Донато Каризи
Шепнещият (21)

20

Военна болница в Р.

16-и февруари

Да говорят каквото си искат, остави ги! Ти си една смела полицайка, ясно ли е?

Сержант Морексу беше призовал целия си свободолюбив дух, за да изрази своята солидарност. Досега не беше се обръщал към нея с този покъртителен тон. Почти бащински. Но Мила усещаше, че не заслужава тази защита. Неочакваното обаждане на началника дойде веднага след като новината за нейната нощна екскурзия в сиропиталището се разчу. Знаеше, че ще й лепнат смъртта на Роналд Дермис въпреки законната самоотбрана.

Лежеше в една военна болница. Не избраха цивилна структура, защото Рош мъдро реши да я отърве от любопитството на медиите. Затова самичка заемаше цяла стая. А когато попита защо няма други болни, отговориха стегнато, че комплексът е замислен за прием на заразени при евентуална бактериологична атака.

Оправяха леглата всяка седмица, перяха и гладеха чаршафите. Лекарствата с изтичащ срок на годност в аптеката биваха незабавно заменяни. И всичкото това разхищение на ресурси само за евентуалната възможност някой да освободи вирус или генетично модифицирана бактерия, след които и без това нямаше да има оцелели.

„Нищо по-глупаво“ — помисли си Мила.

Един любезен хирург заши раната на ръката й с четиресетина шева, а когато дойде на визитация, дори не намекна за другите белези. Ограничи се да каже:

— Не можеше да попаднете на по-добро място за една огнестрелна рана.

— Какво общо имат вирусите и бактериите с куршумите? — попита го предизвикателно тя.

Той само се засмя.

Друг доктор я прегледа на два пъти, измери кръвното и температурата. Последиците от силното приспивателно на отец Тимъти отшумяха сами след няколко часа. Един диуретик свърши останалото.

Мила имаше много време за размисъл.

Не преставаше да разсъждава за шестото момиче. То нямаше цяла болница на разположение. Силно се надяваше Алберт да я държи постоянно под въздействието на седативи. Специалистите, извикани от Рош, за да се произнесат по вероятностите за оцеляване, бяха изразили песимизма си, като вземаха под внимание не само опасното физическо осакатяване, но също и понесения шок, както и стреса, на който е подложена.

„Сигурно дори не е разбрала, че вече е без една ръка“ — предположи Мила. Това често се случваше на хората, претърпели ампутация. Знаеше за някои ранени във войните, които, въпреки загубата на крайник, още имат известна чувствителност в тази част на тялото, долавят движение вместо болка, а понякога дори изпитват гъдел. Лекарите го наричат „фантомно усещане за крайник“.

Тези мисли я тревожеха безкрайно, добавяше се потискащата тишина в стаята. Може би за пръв път след толкова години пожела да има компания. Преди обаждането на Морексу не се появи никой. Нито Горан, нито Борис или Стърн, та какво остава за Роза. Това можеше да означава само едно — бяха в процес на решение дали да я оставят в групата, или не. Дори последната дума все пак да имаше Рош.

Ядосваше се на своята наивност. Може би наистина заслужаваше тяхното недоверие. Единствената утешителна мисъл беше твърдото убеждение на Горан, че Роналд Дермис не може да е Алберт. В противен случай за нея нямаше никаква надежда.

Изолирана на това място, не знаеше нищо за напредъка на разследването. Попита за новини сестрата, която й донесе закуската, и след малко тя се появи с вестник.

До шеста страница не се говореше за нищо друго. Малкото изтекли новини бяха предложени в различни версии и надути прекомерно. Хората бяха лакоми за подробности. След като излезе наяве съществуването на шестото момиче, в страната се пробуди чувството за солидарност, което тласкаше всички да извършват немислими дотогава постъпки — като организиране на молитвени бдения или групи за подкрепа. Беше издигната инициативата „една свещ за всеки прозорец“. Тези пламъчета трябваше да олицетворяват надеждата за „чудо“ и щяха да бъдат изгасени само след завръщането вкъщи на шестото момиче. Благодарение на тази трагедия хора, свикнали да се пренебрегват помежду си дял живот, изпробваха едно ново изживяване: човешкия контакт. Повече не трябваше да се измъчват да търсят претексти, за да влязат във връзка един с друг. Защото сега осъзнаваха, че имат нещо общо: състраданието към това създание. Това им помагаше да общуват. Правеха го навсякъде. В супермаркета, в бара, на работното място, в метрото. По всички телевизионни канали не се говореше за друго.

