Донато Каризи
Шепнещият (13)

12

Снегът валя обилно цялата нощ, затрупа света с безмълвие.

Студът се смекчи и слабият ветрец премете улиците. Докато толкова очакваното метеорологично явление забавяше всяко нещо, в групата цареше невиждана екзалтация.

Най-после имаха цел. Да се справят с всичкото това зло, макар и отчасти. Да намерят шестото момиче, да го спасят. И така да спасят самите себе си.

— Стига да е жива — държеше да напомни Горан, като обуздаваше ентусиазма на другите.

След откритието Рош разпъна Чанг на кръст, задето не е стигнал по-рано до това заключение. Печатът още не беше осведомен за съществуването на шестото отвлечено момиче, но главният инспектор си подготвяше предварително медийно алиби и се нуждаеше от подходяща изкупителна жертва.

Междувременно Рош свика екип от лекари — всеки с различна специалност, — за да отговорят на един-единствен, фундаментален въпрос.

— Колко време може да остане живо едно момиче в това състояние?

Отговорът не беше еднозначен. Най-големите оптимисти поддържаха, че с подходящи медицински грижи и при отсъствие на инфекции може да минат между десет и двайсет дни. Песимистите твърдяха, че въпреки младата възраст при такава ампутация шансовете за оцеляване намаляват с изтичането на всеки час и даже е твърде вероятно малката вече да е мъртва.

Рош не остана удовлетворен и затова реши да поддържа публично, че Александър Берман остава основният заподозрян. Макар и убеден, че търговският представител няма вина за изчезването на момичетата, Горан не би опровергал официалната версия на началника. Не беше въпрос на истина. Знаеше, че Рош не можеше да се дискредитира, като се отрече от направените вече декларации относно виновността на Берман. Така би навредил на себе си, но и на достоверността на техните методи на разследване.

Криминологът обаче си остана с убеждението, че този човек е бил. „избран“ с определена цел от истинския извършител.

Алберт ненадейно се завърна в центъра на вниманието им.

— Знаел е, че Берман е педофил — започна Горан, когато всички се събраха в оперативната зала. — За момент го подценихме.

Прибавиха нов елемент към профила на Алберт. Прозряха го за пръв път, когато Чанг описваше раните по намерените ръце и определи като „хирургическа“ прецизността, с която убиецът е нанесъл смъртоносния удар. Използването на лекарства, за да предизвика снижаване на кръвното налягане при шестото момиче, потвърждаваше клиничните умения на техния човек. И накрая фактът, че вероятно още я държи жива, ги навеждаше на мисълта, че притежава значителни познания за реанимационните методи и процедурите при интензивната терапия.

— Вероятно е лекар, или е бил такъв преди време — предположи Горан.

— Ще потърся в професионалните регистри: може пък да е изключен — веднага предложи Стърн.

Това беше добро начало.

— Как се снабдява с лекарства, за да я държи жива?

— Отличен въпрос, Борис. Да направим проверка в частните и в болничните аптеки дали някой е поръчал тези лекарства.

— Може да се е запасил преди месеци — отбеляза Роза.

— Преди всичко за антибиотици: ще му трябват, за да предотврати инфекциите… Има ли друго?

Очевидно нямаше нищо друго. Сега само трябваше да открият къде е момичето, живо или мъртво.

В оперативната зала всички погледнаха Мила. Тя беше експертът, с нея щяха да се съветват, за да постигнат целта, която би осмислила работата им.

— Трябва да намерим начин да се свържем със семейството.

Присъстващите се спогледаха, после Стърн попита:

— Защо? Сега имаме преимущество: Алберт още не знае, че ние знаем.

— Наистина ли вярвате, че един ум, способен да измисли всичко това, не е предвидил своевременно нашите ходове?

— Ако предположението ни е вярно, я държи жива заради нас.

Горан се намеси в подкрепа на Мила, предостави й новата си теория.

— Той води играта, а момичето е финалната награда. Ще победи по-хитрият.

— Означава ли, че няма да я убие? — попита Борис.

— Не той ще я убие. Ние ще го направим.

Констатацията беше трудна за възприемане, но представляваше същината на това предизвикателство.

— Ако изгубим много време, докато я намерим, тя ще умре. Ако по някакъв начин го раздразним, тя ще умре. Ако не спазваме правилата, тя ще умре.

