Донато Каризи
Шепнещият (27)

26

Когато пристигна там, установи, че не всички са влезли. До фургона Сара Роза нахлузваше еднократни калцуни и престилка. Мила си отбеляза наум, че напоследък тя се държеше по-добре с нея. Стоеше настрана, почти винаги вглъбена в нещо друго. Вероятно заради семейните си проблеми.

Роза я забеляза.

— По дяволите! Нищо не изпускаш, а?

„Да не си го бях помисляла“… — каза си Мила.

Не обърна внимание и тръгна към фургона за престилка, но Роза застана на стъпалата и й препречи пътя.

— Ей, говоря на теб!

— Какво искаш?

— Харесва ти да се правиш на много важна, нали?

Стоеше на няколко сантиметра от нея. Отдолу Мила усещаше дъха й: на цигари, дъвка и кафе. Искаше й се да я избута или поне да я нахока, но после си припомни думите на Горан за раздялата със съпруга и за хранителните проблеми на дъщерята, предпочете да го отложи.

— Роза, защо се държиш така с мен? Аз само си върша работата.

— Тогава трябваше да си намерила шестото момиче досега, не ти ли се струва?

— Ще я намеря.

— Знаеш ли, не мисля, че ще останеш дълго в нашата група. Засега си ги спечелила, но рано или късно ще разберат, че можем да минем и без теб.

Роза се отстрани, но Мила остана на мястото си.

— Ако ме мразиш толкова, защо след сиропиталището, когато Рош е искал да ме отпрати, ти също си гласувала да остана?

Жената се обърна към нея с развеселен поглед.

— Кой ти каза?

— Доктор Гавила.

Роза се засмя и наклони глава.

— Виж, скъпа, точно заради тези неща няма да изтраеш дълго. Защото, ако ти е споделил нещо доверително, а ти ми го казваш сега, значи го предаваш. И между другото, той те е излъгал… Защото аз гласувах против.

Остави я там втрещена и се отправи към къщата с уверена крачка. Мила я проследи с поглед, смаяна от последните й думи. После влезе във фургона, за да се преоблече.

Креп им гарантира, че това ще е неговата „Сикстинска капела“. Сравнението със стаята на втория етаж в къщата на Ивон Грес не изглеждаше толкова дръзко.

В наши дни шедьовърът на Микеланджело беше подложен на основна реставрация, която възвърна на фреските оригиналното им великолепие, като ги освободи от гъстия слой прах, пушек и туткал, натрупал се през вековете заради използването на свещи и мангали. Експертите започнали своята работа от едно малко квадратче — почти колкото марка — за да се ориентират какво се крие отдолу. Изненадата им била огромна: дебелият слой сажди скривал удивителни цветове, надхвърлящи техните представи.

Така и Креп започна от една обикновена капка кръв — онази, открита от Мила с помощта на кучето, — за да реализира своя шедьовър.

— В канализацията на къщата липсваше органичен материал — каза експертът от научно-техническата лаборатория. — Но тръбите бяха разядени и имаше следи от солна киселина. Предполагаме, че Фелдхер си е послужил с нея, за да разтвори останките и да се освободи по-лесно от тях. Киселината е много ефикасна също и за костните тъкани.

Мила хвана само последната част на фразата, докато се изкачваше към площадката на втория етаж. Креп стоеше в центъра на коридора, а пред него бяха Горан, Борис и Стърн, отзад стоеше Роза, облегната на стената.

— Затова единствената улика, за да припишем клането на Фелдхер, е онова петънце кръв.

— Анализира ли го вече?

— Чанг твърди, че има деветдесет процента вероятност да принадлежи на момчето.

Горан се обърна да погледне Мила, а после каза на Креп:

— Добре, всички са вече тук. Можем да започваме…

Досега я бяха чакали. Би трябвало да се чувства поласкана, но още не можеше да преглътне думите на Сара Роза. На кого да вярва? На тази истеричка, която я тормозеше от самото начало, или на Горан?

Преди да ги вкара в стаята, Креп ги предупреди:

— Можем да останем вътре не повече от петнайсет минути, затова, ако имате въпроси, питайте сега.

Мълчаха.

— Добре, да влизаме.

Стаята беше затворена с двойна стъклена врата, а по средата имаше малък проход, който позволяваше да се влиза само поединично, с цел да се запази микроклиматът вътре. Преди да влязат, един сътрудник на Креп измери температурата на всеки с инфрачервен термометър, подобен на онези, които обикновено използват за децата. После вкара данните в компютър, свързан с овлажнителите на въздуха в стаята, които щяха да коригират функциите си, за да поддържат постоянна температурата на мястото.

