Донато Каризи
Шепнещият (18)

17

— Търсим Роналд Дермис — обяви Рош на присъстващите, насочили микрофони и светкавици. — Трябва да е на около трийсет и шест години. Кестенява коса, кафяви очи, светла кожа.

Показа на всички графично обработен портрет на възрастния Рон, направен с помощта на груповата снимка, на която позираше с другарите си. Държа изображението нависоко, докато светкавиците се вихреха.

— Имаме основания да твърдим, че този човек е отговорен за отвличането на изчезналите момичета. Умоляваме всеки, който го познава, има информация за него, или го е срещал през последните трийсет години, да съобщи в полицията. Благодаря.

Последната дума предизвика взрив от въпроси и молби от страна на репортерите:

— Господин Рош!… Инспекторе!… Само един въпрос!…

Той не им обърна внимание, напусна залата през задната врата.

Неизбежен ход. Трябваше да вдигнат тревога.

Часовете след откритието на Борис и Мила бяха трескави. Сега имаха някаква яснота.

Отец Ролф бе записал изповедта на Рон с касетофона на Били. А после я беше погребал заедно с него: както се засява семе, което рано или късно ще поникне, с надеждата, че някой ден истината ще направи свободни всички. Онзи, който въпреки невинните си години беше извършил нещо отвратително. Детето, което го беше понесло. И постаралият се да го скрие под два метра земя.

„Във всеки случай, това ще си остане тайна между мен, теб и Господ.“

— Откъде Алберт е научил за тази история? Само отец Ролф и Рон са знаели тайната. Единственото възможно обяснение е Рон и Алберт да са един и същ човек — разсъждаваше Горан.

Вероятно трябваше да разгледат в нова светлина изборът да бъде замесен Александър Берман. Криминологът не си спомняше кой беше казал, че техният сериен убиец е избрал един педофил вероятно защото е насилван като малък. Май Сара Роза? Но Стърн веднага отхвърли тази хипотеза и Гавила се съгласи с него. Сега трябваше да признае, че може би е сбъркал.

— Предпочитаните жертви на педофилите са сираците и изгубилите ориентири момчета, защото никой не може да ги защити.

Горан се сърдеше на себе си, че не се е сетил по-рано. При това още отначало пред очите му бяха всички части на пъзела. Но той се поддаде на идеята, че Алберт е тънък стратег.

— С действията си серийният убиец ни разказва една история: историята на своя вътрешен конфликт — повтаряше непрекъснато на своите студенти.

Защо тогава се беше отклонил с различна хипотеза?

— Излъга ме с гордостта си. Смятах, че само иска да ни предизвиква. Харесваше ми да мисля, че имам насреща си противник, който се опитва да бъде по-хитър от мен.

След като изгледа по телевизията дадената от Рош пресконференция, криминологът отново събра групата в пералнята на сиропиталището, където намериха Анеке. Мястото му изглеждаше най-подходящо за възобновяване на разследването. Спонтанното му mea culpa, с което пое отговорността, послужи да разсее всяко съмнение, че още са един отбор, а не само лаборатория за експерименти на доктор Гавила.

Трупът на второто момиче вече беше прибран, мраморното корито — изпразнено от сълзите. Само халогенните лампи още стояха и генераторът бръмчеше. След малко щяха да изнесат и тях.

Горан поиска да присъства и отец Тимъти. Свещеникът се появи запъхтян и видимо развълнуван: дори нищо тук да не напомняше местопрестъплението, той пак се смущаваше прекалено.

— Отец Ролф е неоткриваем — започна с влизането. — И аз мисля, че…

— Отец Ролф вероятно е мъртъв — прекъсна го рязко Горан. — Иначе щеше да се обади след обръщението на Рош.

Свещеникът изглеждаше потресен.

— Тогава какво мога да направя за вас?

Горан изчака малко, за да подбере добре думите. После се обърна към всички.

— Знам, може да ви се стори необичайно… но ми се иска да се помолим.