Но сред всичките инициативи най-вече една предизвика сензация, поставяйки в неудобно положение също и разследващите.

Наградата.

Десет милиона за всеки, който предостави полезни за спасяването на шестото момиче сведения. Огромна сума, отприщила веднага яростни полемики. Някой поддържаше тезата, че тя ще опетни спонтанността от проявите на солидарност. Друг намираше идеята за правилна, защото най-накрая щеше да размърда нещата, тъй като отвъд добронамерената фасада още властваше егоизмът, а той можеше да бъде накърнен с обещанието за някаква облага.

Така, без да се усети, страната се оказа отново разделена.

Предложението за наградата идваше от фондация „Рокфорд“. Когато Мила попита сестрата кой се крие зад тази благотворителна организация, жената облещи очи от удивление.

— Всички знаят кой е Джоузеф Б. Рокфорд.

По тази реакция Мила разбра колко много се е откъснала от реалния свят, погълната от издирването на изчезнали деца.

— Съжалявам, аз не — отговори. И помисли колко абсурдна е ситуацията, когато съдбата на един магнат се преплита фатално с онази на непознато дете: две човешки същества, които допреди няколко дни са имали напълно различно, далечно битие, и вероятно щяха да продължат по този начин до края на дните си, ако Алберт не беше се погрижил да ги приобщи.

Заспа с тези мисли и най-накрая можа да се наслади на сън без сънища, който изчисти съзнанието й от утайката на онези ужасни дни. Когато се събуди с възстановени сили, не беше сама.

Гавила седеше до леглото й.

Мила се надигна, като се питаше откога ли е тук. Той я успокои:

— Предпочетох да изчакам, вместо да те събудя. Изглеждаше толкова спокойна. Зле ли постъпих?

— Не — излъга тя. Но се чувстваше изненадана в момент, когато е била беззащитна, и преди той да усети смущението й, побърза да смени темата: — Искат да ме държат тук под наблюдение, но аз им казах, че излизам днес следобед.

Горан погледна часовника си:

— Тогава трябва да побързаш, сега е почти вечер.

Мила се удиви, че е спала толкова много.

— Някакви новини?

— Идвам от дълго съвещание при главния инспектор Рош.

„Ето защо е дошъл. Искал е да ми съобщи лично, че вече съм вън от играта“ — си каза. Само че грешеше.

— Намерихме отец Ролф.

Мила усети присвиване в стомаха, представи си най-лошото.

— Починал е преди около година от естествена смърт.

— Къде го е погребал?

От този въпрос Горан разбра, че Мила вече е схванала всичко.

— Зад църквата. Имаше и други гробове със скелети на животни.

— Отец Ролф го е обуздавал.

— Както изглежда, точно това се е случило. Роналд е страдал от гранично личностно разстройство. Бил е потенциален сериен убиец и свещеникът го е разбрал. В тези случаи убиването на животни е нещо типично. Винаги се започва така: когато субектът вече не успява да изпитва удовлетворение, измества вниманието си върху себеподобните. Рано или късно Роналд е щял да премине към убийствата на хора, защото този опит е бил част от емоционалния му багаж още като дете.

— Но сега го спряхме.

Горан поклати глава отрицателно.

— В действителност, спрял го е Алберт.

Парадоксално, но истина.

— Но Рош не би признал такова нещо, по-скоро ще предпочете да го тресне инфаркт!

Мила помисли, че с тези приказки Горан само се опитва да отложи новината за изключването й от случая. Реши да премине към главното.

— Вече не участвам, нали?

Той погледна учудено:

— Защо казваш това?

— Защото направих глупост.

— Всички правим.

— Причиних смъртта на Роналд Дермис, така никога няма да узнаем откъде Алберт е разбрал за неговата история…

— Преди всичко, мисля, че Роналд е слагал в сметката собствената си смърт: искал е да сложи край на колебанието, което го е измъчвало от години. Отец Ролф го е превърнал във фалшив свещеник: убедил го е, че би могъл да живее като човек, отдаден на Бога и ближния си, но той не е можел да обича ближния си, искал е да го убива за собствено удоволствие.

— А откъде Алберт е научил?

Горан помръкна.

— Сигурно е познавал Роналд в определен етап от живота му. Няма друго обяснение. Стигнал е до заключението на отец Ролф. Разбрал го е, защото той и Роналд си приличат. Срещнали са се и са се разпознали.

