Донато Каризи
Шепнещият (17)

16

Сара Роза въведе отец Тимъти в кемпера, където Горан го очакваше заедно с другите. Свещеникът още изглеждаше разтревожен. Започна Стърн.

— Бихме искали да ни помогнете с нещо. Трябва да говорим спешно с отец Ролф.

— Нали ви казах: той се пенсионира. Не знам къде е сега. Когато пристигнах тук преди шест месеца, се видяхме само за броени часове, колкото да ме запознае с работата. Обясни ми това-онова, предаде ми някои документи, ключовете, и замина.

Борис се обърна към Стърн:

— Дали не трябва да попитаме директно църковните власти? Според теб къде изпращат свещениците, когато се пенсионират?

— Чух, че имало нещо като дом за възрастни хора.

— Но може би…

Обърнаха се отново към отец Тимъти.

— Моля? — окуражи го Стърн.

— Май си спомних, че отец Ролф имаше намерение да отиде да живее със сестра си… Каза ми, че е почти на неговата възраст и никога не се е омъжвала.

Свещеникът изглеждаше доволен, че най-накрая е допринесъл с нещо за разследването. Дотолкова, че предложи помощ, въпреки че досега отказваше:

— Ако искате, аз ще говоря с църковните власти. Като си помисля, едва ли ще е трудно да науча къде се намира отец Ролф. А може да се сетя и за нещо друго.

Младият свещеник се беше успокоил. Сега се намеси Горан.

— За нас ще е огромно удоволствие, така ще избегнем излишна публичност за случващото се тук. Мисля, че това ще се понрави на Църквата.

— Аз също смятам така — съгласи се отец Тимъти.

Когато той напусна кемпера, Сара Роза се обърна видимо недоволна към Горан.

— Ако всички сме убедени, че смъртта на Били не е била случайна, защо не изискате заповед за арест на отец Ролф? Очевидно е замесен!

— Да, но не той е отговорен за убийството на детето.

На Мила не й убягна думата „убийство“, произнесена за пръв път от Горан, фрактурите на Били водеха до заключение за насилствена смърт, но нямаше доказателства, че тя е предизвикана от някого.

— А вие откъде сте толкова сигурен, че свещеникът не е виновен? — продължи Роза.

— Отец Ролф само е прикрил случая. Измислил е историята с менингита на Били, така никой не би посмял да се задълбочава от страх да не се зарази. Останалото е дело на външния свят: никой не се е интересувал от тези сираци, това е ясно и на вас, нали?

— Освен това сиропиталището е било пред затваряне — помогна му Мила.

— Отец Ролф единствен знае истината, затова трябва да го разпитаме. Но се страхувам, че ако го потърсим със заповед за арест… хм, може и да не го намерим. Доста стар е и може да реши да отнесе тайната в гроба.

— Тогава какво да правим? — попита нетърпеливо Борис. Да чакаме, докато това отче ни донесе новини?

— Разбира се, че не — отговори криминологът, а после насочи вниманието си към плановете на сградата, които Стърн беше изискал от общинския кадастър. Показа една зона на Борис и Роза.

— Трябва да отидете в източното крило. Виждате ли? Там е архивът с досиетата на всички момчета, които са били в сиропиталището до неговото затваряне. Естествено, интересуват ни само последните шестнайсет деца.

Горан им връчи груповата снимка, на която грееше усмивката на Били Мур. Обърна я: отзад бяха подписите на всичките деца.

— Сравнявайте имената: трябва ни онова от единственото липсващо досие…

Борис и Роза го погледнаха озадачено.

— Откъде знаете, че липсва едно?

— Защото Били Мур е убит от свой другар.

На груповата снимка с усмихнатия Били Мур Роналд Дермис беше трети отляво. Осемгодишен. Това означаваше, че преди идването на Били любимецът е бил той.

За едно дете ревността се явява достатъчна причина, за да пожелае смъртта на някого.

Бюрокрацията беше изгубила следите му след напускането на сиропиталището заедно с другите. Дали е бил осиновен? Невъзможно. Може би са го преместили в семейна къща за деца? Истинска загадка. Почти сигурно и това информационно затъмнение беше дело на отец Ролф.

Непременно трябваше да издирят свещеника.

Отец Тимъти ги увери, че в енорията са се задействали:

— Сестра му е починала, а той е пожелал да си възвърне светския статут.

На практика се беше отказал от религиозния живот. Може би се е чувствал виновен заради прикриването на убийството, може би заради непоносимото откритие, че злото умее да приема чертите дори на едно дете.

Тези и други хипотези вълнуваха групата.

— Още не съм разбрал дали ще преследваме престъпника на столетието, или ще трябва да чакам, докато благоволиш да ми отговориш на въпросите!

Стените от гипсокартон в канцеларията на Рош потрепваха от силния му глас. Нетърпението на главния инспектор обаче се сблъскваше с упоритото мълчание на Горан.

