Донато Каризи
Шепнещият (11)

10

Най-често използваната дума в търсачките е секс. Втората е Бог. Всеки път, когато се сещаше, Горан се питаше защо на някой би му се приискало да търси Бог точно в интернет. На трето място всъщност са две думи: Бритни Спиърс. Наравно с death, смъртта.

Секс, Бог, Смърт и Бритни Спиърс.

Горан написа за пръв път името на жена си в една от търсачките едва преди три месеца. Не знаеше защо го направи. Дойде му така, инстинктивно. Разбира се, не очакваше да я намери и наистина не я намери. Но това беше последното официално място, където би помислил да я търси. Нима е възможно да знае толкова малко за нея? От онзи момент нещо в него сякаш се преобърна.

Беше разбрал защо я преследва.

В действителност, не искаше да узнае къде е. Реално погледнато, съвсем не го засягаше. Важното за него беше да разбере дали тя е щастлива в момента. В края на краищата, точно това го ядосваше: че тя се беше отървала от него и от Томи, за да бъде щастлива другаде. Нима сме способни да нараним някого толкова дълбоко, за да последваме егоистичното желание за щастие? Очевидно да. Тя го бе направила, и още по-лошо: не се върна, за да се погрижи, да намери лек за тази рана, това разкъсване в плътта на мъжа, с когото самата тя беше избрала да споделя живота си, и в плътта от нейната плът. Защото може, трябва да се връщаме назад. Винаги има момент, в който, докато вървим и гледаме само напред, долавяме нещо — някакъв зов — и се обръщаме леко назад, за да видим дали там долу всичко си е останало постарому, или пък в онзи, дето сме оставили зад гърба си, нещо се е променило, както в нас. Този момент идва за всички. Защо не и за нея? Защо дори не опита? Никакво обаждане без глас в сърцето на нощта. Никаква картичка без думи. Колко пъти Горан беше дебнал пред училището на Томи, надявайки се да я изненада, докато наблюдава скришом сина си. И нищо. Дори не искаше да се увери, че е добре. Тогава Горан започна да се пита: нима е вярвал, че ще може да изживее с такъв човек целия си живот?

Но тогава с какво толкова се отличаваше от Вероника Берман?

Тази жена също беше измамена. Съпругът й си е послужил с нея, за да си създаде достойна за уважение фасада, нали тя се е грижела за неговите притежания: името му, къщата, авоарите, всяко нещо. Защото желаното от него е било другаде. Но за разлика от Горан тази жена е предусещала пропастта, зейваща пред нейния перфектен живот, надушвала е миризмата на гнило. И си е мълчала. Беше се поддала на измамата, макар да не е участвала в нея. Съучастничка в мълчанието, партньорка в представлението, съпруга в добро и зло.

Затова пък Горан никога не заподозря, че жена му може да го напусне. Никакъв признак, нито сигнал, даже враждебно проскърцване; за които би могъл да се сети и каже: „Да! Беше толкова очевидно, но аз не се усетих, какъв глупак съм!“. Защото би предпочел да открие, че е невъзможен съпруг, та после да припише вината на себе си, на своята небрежност, на недостатъчното внимание. Би предпочел да намери причините в себе си: така поне щеше да ги има. Но не, само тишина. И съмнения. На останалата част от света предложи най-суровата версия на случилото се: тя си отиде, точка. Защото Горан знаеше, че и бездруго всеки щеше да види онова, което поиска. Някой — горкичкият мъж. Друг — човекът, който непременно й е направил нещо, щом като е избягала. И веднага се беше вживял в тези роли, преминавайки непринудено от едната в другата. Защото всяко страдание си има своята проза и трябва да я зачитаме.

А тя? Доколко се беше преструвала? Откога е узрявала тази идея? Колко време е било нужно, за да я оплоди с безсрамни мечти, с мислите, скрити под възглавницата всяка вечер, докато спи до него. Преплитала е това желание с всекидневните действия на майка и съпруга. Докато е превърнала тези фантазии в намерение, в проект. В план. Кой знае кога се е убедила, или е разбрала, че онова, което си е представяла, е осъществимо. Какавидата е пазела в себе си тайната на тази метаморфоза и междувременно е продължавала да живее до тях, до него и Томи. И безмълвно се е приготвяла за промяната.