Мила въздъхна дълбоко, мислеше си за съдбата. Само двама души са разбирали Роналд Дермис приживе. Един свещеник, за когото най-доброто решение е било да го скрие от света. И един себеподобен, който вероятно му е разкрил неговата истинска природа.

— Щяла си да бъдеш втората…

Думите на Горан я върнаха в разговора.

— Какво?

— Ако не беше го спряла, Роналд щеше да те убие, както е направил с Били Мур преди много години.

На това място извади от вътрешния джоб на сакото си един плик и й го подаде.

— Мислех си, че имаш право да ги видиш…

Мила взе плика и го отвори. Снимките, направени от Роналд, докато я е преследвал в сиропиталището. В ъгъла на една от тях се виждаше Мила. Свита под масата, с изпълнени от ужас очи.

— Не съм много фотогенична — опита се да омаловажи нещата, но Горан разбра, че е потресена.

— Сутринта Рош разпусна редиците за двайсет и четири часа… Или поне докато не се появи следващият труп.

— Не искам почивка, трябва да търсим шестото момиче. То не може да чака! — протестира Мила.

— Мисля, че главният инспектор е наясно… но се боя, че се опитва да играе с друга карта.

— Наградата — каза веднага Мила.

— Тя може да доведе до неочаквани последици.

— Ами проверката на алибитата на лекарите? Теорията, че Алберт може да е един от изгубилите правата си?

— Малко вероятно е. Още отначало никой не вярваше особено. Както и не мисля, че ще излезе нещо от разследването за лекарствата, с които вероятно поддържа живота на детето. Нашият човек може да се е снабдил по безброй начини. Той е подготвен и хитър, не го забравяй.

— Както изглежда, много повече от нас — отговори засегната Мила.

Горан не се обиди.

— Дойдох тук да те взема, не да се караме.

— Да ме вземете? Къде ще ме водите?

— На вечеря… Освен това, бих искал вече да ми говориш на „ти“.

Когато напусна болницата, Мила настоя да мине през Студиото: искаше да се измие и да си смени дрехите. Продължаваше да си повтаря, че ако по тях нямаше дупка от куршум и не бяха окървавени заради раната, нямаше да ги сменя. В действителност неочакваната покана за вечеря я развълнува и не искаше да мирише на пот и йодна тинктура.

Според негласната уговорка с доктор Гавила — макар че вече трябваше да го нарича по име — това излизане не трябваше да бъде считано за забавление и веднага след вечерята тя щеше да се върне в Студиото, за да възобнови работата си. И все пак изпитваше удоволствие от поканата, въпреки че това я караше да се чувства виновна при мисълта за шестото момиче.

Не можеше да вземе душ заради раната. Затова грижливо се изми на части, докато изпразни малкия бойлер.

Облече черна блуза с поло яка. Единствените джинси за смяна изглеждаха предизвикателно, доста прилепнали отзад, но нямаше избор. Коженото яке беше скъсано на лявото рамо от изстрела с пистолета и не можеше да го използва. За свое голямо учудване на леглото си в спалното помещение видя оставена една парка в милитъри зелен цвят с бележка отгоре: „Тук студът убива по-често от куршумите. Добре дошла. Твой приятел, Борис“.

Усети да я изпълва чувство на сърдечност и признателност. Най-вече заради това „твой приятел“. То отстраняваше всяко подозрение, че иска да се пробва. Върху парката имаше и кутийка ментови бонбонки: приносът на Стърн в този приятелски жест.

От години носеше само дрехи в черно. Зелената парка обаче й отиваше. И размерът беше улучен. Когато я видя да слиза от Студиото, Горан май не забеляза новия й вид. Явно не обръщаше внимание как изглеждат другите, нали винаги се носеше толкова небрежно.

До заведението отидоха пеша. Разходката беше приятна, а заради подаръка на Борис Мила не усети студ.

Ресторантът беше стекхаус и табелата рекламираше сочни аржентински стекове от породата „Ангъс“. Седнаха до един прозорец, на маса за двама. Навън снегът засипваше всяко нещо, а задименото червеникаво небе предвещаваше същото и за нощта. Вътре в заведението хората безгрижно си говореха и се смееха. Джаз музика затопляше атмосферата и служеше за фон на добродушните приказки.

Всичко в менюто изглеждаше вкусно и Мила се затрудни малко с избора. Накрая поръча добре изпечен говежди стек и картофи на фурна с много розмарин. Горан си взе салата от домати и телешки антрекот. За пиене и двамата поръчаха само газирана вода.

Мила нямаше представа за какво ще говорят: за работа или за личния си живот. Колкото и да бе интересна, втората възможност я притесняваше. Но първо искаше да задоволи любопитството си.

