Донато Каризи
Шепнещият (10)

9

И дума не можеше да става за съвпадение.

Заради присъстващите Мила изложи най-важните подробности от последния си случай. Този с учителя по музика. Докато цитираше думите на сержант Морексу за откриването на името Присила в бележника на „чудовището“ Сара Роза вдигна очи към небето, а Стърн поклати глава.

Не й вярваха, но беше разбираемо. И все пак, Мила не се примиряваше с убеждението им, че няма никаква връзка. Само Горан не й се месеше, какво ли искаше да постигне с това? Тя желаеше на всяка цена да задълбае в тази ирония на случайността, но в резултат на разговора с Вероника Берман се беше добрала само до едно: жената разказа, че е последвала съпруга си чак до къщата на любовницата, накъдето отиваха сега. Възможно ли беше там да се крият други ужасии? А може би телата на липсващите момичета?

И отговорът на загадката, свързана с номер шест.

На Мила й се искаше да каже на другите: „Нарекох я Присила…“, но не го направи. В момента това й се струваше почти богохулство. Все едно името беше избрано лично от Берман, нейния палач.

Структурата на сградата беше типична за кварталите в предградията. Класически квартал-гето, строен през шейсетте години като естествен придатък на новопоявилата се индустриална зона. Сивкави постройки, които с времето се бяха покрили с червеникавата прах от близката стоманолеярна. Имоти с ниска пазарна стойност, спешно нуждаещи се от ремонт и поддръжка. Обитаваше ги нестабилен социален слой, състоящ се преди всичко от имигранти, безработни и семейства, свързващи двата края със социални помощи.

Горан забеляза, че никой не поглежда Мила. Държаха се на разстояние, защото полицайката сякаш беше прекрачила някаква граница, като предложи неочаквана версия.

— И защо някой трябва да живее на място като това — запита се Борис, докато гледаше наоколо с отвращение.

Търсеният от тях номер се намираше в края на едно жилищно каре. Представляваше сутерен, до който се стигаше отвъд по няколко стъпала. Вратата беше желязна. Трите прозореца на нивото на улицата бяха защитени от решетки и дървени щори.

Стърн опита да погледне вътре: заслони очи с длани и за да не си изцапа панталона се сгъна в смешна позиция, с таза назад.

— Оттук не се вижда нищо.

Борис, Стърн и Роза си дадоха знак с глава и заеха позиция около вратата. Стърн подкани Горан и Мила да се дръпнат назад.

Борис излезе отпред. Нямаше звънец, затова почука. Направи го енергично, с дланта на ръката. Шумът трябваше да предизвика страх, докато тонът на гласа му нарочно остана спокоен.

— Госпожо, ние сме от полицията. Ако обичате, отворете…

Това беше техника за психологически натиск, така събеседникът загубваше ориентация: да се обърнеш към него с измамно спокойствие и едновременно да го накараш да бърза. Но в случая не подейства, защото в къщата, изглежда, нямаше никого.

— Добре, да влизаме — предложи Роза, тя беше най-нетърпелива да провери.

— Трябва да изчакаме обаждането на Рош, за да разберем дали има заповед за обиск — напомни Борис и погледна часовника си. — Сигурно ще е скоро…

— По дяволите и Рош, и заповедта! — противопостави се Роза, която изглеждаше най-нетърпелива. — Вътре може да има какво ли не!

— Тя има право, да влизаме! — намеси се Горан.

От начина, по който всички посрещнаха решението, Мила се убеди, че това малко общество зачита повече Горан, отколкото Рош.

Разположиха се пред вратата. Борис извади набор от инструменти и се зае с бравата. След няколко секунди механизмът на ключалката изщрака. Като стискаше здраво пистолета в ръка, с другата бутна желязната врата.

Мястото изглеждаше необитаемо.

Тесен, гол коридор. Дневната светлина не достигаше, за да виждат. Роза светна с фенерчето си и се появиха три врати. Първите две отляво, третата в дъното.

Третата беше затворена.

Придвижиха се към стаите. Борис отпред, след него Роза, после Стърн и Горан, най-отзад Мила. Освен криминолога, всички държаха оръжието си в ръка. Мила беше само „придадена“ към групата и не й се полагаше, но държеше затъкнатия отзад в джинсите пистолет за приклада, готова да го измъкне. Затова влезе последна.