Къде ли беше сега? Защото тя продължаваше да живее, но другаде, в един паралелен свят, населен с мъже и жени, подобни на онези, които Горан срещаше ежедневно — изпълнен с къщи за поддържане, съпрузи за понасяне, деца за отглеждане. Един еднакъв и банален свят, но далече от него и Томи, с нови багри, нови приятели, нови лица, нови имена. Какво търсеше тя в онзи свят? От какво се нуждаеше толкова много и вече не успяваше да го открие тук? В края на краищата всички сме в търсене на отговори в един паралелен свят, мислеше Горан. Като онези, дето търсят в интернет Секс, Бог, Смърт и Бритни Спиърс.

Затова пък в интернет Александър Берман отиваше на лов за деца.

Всичко излезе наяве веднага. С отварянето на сайта Пеперудата Присила чрез компютъра на Берман и установяването на международния сървър, администриращ системата, нещата започнаха да придобиват конкретни очертания.

Оказа се педофилска мрежа с разклонения в няколко страни.

Мила имаше право: вътре беше и „нейният“ учител по музика.

Специалният отдел „Компютърни престъпления“ установи самоличността на почти сто абонати. Бяха извършени първите арести, щеше да има и други в следващите часове. Малко последователи, но добре подбрани. До един почтени, състоятелни професионалисти и затова склонни да заплатят големи суми, за да запазят анонимността си.

Между тях — Александър Берман.

Докато се прибираше у дома тази вечер, Горан се сещаше за кроткия, винаги усмихнат и морално непокварен човек от описанията на приятелите и познатите на Берман. Една перфектна маска. Кой знае защо преплете представата за Берман с мисълта за жена си. Или пък знаеше защо, но не искаше да го приеме. Както и да е, веднъж прекрачил прага, щеше да остави настрана тези размишления, за да се отдаде напълно на Томи: обеща му това по телефона, когато го извести, че ще се прибере по-рано. Синът му прие ентусиазирано новината и попита дали могат да поръчат пица. Горан се съгласи веднага, знаеше, че тази дреболия ще го зарадва. Децата умеят да извличат щастието от всичко наоколо.

Затова Горан поръча пица с чушки за себе си и с двойна моцарела за Томи. Направиха го заедно по телефона, защото това с пицата беше споделен ритуал. Томи набра номера, а Горан направи поръчката. После сложиха на масата широките чинии, купени нарочно. Томи щеше да пие плодов сок, Горан си позволи една бира. Преди да поставят чашите на масата, ги бяха сложили във фризера, за да се заскрежат от студа и да охладят напитките.

Но Горан не можеше да се отпусне. Мислите му още се въртяха около онази съвършена организация. Агентите от специалния отдел за компютърни престъпления откриха база данни с повече от три хиляди имена на деца заедно с адресите и снимките им. Мрежата използваше фалшиви домейни, посветени на детството, за да вкара жертвите в капана. Пеперудата Присила. Животни, цветни видеоигри, безобидни мелодийки вършеха останалото… Толкова приличаха на онези от анимационните филмчета, които след вечерята Горан и Томи гледаха по един от каналите. Синият тигър и Белият лъв. Докато синът му се беше сгушил в него, прехласнат от приключенията на двамата приятели от джунглата, Горан го наблюдаваше.

„Трябва да го защитя“ — си каза.

Помисли го с някакъв непонятен страх дълбоко в гърдите, противна и лепкава буца. Безпокойството, че не прави достатъчно, че не е достатъчен. Защото само един родител не стига, макар и те с Томи да се справяха. И все пак, какво щеше да се случи, ако зад черния екран на онзи компютър вместо непознатото дете стоеше неговият Томи? В състояние ли беше да усети, че някой се опитва да проникне в мислите и живота на детето му?

Докато Томи привършваше домашните, Горан се затвори в кабинета си. Още нямаше седем часа и той отново запрелиства досието на Берман, намираше отправни точки за размишление, които можеха да се окажат полезни за разследването.

Най-напред е коженото кресло в сутерена, по което Креп не откри отпечатъци.

По всичко останало да, но по него не… Защо?

Беше повече от сигурен, че за това си има причина, но всеки път, когато решаваше, че е стигнал до обяснение, мислите му се насочваха в друга посока. Към опасностите, застрашаващи живота на неговия син.

Като криминолог Горан знаеше от каква материя е направено злото, но винаги го беше наблюдавал от разстояние, като човек на науката. Никога не беше се притеснявал от мисълта, че същото това зло би могло да удължи по някакъв начин кокалестата си ръка — чак докато го докосне. Сега обаче се замисляше.