Роза не успя да прикрие удивлението си. Нито пък Борис, с когото си размениха погледи. Мила се обърка. Не и Стърн, който беше много религиозен. Най-напред той одобри предложението на Горан. Застана в средата на залата и протегна ръце настрани, за да хване ръцете на другите и да образуват кръг. Мила се приближи първа. Роза я последва неохотно. Борис се противеше, но не успя да откаже поканата на доктор Гавила. Отец Тимъти одобри и най-накрая доби спокоен вид, докато заемаше мястото си между тях.

Горан не знаеше да се моли и може би нямаше молитви, подходящи за случая. Но все пак опита, с горест в гласа.

— В последно време станахме свидетели на ужасни неща. Случилото се тук е неописуемо. Не знам дали съществува Бог. Затова пък винаги съм го желал. Със сигурност знам, че злото съществува. Защото злото може да бъде доказано. Доброто — никога. По пътя си злото оставя следи след себе си. Например тела на невинни деца. За доброто може само да свидетелстваме. Но това не е достатъчно за нас, които търсим конкретни доказателства…

Горан направи пауза.

— Ако съществува Господ, бих искал да го попитам… защо е трябвало да умре Били Мур? Откъде извира омразата на Роналд Дермис? Какво му се е случило през тези години? Как се е научил да убива? Какво го е подтикнало да предпочете злото? И защо не слага край на целия този ужас?

Въпросите на Горан увиснаха в заобикалящата ги тишина.

— Когато решите, отче… — каза след малко безупречният Стърн.

И отец Тимъти пое контрола над тази малка общност. Сключи ръце и запя църковен химн. Гласът му — уверен и красив — обсеби с ехото си околното пространство, обкръжи ги. Мила затвори очи и се остави на думите да я завладеят.

Бяха на латински, но смисълът им щеше да е разбираем и за най-глухия от хората. С пеенето си отец Тимъти връщаше покоя отново там, където е бил хаосът, пречистваше всяко нещо от вонящите екскременти на злото.

Писмото беше адресирано до Департамента по поведенчески науки. Щеше да бъде класифицирано като послание от някой митоман, но почеркът имаше някои прилики с онзи в едно домашно, написано от Роналд Дермис като дете.

Нахвърляно на лист от тетрадка, с обикновена химикалка. Подателят не се беше притеснявал за отпечатъците по него.

Както изглеждаше, Алберт вече нямаше нужда от някои предпазни мерки.

Текстът беше разположен в средата на листа: една-единствена фраза почти без пунктуация.

за онези, които ме преследват

били беше едно копеле едно КОПЕЛЕ! и направих добре че го пречуках мразех го щеше да ни стори зло защото щеше да има семейство, а ние не това което ми сториха беше по-лошо и НИКОЙ не дойде да ме спаси НИКОЙ, винаги съм бил тук пред очите ви но не ме виждахте после дойде ТОЙ. ТОЙ ме разбираше, научи ме че вие ме искахте такъв не ме виждахте сега виждате ли ме? Толкова по-зле за вас накрая вината ще бъде само ваша аз съм това което съм. НИКОЙ не може да попречи на всичко това НИКОЙ.

РОНАЛД

Горан си взе едно копие, за да го разгледа по-добре. Щеше да прекара нощта у дома, заедно с Томи. Нуждаеше се от една вечер с детето си. Дни наред не го беше виждал.

Влезе в апартамента и веднага го чу да идва.

— Всичко наред ли е, татко?

Горан го вдигна високо и радостно го прегърна.

— Не мога да се оплача. А ти?

— Аз съм добре.

Трите магически думи. Синът му се научи да ги използва, когато останаха само двамата. Означаваха, че Горан няма причина да се тревожи, защото той „беше добре“. Мама не му липсваше. Учеше се да свиква.

Но това също беше и границата. С тези три думи темата се приключваше. Всичко се успокояваше. „Ето, припомнихме си колко ни е зле без нея. Сега може да продължим напред.“

И се случваше точно така.

