоар и не се осмеляваше да звънне. Още търсеше точните думи, за да мотивира присъствието си. Толкова беше отвикнала от междуличностните отношения, че даже и най-обикновените приятелства вече й се струваха невъзможни. Затова мръзнеше отвън и не можеше да се реши.

„На следващата синя кола тръгвам, обещавам.“

Минаваше девет и трафик почти нямаше. Прозорците в дома на Горан на третия етаж в сградата светеха. Мократа от разтопения сняг улица беше концерт на металически капчуци, кашлящи улуци и прегракнали водостоци.

„Добре, отивам.“

Мила излезе от сенчестия конус, който досега я защитаваше от евентуални погледи на любопитни съседи, и бързо отиде пред входната врата. Сградата изглеждаше стара, вероятно в средата на двайсети век бе приютявала фабрика — заради широките прозорци, дългите корнизи и комините, които още украсяваха покрива. В зоната ги имаше доста. Вероятно целият квартал беше със сменено предназначение заради някой архитект, превърнал старите индустриални постройки в жилищни сгради.

Звънна на домофона и изчака.

— Кой е?

— Мила съм. Извинявай, но трябва да говоря с теб и не исках да е по телефона. В Студиото изглеждаше много зает и затова си помислих…

— Качи се. Трети етаж.

Последва кратък електронен сигнал и бравата на входната врата щракна.

Товарният асансьор сега служеше за превоз на хора. За да го задвижи, трябваше да дръпне с ръце плъзгащите врати и да натисне една ръчка. Мила се изкачи бавно между етажите, до третия. На площадката имаше само една врата — открехната за нея.

— Влизай, влизай.

Гласът на Горан се чу откъм вътрешността на апартамента. Мила го последва. Влезе в просторен лофт, където се виждаха няколко стаи. Подът беше с дюшеме, чугунените радиатори обграждаха пиластрите. Голямата запалена камина придаваше на пространството кехлибарен оттенък. Мила хлопна вратата зад себе си, питаше се къде ли е Горан. После го видя да се появява забързан на кухненския праг.

— Секунда само и идвам.

— Не се притеснявай…

Огледа се наоколо. За разлика от винаги нехайния вид на криминолога, къщата му беше много подредена. Нямаше и прашинка, всичко сякаш отразяваше грижите, полагани от този човек, за да има малко хармония в живота на сина му.

След малко го видя да се появява с чаша вода в ръка.

— Съжалявам, появих се толкова ненадейно.

— Няма нищо, обикновено си лягам късно.

После посочи чашата:

— Точно слагах Томи да спи. Няма да се бавя много. Седни, или пък си сипи нещо за пиене, там, в дъното, има барче.

Мила кимна и го видя да тръгва към една от стаите. За да се отпусне малко, отиде и си приготви водка с лед. Докато пиеше на крак пред камината, забеляза криминолога през открехнатата врата на детската стаичка. Седеше на леглото на сина си и му разказваше нещо, докато с едната ръка го галеше по хълбока. В полусянката на стаята, едва-едва осветена от нощната лампа във форма на клоун, под завивките Томи изглеждаше като фигура, очертавана от милувките на баща му.

В тази семейна среда Горан не приличаше на себе си.

Кой знае защо, й дойде наум споменът, когато за пръв път отиде да потърси баща си в службата. Човекът в сако и вратовръзка, който излизаше всяка сутрин от дома им, там се променяше. Превръщаше се в сериозен и строг субект, толкова различен от нейния любим татко. Мила си припомни, че направо се стъписа.

За Горан важеше обратното. Умиляваше се, докато го наблюдаваше как изпълнява бащинските си задължения.

За нея тази двойственост беше нещо непознато, тя имаше само една страна. В нейния живот не съществуваше несъответствие. Никога не преставаше да е полицайка, издирваща изчезнали хора. Защото винаги ги търсеше. В почивните си дни, когато беше в отпуск, докато пазаруваше. Да изучава лицата на непознатите, се беше превърнало в навик.

Както всички други, изчезващите непълнолетни си имат история. Но в даден момент тя прекъсва. Мила отново преминаваше по малките им стъпки, изгубени в мрака. Никога не забравяше лицата им. Можеше да минат години, но винаги щеше да ги разпознае.

„Защото децата са сред нас — мислеше си. Понякога можем да ги открием във възрастните, в които са се превърнали.“

Горан разказваше приказка на сина си. Мила не искаше повече да пречи на тази сцена с погледа си — не беше за нейните очи. Обърна се, но веднага забеляза усмивката на Томи върху една рамкирана снимка. Ако го познаваше, сигурно сега би се почувствала неловко, щеше да изчака още, преди да се качи, с надеждата вече да е в леглото.

Томи представляваше част от живота на Горан, която още не беше готова да опознае.

След малко той дойде и с усмивка обяви:

— Вече заспа!

— Не исках да преча. Но си мислех, че може би е важно.

— Ти вече се извини. Давай сега, кажи ми какво има…

Седна на един от диваните и я покани да се разположи до него. Огънят в камината отразяваше танцуващи сенки по стената.