Борис опита да светне с ключа на една от стените:

— Няма ток.

Насочи фенерчето, за да огледа първата от трите стаи. Празна. По една от стените се забелязваше пълзящо от пода нагоре мокро петно, разяло цялата мазилка като язва. Тръбите на парното и канализацията се кръстосваха по тавана. На пода имаше воняща локва.

— Ама че смрад — каза Стърн.

Никой не би могъл да живее в такива условия.

— Очевидно е, че няма никаква любовница — отбеляза Роза.

— Тогава що за място е това? — запита се Борис.

Влязоха във втората стая. Вратата едва се държеше на ръждясалите панти, леко отдалечена от стената: този ъгъл би могъл да предложи лесно укритие за евентуалния нападател. Борис я отвори докрай с ритник, но зад нея не се криеше никой. Вътре всичко изглеждаше като в предишната стая. Плочките на пода се бяха надигнали, отдолу се показваше замазката. Липсваха мебели, само железният скелет на един диван. Продължиха напред.

Оставаше последната стая, тази със затворената врата в дъното на коридора.

Борис вдигна първите два пръста на лявата ръка и посочи очите си. Знак, съгласуван с Роза и Стърн, които заеха позиция от двете страни на вратата. Тогава той отстъпи една крачка и я ритна близо до дръжката. Вратата зейна и тримата агенти веднага заеха позиция за стрелба, като осветяваха всеки ъгъл с фенерчетата си. Отново никой.

Горан се промъкна между тях, като прокарваше ръката си в латексова ръкавица по стената. Стигна до ключа. След две къси изхълцвания на тавана се включи луминесцентна лампа и разпръсна замъглената си светлина върху стаята. Обстановката се различаваше коренно. Най-напред — цареше чистота. По стените липсваха мокри петна заради влагоустойчивите тапети. Плочките по пода бяха здрави. Нямаше прозорци, но след няколко секунди заработи климатик. Електрическата инсталация беше открита, знак, че е изградена впоследствие. Пластмасови канали довеждаха проводниците до ключа за осветлението, използван от Горан, но също и до един контакт от дясната страна на стаята, където имаше опряна в стената маса с офис стол. А върху масата — изключен персонален компютър.

Единственото обзавеждане, освен старо кожено кресло до отсрещната стена, вляво.

— Както изглежда, Александър Берман е използвал само тази стая — обърна се Стърн към Горан.

Роза пристъпи и се отправи към компютъра:

— Сигурна съм, че търсените от нас отговори са там.

Но Горан я спря.

— Не, по-добре да продължим със заповед за обиск. Сега всички излизаме оттук, за да не променим влажността на помещението. Стърн, извикай Креп да дойде с групата си и да снеме отпечатъци. Аз ще предупредя Рош.

Мила погледна скришом блесналите очи на криминолога. Изглеждаше сигурен, че е близо до нещо важно.

Прокара пръсти по главата си, сякаш реши липсващата коса. Останал беше само гъст участък по тила, от него тръгваше конска опашка и стигаше до гърба. Змия в зелено и червено се увиваше от лакътя до китката на дясната ръка, разтворила паст над дланта. Другата ръка също имаше подобна татуировка, както и непокритата от престилката част от гръдния кош. Под разнообразните пиърсинги, покриващи лицето, се намираше Креп, експертът от научно-техническата лаборатория.

Мила изпадна във възторг от вида му, толкова далече от общоприетия за някой на шейсет. „Ето в какво се превръщат пънкарите, когато остареят“ — помисли си. И все пак допреди няколко години Креп беше обикновен човек на средна възраст, доста затворен и по-скоро неуверен в обноските си. Промени се изведнъж. Но след като всички се убедиха, че човекът не е полудял, никой повече не обели и дума за новия му вид, защото Креп беше най-добрият в своята област.

След като благодари на Горан, че е запазил първоначалната влажност на мястото, Креп веднага се захвана за работа. Прекара един час в стаята заедно с групата си, всички в престилки и с маска на лицето, за да се предпазват от химикалите използвани в работата им, а после излезе от сутерена и се приближи до криминолога и появилия се наскоро Рош.

— Как върви, Креп? — попита главният инспектор.

— Тази история с гробището от ръце ме побърква — започна експертът. — Когато ни извикахте, още изследвахме крайниците, за да открием някакъв годен отпечатък.

