Донато Каризи
Шепнещият (15)

14

Казваше се отец Тимъти. Изглеждаше на около трийсет и пет години, с изтънели руси коси, сресани на път. Трепереше.

Единственият обитател на това място.

Живееше в къщата на енорийския свещеник до малката църква: единствените още обитавани постройки на огромния комплекс. Останалото беше изоставено от всички.

— Тук съм, защото църквата още е осветена — обясни младият свещеник. Нищо, че отец Тимъти вече отслужваше месата единствено за себе си. — Вече никой не минава насам. Предградията са много надалече, а магистралата съвсем ни отряза.

Намираше се тук от шест месеца. Беше заел мястото на някой си отец Ролф след пенсионирането му и разбира се, не знаеше за случилото се в сиропиталището.

— Почти не стъпвам там — призна. — И какво бих правил, ако отида?

Сара Роза и Мила го бяха осведомили за причината на тяхното нахлуване и за откритието. Когато разбра за съществуването на отец Тимъти, Горан предпочете да изпрати тях двете, за да говорят. Роза се преструваше, че си води бележки в тефтерчето, но явно не се интересуваше никак от думите на свещеника. Мила се опитваше да го успокои с думите, че никой не го подозира и той няма никаква вина за случилото се.

— Горкичкото злочесто дете — успя да каже само и се разплака. Беше потресен.

— Когато се съвземете, бихме искали да дойдете в пералнята — каза Сара Роза, засилвайки наново уплахата му.

— Но защо?

— Защото е възможно да ви зададем въпроси за сградата: това място е истински лабиринт.

— Но нали току-що ви казах, че съм влизал там броени пъти, не вярвам…

Мила го прекъсна:

— Става дума за няколко минути, след като приберем трупа.

Вмъкна умело тази информация в разговора, защото разбра, че отец Тимъти не искаше картината на изтезаваното детско тяло да се запечата в паметта му. В края на краищата трябваше и занапред да живее на това зловещо място. А и така щеше да е достатъчно трудно.

— Както желаете — съгласи се накрая и наведе глава.

Придружи ги до вратата, като потвърди, че е на разположение.

Докато се връщаха при другите, Роза нарочно изпревари Мила с няколко крачки, колкото да подчертае дистанцията помежду им. В друг момент Мила щеше да реагира на провокацията, но сега беше част от отбора и трябваше да спазва различни правила, ако искаше да доведе докрай работата си.

„После ще си разчистим сметките“ — си каза.

Но докато тази мисъл се въртеше в главата й, проумя, че взима за даденост, че ще има край. Че по някакъв начин настоящият ужас ще остане зад гърба им.

„Присъщо е на човешката природа“ — помисли. Животът трябва да продължава. Мъртвите щяха да бъдат погребани и с времето всичко щеше да бъде асимилирано. И ще остане само смътен спомен в тяхната душа, остатък от неминуемия процес на самосъхранение.

За всички. Но не и за нея, която още същата вечер щеше да се постарае да превърне този спомен в неизличим.

От местопрестъплението е възможно да бъде извлечена много информация: както за динамиката на събитията, така и за личността на убиеца.

Докато колата на Берман не можеше да се счита за истинско местопрестъпление, в случая с втория труп можеха да се направят много заключения за Алберт.

Затова беше нужен задълбочен оглед на мястото, а посредством своеобразния колективен тренинг, който представляваше истинската сила на групата, трябваше да обрисуват по-добре образа на преследвания убиец.

Въпреки опитите на Сара Роза да я държи на разстояние от тази общност, напоследък Мила си беше спечелила място в енергийната верига — както я нарече самата тя, докато помагаше след откриването на първия труп в багажника на Берман, — а сега вече Борис и Стърн я считаха за една от тях.

След като специалният отряд се изтегли, Горан и хората му заеха пералното помещение.

Гледката беше застинала под халогенните светлини, монтирани на четири триножника и свързани с генератор, тъй като в сградата нямаше електричество.

Още нищо не беше пипано, но доктор Чанг вече работеше около трупа. Носеше със себе си странно оборудване, затворено в куфарче. Имаше епруветки, химически реактиви и микроскоп. В момента вземаше проба от мътната вода, в която трупът беше отчасти потопен. След малко щеше да дойде и Креп, за да снеме отпечатъци.

Имаха около половин час, преди да оставят мястото на експертите от Научно-техническата лаборатория.

— Очевидно не се намираме на първичното местопрестъпление — започна Горан, сигурен, че това е вторична локация, защото смъртта на момичето несъмнено беше настъпила другаде. В случаите на серийните убийци мястото на откриване на жертвите е много по-важно от мястото, на което са убити. Защото, докато убийството винаги е акт, който извършителят запазва за себе си, всичко последващо е споделяне на опит. Посредством трупа на жертвата убиецът установява нещо като връзка с разследващите.

От тази гледна точка Алберт не се различаваше.

— Трябва да разчетем знаците. Да разберем посланието, което съдържа, и към кого е отправено. Кой иска да започне? Напомням ви, че никое мнение няма да бъде отхвърлено априори, затова се чувствайте свободни да споделите всичко, което ви минава през ума.

Никой не искаше да говори пръв. Прекалено много съмнения имаше натрупани в главите им.

— Може би нашият човек е прекарал детството си в сиропиталището. Възможно е омразата и злобата му да водят началото си оттук. Трябва да потърсим в архивите.

