Донато Каризи
Шепнещият (14)

13

Обръщението по телевизията към семейството на шестото момиче не даваше резултат. Най-многобройните обаждания се получиха от хора, които изразяваха своята солидарност и всъщност само задръстваха линията. Разтревожена баба на пет внучета се обади седем пъти и питаше дали има новини за „клетото момиче“. При поредното обаждане един от агентите, натоварени да отговарят, я помоли любезно да не звъни повече и в отговор го изпратиха по дяволите.

— Ако си позволиш да напомниш, че поведението им е неуместно, те обявяват за безчувствен — коментира Горан, когато Стърн го уведоми.

Намираха се в кемпера на подвижната група, следваха джипиес сигнала.

Пред тях — бронираните машини на специалните части. Този път те щяха да водят шоуто, театрално ги уведоми преди малко Рош.

Предпазливостта бе продиктувана от факта, че още не знаеха накъде ги води Алберт. Можеше да се окаже капан, но Горан не мислеше така.

— Иска да ни покаже нещо. Нещо, с което е изключително горд.

Джипиес сигналът беше засечен в зона от няколко квадратни километра. Не можеха да установят предавателя от разстояние, трябваше да отидат на място.

Напрежението в кемпера беше осезаемо. Горан разменяше по някоя дума със Стърн. Борис пробваше как се движи затворът на оръжието му, после за сетен път проверяваше дали противокуршумната жилетка е нагласена добре на гръдния му кош. Мила гледаше през прозорчето зоната в близост до магистралата, мостовете и кръстосващите се асфалтови ленти.

Джипиес приемникът се намираше при капитана на специалния отряд, но Сара Роза можеше да следи на екрана на компютъра всичко, което виждаха колегите пред тях.

Глас по радиостанцията обяви: — Приближаваме! Изглежда, сигналът идва от точка на разстояние един километър пред нас, приемам…

Всички погледнаха навън.

— Що за място е това? — попита Роза.

В далечината Мила забеляза внушителна сграда от червени тухли, съставена от свързани помежду си във форма на кръст крила. Готически стил, леко променен през трийсетте години, мрачен и строг, типичен за църковната архитектура по онова време. От едната страна изпъкваше камбанария, до нея църква.

Бронираните коли отбиха по дългия черен път, водещ до централния корпус. Като стигнаха на площадчето, мъжете се приготвиха да нахлуят в сградата.

Мила слезе с другите и вдигна очи към импозантната фасада, потъмняла от времето. Над портала изпъкваше барелефен надпис.

Visitare Pupillos In Tribulatione Eorum Et Immaculatum Se CustodireAb Hoc Saeculo.

— Да последваш сираците в техните скърби и да се опазиш неосквернен от света — преведе за нея Горан.

Някога е било сиропиталище, сега не действаше.

Капитанът даде знак и отрядът се разгъна, влязоха вътре от страничните входове. При отсъствието, на логистичен план бяха принудени да импровизират.

Изчакаха около минута, после Мила и другите минаха през главния вход заедно с капитана.

Преддверието беше необятно. Пред тях се преплитаха две стълбища, водещи към горните етажи. Високият витраж пропускаше приглушена светлина. Единствени господари на мястото вече бяха няколко гълъба: изплашени от чуждото присъствие, пляскаха лудешки с криле около капандурата, а ефимерните им сенки се отразяваха на пода. В пространството отекваха стъпките на хората от Специалния отряд, които преглеждаха стая след стая.

— Чисто! — викаха си един на друг след всяко претърсено помещение.

В тази нереална обстановка Мила се огледа наоколо. Още веднъж в плановете на Алберт стоеше един колеж. Но не елитен като онзи на Деби Гордън.

— Сиропиталище. Тук поне са имали дом и осигурено образование — коментира Стърн.

Но Борис се почувства задължен да уточни:

— Тук са изпращали онези, които никой не е осиновявал: деца на затворници и сираци с родители самоубийци.

Всички очакваха някакво разкритие. Каквото и да развалеше магията на този ужас, щеше да е добре дошло. Най-накрая да открие причината, която ги беше довела тук. Ехото от стъпките внезапно изчезна. След няколко секунди от радиостанцията се чу глас.

— Намерихме нещо…

Джипиес предавателят се намираше на приземния етаж. Мила хукна заедно с другите в нужната посока, минаваше през кухните на колежа с техните големи казани, после през огромната трапезария с маси и столове от талашит, покрити със син гетинакс. Слезе по тясна спираловидна стълба и се намери в просторно помещение с нисък таван, осветявано от редица светлинни шахти. Подът беше мраморен и имаше наклон към централен коридор, където биеха на очи няколко сифона. Мраморни бяха и коритата, разположени до стените.

— Това сигурно е била пералнята — предположи Стърн.

Хората от Специалните части бяха оградили пространството около едно от коритата, спазваха необходимото разстояние, за да не замърсят местопрестъплението. Един от тях си свали каската, коленичи и започна да повръща. Никой не искаше да погледне.

Борис пръв мина през редицата, заградила с тела онова, което не подлежеше на описание; веднага спря, като сложи ръка на устата си. Сара Роза отмести поглед. Стърн само възкликна:

— Господи, прости…

Доктор Гавила остана неподвижен. После дойде ред на Мила.

Анеке.

Тялото лежеше в няколко сантиметра мътна течност. Кожата изглеждаше восъчна и вече проявяваше първите дегенеративни белези post mortem. Момичето беше голо. В дясната си ръка стискаше джипиес предавателя, който продължаваше да пулсира: абсурдна искрица изкуствен живот в картината на смъртта.

И на Анеке беше отрязана лявата ръка, липсата й изкривяваше позицията на бюста. Но не тази подробност угнетяваше присъстващите, нито степента на запазеност на тялото, нито пък факта, че се намират пред гледката на едно невинно безсрамие. Друго нещо беше предизвикало тези реакции.

Този труп се усмихваше.