Донато Каризи
Шепнещият (12)

11

Момичето отваря очи.

Поема дълбоко дъх, сякаш е изплувала от водниста бездна, докато безброй невидими малки ръчички още я теглят надолу, но тя я насилва да остане в това полусънно състояние.

Идва на себе си заради внезапната болка в лявото рамо.

Тя е непоносима, но служи да й възвърне малко бистрота. Опитва се да си спомни къде се намира. Изгубила е ориентация. Лежи по гръб, това е ясно. Вие и се свят, обгръща я завеса от тъмнина. Има треска и не може да се движи: усеща се като сплескана от тежък предмет. Само две усещания успяват да проникнат през мъглявините на тази просъница. Мирис на влага и скала, сякаш е в някоя пещера. И повтарящото се, изнервящо ехо на падаща капка вода.

Какво се случи?

Спомените изплуват един по един около нея. Тогава се разплаква. Горещи сълзи започват да се стичат по бузите, оросяват пресъхналите устни. Така разбира, че е жадна.

В края на седмицата щяха да ходят на езерото. Татко, мама и тя. Ани наред мислеше само за това. За екскурзията, на която баща и щеше да я научи как се лови риба. Събра червеи в градината, сложи ги в буркан. Движеха се, бяха живи. Но тя не обръщаше внимание. Или по-точно, считаше тази подробност за незначителна. Защото приемаше за даденост, че червеите нямат чувства. Затова не си зададе въпроса какво изпитват там вътре. В момента обаче го прави. Защото сега се чувства точно така. Изпитва съжаление към тях и към себе си. Срамува се, че е била лоша. И се надява с цялото си сърце, който и да я е хванал, откъсвайки я от живота, да е по-добър от нея.

Не си спомня добре какво се случи.

Събуди се рано, за да отиде на училище, даже преди обичайния час, защото беше четвъртък и както всеки четвъртък баща и нямаше да я закара, обикаляше клиентите си. Продаваше принадлежности и материали на фризьорите и като предвиждаше струпването на клиентите им в края на седмицата, ги снабдяваше с лак за коса и шампоан, както и с козметика. Затова тя трябваше да ходи на училище сама. Правеше го от деветгодишна. Още си спомняше, когато той я придружи за пръв път до близката спирка на автобуса. Държеше ръката му и внимаваше за неговите предупреждения: да се огледа и в двете посоки, когато пресича, да не закъснява, защото шофьорът няма да я чака, да не говори с непознати, защото това може да е опасно. С времето дотолкова усвои тези съвети, че те вече не звучаха в главата й с неговия глас. Беше придобила опит.

В онзи четвъртък отвори очи с нова радост в сърцето. Освен предстоящата екскурзия до езерото, имаше и друга причина да е щастлива. Лепенката на пръста. В банята я свали с топла вода от едната страна и огледа възглавничката му със смесица от гордост и болка.

Имаше си сестра по кръв.

Гореше от нетърпение да я види отново, но нямаше как да стане преди вечерта, бяха в различни училища. Щяха да си разкажат какво са правили напоследък, нали не бяха се виждали от няколко дни. После да си поиграят и да кроят планове, а преди да се разделят отново, щяха да подновят тържественото обещание да останат приятелки завинаги.

Да, наистина се очертаваше страхотен ден.

Пъхна в раничката учебника по алгебра. Предпочитаният й предмет, показваха го и нейните оценки. В единайсет имаше час по физическо възпитание, затова извади екипа от чекмеджето на гардероба, сложи гуменките и хавлиени чорапи в хартиен плик докато си оправяше леглото, майка й я извика за закуска. На масата винаги бързаха. Онази сутрин не беше по-различна от другите. Баща й обикновено изпиваше едно кафе, останал прав до шкафа да чете вестника. Държеше го пред лицето си само с едната ръка, докато другата стискаше чашата и сновеше до устата му. Майка и вече говореше по телефона с един колега, но успя да й сипе яйцата в чинията, без да пропусне и дума на събеседника си. Худини се беше свил на кравай в кошницата си и не я удостояваше с поглед, откакто слезе долу. Дядо й казваше, че този котарак страда като него от ниско кръвно и сутрин му е нужно време, за да влезе във форма. От известно време тя спря да страда заради безразличието на Худини, между тях съществуваше негласен договор за разделение на пространството и това им стигаше.

Като свърши закуската, сложи мръсната чиния в мивката и обиколи кухнята, за да получи по целувка от родителите. Излезе навън.

На вятъра още можеше да усети по бузата си влажния отпечатък с мирис на кафе, останал от устните на баща и. Денят беше ясен. Редки облаци зацапваха небето, но в тях нямаше нищо заплашително. Според прогнозата времето щеше да се задържи така през целия уикенд. „Ще бъде чудесно за риболов“ — отбеляза баща и. С това обещание в сърцето тя тръгна по тротоара в посока към спирката. Бяха триста двайсет и девет крачки, беше ги преброила. С годините броят им постепенно намаляваше. Знак, че тя расте. Периодично ги преизчисляваше. Както в онази сутрин. И когато щеше да направи триста и единайсетата крачка, някой я повика.

Никога нямаше да забрави това число. Мигът, в който нейният живот се беше прекършил.

Обърна се и го видя. Не познаваше усмихнатия човек, който идваше към нея, но го чу да я вика по име и веднага си помисли: „Щом като ме познава, не може да е опасен“. Докато приближаваше, тя се опитваше да го разгледа по-добре, да разбере кой е. Той забърза, за да я настигне, тя го изчака. Косата му… тя беше странна. Като косата на една кукла, която имаше като малка. Изглеждаше изкуствена. Когато разбра, че мъжът носеше перука, вече стана късно. Дори не беше забелязала паркирания бял фургон. Сграбчи я, като едновременно отвори вратата и влезе с нея вътре. Опита се да вика, но той запушваше устата и с едната ръка. Перуката му се хлъзна от главата, а след това притискаше дълго лицето й с намокрена кърпа. После внезапните неудържими сълзи, черните точки и червените петна пред очите, които отнемаха багрите на света. Накрая — мрак.

Кой е този човек? Какво иска от нея? Защо я доведе тук? Къде е сега?

Въпросите прииждат един след друг, но отминават без отговор. Образите от нейната последна детска сутрин изчезват и тя отново е в тази пещера — влажния търбух на чудовището, което я е погълнало. В замяна отново се завръща онова утешително чувство за вцепененост. „Каквото и да е, само да не мисля за всичко това“ — казва си. Затваря очи и за пореден път потъва в морето от сенки, което я заобикаля.

Дори не е забелязала, че една от тези сенки я наблюдава.