Горан донесе един плик и Томи нетърпеливо го проучи.

— Ехаа! Китайска храна!

— Мислех си, че ще ти достави удоволствие малко да разнообразиш менюто на госпожа Руна.

Томи направи отвратена физиономия:

— Мразя нейните кюфтета! Слага много мента, миришат на паста за зъби!

Горан се засмя. Всъщност имаше право.

— Хайде, иди да си измиеш ръцете…

Томи хукна към банята. На връщане се захвана да подрежда масата. Горан беше преместил голяма част от кухненските неща от горните лавици на долните: така го караше да се чувства участник в новото им семейно домакинство. Съвместната работа означаваше, че сега трябва да се грижат един за друг и затова никой от двамата не можеше да се „отпусне“. Никой от двамата нямаше право да се отдаде на тъгата.

Томи взе чиния за сервиране и сложи в нея пържените уонтони и сладко-киселия сос, докато баща му изсипваше ориза по кантонски в две паници. Имаха също и пръчици, а като заместител на пържения сладолед Горан беше купил кутия ванилов в няколко цвята.

Изядоха вечерята, докато си разказваха деня. Томи го осведоми как върви организацията на летния скаутски лагер. Той го попита за училището и с гордост узна, че синът му е получил отлична оценка по гимнастика.

— Аз бях пълен провал в почти всички спортове — призна Горан.

— Добре де, а на какво беше добър?

— На шах.

— Но това не е спорт!

— Как не: шахматът даже е олимпийски спорт!

Томи не изглеждаше съвсем убеден. Но знаеше, че баща му никога не лъже. Научи го болезнено. Когато попита за пръв път къде е майка му, Горан каза истината. Никакви увъртания. „Никакви игрички“ — както казваше Томи, когато изискваше лоялност от някого. Затова той веднага удовлетвори неговото желание. Не за отмъщение, или за да накаже майка му. Лъжите — или още по-лошо, полуистините — само биха умножили тревогите на детето. Щеше да се сблъска сам с две големи лъжи: тази на майка му, която си беше отишла, и другата, на бащата — не намиращ кураж да му каже.

— Някой път ще ме научиш ли да играя шах?

— Разбира се.

След това тържествено обещание Горан го сложи в леглото. После се затвори в кабинета си. Взе писмото на Роналд, прочете го за кой ли път. Още отначало една фраза му беше направила впечатление. „После дойде ТОЙ. ТОЙ ме разбираше. Научи ме.“

В нея думата „ТОЙ“ съзнателно беше написана с главни букви. Горан беше чул още веднъж това странно позоваване. В изповедта на Роналд пред отец Ролф.

„Той идва само за мен.“

Това беше ясен пример за раздвоение на личността, където негативното „Аз“ винаги изглежда отделено от действащото „Аз“. И се превръща в Той.

„АЗ бях, но ТОЙ ми каза да го направя, НЕГОВА е вината за това, което съм.“

В този контекст всички други се превръщаха в „НИКОЙ“. И то написано с главни букви.

НИКОЙ не дойде да ме спаси. НИКОЙ не може да попречи на всичко това.

Рон искаше да бъде спасен. Но всички бяха забравили за него и за факта, че той е само едно дете.

 

 

Беше отишла да търси нещо за хапване. И след безполезното обикаляне между магазините и закусвалните, които бяха затворили по-рано заради лошото време, Мила трябваше да се задоволи с кутия полуготова супа, купена от една дрогерия. Мислеше да я стопли на микровълновата печка, която бе зърнала в кухнята на Студиото. Но се сети прекалено късно, че не е сигурна дали е изправна.

Върна се в апартамента преди хапещият вечерен студ да парализира мускулите, като й попречи да ходи. Мечтаеше си за анцуга и обувките за джогинг: дни наред не се бе движила и млечната киселина застояваше в ставите, като затрудняваше движенията й.