Кога се превръщаш в „чудовище“?

Дефиницията, към която официално се придържаше, сега изплуваше в глъбините на съзнанието му. Защото искаше да знае как се случва. Кога разбираш, че си преминал отвъд границата?

Берман принадлежеше към една перфектна организация, със своя йерархия и съответен статут. Търговският представител влязъл в нея по времето на университета. Тогава интернет още не бил възприеман като ловно поле и са били нужни много усилия да останат в сянка, да не събудят подозрения. Затова участниците били съветвани да си създадат образцов и осигурен живот, в който да скрият истинската си природа и да приютят своите дълбинни импулси. Маскираш се, размесваш се и изчезваш: ключовите думи в тази стратегия.

Берман се беше върнал от университета с ясна идея в главата какво ще направи. На първо място да влезе в следите на една стара приятелка, изгубена от години. Онази Вероника, на която й липсваше достатъчно чар, та момчетата — и той включително — да се интересуват от нея. Беше я накарал да повярва, че неговата любов дълго време е била таена и укривана срамежливо. Според предвижданията му тя веднага се съгласила да се омъжи за него. Първите години преминали както при всички двойки, между върхове и спадове. Често отсъствал заради работата. В действителност използвал пътуванията, за да се среща с други като него или да примамва невръстната си плячка.

С появата на интернет стана по-лесно. Педофилите незабавно овладяха това невероятно средство, което им позволяваше не само да действат под защитата на анонимността, но също и да манипулират жертвите посредством остроумни клопки.

Но Александър Берман още не можел да завърши своя план за перфектна маскировка, защото Вероника не успявала да му роди наследник. Това било липсващото звено, тази подробност щяла да го направи човек извън всяко подозрение, защото един баща на семейство не се интересува от децата на другите.

Криминологът пропъди нахлулия в гърдите му гняв и затвори набъбналото в последните часове досие. Не искаше да го чете повече. Жадуваше да си легне и потъне в сън.

Кой, ако не Берман, можеше да е Алберт? Въпреки че оставаше да го свържат с гробището от ръце и с изчезването на шестте момичета, както и да открият липсващите тела, ролята на палача не прилягаше толкова добре на никой друг.

И все пак, колкото повече мислеше, толкова повече се разколебаваше.

На многолюдна пресконференция в осем часа Рош щеше да обяви официално новината за ареста на виновния. Горан си даде сметка, че мисълта, която сега го притесняваше, всъщност започна да се върти в главата му веднага след като разкри тайната на Берман. Колеблива, блуждаеща като мъгла, се притаяваше в едно ъгълче на съзнанието му през целия следобед, но продължаваше да пулсира в сянката, където се беше скрила, за да му покаже, че е там и е жива. Чак сега, в тишината на своя дом, Горан беше решил да й придаде плътността на една завършена мисъл.

Има нещо гнило в тази история… Мислиш, че Берман е невинен? О, да, разбира се, че го мисля: този човек е бил педофил. Но не той е убил шестте момичета. Той няма нищо общо…

И откъде си толкова сигурен?…

Защото, ако Александър Берман наистина е нашият Алберт, щяхме да намерим в багажника му последното момиче — номер шест, — а не Деби, първата. Би се отървал навреме от нея…

И точно докато осъзнаваше тази дедукция, криминологът погледна часовника: още няколко минути до пресконференцията в осем.

Трябваше да спре Рош.

Главният инспектор беше свикал основните медии още когато информацията за развитието по случая Берман започна да се разнася. Като причина за това изтъкна, че не иска репортерите да се добират до новини от втора ръка, зле филтрирани от някой конфиденциален източник.

Но в действителност се безпокоеше, че цялата история ще излезе наяве по други пътища и той няма да излезе на сцената.

Рош умело водеше подобни събития, знаеше как да дозира очакванията и изпитваше явно удоволствие да държи печата в постоянно напрежение. Затова започваше срещите с няколко минути закъснение и оставяше впечатление, че като началник на Отдела винаги е притиснат от развитието на нещата в последния час.

Наслаждаваше се на глъчката, достигаща откъм залата за пресконференции близо до кабинета му: тя захранваше с енергия егото му. Междувременно си седеше спокойно, вдигнал крака на бюрото, наследено от неговия предшественик, на когото беше заместник дълго време — прекалено според него — и когото провали безскрупулно преди осем години.