— Случи се отново: някой ме преследваше.

Криминологът набърчи чело.

— Сигурна ли си?

— Предишният път не, но сега да.

Разказа му случката, като се опита да не пропусне нито една подробност. Колата със загасени фарове, проблясъкът на луната върху каросерията, фактът, че преследвачът беше предпочел да завие назад, след като го разкри.

— Защо някой ще преследва точно теб?

Вече й беше задал този въпрос в ресторанта, когато тя спомена за усещането, че някой е вървял след нея на площадчето пред мотела. Този път Горан питаше по-скоро себе си.

— Не намирам никаква причина — каза, след като помисли малко.

— Изключвам, че в този момент би имало полза, ако сложите някого да ме покрива отзад и да залови преследвача ми.

— Сега е наясно, че ти знаеш. Затова няма да повтори.

Мила кимна.

— Но не съм дошла само заради това.

Горан отново я погледна.

— Открила си нещо?

— Не толкова открих, колкото смятам, че разбрах нещо. Един от фокусите на Алберт.

— Кой от многото?

— Как е успял да отведе детето от въртележката, без никой да се усети.

Очите на Горан блеснаха любопитно.

— Казвай, слушам те…

— Винаги сме предполагали, че похитителят е Алберт. Значи някой мъж. Ами ако става дума за жена?

— Защо мислиш така?

— Вероятно майката на Сабин ме накара да помисля за пръв път по тази хипотеза. Без да я питам, ми каза, че ако е имало и един страничен човек на тази въртележка — тоест не баща — тя е щяла да го забележи. После добави, че майката има нещо като шесто чувство за тези неща. И аз го вярвам.

— Защо?

— Защото полицията е прегледала стотици снимки, направени вечерта, а също и аматьорските филмчета, а заподозрян липсва. Ето защо ние направихме извода, че нашият Алберт има най-обикновен вид… Тогава си казах, че за една жена ще е още по-лесно да изведе детето.

— Според теб има съучастничка…

Идеята явно му харесваше.

— … но липсват факти, подкрепящи подобна теза.

— Знам, и проблемът е точно в това.

Горан стана и започна да обикаля наоколо. Потъркваше занемарената си брада и разсъждаваше.

— Няма да е за пръв път… вече се е случвало в миналото. Например в Глостър, с Фред и Розмари Уест.

Криминологът набързо разказа случая със съпрузите — серийни убийци. Той зидар, тя домакиня. Десет деца. Заедно примамвали и убивали невинни момичета, след като ги принуждавали да участват в техните сексуални забавления, а после ги заравяли в двора на къщата, намираща се на улица „Кромуел“ 25. Под настилката на портика намерила края си също и шестнайсетгодишната дъщеря на двойката, която вероятно посмяла да се опълчи. Още две жертви били открити на други места, показани от Фред. Всичко дванайсет трупа. Но полицията престанала да разкопава в мрачната къща поради страх от срутвания.

В светлината на този показателен пример Горан считаше, че теорията на Мила за наличието на съучастничка на Алберт не е лишена от логика.

— Може би точно тя се грижи за шестото момиче.

Изглеждаше много заинтригуван, но не искаше ентусиазмът да го обземе.

— Не ме разбирай неправилно, твоето предположение е чудесно. Но трябва да го проверим.

— Ще говориш ли с другите?

— Ще го вземем под внимание. Междувременно ще поръчам на някого от нашите да прегледа отново снимките и филмчетата от лунапарка.

— Бих могла да го направя аз.

— Добре.

— Има и още нещо… Питам от любопитство. Търсих отговора сама, но не успях да го намеря.

— За какво става дума?

— В процесите на декомпозиция очите на трупа претърпяват промени, нали?

— Ами обикновено с времето ирисът помътнява…

Горан спря и я загледа, не разбираше накъде бие.

— Защо питаш?

Мила извади от джоба си снимката на Сабин, дадена й от нейната майка в края на посещението. Същата, която беше държала на съседната седалка по време на цялото пътуване, а след претърпяния страх от преследването предизвика в нея това съмнение, докато я гледаше.

Имаше нещо сбъркано.

Горан я взе, погледна я.

— Трупът на момичето, намерен от нас в къщата на Кобаши, имаше сини очи — обърна му внимание Мила. Очите на Сабин обаче са били кафяви.

В таксито Горан не каза нито дума. След като му сподели откритието си, Мила забеляза внезапната промяна в настроението му. После каза нещо, което я порази.

— Живеем редом с хора, за които смятаме, че всичко ни е известно, но всъщност не знаем нищо за тях. — А после добави: — Изигра ни.

Отначало тя помисли, че криминологът говори за Алберт, но не беше така.

Присъства на няколко бързи телефонни разговора — освен с членовете на групата също и с бавачката на Томи.

— Трябва да тръгваме — обяви после, без да й обяснява нищо.

— А синът ти?

— Госпожа Руна ще дойде до двайсет минути, той няма да се събуди.

Извикаха такси.

