Донато Каризи
Шепнещият (25)

24

Фелдхер ги очакваше.

Паразитът се беше барикадирал в своя пашкул, най-отгоре на купчината отпадъци.

Имаше всякакви оръжия, насъбрани от месеци в очакване на това разчистване на сметките. В действителност, не полагаше много усилия да се прикрива. Добре знаеше, че рано или късно някой ще дойде да му потърси сметка.

Мила пристигна с останалите от групата, след Специалните части, които обградиха мястото.

От височината на своята позиция Фелдхер можеше да контролира пътищата, водещи към бившето сметище. Освен това беше отсякъл дърветата, пречещи на добрата видимост. Все пак не откри огън веднага. Почака да се разгърнат, за да започне да стреля.

Първо взе на прицел своето куче Кох. Ръждивият мелез се въртеше около железните отпадъци. Уби го с един-единствен изстрел в главата. Искаше да покаже на онези мъже там, че играта е сериозна. А може би да спести на кучето още по-лош край, помисли си Мила.

Прикрита зад една от бронираните машини, тя наблюдаваше ставащото. Колко ли време беше минало от деня, когато стъпи тук за пръв път заедно с Борис? Дойдоха, за да питат Фелдхер за сиропиталището, в което беше израснал, а той е криел доста по-страшна тайна от онази на Роналд Дермис.

Излъга ги за много неща.

Когато Борис го попита дали е бил в затвора, той отговори положително. Но не беше истина. Затова не откриха съвпадение с отпечатъците, оставени в къщата на Ивон Грес. Тази лъжа му послужи, за да се убеди, че двамата агенти не знаят нищо за него. А Борис не се усети, защото обикновено никой не лъже, за да си създаде негативен образ.

Фелдхер го беше направил. Лукав е, помисли си Мила. Беше ги претеглил, а после си поигра с тях, сигурен, че нямат нищо под ръка, за да го свържат с къщата на Ивон. Ако се бе усъмнил и най-малко, вероятно нямаше да излязат живи от дома му.

Впоследствие тя се заблуди в нощта, когато погребваха Роналд. Повярва, че присъствието му е жест на състрадание, докато Фелдхер само ги е проверявал.

— Боклуци такива, елате да ме хванете!

Няколко откоса от автомат раздраха въздуха, част от куршумите попаднаха в бронираните коли, други изсвириха по железата.

— Копелета! Няма да ви се дам жив!

Никой не отговаряше, никой не влизаше във връзка с него. Мила се огледа наоколо: нямаше преговарящ с мегафон, който да го увещава да остави оръжието, Фелдхер вече беше подписал смъртната си присъда. Никой от обградилите го хора не даваше и пет пари за живота му.

Само чакаха един грешен ход, за да го изтрият от лицето на земята.

Двойка снайперисти бяха на позиция, готови да стрелят, щом се подаде малко повече. За момента го оставяха да даде изблик на гнева си. Така имаше по-голяма вероятност да сгреши.

— Тя беше моя, нещастници! Моя! Само й дадох това, което искаше!

Предизвикваше ги. Ако се съдеше по изражението на лицата им, успяваше.

— Трябва да го заловим жив — каза Горан по някое време.

— Само така ще можем да разкрием връзката между него и Алберт.

— Едва ли онези от Специалните части мислят същото — каза Стърн.

— Тогава трябва да говорим с Рош: нека натовари някого да преговаря.

— Фелдхер няма да се предаде: вече е предвидил всичко, включително края си — отбеляза Сара Роза. — Ще го направи колкото се може по-театрално.

И не грешеше. Пристигналите на мястото сапьори откриха промени в терена около къщата.

— Противопехотни мини — обяви един от тях, когато дойде да се присъедини към другите.

— При всичките гадости там наоколо, може да стане страшно.

Допитаха се до геолог и той потвърди, че образувалото хълм сметище може да съдържа във вътрешността си ями от метан, образували се при разпадането на отпадъците.

— Трябва незабавно да се отдалечите: един пожар може да опустоши всичко.

Горан настояваше пред главния инспектор все пак да влязат във връзка с Фелдхер. Накрая Рош му отпусна половин час.

Криминологът мислеше да опита по телефона, но Мила си спомни, че когато преди време го набраха, се чу гласово съобщение на оператора. Телефонната компания успя да възстанови линията за седем минути. Оставаха двайсет и три, за да убедят човека да се предаде. Но когато телефонът в къщата звънна, Фелдхер започна да стреля по тях.

Горан не се предаде. Снабди се с мегафон и застана зад най-близката до къщата бронирана машина.