— Правила? Какви правила? — попита разтревожена Роза.

— Онези, които той е определил и за съжаление, ние не познаваме. Начинът му на мислене е непонятен за нас, но съвсем естествен за него. В светлината на това всяко наше действие може да бъде изтълкувано като нарушение на правилата на играта.

Стърн кимна умислено:

— Значи, ако се обърнем направо към семейството на шестото момиче, ще е нещо като участие в неговата игра.

— Да — съгласи се Мила. — Това очаква Алберт от нас в този момент. Обмислил го е. Но също така е сигурен, че ще се провалим, защото родителите се страхуват да излязат на открито, иначе да са го направили вече. Иска да ни покаже, че неговите способности да убеждава биха обезсилили всеки наш опит. Парадоксално, опитва се да изглежда в техните очи като „героя“ в тази история. Все едно им казва: „Единствено аз съм в състояние да спася вашето дете, можете да се доверявате само на мен“. Давате ли си сметка колко силен психически натиск успява да упражнява? Ако обаче успеем да убедим тези родители да се свържат с нас, ще отбележим точка в наша полза.

— Но така има опасност да го подразним и предизвикаме — не беше съгласна Сара Роза.

— Трябва да поемем този риск. Но аз не вярвам да стори зло на момичето заради това. Ще ни накаже, може би, като ни отнеме от времето. Няма да я убие сега: първо трябва да ни покаже завършеното си дело.

Горан си помисли, че е наистина удивително как Мила беше овладяла толкова бързо механизмите на разследването. Успяваше да очертае прецизно линиите на поведение. И все пак, макар другите колеги вече да я слушаха, трудно щеше да ги накара да я приемат окончателно. Веднага я бяха определили като чуждо присъствие, от което не се нуждаеха. И мнението им нямаше да се промени така бързо.

В този момент Рош сметна, че е чул достатъчно, и реши да се намеси.

— Нека направим както предлага полицай Васкес: ще разпространим новината за съществуването на шесто отвлечено момиче и в същото време ще се обърнем публично към семейството. По дяволите! Да покажем малко характер! Уморих се да изчаквам събитията, сякаш това чудовище наистина решава всичко!

Някои се смаяха от новото становище на главния инспектор. Не и Горан. Без да се усети, Рош само си служеше с похватите на техния сериен убиец — да смени ролите и като следствие отговорностите: ако не откриеха момичето, щеше да е само защото нейните родители не са се доверили на разследващите и са останали в сянка.

И все пак, в основата си думите му бяха верни: настъпи моментът да опитат да изпреварят събитията.

— Чухте онези шарлатани, нали? На шестото момиче му остават най-много десет дни!

После Рош изгледа един по един членовете на групата и обяви сериозен:

— Реших, отваряме отново Студиото.

Във вечерните новини на екраните се появи лицето на един известен актьор. Избраха него да се обърне към родителите на шестото момиче. Всички го познаваха и щеше да придаде на съобщението необходимата доза емоционалност. Идеята, разбира се, беше на Рош. Мила я намираше за сполучлива: щеше да обезкуражи доста митомани и злонамерени хора да звънят на обявения номер.

Почти по същото време, когато телезрителите научаваха за съществуването на шестото момиче — изпитвайки ужас, примесен с надежда — те се настаняваха в „Студиото“.

Ставаше дума за един апартамент, разположен на четвъртия етаж в безлична сграда, близо до центъра. Тя приютяваше преди всички второстепенни отдели на федералната полиция — административни и счетоводни, както и отживели времето си книжни архиви, които чакаха да бъдат дигитализирани в нови бази данни.

Преди време апартаментът представляваше част от сигурните квартири на Програмата за защита на свидетели и полицията настаняваше в него нуждаещите се от полицейска охрана. Студиото беше перфектно вмъкнато между два други еднакви апартамента. Затова нямаше прозорци. Климатикът работеше винаги и се влизаше само през входната врата. По дебелите стени минаваха най-различни системи за сигурност. Тъй като мястото вече не се използваше по основното си предназначение, тези инсталации бяха деактивирани. Остана само тежката блиндирана врата.