Горан знаеше, че да се снеме отпечатък от човешка кожа беше най-трудното нещо заради възможното замърсяване или изпотяване на изследвания субект, или пък, ако става дума за тъкани на труп, както в случая с ръцете, заради гнилостните процеси.

— Опитах с йодни пари, с дактилоскопско фолио и даже с електронография.

— Какво представлява? Попита криминологът.

— Това е най-модерният метод за снемане на отпечатъци, оставени върху кожата: радиография с електронна емисия… Този проклетник Алберт е доста умел и не оставя следи — обясни Креп.

Мила забеляза, че единствено той все още нарича убиеца с това име, другите вече му бяха приписали самоличността на Александър Берман.

— Добре де, и докъде всъщност сме стигнали тук? — попита Рош, отегчен да слуша безполезни за него неща.

Експертът свали ръкавиците си и все така със сведен поглед започна да описва какво са свършили.

— Използвахме нинхидрин, но получените следи не бяха достатъчно ясни за лазера, затова ги подобрих с цинков хлорид. Снехме няколко серии отпечатъци от тапетите около електрическия ключ и от порестата повърхност на масата. С компютъра се оказа по-трудно: отпечатъците са насложени, нуждаем се от цианоакрилат, но трябва да преместим клавиатурата в барокамера и…

— После. Нямаме време да търсим заместваща клавиатура, а трябва да анализираме компютъра в момента — прекъсна го Рош, защото имаше нужда от информация. — Отпечатъците са на един човек…

— Да, всичките са на Александър Берман.

Фразата порази всички, освен един: онзи, който вече знаеше отговора. И го знаеше от момента на влизането в сутерена.

— Както изглежда, Присила никога не е съществувала — отбеляза Гавила.

Каза го, без да се обърне към Мила, и гордостта й беше наранена, когато той я лиши от утехата на своя поглед.

— Има и още нещо — обади се отново Креп. — Коженото кресло.

— Какво за него? — попита Мила, за да изплува от тишината.

Креп я погледна, както се гледа новопоявил се човек, после сведе очи към бинтованите й ръце, като не успя да прикрие смаяното си изражение. Мила си помисли колко абсурдно е ощавения на вид Креп да гледа нея по този начин, но не се смути.

— По креслото няма отпечатъци.

— Това странно ли е?

— Не бих могъл да знам. Само казвам, че ги има навсякъде, но по креслото не.

— Затова пък имаме отпечатъците на Берман по всичко останало, тогава какво ни засяга, не е ли така? — вметна Рош. — Достатъчни са да го заковат, нали… И ако искате да знаете, на мен този тип ми харесва все по-малко.

Мила си каза, че всъщност би трябвало да му харесва, и то доста, след като представляваше решението за всичките му главоболия.

— Тогава какво да правя с креслото, да продължавам ли да го изследвам?

— Хич да не ти пука за проклетото кресло, остави хората ми да хвърлят едно око на компютъра.

Като чуха как ги свиква под знамената, тези от групата едва сдържаха смеха си: добре че не се спогледаха. Понякога тонът на Рош в стил „железният войник“ изглеждаше по-абсурден от външния вид на Креп.

Главният инспектор се запъти към очакващата го наблизо кола, но преди това повдигна духа на хората си:

— Кураж, момчета, разчитам на вас!

Когато се отдалечи достатъчно, Горан се обърна към всички:

— Добре, да видим какво има в този компютър!

Стаята отново стана тяхно владение. Заради влагоустойчивите тапети по стените тя приличаше на огромен ембрион; бърлогата на Александър Берман щеше да се открехне само за тях. Поне така се надяваха. Надянаха латексови ръкавици. После Сара Роза седна пред екрана: сега беше неин ред.

Преди да включи компютъра, свърза някакво дребно устройство към един от USB изходите. Стърн сложи до клавиатурата записващо устройство и го включи. Роза описа операцията:

— Свързах компютъра на Берман с външна памет: ако блокира, флашката за миг ще прехвърли цялата информация.

Другите стояха прави зад нея и мълчаха.

Тя включи компютъра.

Първият, електрически сигнал бе последван от типичния шум при стартиране. Всичко изглеждаше нормално. Компютърът започна да излиза от летаргията с известна мудност. Беше стар модел, вече извън производство. На екрана се появиха данните за оперативната система и след малко отстъпиха място на изображението на десктопа. Нищо особено: син екран с иконите на познати програми.

