Донато Каризи
Шепнещият (20)

19

Непрогледна тъмнина.

Съвършена мембрана между съня и будуването. Температурата се е повишила. Усеща я по пламналите бузи, по болезнените крака, в бушуващия стомах.

Не знае кога започват и кога свършват дните. Дали от часове, или от седмици лежи тук. Времето не съществува в търбуха на чудовището, което я е погълнало: разширява се и се свива като стомах, смилащ полека поетото. И е безполезно. Тук времето не служи за нищо. Защото не е в състояние да отговори на най-важния сред въпросите.

„Кога ще свърши?“

Лишаването от времето е най-лошото измежду нейните наказания. Повече от болката в лявата ръка: понякога тя се изкачва към шията и пулсира в слепоочията до прилошаване. Защото за нея едно нещо вече е очевидно.

Всичко това е наказание.

Само че тя не знае точно за кое прегрешение трябва да бъде наказана.

„Вероятно съм била лоша с мама или татко, прекалено често капризничех, все не исках да пия мляко на закуска и го изхвърлях, когато те не ме виждат, и настоях да ми купят котарак с обещанието да се грижа винаги за него, но след като опознах Худини, поисках куче и те много се ядосаха, защото не можело да изоставим котарака, а пък аз се опитах да ги убедя, че Худини съвсем не ме обича; или пък е заради не особено добрите оценки в училище: тази година бележникът след първия срок беше пълен провал и трябва да наваксвам по география и рисуване, а дали пък не е заради трите цигари, изпушени скришом на покрива на спортната зала заедно с братовчед ми, но нали не гълтах дима; не, вероятно е заради шнолките с форма на калинка, които откраднах в търговския център, все пак го направих само веднъж, заклевам се, също така съм много твърдоглава, най-вече с мама, която все иска да ми налага кои дрехи да облека и не разбира, че съм пораснала и нещата, дето ми купува тя, не ми харесват, защото вкусовете ни вече са различни…“

Когато е будна, продължава да мисли за някакво обяснение, търси причината за случващото се. Тогава започва да си въобразява най-абсурдни неща. Но всеки път, когато й се стори, че най-накрая е открила причината, тя се срутва като картонена кула, защото нейното наказание е твърде голямо в сравнение с вината.

Друг път се ядосва, че мама и татко още не са дошли да я вземат.

„Какво чакат, за да те освободят? Нима са забравили, че имат дъщеря.“

Но после се разкайва. И отново започва да ги вика мислено, с надеждата, че притежава телепатични способности. Това е единствената и оставаща възможност.

На моменти се убеждава, че вече е мъртва.

„Да, аз съм мъртва и са ме погребали тук долу. В действителност не мога да помръдна, защото съм в ковчег. Ще остана така завинаги…“

После болката се погрижва да й напомни, че е жива. Онази болка, която е едновременно наказание и избавление. Изтръгва я от съня, връща я към реалността. Както сега.

Топла течност се плъзга в дясната й ръка. Усеща я. Приятна е. Мирише на лекарство. Някой се грижи за нея. Не знае дали трябва да е доволна, или не. Защото това означава две неща. Първото, че не е сама. Второто, че не знае дали това присъствие около нея е добро, или зло.

Научила се е да го очаква. Знае кога ще се появи. Например, разбрала е, че умората, която постоянно чувства, и внезапното унасяне в сън не са причинени самостойно от нейния организъм. Някакво вещество притъпява сетивата й.

Идва само когато тя действа.

Сяда до нея и бавно я храни с лъжичка. Вкусът е сладък и няма нужда да дъвче. После й дава да пие вода. Никога не я докосва, никога не говори. Затова пък тя иска да говори, но устните отказват да оформят думи, а гърлото да издава необходимите звуци. Понякога усеща това присъствие да се движи около нея. Друг път и се струва, че стои неподвижно някъде там и я гледа.

Отново остра болка. Сподавен вик се отразява в стените на нейния затвор и тя идва на себе си.

Тогава усеща нещо.

Сега в тъмнината се е вмъкнала малка далечна светлинка. Червена точица се е появила внезапно, за да очертае нейния къс хоризонт. Какво ли е? Опитва се да го види по-добре, но не успява. После усеща нещо под дясната ръка. Нещо, което преди го нямаше. Предмет с грапава, неравна повърхност. Сякаш е люспест. Отвращава я. И е вкочанен. Със сигурност е някое мъртво животно. Иска да го изхвърли, но е залепен здраво за дланта на ръката. С малкото останали сили опитва да го изхлузи, но като разтърсва китката, започва също и да разрешава загадката… Не е мъртво животно. Нещото е твърдо, защото е от пластмаса. Не е залепено за ръката й, а само прикрепено с лейкопласт. И не е покрито с люспи, а с бутони.