Лампичките на линиите по телефона му присветваха неспирно. Но не възнамеряваше да отговаря, искаше напрежението да се покачи.

Почука се.

— Влез! — каза Рош в посока към вратата.

Още с влизането Мила забеляза ехидна усмивка на лицето му. Досега се беше питала защо ли иска да я види.

— Полицай Васкес, исках да ви благодаря лично за неоценимата помощ, която оказахте на това разследване.

Сигурно щеше да се изчерви, ако не беше разбрала, че това е само обмислена прелюдия, за да се отърве от нея.

— Едва ли успях да направя много, господине.

Рош взе ножа за разрязване на книги и започна да си чисти ноктите с върха му. После разсеяно продължи:

— Но все пак бяхте доста полезна…

— Още не знаем самоличността на шестото момиче.

— Ще излезе наяве, както и всичко останало.

— Господине, моля за разрешение да довърша работата си, поне още два дена. Сигурна съм, че мога да стигна до някакъв резултат…

Рош остави ножа, свали си краката от бюрото и се изправи, за да отиде до Мила. С най-ослепителна усмивка хвана още бинтованата й дясна ръка и я стисна, без да се усети, че така й причинява болка.

— Говорих с вашия началник, сержант Морексу ме увери, че ще получите похвала за този случай.

После я придружи до изхода.

— Приятно пътуване! И понякога се сещайте за нас.

Мила кимна, защото нямаше какво друго да се каже. За секунди се озова отвъд прага и проследи затварящата се врата.

Искаше й се да дискутира въпроса с Горан Гавила, знаеше, че не е в течение на внезапното й освобождаване. Но той отдавна си отиде у дома. Преди няколко часа го чу да се уговаря за вечерята. Ако съдеше по тона му, човекът от другата страна едва ли имаше повече от осем-девет години. Щяха да поръчат пица.

Мила разбра, че Горан има дете. Кой знае дали живееше и с някоя жена, щеше ли тя да сподели чудесната вечер, подготвяна от баща и син? Незнайно защо й завидя.

На изхода върна пропуска, предадоха й плик с билет за влака обратно до дома. Този път никой не я придружи до гарата. Трябваше да поръча такси с надеждата, че нейното управление ще възстанови разхода, и да мине през мотела, за да си прибере нещата.

Излезе отвън и осъзна, че не бърза. Огледа се наоколо, вдъхна дълбоко въздух, а той внезапно й се стори кристалночист, вдъхваше спокойствие. Градът сякаш беше похлупен от неестествена заскрежена сфера, в крехко равновесие преди предстоящо метеорологическо явление. Един градус повече или по-малко и всичко щеше да се промени. Разреденият въздух таеше в себе си предизвестеното обещание за снеговалеж. Или пък всичко щеше да си остане застинало както сега.

Извади билета от плика: оставаха още три часа до влака. Но не за това мислеше. Дали този промеждутък от време щеше да й стигне, за да свърши намисленото? Нямаше как да разбере, ако не опита. В края на краищата никой нямаше да разбере, ако не постигне нищо. А тя не можеше да си тръгне с това съмнение.

Три часа. Щяха да й стигнат.

Взе кола под наем, пътуваше вече близо час. Върховете на планините прорязваха небето пред нея. Дървени къщи със стръмни покриви. От комините се издигаше сивкав дим, пропит от смола. Дървата, подредени в дворовете. От прозорците — уютна жълтеникава светлина. Като премина по главен път 115, Мила излезе на изход 25. Отиваше в колежа на Деби Гордън. Искаше да погледне нейната стая. Надяваше се в нея да открие нещо и то да я насочи към името на момичето под номер шест. Нищо, че за главния инспектор Рош това вече беше безполезно, Мила не искаше да остави след себе си неустановената й самоличност. Дребен жест на милосърдие. Новината, че изчезналите момичета не са само пет, не се беше разпространила, затова още никой не оплакваше шестата жертва. И нямаше да го направят без име, сигурна беше. Щеше да се превърне в бяло петно на надгробния камък, безмълвна пауза в края на краткия списък с имена, само безличен номер за добавяне към безстрастното счетоводство на смъртта. А тя в никакъв случай не можеше да го позволи.

Друга мисъл я обсебваше всъщност, заради нея премина толкова километри. Заради онова потрепване в основата на шията…

Стигна на мястото малко след девет вечерта. Колежът се намираше в красиво селище на хиляда и двеста метра надморска височина. Улиците в този час бяха пусти. Училищната сграда се намираше извън градчето, върху хълм, ограден от красив парк, имаше манеж, кортове и баскетболно игрище. До нея водеше дълга алея, по която се движеха спортували досега студенти. Кристалният смях на младежите нарушаваше тишината наоколо.