Горан пожела нещо такова още при създаването на Отдела за разследване на тежки престъпления. Рош лесно задоволи желанието му: просто си спомни за това сигурно убежище, неизползвано от години. Криминологът поддържаше тезата, че до приключването на поредния случай трябва да живеят заедно. Така идеите им идваха по-лесно, споделяха ги и обсъждаха на момента, без посредничества. Принудителното съжителство водеше до съзвучие в групата, а то захранваше един-единствен пулсиращ мозък. Доктор Гавила беше заел от new economy методите за структуриране на работната среда, съставена от общи пространства и с „хоризонтално“ разпределение на дейностите: обратно на вертикалното подреждане, прието в полицията, обвързана с разделението по чинове, което често създава конфликти и съперничество. В Студиото обаче разликите биваха зачерквани, решенията се променяха и идеите на всеки бяха търсени, изслушвани и преценявани.

Когато Мила прекрачи прага, веднага си помисли, че това е мястото, където залавяха серийните убийци. Не се случваше в реалния свят, а тук вътре, между тези стени.

В центъра на всичко не стоеше обикновеният лов на хора, а усилието да разберат схемата, криеща се зад една привидно непонятна поредица от жестоки престъпления. Чудовищните видения на един болен ум.

В мига, в който влезе, Мила осъзна, че тази крачка предвещава нова фаза в разследването.

Стърн носеше кафява чанта от изкуствена кожа, приготвена от жена му, и влезе първи. Борис имаше раница на гърба. Следваше Роза, накрая Мила.

Отвъд блиндираната врата се намираше клетка от противокуршумно стъкло, някога приютявала охраната. Вътре в нея изгасналите екрани на видеосистемата, два въртящи се стола и празна оръжейна пирамида. За по-сигурно втора врата с електрическа брава отделяше този вестибюл от останалата част на жилището. Някога са я отваряли охранителите, а сега зееше докрай.

Мила усети миризма на застояло, влага и наслоен цигарен дим, вентилаторите на климатичната инсталация бръмчаха неспирно. Трудничко щеше да спи тук, трябваше да си набави тапи за ушите.

Дълъг коридор разделяше апартамента на две. По стените — листове и снимки от предишен случай.

Лицето на младо и красиво момиче.

От това как се спогледаха другите, Мила разбра, че случаят не е приключил по най-успешния начин, вероятно оттогава не бяха стъпвали повече тук.

Никой не проговори, никой не й обясни нищо. Само Борис промърмори:

— Можеше поне да свалят снимката от стената!

Стаите бяха обзаведени със стари канцеларски мебели, които с много фантазия бяха пригодени за гардероби и шкафове. В кухнята едно писалище служеше за маса. Хладилникът изглеждаше още от времето, когато ги пълнеха с газ и разрушаваха озоновия слой. Някой се беше погрижил да го размрази и да остави вратата отворена, но не и да почисти мухлясалите остатъци от китайска храна. В общото помещение имаше два дивана, телевизор и място за свързване на лаптопи и периферни устройства. В един от ъглите се виждаше кафе машина. Тук-там мръсни пепелници и всякакви боклуци, най-вече картонени чашки от известна верига за бързо хранене. Една-единствена баня, малка и с лоша миризма. Край душа беше поставена стара картотека, а върху нея имаше полупразни флакони с течен сапун и шампоан, както и опаковка с пет ролки тоалетна хартия. Две затворени стаи се пазеха за разпити.

В дъното на апартамента се намираше спалното помещение. Три двуетажни и две походни легла, опрени в стените. По един стол за всяко легло, за да се сложи куфарът или личните вещи. Спяха заедно. Мила изчака другите да се настанят по леглата, като мислеше, че всеки си има място отпреди. Като дошла последна, тя щеше да заеме оставащото. Накрая зае едно от походните, по-далече от Роза.

Единствено Борис се качи на втория етаж на едно от двуетажните легла.

— Стърн хърка — предупреди я шепнешком, докато минаваше край нея. Веселяшкият тон и усмивката, придружаваща тази дръзка фамилиарност, я накараха да мисли, че ядът му към нея вече е преминал. Чудесно: така съжителството щеше да е по-лесно. И в други случаи беше поделяла стаи с колеги, но накрая все стигаше до извода, че трудно общува с тях. Даже и с представителките на нейния пол. Докато между останалите след известно време се установяваше непринудено другарство, тя продължаваше да стои настрана, неспособна да скъси дистанцията. В началото страдаше, после се научи да си създава свой „балон за оцеляване“, част от пространството, в която можеше да проникват само допусканите от нея неща, включително звуци и шумове, но не и коментарите на избягваните от нея хора.