В този час сградата на федералната полиция още беше осветена. Вътре имаше движение на агенти, които се сменяха. Почти всички бяха заети със случая. Дни наред се извършваха обиски в жилищата на заподозрени лица или на места, посочени по телефона от усърдни граждани, търсеха затвора на шестото момиче.

Като плати на таксиметровия шофьор, Горан се насочи към главния вход, без дори да изчака Мила, тя едва го догонваше. На етажа на Департамента по поведенчески науки вече ги чакаха Роза, Борис и Стърн.

— Какво се е случило? — попита най-възрастният агент.

— Трябва да си изясним нещо. Незабавно трябва да видим Рош.

Главният инспектор го видя да се появява в разгара на едно заседание, проточило се с часове — участваха високите чинове на федералната полиция. Обсъждаха точно случая Алберт.

— Трябва да говорим с теб.

Рош стана от креслото и го посочи на присъстващите:

— Господа, всички вие познавате доктор Гавила, който от години дава своя принос за моя Департамент…

Горан му подшушна на ухото:

— Сега.

Дежурната усмивка по лицето на Рош изчезна.

— Моля да ме извините, но има новини, които изискват присъствието ми на друго място.

Докато събираше листовете от заседателната маса, Рош усети върху себе си погледите на присъстващите. Горан го чакаше две крачки по-назад, останалите се бяха задържали на прага.

— Надявам се наистина да е нещо важно — каза главният инспектор, след като захвърли папката с листовете на бюрото в кабинета си.

Горан изчака всички да влязат в стаята, преди да затвори вратата и да се изправи с каменно лице пред Рош.

— Трупът, намерен в къщата на Кобаши, не е на третото изчезнало момиче.

Тонът и решителността му не оставяха място за опровержение. Главният инспектор седна и сплете пръсти.

— Продължавай…

— Това не е Сабин, а Мелиса — Мила си припомни четвъртото момиче. — На години беше най-голямото от шестте, но недоразвитото му тяло можеше да доведе до заблуда. И имаше сини очи.

— Продължавай, слушам те… — повтори Рош.

— Това може да означава само две неща. Или Алберт е променил своя modus operandi, защото досега намирахме телата по реда на отвличането им, или пък Чанг е сбъркал с анализа на ДНК…

— Смятам, че и двете хипотези са вероятни — заяви убедено Рош.

— Аз обаче мисля, че първата е почти невъзможна… А колкото до втората, сигурен съм, че ти си му наредил да промени резултатите, преди да ги даде на Мила.

Рош поморавя:

— Виж какво, докторе, няма да стоя тук, за да слушам обвиненията ти!

— Къде беше намерено тялото на третото момиче?

— Какво?

Главният инспектор правеше всичко, за да изглежда смаян от това твърдение.

— Очевидно е било намерено, иначе Алберт нямаше да продължи с прогресията, преминавайки на номер четири.

— Трупът е бил в къщата на Кобаши повече от седмица! Може би първо е трябвало да намерим третото момиче, както казваш ти. А може би просто сме намерили първо четвъртото! И после Чанг може да е объркал нещата, знам ли!

Криминологът го погледна в очите.

— Затова след случката в сиропиталището ни даде почивка за двайсет и четири часа. За да не ти се мотаем в краката!

— Горан, писна ми от тези смешни обвинения! Не можеш да докажеш нищо от казаното дотук!

— Това е заради случая „Уилсън Пикет“, нали?

— Случилото се тогава няма нищо общо, уверявам те.

— Напротив, ти вече не ми се доверяваш. И може би донякъде си прав… но ако смяташ, че и това разследване ми се изплъзва от контрол, предпочитам да ми го кажеш открито, без политически игрички. Само го кажи и всички ние ще отстъпим, без да ти създаваме неприятности, като поемем своите отговорности.

Рош не отговори веднага. Държеше сплетените си пръсти под брадичката и се поклащаше на креслото. После започна, напълно спокоен.

— Честно казано, наистина не знам за какво…

— Хайде, кажете му.

Прекъсна го Стърн. Рош го изпепели с поглед.

— Вие не се обаждайте!

Горан се обърна, за да го погледне. После премести поглед към Борис и Роза. Веднага си даде сметка, че всички, освен него и Мила знаеха.

„Ето защо Борис беше толкова уклончив, когато го попитах какво е правил в свободния си ден“ — помисли тя. Припомни си също и леко заплашителния тон на колегата й в разговора с Рош пред къщата на Ивон Грес, когато той отказваше да го изпрати вътре преди специалните части. Заплахата се подразбираше като изнудване.

— Да, инспекторе. Кажете му всичко и да свършим с това — настоя и Роза в подкрепа на Стърн.

— Не може да го държите настрана, не е правилно — добави Борис, кимвайки по посока на криминолога.

Изглежда, искаха да му се извинят, задето са го държали в неведение, и се чувстваха виновни, защото са се подчинили на несправедлива според тях заповед.

Рош остави да минат още няколко мига, след това погледна Горан, после Мила.

— Добре… Но ако излезе и думичка от вас, ще ви съсипя.