Докато бързаше да се качи, видя на отсрещния тротоар Сара Роза, погълната в оживен разговор с някакъв човек. Той се опитваше да я успокои, но не изглеждаше да има успех. Мила предположи, че това е съпругът, и изпита съчувствие към него. Преди харпията да усети нейното присъствие и така да намери причина да я мрази още повече, Мила влезе в сградата.

Видя Борис и Стърн да слизат по стълбите.

— Къде отивате?

— Ще прескочим до Отдела, за да проверим как върви издирването — отговори Борис, докато захапваше една цигара. — Искаш ли да дойдеш?

— Не, благодаря.

Борис забеляза супата.

— Тогава приятен апетит!

Мила продължи нагоре и го чу да се обръща към по-възрастния си колега:

— Трябва да пропушиш отново.

— Не, ти ще направиш добре, ако преминеш на тези…

Тя разпозна звука от отварянето на кутийката с ментови бонбонки на Стърн и се усмихна.

Сега беше сама в Студиото. Горан щеше да прекара вечерта с детето си. Малко съжаляваше. Вече свикна с неговото присъствие и намираше за интересен метода му на разследване. Като се изключи молитвата от предишния ден. Ако майка й беше жива и я видеше да участва в този ритуал, нямаше да повярва на очите си.

Микровълновата работеше. Супата не бе чак толкова лоша. Или пък гладът я правеше да изглежда по-вкусна. С купата и лъжицата се вмъкна в спалното помещение, доволна, че поне за малко ще е сама вътре.

Седна на леглото си с кръстосани крака. Раната на лявото бедро дърпаше лекичко, но оздравяваше. „Рано или късно всичко оздравява“ — помисли си. Между залъците направи едно фотокопие от писмото на Дермис и го сложи пред себе си. Разглеждаше го, докато продължаваше да яде. Разбира се, че Роналд беше избрал изключително удачен момент, за да се появи отново в тази история. Но имаше известна дисхармония в думите му. Мила не намери кураж да го сподели с Горан, защото не мислеше, че може да му дава съвети, но мисълта я беше измъчвала целия следобед.

Писмото предоставиха и на печата, нещо необичайно. Явно Гавила беше решил да поласкае егото на техния сериен убиец. Сякаш му казваше: „Виждаш ли? Обръщаме ти внимание!“. В действителност само искаше да отвлече вниманието му от плененото момиче.

— Не знам колко време ще удържи на подтика си да я убие — изпусна се да каже преди няколко часа.

Мила се помъчи да отхвърли тази мисъл и отново се съсредоточи в писмото. Дразнеше я формата, избрана от Роналд за това послание. Именно в нея съзираше липса на хармония. Не знаеше защо точно, но разположеният по този начин на листа текст, без прекъсване, й пречеше да възприеме напълно съдържанието.

Реши да го раздели на части. Остави настрана купата и взе бележник и молив.

— за онези, които те преследват:

— били беше едно копеле. Едно КОПЕЛЕ! и направих добре че го пречуках, мразех го. щеше да ни стори зло. защото щеше да има семейство а ние не.

— това което ми сториха беше по-лошо! И НИКОЙ не дойде да ме спаси! НИКОЙ.

— винаги съм бил тук, пред очите ви, но не ме виждахте.

— после дойде ТОЙ. ТОЙ ме разбираше, научи ме.

— вие ме искахте такъв, не ме виждахте, сега виждате ли ме? Толкова по-зле за вас: накрая вината ще бъде само ваша.

— аз съм това, което съм. НИКОЙ не може да попречи на всичко това. НИКОЙ.

— РОНАЛД.

Мила прочете отново изреченията, едно по едно. Беше злобно излияние, пропито от омраза. Насочено към всички без разлика. Защото в съзнанието на своя убиец Били олицетворяваше нещо огромно, абсолютно. Нещо, което Рон никога нямаше да притежава.

Щастието.

Били е бил весел, въпреки че се е сблъскал със самоубийството на родителите си. Били е щял да бъде осиновен, въпреки позицията си на сирак от група „Б“. Всички са обичали Били, нищо че е нямало какво да им предложи.