Дистанционно управление.

Изведнъж всичко й се изяснява. Достатъчно е да повдигне малко китката си, да насочи предмета към червената светлинка и да натисне произволен бутон. Последвалата поредица от звуци я уверява, че не е сбъркала. Първо статичен звук. После лентата, която се пренавива на скорост. Познатият шум от механизма на видео. Едновременно с това пред нея блясва екран.

За пръв път в стаята прониква светлина.

Заобикалят я стени от тъмна скала. А тя лежи върху нещо, напомнящо болнично легло, с дръжки и табла от стомана. До нея има стойка за инфузия, която завършва с игла в дясната и ръка. Лявата е напълно скрита от стегнати бинтове, които обездвижват целия и гръден кош. Върху масата наблизо има бурканчета с бебешки храни. И много, твърде много лекарства. Но отвъд телевизора все така е надвиснала непрогледна тъмнина.

Най-накрая лентата на видеото престава да се върти. Спира внезапно и после тръгва отново, но по-бавно. Провлаченият звук предшества началото на филм. След малко се чува весела и стържеща мелодийка — звукът е леко изкривен. Екранът се изпълва със замъглени цветове. Появява се човече в син работен комбинезон и каубойска шапка. Има и кон, с много дълги крака. Човечето се опитва да го яхне, но не успява. Опитите се повтарят и винаги завършват по един и същ начин: човечето се търкулва на земята, а конят му се смее. Така продължава десетина минути. После рисуваното филмче свършва без заключителни надписи. Видеокасетата продължава да се върти. Когато стига до края, лентата се пренавива сама. Започва отначало. Все същото човече. Все същият кон, който никога няма да бъде яхнат. Но тя продължава да гледа. Нищо, че вече знае как ще свърши всичко това с този инатлив кон.

Тя се надява.

Защото това е единственото нещо, което й остава. Надеждата. Способността да не се поддадеш изцяло на ужаса. Който е избрал това филмче за нея, сигурно го е направил с различен умисъл. Но фактът, че човечето не иска да се примири и издържа въпреки търкулванията и болката, й вдъхва кураж.

„Давай, метни се на седлото!“ — казва му всеки път наум. Преди сънят да се върне отново и да я надвие.

Прокуратура на…

Канцелария на главния прокурор Дж. Б. Мерин

11 декември, т.г.

На вниманието на директора, д-р Алфонс Беринджър

Затворът в…

Областно пенитенциарно управление № 45

Относно: отговор на поверително сведение от 12 септември

Уважаеми д-р Беринджър,

Отговарям на Вашето предложение за допълнително разследване на лицето, изтърпяващо присъдата си в поверения Ви затвор, досега регистрирано само под номер РК-357/9. Съжалявам, но трябва да Ви уведомя, че новите проучвания за самоличността му не доведоха до никакъв резултат.

Съгласен съм с твърдението Ви, че са налице основателни подозрения, доколкото затворникът РК-357/9 може би е извършил тежко престъпление в миналото и прави всичко възможно, за да се укрива. При това положение единственото средство на наше разположение, за да получим потвърждение или опровержение, е ДНК анализът.

При все това, както добре знаете, ние не можем да принудим затворника РК-357/9 да се подложи на изследване. Това ще доведе до сериозно нарушение на правата му, тъй като престъплението, за което е осъден (отказ да разкрие своята самоличност пред длъжностните лица) не го предвижда.

Би било различно, ако съществуваха „съществени“ и „неопровержими“ улики, че затворникът РК-357/9 е замесен в тежко престъпление, или ако бяха налице „сериозни основания, че е социално опасен“.

Към днешна дата обаче го изключваме.

В светлината на горното, единственият начин да се доберем до неговото ДНК е анализ на органичен материал, с условието той да е изгубен случайно или оставен наоколо по естествен начин от субекта по време на неговата ежедневна активност.

Като се има предвид манията за чистота на затворника РК-357/9, тази канцелария упълномощава надзирателите в затвора да влизат без предупреждение на проверка в неговата килия, с цел намиране на гореспоменатия органичен материал.

Като се надявам, че средствата ще бъдат подходящи за постигането на целта, Ви пожелавам успешна работа.