На второто походно легло вече се намираха нещата на Горан. Чакаше ги в основната стая. Онази, която Борис по свое хрумване беше кръстил Мислилището.

Влязоха мълчаливо и го завариха в гръб, съсредоточено пишеше на дъската фразата: „Има познания за реанимационните методи и процедурите при интензивната терапия“.

По стените бяха залепени снимките на петте момичета от гробището за ръце и от колата на Берман, както и всички доклади по случая. В ъгъла имаше кутия, в нея Мила разпозна изображението на красивото младо момиче: докторът беше смъкнал старите фотографии от стената, за да ги замени с новите.

В центъра на стаята, пет стола в кръг.

Мислилището.

Мила изгледа оскъдната мебелировка, но Горан я забеляза и веднага уточни:

— Трябва да фокусираме вниманието си. Да се съсредоточим в наличната информация. Систематизирах всичко според един метод, който ми се струва правилен, но както казвам винаги, ако нещо не ви харесва, можете да го промените. Каквото и да е то. В тази стая сме свободни да правим всичко, което ни дойде наум. Столовете са само една малка отстъпка, но кафето и тоалетната ще бъдат награда, затова трябва да ги заслужим.

— Чудесно! И какво трябва да правим? — попита Мила.

Горан плесна с ръце веднъж и посочи черната дъска, където беше започнал да записва особеностите на техния сериен убиец.

— Трябва да вникнем в личността на Алберт. Докато разкриваме нови подробности, ще ги отбелязваме тук… Помниш ли онова нещо, че трябва да влезем в главата на серийните убийци и да започнем да мислим като тях?

— Да, разбира се.

— Е, забрави го, това е глупост. Няма как да стане. Дълбоко в себе си нашият Алберт има оправдание за действията си и то е перфектно структурирано в неговата психика.

Процесът е изграждан с години познания, травми или фантазии. Затова не трябва да си представяме какво ще направи, а трябва да се постараем да разберем как е стигнал дотам да извърши всичко това. И да се надяваме, че така ще стигнем до него.

Мила обърна внимание, че все пак линията на уликите, начертана от убиеца, е прекъсната след Берман.

— Ще ни изправи пред още един труп.

— И аз мисля като теб, Стърн. Но в момента нещо липсва, не ти ли се струва?

— Какво? — попита Борис. Също като останалите, той още не разбираше накъде клони криминологът с тези думи. Но Горан Гавила не беше по лесните и директни отговори. Той предпочиташе да ги направлява чак до едно определено място в разсъжденията, после ги оставяше да възстановят останалото сами.

— Серийният убиец се движи в свят от символи. Той извършва едно езотерично пътуване, започнало преди много години в дълбините на неговото сърце, за да продължи сега в реалния свят. Отвлечените момичета са само средство за достигане на целта, на крайната точка.

— Той е в търсене на щастието — добави Мила.

Горан я погледна.

— Правилно. Алберт търси някаква форма на удовлетворение, възнаграждение не само за това, което прави, но преди всичко за онова, което е. Неговата същност му подсказва импулса и той само го следва. А с действията си се опитва да ни съобщи нещо…

Ето какво липсваше. Липсваше един знак. Нещо, което да ги направлява по-нататък при изследването на изключително субективния свят на Алберт.

Сара Роза взе думата:

— По тялото на първото момиче нямаше следи.

— Това е основателна констатация — съгласи се Горан. — В литературата за серийните убийци — включително кинематографичното представяне на образа им — е известно, че серийният убиец винаги се стреми да „очертае“ пътя си, като оставя на разследващите някои следи… Алберт обаче не го е направил.

— Или пък го е направил, но ние не сме забелязали.

— Може би защото не сме в състояние да разчетем този знак — допусна Горан. — Вероятно още не го познаваме достатъчно. Ето защо е настъпил моментът да възстановим стадиите…

Бяха петима. Позоваваха се на modus operandi, начина на действие. В учебниците по криминология го използваха, за да анализират действията на серийните убийци, разделяйки ги на прецизни емпирични моменти, които после биваха разглеждани поотделно.