Като го е убил, Роналд е зачеркнал завинаги усмивката от лицемерното лице на света.

Но колкото повече четеше тези редове, толкова повече Мила си даваше сметка, че изреченията приличаха не толкова на изповед или предизвикателство, колкото на отговори. Сякаш някой разпитваше Роналд и той нямаше търпение да наруши толкова дългото принудително мълчание, да се освободи от тайната, наложена му от отец Ролф.

Но кои бяха въпросите? И кой му ги поставяше?

Мила се върна мислено назад, към изречените по време на молитвата от Горан думи. Към факта, че доброто не е доказуемо, докато за злото имаме ежедневни примери пред очите си. Доказателства. Роналд смяташе, че е извършил нещо позитивно, необходимо, като е убил връстника си.

За него Били е олицетворявал злото. И кой можеше да докаже, че е сторил нещо лошо? Логиката му беше перфектна. Защото е можело Били Мур да стане отвратителен човек, като порасне. Наистина, кой би могъл да знае?

Като малка Мила ходеше на обучение по основните догми на вярата и все си задаваше един въпрос. Той не я напусна и когато порасна.

Защо Бог, който е изначално добър, позволява да умират деца?

Честно казано, точно това влизаше в противоречие с идеала за любов и справедливост, от който бяха пропити евангелията.

А може би да умреш млад, е съдбата, която Господ запазва за своите най-лоши деца. Тогава вероятно и децата, спасявани от нея, можеше да се превърнат в убийци или в серийни убийци. Вероятно това, което вършеше, беше погрешно. Ако някой беше убил Адолф Хитлер, Джефри Дамър или Чарлс Менсън още в пелените, това добро дело ли щеше да е, или зло? Но техните убийци щяха да бъдат наказани и осъдени за това: разбира се, че нямаше да ги възхваляват като спасители на човечеството!

Завърши с мисълта, че доброто и злото често се смесват. Понякога едното е инструмент на другото, и обратно.

„Както може да се смесят думите на една молитва с бълнуванията на някой убиец“ — си каза.

Отначало се появи познатото потрепване в основата на шията. Като нещо, което се приближаваше от потайно място зад нея. После си повтори последната мисъл и в този миг си даде сметка, че познава добре въпросите, на които Роналд се беше опитал да отговори с писмото си.

Съдържаха се в молитвата на Горан.

Напъна се да си ги спомни, макар да ги чу само веднъж. Направи няколко опита в своя бележник. Сбърка реда и започна отново, но накрая бяха там, пред очите й. Тогава опита да ги обедини с изреченията в писмото, възстановявайки този диалог от разстояние.

Накрая прочете всичко…

И всичко беше очевидно още от първата фраза.

за онези, които ме преследват.

Тези думи бяха насочени към тях. В отговор на въпросите, зададени от криминолога на тишината…

Защо Били Мур е трябвало да умре?

били беше едно копеле, едно КОПЕЛЕ! и направих добре че го пречуках, мразех го. щеше да ни стори зло. защото щеше да има семейство а ние не.

Откъде идваше омразата на Роналд Дермис?

това което ми сториха беше по-лошо! И НИКОЙ не дойде да ме спаси! НИКОЙ.

Какво му се беше случило през годините?

винаги съм бил тук. пред очите ви. но не ме виждахте.

Как се е научил да убива?

после дойде ТОЙ. ТОЙ ме разбираше, научи ме.

Коя е причината, тласнала го към злото?

вие ме искахте такъв, не ме виждахте, сега виждате ли ме? толкова по-зле за вас: накрая вината ще бъде само ваша.

И защо не слага край на този ужас?

аз съм това, което съм. НИКОЙ не може да попречи на всичко това. НИКОЙ.

Мила не знаеше какво да мисли. Но отговорът на нейния въпрос може би се съдържаше в края на посланието.

Едно име.

РОНАЛД.

Трябваше веднага да провери своето предположение.