— И как мина всъщност?

— Какво имаш предвид?

— Рош искаше да ме изхвърли от разследването, но после е размислил… защо?

Горан се позабави, но накрая се реши.

— Поставихме го на гласуване.

— Гласували сте? — учуди се тя. — Значи е имало повече „да“.

— Много повече, наистина.

— Но… как така?

— Сара Роза също гласува за твоето оставане — каза той, като схвана причините за тази реакция.

Мила беше поразена.

— Виж ти, а се държи така враждебно с мен!

— Не трябва да си толкова сурова с нея.

— Наистина мислех, че ще е против…

— Периодът е тежък за Роза: развежда се с мъжа си.

На Мила й се искаше да каже, че онази вечер ги е видяла да се карат долу пред Студиото, но се сдържа, за да не изглежда недискретна.

— Съжалявам.

— Когато са налице и деца, е още по-трудно.

Това й се стори подробност, засягаща не само Сара Роза, май се отнасяше и за него.

— Като реакция, дъщерята на Роза е започнала да страда от хранителни смущения. В резултат на това родителите й продължават да живеят под един покрив, но сама можеш да си представиш последиците от такова съжителство.

— И това й дава право да е неприязнена към мен?

— Доколкото пристигна последна, а освен това си и единствената друга „женска“ в глутницата, ти си най-лесната мишена за нея. Нима може да си излее яда на Борис и Стърн, хора, които познава от години…

Мила си сипа малко минерална вода, после насочи любопитството си към другите колеги.

— Ще ми се да ги опозная по-добре, за да знам как да се държа с тях — беше извинението.

— Според мен с Борис нещата са лесни: той е точно такъв, какъвто изглежда.

— Наистина — съгласи се тя.

— Друго, бил е в армията, където е станал специалист по техники на разпита. Често съм го виждал в действие, но всеки път ме смайва. Умее да проникне в мислите на всеки.

— Не мислех, че е толкова добър.

— Обаче е. Преди две години арестуваха някакъв, защото го заподозрели в убийството и укриването на труповете на вуйчото и вуйната, с които живеел. Трябваше да видиш онзи тип: изключително спокоен, хладнокръвен. След осемнайсет часа интензивен разпит, през които се смениха петима агенти, за да му оказват натиск, не беше признал нищо. После идва Борис, влиза в стаята, остава с него двайсет минути и онзи признава всичко.

— Виж ти! Ами Стърн?

— Стърн е добър човек. Даже мисля, че този израз е създаден точно за него. Женен е от трийсет и седем години. Има двама сина, близнаци, и двамата служат във флота.

— Изглежда ми доста спокоен. Забелязах също, че е много религиозен.

— Ходи всяка неделя на месата и даже пее в хора.

— Костюмите му според мен са върхът, в тях изглежда като герой от телевизионен филм от седемдесетте години!

Горан се засмя, беше съгласен. После отново стана сериозен:

— Жена му Мари беше пет години на хемодиализа, в очакване на бъбрек, който все не идваше. Преди две години Стърн й дари един от своите.

Изненадана и възхитена, Мила не знаеше какво да каже. Горан продължи.

— Този човек се отказа от половината от оставащото му време, за да има надежда и за нея.

— Трябва да е много влюбен.

— Да, мисля, че да… потвърди той с нотка горчивина, която не й убягна.

В този момент донесоха поръчаното. Ядоха в тишина, без липсата на диалог да им тежи ни най-малко: като двама, които се познават толкова добре, че нямат нужда постоянно да запълват празнините с думи, за да не се чувстват неудобно.

— Трябва да ти кажа нещо — обади се тя към края. — Случи се, когато пристигнах, на втората вечер след настаняването ми в мотела, където живеех, преди да се преместя в Студиото.

— Слушам те…

— Може да е нещо маловажно, или само мое усещане, но… стори ми се, че някой ме следваше, докато прекосявах площадчето.

— Какво точно ти се е сторило?

— Че копираше моите стъпки.

— И защо някой ще те следва?

— Затова и не говорих с никого. На мен също ми се струва абсурдно. Може би само ми се е сторило…

Горан я изслуша и си замълча.

Като стигнаха до кафето, Мила погледна часовника.

— Трябва да отида на едно място.

— По това време?

— Да.

— Добре. Тогава ще поискам сметката.

Мила предложи да си я поделят, но той се чувстваше задължен да плати, след като я беше поканил. С типичната си — почти ексцентрична — небрежност извади от джоба си няколко шарени балончета заедно с монетите, банкнотите и листчетата със записки.