Тръгва се от тезата, че серийният убиец не се ражда такъв, а натрупва пасивно опит и стимули в процеса на изграждане личността на престъпника, които после избиват в насилие.

Първият стадий на този процес е този на „фантазията“.

— Преди да бъде потърсен в реалността, обектът на желанието дълго е в неговото въображение — обясни Горан. — Знаем, че вътрешният свят на серийния убиец е преплитане на стимули и тревожност, но когато той не е в състояние да ги обуздава, преминаването към действия е неизбежно. Вътрешният живот, онзи на представите, измества реалния. Точно тогава серийният убиец започва да моделира заобикалящата го действителност според своята фантазия.

— Коя е фантазията на Алберт? — попита Стърн, докато лапваше поредното ментово бонбонче. Какво го очарова?

— Очароват го предизвикателствата — каза Мила.

— Може би дълго време е бил или се е чувствал подценяван. Сега иска да ни докаже, че е по-добър от другите… по-добър от нас.

— Но това не е просто „фантазирано“, нали? — намеси се Горан, не за да получи потвърждение, а защото считаше тази фаза за вече отминала. — Алберт вече е отишъл по-далече: планирал е всяко свое действие, като е предвидил нашата реакция. Той „контролира“ всичко. Точно това ни казва: познава добре себе си, но познава и нас.

Вторият стадий е „организацията“, или „планирането“. Тогава фантазията съзрява, преминавайки към фазата на изпълнението, която неизбежно започва с избора на жертвата.

— Вече знаем, че той не избира децата, а семействата. Родителите са неговата истинска мишена: онези, пожелали само по едно дете. Иска да ги накаже за техния егоизъм… Тук не забелязваме символизация на жертвата. Момичетата не си приличат и са на различна възраст, макар и разликата да не е голяма. Няма изразена физическа черта, която да ги обединява, например руса коса или лунички.

— Затова не ги докосва. Не го интересуват от такава гледна точка — каза Борис.

— Тогава защо само момичета, а не и момчета? — попита Мила.

Никой не знаеше отговора на този въпрос. Горан го хареса и каза нещичко.

— И аз се замислих за това. Проблемът е там, че не знаем какъв е източникът на неговата фантазия. Често пъти обяснението е много по-банално, отколкото си представяме. Може да е, защото в училище е бил унижаван от някои съученици, кой знае… Би било интересно да знаем отговора. Но не разполагаме с достатъчно факти, затова ще се задоволим с наличните.

Начинът, по който Горан заклейми намесата й, подразни Мила, но въпреки това тя знаеше, че криминологът не се сърди. Само изглеждаше неудовлетворен, защото не знаеше всички отговори.

Третият стадий е този на „измамата“.

— Как са примамени жертвите? Каква хитрина е трябвало да използва, за да ги отвлече?

— Деби, извън училище. Анеке, в гората, където е карала колелото си.

— Хванал е Сабин на въртележката, пред очите на всички — каза Стърн.

— Обаче всеки е гледал собственото си дете — добави Роза с известна горчивина. — На хората не им пука, това е реалността.

— Във всеки случай, направил го е пред множество хора. Този кучи син е изключително опитен!

Горан му направи знак да се успокои, не искаше гневът, задето са им се подиграли така вулгарно, да вземе надмощие.

— Отвлякъл е първите две на изолирани места. Те са представлявали нещо като генерална репетиция. Когато се е почувствал сигурен, е похитил Сабин.

— С нея е повдигнал нивото на предизвикателството.

— Не бива да забравяме, че дотогава още никой не го е издирвал: чак след Сабин изчезванията са свързани помежду си и страхът се отприщва…

— Да, но остава фактът, че Алберт е успял да я отвлече пред нейните родители. Изчезването й е нещо като игра на престиж. И не съм убеден, както смята Роза, че на присъстващите не им е пукало… Не, той е измамил също и тези хора.

Горан го похвали:

— Браво, Стърн, точно по това трябва да работим: как Алберт е успял?

— Аз знам: той е невидим!

Шегата на Борис разсмя за кратко присъстващите. Но според Гавила в нея имаше и доза истина.