Мила ги изпревари и паркира на площадчето. След малко се представи в канцеларията с молба да огледа стаята на Деби, надяваше се никой да не го прави на въпрос. След като се посъветва с началника си, служителката се върна при нея и каза, че може да отиде. За неин късмет майката на Деби беше телефонирала след разговора им, за да предупреди за нейното посещение. Жената й подаде табелка с надпис „Посетител“ и я упъти как да стигне.

Мила навлезе в коридорите, чак до крилото със стаите на момичетата. Лесно намери тази на Деби. Съученичките й бяха отрупали вратата с цветни панделки и картички. Пишеха, че ще им липсва много и никога няма да я забравят. Както и предвидимото „Ще останеш завинаги в сърцата ни“.

Помисли си отново за Деби, за обажданията до родителите й с молба да я върнат у дома, за това колко ли изолирано се е чувствало на място като това едно срамежливо и притеснително момиче на нейната възраст заради съучениците си. Затова намери тези картички за проява на лош вкус, лицемерен израз на закъснели чувства. „Можеше да се сетите за нея, докато е била тук — помисли си. — Или когато някой я е отвеждал точно пред вашите очи.“

От дъното на коридора се дочуваха викове и весела глъчка. Като прекрачи догорелите свещи, подредени пред прага в нейна памет, Мила се вмъкна в убежището на Деби.

Затвори вратата след себе си и веднага настъпи тишина. Протегна ръка към абажура и светна. Неголяма стаичка. Прозорецът отсреща гледаше към парка. Долепено до стената много подредено писалище, над него надвиснали претрупани с книги етажерки. Деби е обичала да чете. Отдясно беше затворената врата на банята, Мила реши да погледне там накрая. На леглото имаше няколко плюшени играчки, гледаха я изпитателно със студените си, безполезни очи, караха я да се чувства натрапница. По стените нямаше свободно място от постери и снимки на Деби: вкъщи, със съучениците от старото училище, с приятелките й, с нейното куче Стинг. Откъснали я бяха от толкова любов и нежност, за да посещава този престижен колеж.

Макар и дете, Деби е криела в себе си чертите на красива жена, забеляза Мила. Връстниците й се бяха усетили твърде късно, разкайвали са се, че не са забелязали навреме лебеда, скрит в това изчезнало пате. Но тя сигурно е щяла благоразумно да ги отблъсне.

Спомни си за аутопсията на която присъства, когато Чанг освободи лицето от пластмасата и между косите се показа шнолата с бял лилиум. Убиецът я беше сресал и тогава тя си помисли, че го е направил заради тях.

„А всъщност е била красива за Александър Берман…“

Забеляза, незнайно защо, останал празен участък на стената. Приближи се и откри, че мазилката е олющена на няколко места. Сякаш е било окачено нещо, но сега липсваше. Други снимки? Изпита усещането, че това място е било осквернено. Чужди ръце, чужди очи бяха докосвали света на Деби, нейните вещи и спомени. Може би майката е взела снимката от стената, трябваше да провери.

Още си мислеше за това откритие, когато дочу шум. Не идваше от коридора, а по-скоро откъм банята.

Инстинктивно сложи ръка на колана, търсеше пистолета. Когато го хвана здраво, се осмели да смени позицията и застана пред вратата на банята с насочено оръжие. Отново се чу шум, този път по-ясен. Да, вътре имаше някой. Някой, който не знаеше за присъствието й. Някой като нея, помислил, че това е най-удобният час, за да се вмъкне в стаята на Деби и да вземе нещо… Улики? Сърцето й биеше лудо. Нямаше да влезе, по-добре да изчака.

Вратата се отвори внезапно. Мила сложи пръста си върху спусъка. После за щастие го отмести. Момичето разтвори ръце от уплаха и нещата в тях паднаха.

— Коя си ти? — попита Мила.

— Една приятелка на Деби — измънка тя.

Лъжеше. Мила беше напълно сигурна. Върна пистолета на колана и погледна към падналите на земята предмети. Шишенце с парфюм, флакони с шампоан и червена широкопола шапка.