— На сина ми Томи са.

— О, не знаех, че си…

— Не, не съм — побърза да каже, като гледаше надолу. После добави: — Вече не.

Мила никога не беше ходила на нощно погребение преди това на Роналд Дермис. Беше решено да е така заради обществения ред. Самата тя намираше идеята, че някой може да се възползва от един труп, за толкова зловеща, колкото и самото събитие.

Гробарите работеха около изкопа. Нямаха булдозерче. Копаеха трудно и с много усилия в замръзналата почва. Сменяха се на всеки пет минути: двама копаеха, а други двама осветяваха с прожектори. От време на време някой проклинаше ужасния студ и се топлеха, като си подаваха бутилка „Уайлд Търки“.

Горан и Мила наблюдаваха смълчани сцената. Ковчегът с останките на Роналд още беше във фургона. Наблизо стоеше надгробната плоча, за да я сложат накрая: никакво име, нито дата, само едно число и мъничък кръст.

В главата й изникна падането на Роналд от камбанарията. Докато пропадаше, на лицето му не беше изписан никакъв страх, никакво изумление. Все едно не съжаляваше, че ще умре. Може би и той като Александър Берман беше предпочел тази развръзка. Отстъпил е пред желанието да изчезне завинаги.

— Всичко наред ли е? — попита я Горан, прониквайки в нейното мълчание.

Тя се обърна към него:

— Да, разбира се.

В същия миг й се стори, че зърва някого зад едно дърво в гробището. Погледна по-добре и разпозна Фелдхер. Както изглежда, тайното погребение на Роналд всъщност не беше толкова тайно.

Общият работник носеше карирано вълнено яке и държеше в ръка кутийка бира, сякаш за последен път вдигаше наздравица за стария си приятел от детството, нищо че едва ли го беше виждал скоро. Мила го отчете като нещо позитивно: даже на мястото, където заравят злото, се намира кътче за милосърдие.

Ако не беше Фелдхер, неговата неволна помощ, нямаше да са тук. Заслугата за възпирането на този потенциален сериен убиец — както го определи Горан — беше и негова. Колко ли възможни жертви бяха спасили?

Когато срещна погледа му, Фелдхер смачка кутийката бира и се запъти към паркирания наблизо пикап. Щеше да се завърне в самотата на своята къща върху сметището, при студения чай, сипан в различни чаши, и кучето с ръждива на цвят козина, за да чака, докато същата тази смърт някой ден се появи и на неговата врата.

Причината, подтикнала Мила да присъства на прибързаното погребение на Роналд, вероятно имаше връзка с казаното от Горан в болницата: „Ако не беше го спряла, Роналд щеше да те убие, както е направил с Били Мур преди много години“.

И кой знае, може би след нея щеше да продължи.

— Хората не знаят, но според нашата статистика в момента в страната има между шест и осем действащи серийни убийци, и още никой не ги е разкрил — каза Горан, докато гробарите спускаха в дупката дървения ковчег.

Мила се изненада неприятно.

— Но как е възможно?

— Защото нанасят ударите си случайно, без план. Или пък, защото никой още не е успял да свърже наглед различните убийства. И накрая, защото жертвите не заслужават по-задълбочено разследване… Случва се например да намерят хвърлена в яма проститутка. В повечето от случаите е заради рекет или от нейния сводник, или от клиент.

Като отчетем рисковете на професията, десет убити проститутки влизат в рамките на допустимото и невинаги попадат в статистиката за серийните убийства. Знам, неприемливо е, но за съжаление, е така.

Порив на вятъра завихри сняг и прах. Мила потрепери и се сгуши още повече в парката.

— Какъв смисъл има всичко това? — попита. Въпросът всъщност криеше в себе си един вик. Нямаше нищо общо с настоящия случай, нито с избраната от нея професия. Беше нещо като молитва, начин да сложи оръжие пред неспособността си да схване динамиката на злото, но също и покъртителен зов за спасение. И тя съвсем не очакваше отговор, но Горан го даде.

— Бог е безмълвен. Дяволът нашепва…

Повече не казаха нищо.

Гробарите започнаха да зариват дупката с вкочанената пръст. В гробището отекваха единствено ударите на лопатите. После джиесемът на Горан звънна. Още не бе успял да го извади от джоба на палтото, когато започна да звъни и този на Мила.

Не беше нужно да отговорят, за да разберат, че е намерено третото момиче.