— Това означава, че прилича на обикновен човек и чудесно владее мимикрията: когато е свалил Сабин от кончето на въртележката, за да я отведе, е изглеждал като баща на семейство. И колко секунди е имал на разположение, четири?

— Слял се е с тълпата и е изчезнал веднага.

— А детето не е ли плакало? Не е ли протестирало? — изпухтя Борис.

— Познаваш много седемгодишни деца, които не капризничат по панаирите ли? — попита го Мила.

— Дори и Сабин да е плакала, в очите на присъстващите случката е изглеждала нормално — подхвана отново нишката на разговора Горан. — А после идва Мелиса…

— Тревогата вече е била голяма. Имала е вечерен час, но въпреки това е излязла, за да се присъедини към приятелките си в боулинг залата.

Стърн стана от стола и отиде до снимката на стената, от която Мелиса се усмихваше. Бяха я взели от годишника на училището. Макар и най-голяма, още неразвитата й физика запазваше детските черти, освен това не беше и много висока. Малко е оставало да прекрачи прага на пубертета и тялото й да разкрие неочакваната си женственост, та момчетата най-после да я забележат. Но в онзи момент текстът до снимката от годишника е изтъквал само нейните атлетически дарби и участието й в списването на ученическото вестниче в качеството на главен редактор. Мечтата й е била да стане репортер, но нямаше да се осъществи никога.

— Алберт я е причаквал. Този кучи син…

Мила го погледна: специалният агент изглеждаше разстроен от собствените си думи.

— Затова пък Каролайн е отвлечена от леглото й, в дома й.

— Всичко е обмислено…

Горан се приближи до дъската, взе един флумастер и започна бързо да набелязва отправни точки.

— Първите две просто изчезват. В негова полза е статистиката, че всеки ден десетки малолетни бягат от дома заради слаба оценка или скарване с родителите. Затова никой не свързва двата случая… Третият трябва да изглежда като безспорно отвличане, за да бъде вдигната тревога… При четвъртото момиче той вече е знаел, че Мелиса няма да издържи на импулса да отиде и празнува с приятелките си… И накрая, за петото момиче е изучавал от доста време навиците и предпочитаните места на семейството, за да може да се вмъкне необезпокояван в дома им… Какво заключение ще направим?

— Че неговата измама е изтънчена. Насочена е не толкова към жертвите, колкото към техните пазители: родителите или силите на реда — отбеляза Мила. — Той не се нуждае от особен артиститизъм, за да спечели доверието на момичетата: отвлича ги със сила, и толкова.

Но после си спомни, че Тед Бънди е слагал фалшив гипс, за да вдъхва доверие на отвличаните студентки. По този начин е изглеждал безпомощен в техните очи. Искал помощ за превозването на тежки предмети и така ги убеждавал да се качат в неговия фолксваген „костенурка“. Те разбирали прекалено късно, че дръжката откъм тях липсва…

Когато Горан спря да пише, обяви четвъртия стадий, този на „убийството“.

— Съществува определен „ритуал“ при смъртта на жертвите и серийният убиец го повтаря всеки път. С времето може да го усъвършенства, но общо взето остава непроменен. Това е фабричната му марка. Освен това всеки ритуал е придружен от характерен символизъм.

— Засега имаме шест ръце и само един труп. Убива ги, като отрязва крайника напълно, освен последната, както знаем — допълни Сара Роза.

Борис взе заключението на патолога и го погледна:

— Според Чанг всичките са убити веднага след отвличането.

— Защо толкова бързо? — запита се Стърн.

— Защото момичетата не го интересуват, затова и не му е било нужно да ги държи живи.

— Той не ги възприема като човешки същества — намеси се Мила. — За Алберт са само предмети.

„Също и номер шест“ — помислиха си всички, но никой не посмя да го каже. Очевидно за Алберт нямаше значение дали страда, или не. Трябваше само да я държи жива, докато постигне целта си.

Последният стадий е „систематизация на останките“.

— Първо гробището от ръце, после Алберт поставя труп в багажника на един педофил. Изпраща ни някакво съобщение?

Горан погледна въпросително присъстващите.

— Показва ни, че той не е като Александър Берман — подчерта Сара Роза. — Вероятно даже иска да ни подскаже, че е бил жертва на насилие като дете. Все едно заявява: „Ето, аз съм такъв, какъвто съм, защото някой направи от мен чудовище!“.