— Дойдох да си прибера нещата, които й бях дала — но звучеше повече като извинение. — Преди мен идваха и други…

Мила разпозна червената шапка на една от снимките. Носеше я Деби. И разбра, че е станала свидетелка на мародерство от страна на съученичките на Деби, вероятно то продължаваше вече няколко дни. Какво странно, че някоя е взела снимката от стената?

— Добре, сега си отивай — разпореди хладно.

Момичето се поколеба за миг, после събра падналите на пода придобивки и излезе от стаята. Мила не се противи. На Деби би й харесало така. Тези вещи нямаше да послужат на майка й, която цял живот щеше да се чувства виновна, задето я е изпратила тук. В края на краищата госпожа Гордън имаше „късмет“ — разбира се, ако може да се говори за късмет в такива случаи — да получи поне тялото на дъщеря си, за да я оплаче.

Мила се захвана да рови из книгите и тетрадките. Искаше едно име и трябваше да го намери. Разбира се, щеше да е по-лесно, ако открие дневника на Деби. Беше сигурна, че е имала такъв, за да му споделя тъгата си. И както всички дванайсетгодишни, го е държала на скришно място, но не много далече от сърцето. Откъдето е можела да го извади веднага при нужда. „А по кое време имаме най-голяма нужда да намерим утешение в най-скъпото си?“ — се попита. „Нощем“, отговори си. Наведе се над леглото и започна да рови под дюшека, докато накрая докосна нещо. Тенекиена кутия със сребристи зайчета отгоре, заключена с малко катинарче.

Седна на леглото и се огледа наоколо за мястото, където можеше да е скрит ключът. Но внезапно се сети, че го е виждала. По време на аутопсията на трупа й: висеше на гривната на дясната ръка.

Тя я беше предала на майка й, а сега нямаше време да си върне ключето. Реши да насили кутията. Направи лост с една химикалка и успя да откърти халките, заключени с катинарчето. Вдигна капака и видя вътре сухи цветя, смесица от екзотични подправки и ароматни пръчици. Безопасна игла, изцапана с червено, вероятно послужила при ритуала на сестрите по кръв. Копринена носна кърпичка с бродерия. Гумено мече с изгризани уши. Свещичките от торта за рожден ден. Съкровищница със спомените на едно подрастващо момиче.

Но никакъв дневник.

„Странно“ — каза си Мила. Размерите на кутията и оскъдното съдържание я караха да мисли, че е имало и нещо друго. А също и фактът, че е изпитвала потребност да заключва кутията с катинарче. Или пък нямаше никакъв дневник?

Разочарована заради неуспеха, погледна часовника си: беше изпуснала влака. Тогава си струваше да остане и да търси нещо, което би я насочило към тайнствената приятелка на Деби. Още като се ровеше в книгите и тетрадките на момичето отново се появи онова усещане, което няколко пъти не успяваше да разгадае.

Потрепване в основата на шията.

Нямаше да си тръгне оттук, докато не разбере причината. Но имаше нужда някой или нещо да я подкрепи, да насочи разпилените й мисли в правилната посока. Въпреки късния час Мила взе изстрадано, но необходимо решение.

Набра номера на Горан Гавила.

— Доктор Гавила, Мила се обажда…

Криминологът се слиса, известно време не продума.

— Мила, с какво мога да ти помогна?

Дали тонът му беше отегчен? Не, само така й се струваше. Полицайката започна с пояснението, че сега би трябвало да пътува с влака, а вместо това се намира в стаята на Деби Гордън в колежа. Предпочете да му каже цялата истина и Горан я изслуша. Когато свърши, в слушалката настъпи дълга тишина.

Мила нямаше как да го знае, но Горан гледаше втренчено шкафчетата в своята кухня с чаша димящо кафе в ръката. Криминологът беше още на крака, защото се опита на няколко пъти да се свърже с Рош и да го предпази от медийното самоубийство, но напразно.

— Може би избързахме малко с Александър Берман.

Мила го чу да казва това приглушено, фразата сякаш се мъчеше да се изтръгне от гърдите му.

— И аз смятам така. А вие как стигнахте до това заключение?

— Защото в багажника му се намираше Деби Гордън. Защо там не беше последното момиче?

Мила се сети за обяснението на Стърн по повод на странното обстоятелство:

— Вероятно Берман е направил грешка при укриването на трупа, заради която е можело да бъде разкрит, и затова е решил да я премести на място, където да я скрие по-добре.

Горан я изслуша с известно недоумение. Дишането му от другата страна беше отмерено.

