Донато Каризи
Шепнещият (2)

1

Място, близо до В.

5 февруари

Голямата нощна пеперуда го носеше в мрака, напредваше по памет. Трептеше с прашните си криле и избягваше засадата на планините, притихнали като заспали рамо до рамо гиганти.

Над тях — кадифено небе. Отдолу — непроходима гора.

Пилотът се обърна към пътника и посочи огромната бяла дупка под тях, напомняща блестящо гърло на вулкан.

Хеликоптерът зави натам.

Приземиха се след седем минути върху банкета на междуградски път, затворен и охраняван от полицията. Облечен в син костюм човек се приближи да посрещне пътника чак до перките, като едва задържаше пощръклялата си вратовръзка.

— Здравейте, докторе, чакахме ви — каза на висок глас, за да надмогне шума от роторите.

Горан Гавила не отговори. Специалният агент Стърн продължи:

— Елате, ще ви обясня, докато вървим.

Тръгнаха по неравна пътека, боботенето от набиращия височина хеликоптер отзад се разнесе, погълнато от мастиленото небе.

Мъглата се стелеше като саван, разголваше очертанията на хълмовете. Обгръщаха ги ароматите на гората, размесени и смекчени от нощната влага, а тя проникваше през дрехите и пълзеше студена по кожата.

— Уверявам ви, не беше лесно: наистина трябва да погледнете лично.

Стърн вървеше няколко крачки пред Горан, проправяше си път през храстите с ръце и говореше, без да го поглежда.

— Всичко започна тази сутрин, около единайсет. Две момченца вървели по пътеката с кучето си. Навлизат в гората, изкачват хълма и стигат до полянката. Кучето е лабрадор: знаете, те обичат да ровят… С една дума, животното почти пощурява, защото надушва нещо. Изравя дупка и се показва първата.

Горан се опитваше да поддържа крачка, докато навлизаха във все по-гъстата растителност по склона, който постепенно ставаше все по-стръмен. Забеляза скъсания на коляното панталон на Стърн: знак, че нощес е минал доста пъти това разстояние.

— Естествено, децата веднага побягват и предупреждават местната полиция — продължи агентът. — Онези идват, правят оглед на мястото, на останките, търсят следи. С една дума, рутинни действия. После на някого му идва наум да копаят още, за да проверят дали има нещо друго… и се показва втората. Тогава се обаждат на нас: тук сме вече от около три следобед. Не знаем какво още има там отдолу. Ето, пристигнахме…

Пред тях се появи малка поляна, осветена от прожектори — блестящото гърло на вулкана. Горските ухания внезапно изчезнаха, блъсна ги характерна, остра миризма. Горан вдигна глава и я остави да се просмуче в него. „Карболова киселина“ — помисли.

И видя.

Неголеми трапчета в кръг. И трийсетина мъже в бели гащеризони, копаещи в халогенната марсианска светлина, снабдени с къси лопатки и четки за внимателно почистване на пръстта. Някои преравяха тревата, други фотографираха и старателно правеха опис на всяка находка. Преместваха се като на забавен каданс. Движенията им бяха прецизни, премерени, хипнотични, обгърнати от свещена тишина, от време на време нарушавана заради дребните експлозии на фотосветкавиците.

Горан забеляза специалните агенти Сара Роза и Клаус Борис. Тук беше и главен инспектор Рош, който го позна и веднага се отправи с големи крачки към него. Преди още да успее да отвори уста, той го изпревари с един въпрос.

— Колко?

— Пет. Всяка дупка е дълга петдесет сантиметра, широка двайсет и дълбока отново петдесет… Според теб какво може да е погребано в такива дупки?

Едно и също нещо, във всичките.

Криминологът го гледаше очакващо.

Отговорът дойде:

— Една ръка, лявата.