Стърн поклати глава.

— Харесва му да ни предизвиква, да привлича вниманието. Но днес заглавните страници на вестниците бяха посветени само на Берман. Съмнявам се, че иска да дели славата с някого другиго. Не е избрал един педофил за отмъщение, сигурно е имал други подбуди…

— Аз намирам за необичайно и друго нещо — Горан си припомни аутопсията, на която присъства. — Измил е и е нагласил тялото на Деби Гордън, като го е облякъл в нейните дрехи.

„Направил я е красива за Берман“ — помисли си Мила.

— Не знаем дали е направил така с всичките и дали това поведение е станало част от неговия ритуал, но е странно…

Странността, на която се позоваваше доктор Гавила — а дори да не беше експерт, Мила го знаеше добре, — беше, че серийните убийци често вземат нещо от жертвите. Някакъв фетиш, сувенир, за да изживяват отново този опит в усамотение.

Да притежават предмета, за тях е равносилно да притежават човека.

— Не е взел нищо от Деби Гордън.

Щом Горан произнесе тази фраза, незнайно защо Мила си спомни за ключето, висящо на момичешката гривна, което отваряше тенекиената кутия — предполагаемо място за тайния й дневник.

— Копеле! — възкликна, без да се усети. И отново стана център на вниманието.

— Ще го кажеш ли и на нас, или…

Мила погледна към Горан.

— Когато бях в стаята на Деби в колежа, намерих скрита под дюшека една тенекиена кутия: мислех, че вътре е нейният дневник, но го нямаше.

— И какво от това? — попита с досада Роза.

— Кутията беше заключена с катинарче. Ключето стоеше на китката на Деби, затова си помислих, че ако е можела да я отваря само тя, тогава може би дневник въобще не съществува… Но съм грешала: дневник е имало!

Борис внезапно скочи на крака.

— Той е бил! Мръсникът е ходил в стаята на момичето!

— И защо е трябвало да поема толкова голям риск? — възрази Сара Роза, която не искаше да се съгласи с Мила.

— Защото той винаги поема рискове. Това го възбужда — обясни Горан.

— Но има и друга причина — добави Мила, защото се чувстваше все по-сигурна в тази теория. — Забелязах, че по стените липсват някои фотографии: вероятно на тях Деби е била с момичето номер шест. Той иска на всяка цена да скрие от нас самоличността й!

— И заради това е взел дневника… И е заключил кутията с катинарчето… Защо? — Стърн не се примиряваше.

За Борис обаче беше ясно.

— Не схващаш ли? Дневникът е изчезнал, но кутията е заключена, а ключето си е на китката на Деби… Сякаш ни казва: Само аз можех да го взема.

— И защо иска да го знаем?

— Защото е оставил нещо там… Нещо за нас!

„Знакът“, който търсеха.

Още веднъж Мислилището беше дало добри плодове, показвайки на Горан валидността на този индуктивен метод.

После криминологът се обърна към Мила.

— Ти си била там, видяла си какво има в стаята…

Тя опита да напрегне мозъка си, но не успя да съживи никакъв спомен, който да я постави нащрек.

— И все пак трябва да има нещо! Не е възможно да бъркаме! — притисна я Горан.

— Претърсих всяко ъгълче на стаята, но нищо не привлече вниманието ми.

— Трябва да е нещо очевидно, няма как да ти е убягнало!

Но Мила не си спомняше нищо. Тогава Стърн предложи да се върнат на мястото, за да претърсят по-старателно. Борис се свърза с колежа по телефона, за да ги уведоми за идването им, докато Сара Роза предупреди Креп да се присъедини към тях, за да снеме отпечатъци.

Точно в този момент Мила получи своето внезапно просветление и за разлика от преди малко отново се усети напълно сигурна, за да обяви:

— Безполезно е! Каквото и да търсим, то вече не е в стаята.

Когато пристигнаха в колежа, съученичките на Деби бяха събрани в салона, обикновено използван за събрания и за официалното връчване на дипломите. Облицовката на стените беше от гравиран махагон. Суровите лица на преподавателите, прославили училището с течение на годините, наблюдаваха случващото се отвисоко, защитени от скъпи рамки, със застинали в портретите изражения.