— Какво има, казах нещо неуместно ли?

— Не. Но не изглеждаше много убедена, докато го казваше.

— Всъщност, да — съгласи се тя, като помисли малко.

— Липсва нещо. По-точно, има нещо, което не е в хармония с останалото.

Мила знаеше, че добрият полицай живее с усещанията. В официалните доклади не се споменава и думичка: за тях е важно само отчитането на „фактите“. Но тъй като Гавила повдигна темата, тя се осмели да говори.

— Първия път ми се случи при съдебния лекар. Беше нещо като фалшива нота. Но не успях да я запомня, почти веднага я изгубих.

Потрепване в основата на шията.

Чу преместването на стол в дома на Горан и тя също седна.

После той каза:

— Нека опитаме да изключим Берман, само хипотетично…

— Добре.

— Да си представим, че извършителят на всичко това е някой друг. Да приемем, че той е изникнал от нищото и е напъхал едно момиче с отрязана ръка в багажника на Берман.

— Берман щеше да го разкрие, за да отклони подозренията от себе си — отбеляза Мила.

— Не вярвам. Берман е бил педофил: не би разкрил нищичко. Знаел е добре, че с него е свършено. Самоубил се е заради безизходицата и за да прикрие организацията, към която е принадлежал.

Мила напомни, че учителят по музика също се е самоубил.

— Тогава какво да правим?

— Да тръгнем отново от неутралния и безличен профил на Алберт, изработен в началото.

Мила за пръв път се усети наистина въвлечена в случая. Работата в екип беше нещо ново за нея. И нямаше нищо против да действа заедно с доктор Гавила. Познаваше го отскоро, но вече се научи да му се доверява.

— Да предположим, че има някаква причина за отвличането на момичетата и за гробището от ръце. Макар и абсурдна, но причина. Трябва да познаваме нашия човек, за да я разкрием. Колкото по-добре го познаваме, по-добре ще го разбираме. Колкото по-добре го разбираме, толкова по-лесно ще се приближим до него. Това ясно ли е?

— Да… Но каква по-точно е моята роля?

Тонът на Горан стана по-басов, гласът се изпълни с енергия:

— Той е хищник, нали? Тогава обясни ми как ловува…

Мила отвори бележника, който беше взела със себе си.

От другата страна той чуваше шума на разлистваните страници. Полицайката започна да чете записките си за жертвите.

— Деби, дванайсетгодишна. Изчезнала в училище. Съучениците си спомнят, че са я видели да излиза след края на часовете. В колежа разбрали за отсъствието й чак на вечерната проверка.

Горан отпи дълга глътка от кафето си и попита:

— Сега ми кажи за втората…

— Анеке, на десет години. Отначало всички помислили, че се е изгубила в гората… Номер три се казвала Сабин, най-малката: седемгодишна. Случило се в събота вечер, докато била на лунапарк с родителите си.

— Нея отвлякъл от въртележката, пред техните очи. В този момент се вдигнала тревога в цялата страна. Намесихме се ние от групата и тогава изчезна четвъртото момиче.

— Мелиса. Най-голямата: тринайсетгодишна. Техните й наложили вечерен час, но в деня на рождения си ден тя го нарушила, за да празнува с приятелките си в една боулинг зала.

— Всички отишли там, освен Мелиса — припомни си криминологът.

— Каролайн отвлякъл от леглото й, вмъкнал се в къщата… А после е номер шест.

— За нея после. Засега да останем на другите.

Горан се чувстваше в пълна хармония с тази полицайка. Не беше го изпитвал от доста време.

— Мила, сега искам да разсъждаваме заедно. Кажи ми: как действа нашият Алберт?

— Първо отвлича едно момиче, което е далече от дома си и не е много общително. Така не се разчува много и той ще има време да…

— Време за какво?

— Това е тест: искал е да бъде сигурен, че ще успее да стори намисленото. Имал е на разположение достатъчно време, за да се отърве от жертвата и да изчезне.

— За Анеке вече е по-спокоен, но отново решава да я отвлече в гората, далече от свидетели… А как се държи със Сабин?

— Грабва я пред очите на всички, в лунапарка.

— Защо? — притисна я Горан.

— По същата причина, заради която отвлича Мелиса, след като навсякъде е вдигната тревога, или пък Каролайн от нейния дом.

— И каква е тази причина?

— Чувства се силен, придобил е увереност.