Горан обходи с поглед мъжете в бели гащеризони, работещи на това абсурдно гробище под открито небе. Земята връщаше само разложени останки, но началото на това зло би трябвало да е поставено преди тези нереални, пълни с колебания минути.

— Те ли са? — попита Горан, но този път вече знаеше отговора.

— Според анализа на С-реактивния протеин са от женски пол. Освен това са европеиди на възраст между седем и тринайсет години…

Момиченца.

Рош беше произнесъл фразата без всякаква промяна в гласа. Все едно изплю нещо, което би вгорчило устата му, ако остане в нея.

Деби. Анеке. Сабин. Мелиса. Каролайн.

Всичко започна преди двайсет и пет дни, като незначителна провинциална история от илюстрован вестник: изчезването на млада ученичка от престижен колеж за богаташки деца. Всички си помислиха за бягство. Момичето беше на дванайсет и се казваше Деби. Съучениците си спомниха, че са я видели да излиза след края на часовете. В женското спално помещение разбрали за отсъствието й чак при вечерната проверка. Приличаше на някоя от историите, отразявани с материал на половин колона на трета страница, за да западнат после до кратка бележка в очакване на предвидимата щастлива развръзка.

После изчезна Анеке.

Станало в малко селище с дървени къщи и бяла църква. Анеке беше на десет години. Отначало помислили, че се е изгубила в горите, където често потъвала със своя маунтин байк. В групите за издирване взело участие цялото местно население, но безрезултатно.

Преди още да си дадат сметка какво става в действителност, се случи отново.

Третата се казваше Сабин, най-малката. Седемгодишна. Изчезнала в града, в събота вечерта. Отишла на лунапарк с родителите си, както толкова други семейства с деца. Там се качила на въртележката, на едно конче. Майката я видяла на първото завъртане, помахала й с ръка. На второто отново я поздравила. На третото Сабин вече я нямало.

Чак тогава някой си помислил, че изчезването на три момичета в течение само на три дни представлява аномалия. Търсенията се разгърнаха нашироко. Телевизиите излъчваха призиви. Заговори се за един или повече маниаци, може би банда. В действителност липсваха данни, за да бъде формулирана някаква по-точна следствена версия. Полицията предостави телефонна линия за събиране на информация, даже и анонимна. Получиха се стотици сигнали: за да бъдат проверени всичките, щяха да са нужни месеци. А от децата нямаше никаква следа. Освен това, тъй като изчезванията бяха на различни места, местните полиции не успяваха да се разберат за юрисдикцията.

Едва тогава се беше намесил Отделът за разследване на тежки престъпления, ръководен от главен инспектор Рош. Случаите с изчезванията не влизаха в неговата компетентност, но нарастващата психоза подтикваше към изключение.

Рош и неговите хора вече бяха поели парливия случай, когато изчезна четвъртото дете.

Мелиса беше най-голямата: на тринайсет години. Както при всички момичета на нейната възраст, и на нея й бил наложен вечерен час от родителите, изплашени, че тя може да стане жертва на тероризиращия страната маниак. Но принудителната забрана съвпаднала с рождения ден на момичето, а Мелиса имала други планове за онази вечер. С приятелките си измислила план за бягство, за да отиде да празнува в една боулинг зала. Другите момичета отишли там, единствено Мелиса не се появила.

Оттогава започна ловът на чудовището, често безразборен и импровизиран. Гражданите се мобилизираха, готови даже собственоръчно да въздадат правосъдие. Полицията задръсти пътищата с пропускателни пунктове. Контролът по отношение на субектите, вече осъждани или подозирани в престъпления срещу малолетни, стана по-строг. Родителите не се решаваха да пуснат децата си от къщи дори за да отидат на училище. Много учебни заведения бяха затворени заради липса на ученици. Хората напускаха домовете си само при неотложна нужда. След определен час селата и градовете опустяваха.

Следващите два дни липсваха новини за нови изчезвания. Доста хора си помислиха, че взетите предпазни мерки са довели до очаквания ефект, обезкуражили са маниака. Но грешаха.