— Притискат ме заради тази история с шестото момиче: казват, че не правим достатъчно!

— Няма да я намерим, докато Алберт не реши да ни остави някаква улика. Току-що говорих с Креп: казва, че и това местопрестъпление е чисто.

— Кажи ми поне дали смяташ, че Роналд Дермис и Алберт са един и същ човек!

— Вече направихме тази грешка с Александър Берман. За момента бих се въздържал от прибързани заключения.

Беше съвет, а Рош не обичаше да ги получава, когато става дума за политическото ръководство на случаите. Но този път го прие.

— И все пак не можем да стоим тук в очакване този психопат да ни разиграва. Така никога няма да спасим онова дете! При положение че още е жива.

— Само един човек може да я спаси. И това е самият той.

— Наистина ли очакваш да ни я предаде спонтанно?

— Само казвам, че по някое време би могъл да сгреши.

— По дяволите! Смяташ ли, че мога да живея с надежди, докато там отвън само чакат да ме нахокат? Искам резултати, докторе!

Горан беше свикнал с пристъпите на Рош. Всъщност не бяха насочени към него. Главният инспектор се сърдеше на целия свят. Страничен ефект от длъжността: когато си прекалено нависоко, винаги някой иска да те смъкне надолу.

— Напоследък избегнах доста мръсотия и не всичката беше насочена срещу мен.

Горан умееше да бъде търпелив, но знаеше, че с Рош това невинаги действа. Затова опита да вземе инициативата, за да се отърве от него.

— Искаш ли да ти кажа нещо, което ме вбесява?

— Каквото и да е, само да ме извади от тази задънена улица.

— Досега не съм го казвал на никого… Сълзите.

— Е, й?

— Имаше поне пет литра около трупа на петото момиче! Но сълзите са солени, затова изсъхват веднага. Тези обаче не. Запитах се защо…

— И защо все пак?

— Изкуствени са: възпроизвеждат точно химическия състав на човешките, но са само илюзия. Затова не изсъхват… Ти знаеш ли как се произвеждат изкуствени сълзи?

— Нямам представа.

— Там е работата: Алберт знае. И го е направил, изгубил е време. Знаеш ли какво означава?

— Ти ми кажи.

— Че е подготвил грижливо всяко нещо. Всичко онова, което ни показва, е плод на замислян с години план! А ние трябва да отвърнем на ходовете му за кратко време. Ето какво означава.

Рош се изтегна назад в креслото си с празен поглед.

— Според теб какво ни чака?

— Честно казано, боя се, че най-лошото предстои.

Мила слезе в сутерена на Института по съдебна медицина. Беше купила няколко картички с известни футболисти — или поне така я увери продавачът. Този малък жест беше част от ритуала на прощаването. В моргата Чанг щеше да подреди останките на Били Мур, за да ги погребат отново под каменния ангел.

Патологът довършваше аутопсията, беше направил рентгенова снимка на фрактурите. Плаките висяха на осветено табло, пред което стоеше Борис. Мила не се учуди, че го намира тук.

Когато я забеляза, той почувства нужда да се оправдае.

— Минах да проверя за новини.

— А има ли? — попита тя, следвайки играта му, за да не го притеснява. Очевидно се намираше тук по лични причини.

Чанг прекъсна работата си, за да отговори на Мила.

— Тялото е паднало отвисоко. Заради сериозността и количеството на фрактурите, намерени по скелета, може да се предположи, че смъртта е настъпила почти мигновено.

Зад това „почти“ се долавяше надежда и заедно с нея мъка.

— Разбира се, никой не може да каже дали Били е скочил сам, или са го блъснали…

— Естествено.

Мила забеляза, че върху един стол имаше диплянка на погребална агенция, тя нямаше нищо общо с полицията. Сигурно Борис щеше да плати от собствения си джоб, та Били да получи достойно погребение. На една полица стояха излъсканите до блясък ролкови кънки и касетофонът.

— Подаръкът за рождения ден, с който момчето не се бе разделяло.

— Може би Чанг е разбрал също и къде е настъпила смъртта — добави Борис.

А съдебният лекар се насочи към няколко увеличени снимки на сиропиталището.

— Като падат във въздуха, телата увеличават теглото си заради скоростта: това е следствие от гравитационната сила. Накрая все едно невидима ръка ги сплесква в земята. Затова, като съпоставих наличните данни за възрастта на жертвата — що се отнася до калцирането на костите — с онези за броя на фрактурите, получих приблизителната височина, от която е станало падането. В този случай — повече от петнайсет метра. Затова, като взех предвид средната височина на сградата и наклона на терена, твърдя, че почти сигурно детето е паднало от камбанарията, тук, на това място… Виждате ли?

Още едно „почти“, преплетено в думите на Чанг, докато показваше точното място върху снимката. В този момент един негов помощник се показа на вратата.