— Добре. Давай нататък… Сега ми разкажи отначало историята със сестрите по кръв…

— Правят го като малки. Пробождат показалеца си с безопасна игла и после допират възглавничките на пръстите, като изговарят заедно детски стихчета.

— Кои са двете момичета?

— Деби и номер шест.

— Защо Алберт я е избрал — попита се Горан. — Това е абсурдно. Властите са на крак, всички издирват вече Деби, а той се връща и отвлича най-добрата й приятелка! Защо да поема такъв риск? Защо?

Мила усещаше накъде клони криминологът и въпреки че го каза тя, той я беше довел до това заключение:

— Мисля, че това е някакво предизвикателство…

Последната дума, произнесена от Мила, сякаш отвори заключена врата в главата на Горан, той стана от стола и започна да крачи из кухнята.

— Продължавай…

— Искал е да покаже нещо. Например че е по-хитър.

— Най-добрият от всички. Очевидно става дума за егоцентрик, човек под влияние на нарцистично разстройство на личността… Но сега ми говори за номер шест.

— За нея не знаем нищо — каза колебливо.

— Все пак ми кажи нещо. Използвай каквото имаме…

Мила остави настрана бележника, сега бе принудена да импровизира.

— Добре, да видим… Вероятно е на възрастта на Деби, защото са били приятелки. Значи около дванайсетгодишна. Потвърждава го анализът на костите на ръката.

— Добре… И после?

— Според заключението на съдебния лекар е умряла по различен начин.

— Тоест? Припомни ми…

Потърси отговора в бележника:

— Отрязал й е ръката както на другите. Само че в нейната кръв и тъкани има следи от лекарствен коктейл.

Горан си повтори наум имената на изброените от Чанг лекарства. Антиаритмици, като дизопирамид, АСЕ инхибитори и атенолол, който е бетаблокер…

Точно това му изглеждаше неубедително.

— Това ми изглежда неубедително — каза Мила и Горан Гавила заподозря за миг, че тази жена умее да чете мислите му.

— По време на съвещанието вие казахте, че по този начин Алберт е забавил пулса й, като постепенно е снижавал кръвното налягане — напомни му тя. — А доктор Чанг добави, че целта на Алберт е била да намали кървенето, за да умира по-бавно.

Да намали кървенето. За да умира по-бавно.

— Добре, но сега ми кажи за нейните родители…

— Какви родители? — попита тя неразбиращо.

— Не ми пука дали е записано в бележника ти, или не! Искам да знам какво мислиш, по дяволите!

„Откъде знае за бележника?“ — запита се, разстроена от неговата реакция, но после отново се зае да разсъждава.

— Родителите на шестото момиче не дойдоха за анализ на ДНК. Не знаем кои са, защото не са съобщили за изчезването й.

— А защо не са съобщили? Може би още не го знаят?

— Едва ли е вероятно.

Да намали кървенето.

— Може би е нямала родители! Била е самичка на света! Може би никой не се е интересувал от нея! — Горан се разгорещи.

— Не, тя има семейство. Тя е като всички останали, спомняте ли си? Единствена дъщеря, майката е на повече от четиресет, съпрузите са решили да имат само едно дете. Той не е променил нищо, защото те са истинските му жертви: вероятно няма да имат други деца. Избрал е семействата, не децата.

— Правилно — поощри я Горан. — И тогава какво?

Мила се замисли.

— Харесва му да ни предизвиква. Иска да си премерим силите. Например с момичетата, сестри по кръв. Това е една загадка… И той ни подлага на изпитание.

За да умира по бавно.

— Ако има родители и те знаят, тогава защо не са обявили изчезването й — настоя Горан, докато погледът му блуждаеше по пода на кухнята. Струваше му се, че са близо до нещо. До отговора.

— Защото се страхуват.

Думите й осветиха всички тъмни ъгълчета на стаята и тя усети потрепване в основата на шията, нещо като гъдел…

— От какво се страхуват?

Отговорът беше пряко следствие от казаното преди малко. Всъщност нямаше нужда, но все пак искаха това хрумване да се материализира в думи, да го сграбчат и да не му позволят да се изпари.

— Родителите се страхуват, че Алберт може да й стори зло…

— И как, щом вече е мъртва?

Да намали кървенето. За да умира по-бавно.

Горан се спря и клекна. Мила се изправи на крака.

— Не е намалил кървенето… Прекратил го е.

Стигнаха заедно.

— Господи… — каза тя.

— Да… още е жива.