Отвличането на петото момиче беше най-гръмко.

Казваше се Каролайн, на единайсет години. Измъкната от леглото, докато спяла в стаята си, до тази на нейните родители. Те не усетили нищо.

Пет момичета, отвлечени за една седмица. После седемнайсет дълги дни на затишие.

До този момент.

До тези пет погребани ръце.

Деби. Анеке. Сабин. Мелиса. Каролайн.

Горан погледна към кръга от неголеми дупки. Зловещо колело от крайници. Сякаш чуваше хванати за ръце деца да си припяват стихчета.

— Сега вече е ясно, че не става дума за случаи на изчезване — каза Рош, докато свикваше с жест всички около себе си на кратко съвещание.

Имаха този обичай. Роза, Борис и Стърн приближиха, за да го чуват. Застанаха с впит в земята поглед, скръстили ръце на гърба.

Рош започна:

— Мисля си за онзи, дето ни е довел тук тази вечер. Предвидил е, че всичко това ще се случи. Ние сме тук, защото той го е поискал, той го е намислил. И е създал всичко това за нас. Защото зрелището е за нас, господа. Единствено за нас. Подготвил го е грижливо. Предвкусвал е мига, нашата реакция. Искал е да ни изуми. Да разберем, че е велик и могъщ.

Кимнаха в съгласие.

Рош, който отдавна беше приел Гавила за пълноправен член на екипа си, забеляза, че криминологът е разсеян, втренчените му очи следваха някаква мисъл.

— А ти, ти за какво мислиш?

Тогава Горан наруши мълчанието си, но каза единствено:

— Птиците.

Отначало никой не го разбра. Той невъзмутимо продължи:

— На идване не забелязах, чак сега се усетих. Странно е. Чуйте…

Откъм тъмната гора се издигаха гласовете на хиляди птици.

— Пеят — каза учудено Роза.

Горан се обърна към нея и кимна одобрително.

— Това е заради фотосветкавиците… Объркали са светлината им със зората и пеят — обади се Борис.

— Според вас има ли смисъл? — продължи Горан, като този път ги гледаше. — И все пак има… Пет погребани ръце. Части от телата, без самите тела. Като помислим, няма истинска жестокост в това. Без телата няма лица. Без лицата няма индивиди, липсват личностите. Трябва само да се запитаме: къде са всички тези момичета? Защото те не са тук, в дупките. Не можем да ги погледнем в очите. Не можем да усетим, че са като нас. Защото във всичко това няма нищо човешко. Има само части… Никакво състрадание. Той не ни го е позволил. Оставил ни е само страха. Не можем да изпитаме състрадание към тези невръстни жертви. Само ни уведомява, че са мъртви… Според вас има ли някакъв смисъл? Хиляди птици в мрака, принудени да издават крясъци около една невъзможна светлина. Ние не можем да ги видим, но те ни наблюдават — хиляди птици. Какво представляват? Нещо съвсем обикновено. А също и плод на една илюзия. Но трябва да внимаваме с илюзионистите: понякога злото ни мами, като приема най-обикновената форма на нещата.

Тишина. За пореден път криминологът беше открил нещо дребно, но със символично значение. Онова, което другите често не успяваха да видят, или както в този случай — да чуят. Подробностите, околната среда, нюансите. Сянката около нещата, тъмната аура, където се крие злото.

Всеки убиец си има „рисунък“, прецизен стил, който е повод за удовлетворение и гордост. Най-трудната задача е да се разбере как вижда нещата. Затова Горан беше тук. Затова го извикаха. Трябваше с познанията си отново да върне това необяснимо зло в руслото на своята вдъхваща доверие наука.

В този момент един от експертите в бял гащеризон приближи и смутено се обърна направо към главния инспектор.

— Господин Рош, имаме проблем… ръцете вече са шест.