— Изглежда като компютъра ми вкъщи — обади се Борис, но шегата не разсмя никого.

— Добре, сега да видим какво съдържа папката „Документи“ на господин Берман…

Роза кликна върху папката. Празна. Както и папките „Изображения“ и „Последно използвани файлове“.

— Липсват текстови файлове… Това е много странно — отбеляза Горан.

— Може би е изтривал всичко в края на сесиите — подсказа Стърн.

— Ако е така, ще опитам да възстановя данните — увери ги Роза. Вкара един диск в четеца и набързо свали софтуер, който можеше да възстанови всеки изтрит файл.

Паметта на компютрите никога не се изпразва напълно, почти невъзможно е да бъдат изтрити някои данни: те сякаш се отпечатват неизличимо. Мила беше чула от някого, че силициевото съединение, затворено във всеки компютър, действа почти като човешкия мозък. Когато ни се струва, че сме забравили нещо, всъщност група клетки в някоя част на главата ни е запазила тази информация, за да я предостави отново при нужда — ако не успее под формата на образи, то като инстинкт. Не е съществено да си спомняме първия досег с огъня като деца. Важното е, че това познание, пречистено от всички биографични обстоятелства, допринесли за формирането му, ще остане запечатано в паметта ни и ще изниква всеки път, когато приближим нещо горещо. Това си мислеше тя, и още веднъж погледна бинтованите си ръце… Както изглежда, в някаква част от нея се беше запазила грешна информация.

— Тук няма нищо.

Обезсърчената констатация на Роза върна Мила към реалността. В компютъра нямаше нищо.

Но Горан не се отказваше:

— Тук има уеб браузър.

— Но компютърът не е свързан с интернет — отбеляза Борис.

Сара Роза обаче разбра какво целеше криминологът. Измъкна джиесема си и погледна дисплея:

— Има обхват… Може да се е свързвал през телефона.

Веднага отвори иконата на интернет браузъра и провери списъка с адресите в хронологията. Имаше само един.

— Ето какво е правел Берман тук вътре!

Беше поредица от числа, адресът представляваше код.

http: //4589278497.89474525.com

— Вероятно адресът е на някой таен сървър — предположи Роза.

— Какво означава? — попита Борис.

— Че не може да стигнеш до него с някоя търсачка, а за да влезеш, трябва да имаш парола. Възможно е тя да се съдържа в компютъра, но ако не е така, рискуваме да бъдем блокирани.

— Тогава трябва да сме внимателни и да правим точно това, което е правил Берман — каза Горан и после се обърна към Стърн: — Имаме ли неговия джиесем?

— Да, в колата е, заедно с домашния му компютър.

— Тогава иди да го вземеш.

Когато Стърн се върна, ги намери смълчани. Явно го очакваха с нетърпение. Агентът подаде телефона на Роза и тя го свърза с компютъра. Процесът се задвижи почти веднага. Сървърът разпознаваше заявката. Обработваше данните. После започна да ги качва с висока скорост.

— Както изглежда, разрешава ни достъп без проблеми…

Чакаха с вперени в монитора очи образа, който щеше да се появи там след няколко мига. „Може да бъде какво ли не“ — помисли си Мила. Огромното напрежение свързваше членовете на групата като електричен заряд, прескачащ между телата. Можеше да се усети във въздуха.

Мониторът започна да се изпълва с пиксели, които се подредиха върху повърхността му като дребни частици от пъзел. Но не това очакваха да видят. Енергията, която до преди малко изпълваше пространството, се изчерпа за миг и ентусиазмът се изпари.

Екранът остана черен.

— Сигурно има някаква защитна система, която е изтълкувала опита ни като проникване.

— А ти скри ли сигнала? — попита загрижено Борис.

— Разбира се, че го скрих! — разсърди се тя. — За глупачка ли ме смяташ? Вероятно все пак има някаква парола или нещо…

— Нещо от рода на логин и пасуърд? — попита Горан, който искаше да узнае повече.

— Да, нещо такова — отговори му Роза разсеяно, но после доуточни: — Ние разполагахме с адрес за директна връзка. Логин и пасуърд са отживели методи за сигурност: оставят следи и винаги водят до някого. Този, който влиза тук, иска да остане анонимен.