— Честно казано Мила, не вярвам, че Алберт иска да узнаем новините за него.

— Защо?

— Защото не смятам, че иска да бъде заловен… Поне засега. Всъщност намерихме само втория труп.

— Греша ли, или понякога серийните убийци искат да бъдат хванати от полицията, защото не са в състояние да престанат с убийствата?

— Това са глупости — каза Сара Роза с обичайната си безочливост.

А Горан добави:

— Вярно е, че доста пъти последното желание на някой сериен убиец е да бъде задържан, но не защото не успява да се контролира, а защото след арестуването най-накрая излиза на открито. По-специално, ако личността му е нарцистична, иска да бъде признат заради мащабите на своето дело. А докато самоличността му остава загадка, не може да постигне целта си.

Мила се съгласи, но с известни резерви. Горан я усети и се обърна към другите.

— Може би трябва да повторим накратко как ще възстановим връзката, съществуваща между мястото на престъплението и организационното поведение на серийния убиец.

Това беше лекция в помощ на Мила, но тя не се подразни. Видя го като начин да върви в крак с другите. А от незабавната реакция на Борис и Стърн стана ясно, че наистина държат да не изостава.

По-възрастният агент взе думата. Направи го, без да погледне към Мила, не искаше да я смути.

— Според състоянието на местопрестъплението разделяме серийните убийци на две големи категории: неорганизирани и организирани.

Продължи Борис:

— Този принадлежи към първата група, той е неорганизиран във всички аспекти на своя живот. Индивид, провалил се в контактите с хората. Саможив е. Притежава интелигентност, по-ниска от средната, скромна култура и работи нещо, за което не се изискват особени умения. Сексуално некомпетентен. В тази област е имал само прибързани и непохватни опити.

Горан взе думата отново:

— Най-често е човек, който в детството си е бил подложен на сурова дисциплина. Поради тази причина много криминолози подкрепят тезата, че е склонен да нанася на своите жертви същите болки и страдания, които е изтърпял като малък. Затова прикрива чувството на гняв и неприязън, не го изразява пред хората, с които обикновено се среща.

— Неорганизираният не планира: реагира спонтанно — намеси се и Роза, държеше да не остава настрана.

А Горан уточни:

— Липсата на организация на престъплението прави убиеца неспокоен в момента на извършването. Затова той предпочита да действа на познати места, където се чувства в свои води. Тревожността и фактът, че не се отдалечава прекалено, го принуждават да прави грешки: например като оставя следи, които често го издават.

— Обикновено жертвите му са хора, озовали се на грешното място в грешния момент. И убива, защото това е единственият познат му начин да контактува с другите — заключи Стърн.

— А организираният как се държи? — попита Мила.

— На първо място е много хитър — каза Горан. — Идентификацията може да се окаже изключително трудна заради съвършената му мимикрия: той изглежда като нормален човек, спазващ законите. Има висок коефициент на интелигентност. Умел е в своята работа. Често заема висока позиция в състава на общността, в която живее. Не е имал запомнящи се психически травми в детството. Семейството му го обича. Сексуално компетентен е и няма проблеми във връзките си. Убива само заради удоволствието.

Мила се ужаси от последното заключение. Не само тя се потресе, защото за пръв път Чанг изостави микроскопа си и погледна към тях. Може би и той се питаше как едно човешко същество може да извлича удоволствие от злото, което причинява на себеподобните си.

— Той е хищник. Избира старателно жертвите си, търси ги преди всичко на отдалечени от местожителството му места. Лукав и предпазлив. Способен е да предвижда развитието на издирвателните действия по негов адрес и така да изпреварва ходовете на разследващите. Затова е трудно да бъде заловен: учи се от опита си. Организирано проследява, изчаква и убива. Действията му могат да бъдат програмирани дни и седмици напред. Избира жертвата си изключително внимателно. Наблюдава я. Вмъква се в живота й, събира информация, изучава нейните навици. Винаги търси контакт, като симулира определено поведение или близост, за да спечели доверието й. Убеждава с думи, а не с физическа сила. Той съблазнява.

Мила се обърна, за да погледне спектакъла на смъртта, поставен в това помещение. После каза:

— Неговото местопрестъпление винаги ще бъде чисто. Защото ръководният му принцип е „контролът“.

Горан кимна.

— Както изглежда, наясно си с Алберт.

Борис и Стърн й се усмихнаха. Сара Роза старателно избегна нейния поглед и се направи, че гледа часовника си, недоволна заради безполезната загуба на време.

— Господа, има новини…

Безмълвният участник в това малко събрание беше проговорил: Чанг се изправи на крака, държейки в ръце малко стъкълце, измъкнато току-що изпод окото на микроскопа му.

— Какво има, Чанг — попита нетърпеливо доктор Гавила.

Но съдебният лекар имаше намерение да се наслади на момента. В погледа му проблясваше сиянието на триумфа.

— Когато видях тялото, се запитах защо трябва да е потопено в два пръста вода…

— Намираме се в пералня — подсети го Борис, сякаш това не беше най-очевидното нещо на света.

— Да, но електрическата инсталация на сградата, както и водопроводът не действат от години.

Думите му привлякоха вниманието на всички, най-вече на Горан.

— Тогава каква е тази течност?

— Дръжте се, докторе… Това са сълзи.