Донато Каризи
Шепнещият (22)

21

Семейство Кобаши — баща, майка и две деца: момче на петнайсет и момиче на дванайсет — живееше в престижния комплекс „Капо Алто“. Шейсет хектара потънали в зеленина, с басейн, манеж, игрище за голф и клубно помещение, запазени за собствениците на четиридесетте вили в него. Убежище за едрата буржоазия, представена предимно от лекари специалисти, архитекти и адвокати.

Благоразумно прикрита с жив плет двуметрова стена разделяше този рай за избраници от останалия свят. Имаше денонощна охрана. Електронните очи на седемдесет камери наблюдаваха целия периметър, а частна полиция гарантираше сигурността на живущите.

Кобаши беше зъболекар. Висок доход, „Мазерати“ и „Мерцедес“, паркирани в гаража, втора къща в планината, платноходка и завидна колекция от вина в избата. Жена му се занимаваше с възпитанието на децата и обзавеждането на къщата с уникални и изключително скъпи предмети.

Докато Горан и Мила пътуваха към вилата, Стърн ги осведомяваше.

— Били са в тропиците за три седмици, върнали се вчера вечерта. Причината за ваканцията е била точно историята с отвлечените момичета. Дъщерята е приблизително на тяхната възраст, затова решили да дадат отпуск на прислугата и да сменят обстановката за известно време.

— Сега къде са?

— На хотел. За по-сигурно ги охраняваме. Съпругата имаше нужда от две таблетки валиум. Малко е да се каже, че са потресени.

Последните думи послужиха да ги подготвят за онова, което щяха да видят след малко.

Къщата вече не беше къща. Сега представляваше „ново място за разследване“. Отвсякъде я ограждаше лента, за да държи на разстояние съседите: те се тълпяха, за да разберат какво се е случило.

— Ако не друго, то поне пресата няма как да дойде дотук — отбеляза Горан.

Тръгнаха по ливадата, разделяща вилата от пътя. Градината беше добре поддържана, великолепни зимни растения красяха лехите, където през лятото госпожа Кобаши сигурно лично отглеждаше своите рози като за изложба.

Един полицай стоеше на вратата и пропускаше само упълномощените лица. Тук бяха както Креп, така и Чанг, съответните им експерти вече действаха. Малко преди Мила и Горан да прекрачат прага, отвътре излезе главният инспектор Рош.

— Не можете да си представите… — изрече с пребледняло лице, като държеше кърпичка пред устата си. — Тази история взема все по-ужасен обрат. Толкова ми се иска да сложим край на това кощунство… Господи, те са само деца!

Избликът на Рош изглеждаше истински.

— И като че ли това не стига, ами живущите са се оплакали от нашето присъствие и упражняват натиск чрез познатите им политици да си тръгваме възможно най-скоро! Давате ли си сметка? Сега трябва да се обадя на някакъв сенатор и да го уверя, че ще приключим бързо!

Мила обходи с поглед навалицата от живущи, струпана пред вилата. Това беше техният частен едем и те ги възприемаха като нашественици.

Но в един кът от рая неочаквано се беше отворил проход към ада.

Стърн й подаде бурканчето с камфоровата паста, за да се намаже под ноздрите. Мила извърши ритуала по представянето пред смъртта, като си сложи еднократни калцуни и латексови ръкавици. Полицаят на вратата се отмести, за да минат.

На входа още стояха куфарите от ваканцията и пликчетата със сувенири. Самолетът, върнал семейство Кобаши от слънцето на тропиците в този леден февруари, беше кацнал около десет вечерта. После бързо към къщи, при старите навици и комфорта на това място, което за тях повече нямаше да бъде същото. Прислугата е щяла да дойде чак на другата сутрин, така че те първи влезли в къщата.

Миризмата отравяше въздуха.

— Още с отварянето на вратата Кобаши са усетили това — каза веднага Горан.

„Миг или два са се питали какво ли е — помисли Мила. — После са светнали лампата…“

В просторния салон експертите от научно-техническата лаборатория и групата на съдебния лекар се движеха координирано, сякаш ръководени от загадъчен и невидим хореограф. Скъпият мрамор на пода отразяваше неумолимо светлината от халогенните лампи. В обзавеждането се редуваха мебели с модерен дизайн и такива с антикварна стойност. Три кожени дивана в пепеляв цвят ограничаваха останалите страни на квадрата, поставени пред огромна камина от червен камък.

На средния диван седеше трупът на момичето.

Очите ту бяха отворени — пъстро сини. И ги гледаше.

Този втренчен поглед представляваше последното човешко подобие в унищоженото лице. Разложителните процеси вече бяха в напреднал стадий. Липсата на лявата ръка накланяше позата. Като че всеки момент тялото щеше да се хлъзне на една страна, но оставаше седнало.

Носеше рокля на сини цветя. Шевът и кройката разкриваха домашната изработка, вероятно бе ушита по мярка. Мила забеляза също и плетените на една кука бели чорапи и атлазеното коланче, стегнато на корема с копче от седеф.

Беше облечена като кукла. Една счупена кукла.

Не успя да гледа в нея повече от няколко секунди. Наведе поглед надолу и тогава забеляза изтъкания като дамаска килим между диваните, с изобразени персийски рози и многоцветни вълни. Стори й се, че тези фигури се движат. После погледна по-добре.

Килимът беше напълно покрит от дребни насекоми, които гъмжаха и се трупаха едни върху други.

Мила инстинктивно вдигна ръка към раната на ръката и стисна. Всеки около нея би помислил, че я наболява, но беше обратното.

Както обикновено, тя търсеше подкрепа в страданието.

Болката не продължи дълго, но й възвърна силите: сега можеше да е прилежен свидетел на това отвратително представление. Когато се насити на пронизващото усещане, престана да стиска. Чу доктор Чанг да казва на Горан:

— Това са ларви на Sarcophaga carnaria. Ако са на горещо, биологичният им цикъл е доста бърз. И са ненаситни.

Мила знаеше на какво се позовава лекарят, защото често се случваше, докато издирва някого, случаят да завърши с откриването на трупа. Често пъти беше необходимо да се пристъпи не само към печалната процедура по разпознаването, но и към по-прозаичното датиране на останките. В последващите фази след смъртта участват различни насекоми, най-вече когато останките са на открито. Така наречената „трупна фауна“ се разделя на осем вида. Всеки от тях се явява на различен етап от промяната, която органичният материал претърпява след смъртта. Затова според вида насекоми, които са влезли в действие, е възможно да се стигне до момента на смъртта.

Sarcophaga carnaria беше една живораждаща муха и трябваше да е част от втория вид, защото Мила чу патологът да казва, че трупът вероятно се намира тук поне от седмица.

— Алберт е имал достатъчно време да действа, докато собствениците са били навън.

— Но има нещо, което не мога да си обясня… — добави Чанг. — Как това копеле е успяло да пренесе тук тялото при седемдесет камери за видеонаблюдение и трийсетина частни охранители, обикалящи района денонощно?