Мила още не беше казала дума, разговорът я изнервяше. Дишаше дълбоко и стискаше преплетените пръсти на ръцете си. Нещо не пасваше, но тя не се сещаше какво. Горан се обърна към нея за миг, сякаш беше прободен от погледа й, но Мила се престори, че не забелязва.

Междувременно атмосферата в помещението се нажежаваше. Борис реши да излее върху Сара Роза разочарованието си от несполучливия опит.

— Ако си мислела, че може да има проблем при влизането, защо не опита паралелна връзка?

— А ти защо не го каза?

— Защо, какво се случва в такива случаи — попита Горан.

— Случва се, че когато система като тази задейства защитата, вече няма начин да бъде пробита!

— Ще се постараем да формулираме нов код и ще направим още един опит — предложи Сара Роза.

— Сериозно? Комбинациите сигурно са милиони — присмя се Борис.

— Върви по дяволите! Искаш да ми припишеш цялата вина ли?

Мила мълчаливо продължи да присъства на това странно разчистване на сметки.

— Ако някой е искал да предложи идея или да даде съвет, трябваше да го направи преди това!

— И как, като скачаш насреща всеки път, щом си отворим устата!

— Виж какво, остави ме на мира! Бих могла също и да ти напомня, че…

— Какво е това?

Думите на Горан се спуснаха между спорещите като бариера. Тонът не изглеждаше нито тревожен, нито ядосан, както Мила би предположила, но все пак ги накара най-после да млъкнат.

Криминологът сочеше нещо пред себе си. Като проследиха линията на опънатата ръка, отново впериха очи в екрана на компютъра.

Вече не беше черен.

В горната част отляво имаше нещо написано.

— Там ли си?

— По дяволите! — възкликна Борис.

— Е, какво е това? Някой от вас може ли да ми обясни? — попита пак Горан.

Роза отново зае място пред монитора с протегнати над клавиатурата ръце.

— Вътре сме — обяви.

Другите я наобиколиха, за да виждат по-добре.

Полето под думите продължаваше да примигва, сякаш очакваше отговор. Но за момента такъв нямаше.

— Ти ли си?

— И все пак, някой ще ми обясни ли какво става? — Горан вече губеше търпение.

— Това е door — отговори накратко Роза.

— Тоест?

— Вход за достъп. Както изглежда, сме вътре в сложна компютърна система. А това е прозорец за диалог: нещо като chat… Отсреща има някой, докторе.

— И иска да говори с нас… — допълни Борис.

— Или с Александър Берман — поправи го Мила.

— Тогава какво чакаме? Да отговорим — каза припряно Стърн.

Гавила погледна Борис: той беше експертът по общуването. Младият агент кимна и зае място зад Сара Роза, за да й подсказва по-лесно какво да пише.

— Кажи му, че си тук.

И тя написа:

— Да, тук съм.

Почакаха няколко мига, после на монитора се появи друго изречение.

— не се обаждаше бях притеснен.

— Добре, притеснен е, значи е мъж — каза доволно Борис. После издиктува на Роза следващия въпрос, но й препоръча да използва само малки букви, както нейния събеседник, и обясни, че някои хора се плашат от главните букви. А те искаха преди всичко човекът от другата страна да се чувства в свои води.

— бях много зает, ти как си?

— питаха ме много нешта но не казах ништо

Някой му беше задавал въпроси? За какво ли? Всички и най-вече Горан веднага помислиха, че събеседникът им е замесен в нещо съмнително.

— Може би са го разпитвали от полицията, но не са счели за нужно да го задържат — подсказа Роза.

— Или пък не са имали достатъчно улики — подкрепи я Стърн.

В главите им започна да се оформя една фигура: съучастникът на Берман. Мила се сети за случката в мотела, за усещането, че някой върви след нея по чакълестото площадче. Не разказа на никого, все си мислеше, че така й се е сторило.

Борис реши да зададе въпрос на тайнствения събеседник:

— кой те пита?

Пауза.

— те

— кои те?

Нямаше отговор. Борис реши да подмине мълчанието и опита да заобиколи препятствието като попита нещо различно.

— какво им каза?

— разказах историята чута от мен и стана добре

Горан започна да се притеснява не толкова от неяснотата в тези думи, колкото заради честите правописни грешки.

— Може да се окаже нещо като код за разпознаване — обясни. — Може би очаква и ние да правим грешки, и ако не го направим, да прекъсне връзката.