Креп влезе последен в стаята и обясни причината за тези мерки.

— Боята, използвана от Фелдхер за стените се оказа основният проблем. Не можеше да бъде премахната с обикновен разтворител, без да изчезне и онова под нея.

— Тогава как успя? — попита Горан.

— Изследвахме я и се оказа, че става дума за водоразтворима боя, в която като колаген се използва мазнина с растителен произход. Достатъчно беше да вкараме във въздуха разтвор от рафиниран спирт и да изчакаме няколко часа, за да разтворим мазнините. На практика намалихме дебелината на слоя боя по стените. Ако отдолу има кръв, луминалът е в състояние да я извади на показ…

3-аминофталидразид, известен повече като луминал.

Веществото, на което се базира голяма част от техниката на модерните полицейски лаборатории. Основава се на катализиращото действие на хематина, съдържащ се в хемоглобина. Като реагира с тази съставка на кръвта, луминалът фосфоресцира в характерно синьо, видимо само на тъмно. За да е ефикасен обаче, продуктът първо бива комбиниран с окисляващ агент, обикновено това е водородният пероксид, а после изпарен във въздуха като воден разтвор.

Луминалът има само един недостатък: продължителността на флуоресценцията е около трийсет секунди. Което на практика прави теста неповторяем.

Затова няколко фотоапарата с лента за дълга експозиция щяха да документират всеки резултат, преди да изчезне завинаги.

Креп раздаде снабдени със специални филтри маски и защитни очила, защото имаше опасения, че луминалът може да е канцерогенен — макар това още да не беше доказано.

После се обърна към Гавила:

— Когато кажете…

— Да започваме!

С уоки-токито Креп даде заповед на своите, намиращи се отвън.

Първо изгаснаха всички светлини.

Усещането не беше приятно за Мила. В клаустрофобичната тъмнина успяваше да разпознае само накъсаното си дишане, през филтъра на маската то звучеше като приглушен хрип. Наслояваше се върху дълбокото механично свистене на овлажнителите, които изпомпваха неспирно техните пари в стаята.

Опита се да запази спокойствие, въпреки че безпокойството в гърдите й се надигаше и с нетърпение очакваше експериментът да свърши.

След малко шумът се промени. Отворите започнаха да вкарват във въздуха химическия разтвор, който трябваше да направи видима кръвта по стените. След малко лекото свистене на новата субстанция бе придружено от слаба синкава светлина, която се появи около тях. Изглеждаше като филтрирана от морските дълбини слънчева светлина.

Отначало Мила помисли, че това е само оптичен ефект, нещо като мираж, създаден от нейното съзнание в отговор на усещането за хипервентилация. Но когато ефектът се разшири, тя си даде сметка, че отново вижда колегите си. Сякаш някой беше светнал отново лампите, замествайки студената луминесцентна светлина с тази нова индигова тоналност. Попита се как е възможно, но после стигна до отговора.

По стените имаше толкова много кръв, че ефектът от луминала ги осветяваше всичките.

Пръските се бяха разнесли в различни посоки, но изглежда началото им водеше от центъра на стаята. Като че ли там в средата е имало нещо като жертвен олтар. Таванът напомняше осеян със звезди покров. Великолепието на изображението беше нарушавано само от мисълта за причината, довела до тази оптична илюзия.

Фелдхер вероятно е използвал моторна резачка, за да превърне телата в куп мляно месо, в каша, лесна за изхвърляне в тоалетната чиния.

Мила забеляза, че и другите са вцепенени като нея. Оглеждаха се наоколо като роботи, докато прецизните фотоапарати, разположени по периметъра, продължаваха да снимат, неумолими и немилостиви. Бяха изминали само петнайсет секунди и луминалът продължаваше да разкрива нови петна, все по-скрити.

Втренчиха се в този ужас.

После Борис вдигна ръка и посочи на присъстващите онова, което постепенно изникваше на една от стените.

— Гледайте…

И те видяха.

На това място луминалът не успяваше да подейства, не открояваше нищо и тази част оставаше бяла. Ограждаха я сините петна и образуваха контур. Както се пръска боя със спрей върху предмет, опрян в стената и после отзад остава следа. Като фигура, очертана на мазилката. Като негатив на фотография.

Всеки от тях помисли, че следата смътно напомня човешка сянка.

Докато Фелдхер е вилнеел върху телата на Ивон и нейните деца със смразяваща жестокост, в един от ъглите на стаята някой невъзмутимо е наблюдавал зрелището.