— Фелдхер, аз съм доктор Горан Гавила!

— Да ти го начукам! — и последва изстрел.

— Вместо това ме чуй: ненавиждам те, както те ненавиждат всички около мен в момента.

Мила се досети, че Горан не иска да мами Фелдхер, като му внушава неверни неща, защото нямаше да послужи. Човекът вече беше решил съдбата си. Затова криминологът веднага свали картите на масата.

— Лайно такова, не искам да те слушам!

Още един изстрел, този път на сантиметри от мястото, където се намираше Горан. Дори заслонен, той потрепна.

— И все пак ще го направиш, защото е в твоя изгода да чуеш какво ще ти кажа!

Какво ли можеше да му предложи, след като бяха стигнали дотук? Мила не схващаше смисъла в стратегията на Горан.

— Ти ни трябваш, Фелдхер, защото вероятно познаваш човека, който държи в плен шестото момиче. Ние го наричаме Алберт, но аз съм сигурен, че ти знаеш истинското му име.

— Не ми пука за нищо!

— Не е така, защото в момента тази информация струва скъпо!

Наградата.

Ето каква беше играта на Горан! Десетте милиона предложени от фондация „Рокфорд“ на всеки, който даде полезни сведения за спасяването на шестото момиче.

Някой би се запитал каква полза може да извлече от тази сума готов за доживотен затвор човек. Мила се досети. Криминологът искаше в съзнанието на Фелдхер да проблесне мисълта, че може да „изиграе системата“ и да се отърве. А тя го беше преследвала цял живот, за да го направи такъв, какъвто е. Жалък, пропаднал тип. Но с тези пари би могъл да плати на някой известен адвокат, а той да му издейства невменяемост: процесуална опция, обикновено пазена за богатите подсъдими, защото е трудно да бъде доказана и поддържана без съответните финансови средства. Фелдхер можеше да се надява на по-лека присъда — може би само двайсетина години, — и то изтърпяна не в затвора, а сред пациентите на някоя затворническа болница. А веднъж излязъл, щеше да се наслаждава на останалата част от богатството си. Като свободен човек.

Горан улучи в десетката. Защото Фелдхер винаги бе мечтал да е нещо повече. Затова и беше влязъл в къщата на Ивон Грес. За да изпита поне веднъж какво е да живееш като привилегирован: на място за богаташи, с красива жена, красиви деца, красиви неща.

Сега имаше възможност за двоен удар — да прибере тези пари и да мине между капките.

Щеше да излезе сам от тази къща, дефилирайки усмихнат пред погледа на повече от сто агенти, които го искаха мъртъв. Но преди всичко щеше да излезе като богат човек. В известен смисъл даже като герой.

Фелдхер не изрече никаква обида и не изстреля няколко куршума в отговор. Явно размисляше.

Криминологът използва затишието, за да подхрани още повече надеждите му.

— Никой не може да ти отнеме спечеленото. И не ми харесва да го добавя, но много хора ще трябва да ти благодарят. Затова сега свали оръжието, излез навън и се остави да те арестуват…

„Още веднъж зло с добри намерения“ — помисли си Мила. Горан използваше същата техника като Алберт.

Минаха няколко секунди, които й се сториха безкрайни, но знаеше, че колкото повече изтичат, толкова по-голяма вероятност имаше планът да успее. Иззад бронираната машина видя човек от Специалните части, който протягаше прът с монтирано огледалце, за да установи позицията на Фелдхер в къщата.

След малко го забеляза в отражението.

Оттук се виждаха само рамото и тилът му. Носеше маскировъчно яке и ловджийска шапка. После зърна за миг и профила му, с наболата брада.

Стана за частица от секундата, Фелдхер вдигна оръжието, може би за да стреля, може би за да се предаде.

Над главите им се чу приглушено свистене.

Преди Мила да си даде сметка за случващото се, първият куршум вече беше улучил Фелдхер в шията. После дойде и вторият, от друга посока.

— Не! — изкрещя Горан. — Спрете, не стреляйте!

Мила видя снайперистите на Специалните части да излизат от укритията си с насочени, оръжия.

От двете дупки по шията на Фелдхер бликаха струи кръв в ритъма на сънната артерия. Човекът изпълзя малко напред със зинала уста. Понечи да затвори раните с едната ръка, докато с другата се опитваше да вдигне оръжието, за да отговори на огъня.

Без да мисли за опасността, Горан излезе на открито, в отчаян опит да спре времето.

В този момент трети, по-точен от другите изстрел улучи целта в тила.

Паразитът беше довършен.