— Имате право. Тогава копирай езика му и допускай грешки като него — каза Борис на Роза.

В това време на екрана се появиха думи.

— приготфих всичко както искаше ти нямам търпение ще ми кажеш ли кога?

Този разговор не довеждаше до нищо. Тогава Борис предложи на Сара Роза да отговори, че скоро ще знае „кога“, но за момента е по-добре да повторят накратко целия план, за да са сигурни в правилността му.

Идеята се стори чудесна на Мила, в сравнение с осведомения им събеседник те бяха в неизгодна позиция. След малко той отговори:

— плана е: излизам ношта заштото никой не ме вижда, когато стане 2. Отивам край пътя. Скривам се в храстите. Чакам. Фаровете на колата сфетват 3 пъти. Тогава може да се покажа.

Никой не разбираше нищо. Борис се огледа наоколо в търсене на идеи. Срещна погледа на Гавила.

— Вие какво мислите, докторе?

Криминологът размишляваше. — Не знам… Нещо ми убягва. Не успявам да си го представя.

— И аз имам същото усещане. Този тип прилича на… прилича на някой умствено недоразвит или с явен психологически дефицит.

Горан се приближи до Борис.

— Трябва да го извадиш на светло.

— И как?

— Не знам… Кажи му, че вече му нямаш доверие и мислиш да се откажеш от всичко. Че „те“ притискат и теб, а после поискай да ти даде някакво доказателство… Ето: поискай да ти се обади на сигурен номер!

Роза побърза да изпрати всичко това. Но полето за отговор известно време само примигваше. После върху екрана се изписа нещо.

— не мога да говоря по телефона, те ме слушат.

Стана очевидно: или беше много хитър, или наистина се боеше да не го следят.

— Настоявай! Говори със заобикалки! Искам да знам кои са „те“ — каза Горан. — Попитай къде се намират в този момент…

Отговорът не се забави много.

— те са наблизо

— Попитай го колко наблизо са — настоя Горан.

— те са тук до мен

— Какво по дяволите означава това? — изпухтя Борис и отчаяно сложи ръцете си отзад на тила.

Роза опря гръб в облегалката на стола и обезсърчено поклати глава:

— Ако „те“ са толкова наблизо и го държат под око, защо не виждат, че той пише нещо?

— Защото той не вижда онова, което виждаме ние.

Каза го Мила. И със задоволство забеляза, че те не се обърнаха да я погледнат, сякаш е проговорил някой призрак. Вместо това доводът й предизвика интерес в групата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гавила.

— Приехме за вярно, че той има пред себе си черен екран, както и ние. Но според мен неговият прозорец за диалог е вмъкнат в някоя уеб страница, съдържаща други елементи: може да е компютърна графика, някакви текстове или картини… Ето защо „те“ не си дават сметка за комуникацията му с нас, макар да са наблизо.

— Има право! — съгласи се Стърн.

Стаята отново се изпълни със странна еуфория. Горан попита Сара Роза:

— Можем ли да видим онова, което вижда той?

— Разбира се, ще му изпратя сигнал за разпознаване и когато неговият компютър ми го върне, ще имаме интернет адреса, с който е свързан.

Докато обясняваше всичко това, тя вече отваряше своя лаптоп, за да създаде втора връзка с мрежата.

След малко върху основния екран се появи:

— там ли си о6те?

— Какво да отговорим? — обърна се Борис към Горан.

— Печели време. Но гледай да не заподозре нещо.

Борис му написа да изчака малко, защото му звънят на вратата и трябва да отвори.

Междувременно Сара успя да копира върху лаптопа интернет адреса, откъдето човекът пишеше.

— Ето, готово…

Написа данните в полето и натисна бутона „изпращане“.

След няколко секунди се появи една уеб страница.

Никой не би могъл да каже дали удивлението или ужасът остави безмълвни всички.

На екрана мечки танцуваха заедно с жирафи, хипопотамите отмерваха ритъма на барабани бонго, а едно шимпанзе свиреше на укулеле. Стаята се изпълни с музика. И докато гората оживяваше около тях, една пъстроцветна пеперуда ги поздравяваше с добре дошли на сайта.

Казваше се Присила.

Стояха слисани и невярващи. После Борис погледна основния екран, където още примигваше въпросът:

— там ли си о6те??

И чак тогава успя да каже:

— По дяволите… Това е дете!