Говореше Мила. Опита се да бъде възможно най-любезна, защото момичетата бяха достатъчно наплашени. Директорката на колежа беше гарантирала на всички пълно опрощение. И все пак, от страха, изписан по лицата им, личеше, че не се доверяват много на това обещание.

— Знаем, че някои от вас са влизали в стаята на Деби след смъртта й. Убедена съм, че сте го сторили най-вече с намерението да притежавате някакъв спомен от вашата приятелка, умряла по трагичен начин.

Докато го казваше, Мила кръстоса поглед с ученичката, която бе изненадала да излиза от банята с награбените в ръце вещи. Ако това не беше се случило, никога нямаше да й дойде наум всичко останало.

Сара Роза я наблюдаваше от един ъгъл на залата, сигурна, че няма да постигне нищо особено. Затова пък Борис и Стърн вярваха в нея. Горан просто изчакваше.

— Не бих го искала от вас, но знам колко сте били привързани към Деби. Ето защо очаквам да донесете тези неща тук, веднага.

Мила се постара да бъде твърда в заявлението си.

— Моля ви да не забравяте нищо, даже и най-незначителният предмет може да се окаже полезен. Убедени сме, че сред тях има нещо, убягнало на разследващите. Сигурна съм, че всяка от вас би искала убиецът на Деби да бъде заловен. И тъй като знам, че никоя от вас не би рискувала да бъде обвинена в укриване на улики, вярвам, че ще изпълните дълга си.

Макар и неизпълнима заради крехката възраст на момичетата, последната заплаха послужи на Мила да подчертае сериозността на извършеното. А също и да даде малък реванш на Деби — не особено ценена приживе и внезапно превърнала се в обект на внимание след смъртта си само заради жестокото мародерство.

Изчака достатъчно време, за да даде възможност на всяка от тях да обмисли. Тишината се явяваше нейното най-добро средство за убеждение и тя знаеше, че за тях всяка секунда е все по-тежка. Забеляза няколко момичета да си разменят погледи. Никоя не искаше да е първа, нормално. После две от тях съгласуваха с жестове излизането си от редовете и тръгнаха почти едновременно. Други пет направиха същото. Останалите не помръдваха от местата си.

Мила остави да измине още минута, като оглеждаше лицата им в търсене на някоя хиена, която би действала без да търси подкрепата на глутницата. Но не откри такава. Пожела си отговорните наистина да са само онези седемте.

— Добре, другите сте свободни.

Момичетата се сбогуваха, без да се бавят, и набързо излязоха. Мила се обърна към колегите си. Горан я гледаше равнодушно, но внезапно направи нещо, което я удиви: намигна й. Искаше да му се усмихне, но се сдържа, защото и погледите на останалите бяха насочени към нея.

Минаха около петнайсет минути, после седемте момичета се върнаха в залата. Всяка носеше по няколко неща. Поставиха ги на дългата маса, където по време на церемониите обикновено сядаха преподавателите, облечени в тоги. Изчакаха Мила и останалите да ги прегледат.

Бяха преди всичко дрехи и украшения, момичешки неща, като кукли и плюшени играчки. Имаше един розов МПЗ плейър, слънчеви очила, парфюми, соли за баня, несесер във форма на калинка, червената шапка на Деби и някаква видеоигра.

— Не съм го повредила аз…

Мила погледна закръгленичкото момиче, което го каза. Беше най-малката от всички, не повече от осемгодишна. Имаше дълги руси коси, прибрани в плитка, сините й очи едва сдържаха сълзите. Полицайката й се усмихна, за да я утеши, после погледна по-добре устройството. После го подаде на Борис.

— Какво представлява?

Той го завъртя отвсякъде в ръцете си.

— Не ми прилича на видеоигра…

После го включи.

Червена светлинка започна да примигва на екрана, като издаваше кратък звук на еднакви интервали.

— Казах ви, че е повредено. Топчицата не помръдва наникъде — побърза да уточни пълничкото момиче.

Мила забеляза, че Борис внезапно побледнява.

— Знам какво е… мамка му!

Като чу ругатнята на Борис, пухкавелката опули очи, невярваща и развеселена, че някой може да оскверни това тържествено място.

Но Борис въобще не я забелязваше, дотолкова се беше вглъбил в устройството.

— Това е джипиес приемник. Някой ни изпраща сигнал отнякъде…