Донато Каризи
Шепнещият (28)

27

Чу името си.

Сигурна е, не е сънувала. Точно това я изтръгна от съня, а не страхът, нито внезапното осъзнаване къде се намира, и то кой знае откога.

Ефектът от притъпяващата усещанията дрога изчезна в мига, в който чу името си да прокънтява в търбуха на чудовището. Като някакво ехо, дошло отдалече да я търси. Ето, най-после я намери.

„Тук съм“ — иска й се да извика, но не успява, устата все още е слепнала.

А и сега се чуват шумове. Звуци, които преди липсваха. На какво приличат, на стъпки? Стъпки на тежки обувки. Повече обувки, стъпват заедно. Има хора! Къде? Над нея, около нея. Навсякъде, но въпреки това са далече, прекалено далече. Какво правят там? Дошли са да я търсят? Да, така е. Те са тук заради нея, но не могат да я видят в търбуха на чудовището. Единствената възможност е да я чуят.

„Помощ“ — опитва се да извика.

Гласът е сподавен, похабен от дните на наложената агония, на насилствения, подъл сън, предписван й на воля, най-безразсъдно. Само за да стои мирна, докато чудовището я смила в своя каменен стомах. Докато външният свят лека-полека забравя за нея.

„Но ако те сега са тук, значи още те помнят!“

Мисълта й вдъхва неподозирана сила: не е вярвала, че я притежава. Запас, скътан от нейното тяло в потайно скривалище, за употреба само в критични моменти. Започва да разсъждава.

„Как бих могла да дам знак за присъствието си?“

Лявата ръка е все така бинтована. Краката не помръдват. Дясната е единствената възможност, отвод, който още я държи свързана с живота. Дистанционното още е на дланта й, свързано единствено с онова безумно анимационно филмче, което вече й съсипа мозъка. Насочва го към екрана. Звукът е нормален, но вероятно тоже да бъде усилен. Опитва, но не намира точния бутон. Може би защото всичките изпълняват една функция. Шутовете отгоре продължават. Чува се женски глас. Но с нея има и мъж. Даже двама.

„Трябва да ги извикам! Трябва да разберат, че съм наблизо, иначе ще умра тук долу!“

За пръв път е наясно с възможността да умре. Досега винаги е избягвала да мисли за това. Може би като заклинание. Може би защото едно дете не трябва да мисли за смъртта, но сега си дава сметка, че никой няма да дойде и да я спаси, такава е нейната съдба.

Абсурдно е, че сега някой я лекува, но ще сложи край на краткото й съществуване. Бинтовал е ръката, влива й лекарства през системата. Грижи се старателно за нея. Защо го прави, щом като накрая все пак ще я убие? Въпросът не я облекчава. Има само една причина, за да я държи жива тук долу. Подозира, че ще й причини още много страдания.

Може би това е последната възможност да излезе оттук, да се върне у дома и отново да види любимите си хора. Мама, татко, дядо и даже Худини. Заклева се, че ще обича също и онзи проклет котарак, нека само свърши ужасът тук.

Повдига ръка и започва да удря силно с дистанционното по стоманения ръб на леглото. Звукът, който успява да произведе, е дразнещ също и за нея, но е освобождаващ. По-силно, все по-силно. Докато усеща, че пластмасовото устройство започва да се чупи. Не я интересува. Металическите удари звучат все по-яростно. От гърлото и се изтръгва продран вик.

„Тук съм!“

Дистанционното се откъсва от дланта й, принудена е да спре. Но усеща нещо отгоре. Може да е за добро, или пък не. Станало е тихо. Вероятно са разбрали за нея и сега се ослушват. Така е, едва ли са си тръгнали! Тогава започва да удря отново, нищо че дясната и ръка е зле. Болката минава през раменете и обзема и лявата. Това само я отчайва още повече, защото, ако никой не я чуе, след това ще си изпати, сигурна е в това. Някой ще й отмъсти. Ще я накара да си плати.

Студени сълзи се стичат по бузите. Но шумовете отново се чуват и тя възвръща куража си.

Една сянка се отлепва от скалната стена и идва към нея.

Вижда я, но продължава. Когато сянката е достатъчно близо, може да забележи нежните ръце, синята рокличка, кестенявата коса, падаща свободно върху раменете.

Сянката се обръща към нея с момичешки, глас.

— Сега престани, ще ни чуят — казва.

После слага ръка върху нейната. Допирът е достатъчен, за да я спре.

— Моля те! — добавя после.

И нейната молба е толкова покъртителна, че я убеждава, не започва отново. Не разбира причината, поради която това момиче иска от нея нещо толкова нелепо, като това да останат тук вътре. И все пак се подчинява. Не знае дали да се разплаче заради неуспешния опит, или да е щастлива заради откритието, че не е сама. Толкова е благодарна, че първото човешко присъствие тук е момиче като нея, че не желае да го разочарова. Затова даже забравя, че иска да излезе навън.

Шумовете и звуците отгоре са изчезнали. Този път тишината е окончателна.

Момичето измъква ръката си от нейната.

— Остани… — моли я сега тя.

— Не се притеснявай, пак ще се видим…

И се отдалечава, връща се в мрака. А тя губи кураж и се осланя само на това дребно и незначително обещание, за да продължи да се надява.