— Доктор Врос, търсят ви…

За момент Мила не успя да свърже лицето на съдебния лекар с истинското му име. Както изглеждаше, никой от подчинените му не смееше да го назове Чанг.

Той се извини и ги остави сами.

— Аз също трябва да тръгвам — каза Мила и Борис кимна.

Докато излизаше, мина покрай полицата с кънките и касетофона на Били и постави до тях купените картички. Борис я забеляза.

— Там е неговият глас…

— Моля? — не го разбра тя.

Борис кимна с глава към касетофона и повтори:

— Гласът на Били. Неговите измислени телевизионни коментари…

Усмихна се, но с тъжна усмивка.

— Успя ли да ги изслушаш?

Борис кимна.

— Да, но само началото, после не издържах…

— Разбирам… — каза тя и не добави друго.

— Знаеш ли, лентата е почти непокътната. Киселините от…

Не успяваше да изрече думата.

— Киселините от разлагането не са я повредили. Чанг твърди, че това е нещо рядко. Може би зависи от състава на почвата, в която е погребан. Липсваха батериите, сложих нови.

Мила се направи на учудена, за да разреди напрежението на Борис:

— Значи касетофонът работи?

— Как не, нали е японски!

Засмяха се.

— Искаш ли да изслушаме заедно цялата касетка?

Мила помисли малко, преди да отговори. В действителност не й се искаше много. „Има неща, които трябва да почиват в мир“ — помисли си. От друга страна, в случая Борис се нуждаеше от това и тя не можа да му откаже.

— Добре, включвай.

Борис се приближи до касетофона и го включи, в студената зала за аутопсии Били Мур отново се върна към живота:

— Приятели на спорта, стадионът е митичният „Уембли“! Мачът е от онези, които ще останат в историята на футбола: Англия — Германия!

Гласът му беше жизнерадостен, със съскащо „с“, на което неизбежно накъсваше фразата. В думите му се криеше звукът на една усмивка и те сякаш го виждаха: Били, в безгрижието на своите години, докато се опитваше да вдъхне на света малко веселие, което го отличаваше.

Мила и Борис се смееха с него.

— Температурата е умерена и въпреки късната есен не се предвижда дъжд. Отборите вече са строени в центъра на терена, за да изслушат националните химни… Трибуните са изпълнени със запалянковци до последното местенце! Какъв спектакъл, госпожи и господа! След малко ще присъстваме на едно изключително футболно предизвикателство! Но първо имената на футболистите, които ще излязат на тер… Боже мой, разкайвам се и скърбя с цялото си сърце за моите грехове, защото като съгреших, заслужих твоето наказание, но много повече защото наскърбих Тебе, безкрайно добрия и достоен за обичане над всичко.

Мила и Борис се спогледаха в неведение. Насложилият се глас беше много по-слаб.

— Някой се моли.

— Но не е Били…

— Решавам се твърдо с Твоята благодатна помощ да не греша занапред и да избягвам всякакви опасности от грях. Господи, смили се над тен и ми прости.

— Достатъчно.

Мъжки глас.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Напоследък псувах много. А преди три дни откраднах бисквити от килера, но Джонатан ги изяде заедно с мен… А после… после преписах домашното по математика.

— И нищо друго?

— Сигурно е отец Ролф — предположи Мила.

— …

— Помисли добре, Рон.

Произнесеното име смрази тишината в залата. Роналд Дермис също се превърна в дете.

— Ами… май има нещо.

— Искаш ли да ми го кажеш?

— Не.

— Ако не говориш с мен, как да ти дам опрощение?

— Не знам.

— Ти знаеш какво се случи с Били, нали, Рон?

— Бог си го прибра.

— Не е бил Бог, Рон. Ти знаеш ли кой е бил?

— Падна. Падна от камбанарията.

— Но ти беше с него.

— Да.

— Кой измисли да се качите горе?

— Някой беше скрил кънките му там.

— Ти ли беше?

— … Да.

— И го блъсна, нали?

— …

— Роналд, моля те: отговори на въпроса.

— …

— Никой няма да те накаже, ако кажеш какво се е случило. Обещавам.

— Той ми каза да го направя.

— Кой той? Били? Били поиска да го блъснеш?

— Не.

— Значи някое от другите момчета?

— Не.

— Тогава кой?

— …

— Рон.

— Да.

— Хайде, отговори ми. Такъв човек не съществува, нали? Той е само плод на твоето въображение.

— Не.

— Тук няма никой друг. Само аз и твоите другари.

— Той идва само за тен.

— Чуй ме, Рон: иска ти се да кажеш, че се разкайваш много заради случилото се с Били.

— Разкайвам се за това, което се случи с Били.

— Надявам се да си искрен… Във всеки случай, това ще си остане тайна между мен, теб и Господ.

— Добре.

— Никога и с никого не трябва да го споделяш.

— Добре.

— Опрощавам греховете ти. В името на Отца, и Сина, и Светия дух. Амин.

— Амин.