Горещата напитка, която вдигаше пара в широките и дълбоки порцеланови чаши, не изглеждаше нещо особено и приличаше на обикновен чай. Агуапанела. Каша от захарна тръстика и вода. Тук Еверт Гренс я беше опитал за пръв път, в деня, след като пристигна в Колумбия. Пийт Хофман го беше убедил да вкуси поне една глътка на тази слабо осветена маса в ъгъла. И на Гренс му беше харесала. Може би не я поръчваше толкова често, колкото кафе, но почти — и в неговия случай почти означаваше значително количество.

Сега той стоеше до бара в кафене „Гайра“ и заменяше песо с поднос вдигащи пара напитки. Да, вкусът беше хубав. Но не я пиеше заради това, а защото се чувстваше дързък да се осмели да си поръча нещо друго, освен чисто кафе. А сега — е, това си беше направо купон! Имаха какво да празнуват.

Гренс занесе подноса на една от другите ъглови маси. От тук се виждаше и чуваше телевизорът, окачен на тавана на метална стойка. Той бутна едната чаша към отсрещната страна на масата.

— Агуапанела. Както я харесваш. И при това в ден като този!

Пийт Хофман погледна чашата, но не я взе.

— Благодаря. Много си любезен. Но в ден като този се нуждая от кафе, Гренс.

Следователят отпи малка глътка и стана да донесе други чаши с различно съдържание. Пак отпи и се вгледа в мъжа, който изглеждаше щастлив и в добро настроение, но също и изключително уморен и изхабен — едно поколение по-млад, но в този момент и на това място двамата изглеждаха на едни и същи години. Хофман не беше избръснат, очите му бяха зачервени и направо се стовари на твърдия и неудобен стол. Имаше вид на човек, който е координирал и осъществил прецизна атака, за да освободи най-известния заложник в света и всичко е зависело от малък прозорец във времето, който е извадил от строя един от модерните самолетоносачи в света, и след като е предал председателя, отново се е гмурнал под водата и се е насочил към отправната си точка на остров Тиера Бомба. После беше отишъл с риболовно корабче до континента и бе шофирал седемнайсет часа през нощта и деня, за да пристигне малко преди пет следобед и да влезе през странния бамбуков вход в кафене в центъра на Богота. Видът на човек, който е спасил живот и знае, че скоро ще трябва да запази своя.

— Кафе. Чисто. Ако се тревожиш повече за въздействието, отколкото за вкуса.

Гренс се върна с още две чаши и ги сложи пред Хофман.

— Това би трябвало да те държи буден, докато телевизионното предаване свърши.

Инспекторът вдигна една от своите чаши — сега и той имаше две, много захар и витамин С, задържа я пред себе си и зачака Хофман да вдигне неговата. Двамата си кимнаха един на друг в безмълвна наздравица. Празнуваха. Скоро щяха да сменят канала на разнебитения телевизор и да гледат как светът приема новината. Резултатът от сътрудничеството им.

Половин чаша. Още половин чаша.

Пийт Хофман почувства, че го изпълва горещина, нова енергия, но ръцете му започнаха да треперят. Следователят срещу него забеляза това.

— Една дълга нощ в кола, Гренс. С кофа такова чисто кафе. Право в централната нервна система.

Той се усмихна и вдигна чашата за още една наздравица. Ръцете му трепереха още по-силно.

Зофия му липсваше толкова много. И момчетата. Скоро. Щеше да приключи скоро. Почти беше приключил. Беше изпълнил своята част от споразумението, но все още не смееше да отиде в тайната квартира, където го чакаше семейството му. Хората, които се опитваха да го убият, го бяха намерили в бордея и той нямаше представа колко знаят, колко отблизо следят движенията му и дали ще може да се измъкне, преди името му да бъде публично заличено. Боже мой, как щеше да бърза, да се втурне там веднага щом получи зелена светлина! Веднага след пресконференцията от Белия дом, на която щяха да съобщят за спасяването и завръщането на председателя и говорител на Камарата на представителите Тимъти Д. Краус. Може би дори щяха да го покажат пред камерите.

Пийт Хофман протегна ръка към телевизора и започна да сменя каналите, докато намери Си Ен Ен. Оставаха само още няколко минути. В момента предаваха обобщение на новините и кадри от горски пожар в Калифорния, които се замениха с изображения на самолетна катастрофа по западното крайбрежие на Австралия. Хофман изключи звука. Засега картината беше достатъчна.

— Скоро, Гренс.

— Скоро, Хофман.

Следователят се приведе над масата.

— И след предаването мога да си отида у дома в моя малък кабинет в Стокхолм. Пийт Хофман е изваден от списъка с терористи за убиване. Мисията е изпълнена.

Гренс сякаш искаше да се увери, че никой не го чува, въпреки че бяха съвсем сами, след като сервитьорът беше изчезнал в кухнята.

— Но имам и друга мисия. Да се погрижа семейство Харалдсон да си дойде у дома с мен.

— Вече не е необходимо.

— Такава е мисията.

— Само след една минута над мен вече няма да е надвиснала смъртна присъда. И не бързам. Зофия иска да се върнем, но аз не мога да се върна, защото у дома ме чака доживотен затвор. Бил ли си в затвор, Гренс?

— Да. Непрекъснато посещавам затвори заради работата ми. Правя го от трийсет години. Бил съм абсолютно във всеки шведски затвор.

— Посещаваш затвора и си тръгваш. Но никога не си бил заключен на седем квадратни метра зад залостена стоманена врата във висока седем метра стена ден след ден, седмица след седмица, месец след месец. Затова не можеш да разбереш какво е да не живееш, защото е точно това — не живееш, не участваш във времето, което просто изчезва, изразходва се, не чака, по дяволите.

Пийт Хофман погледна към телевизионния екран, където кадри от гражданската война в Сирия се замениха с изображения на демонстрации срещу среща на върха на министри на външните работи от Европейския съюз. Оставаха две минути.

— Доживотна присъда, Гренс. Цял живот чакане. Не мога да го направя. Няма да го сторя. Предпочитам да умирам по малко тук, докато поне все още живея.

— Ами съпругата ти? И тя ли мисли така?

— Надявам се, че ще мога да я убедя.

— Доживотна присъда, казваш? Или да продължиш тук? Ами трета възможност за избор?

Следователят беше напрегнат, развълнуван — защото и двамата знаеха какво ще видят по телевизията и заради мисълта, която се въртеше в главата му от двайсет и четири часа.

— Искам да знам кога ще е следващата голяма доставка на кокаин в Швеция. Час, място, маршрут.

— Искаш?

— Да.

— Защо?

— Защото съм ченге, а ченгетата правят точно това. Спират престъпления.

Хофман не изглеждаше много заинтересуван, но слушаше.

— Например, казваш ми за следващата доставка през Англия или Испания, или… Няма значение, важното е крайната дестинация да е Швеция. Ти си много добър в това. С информацията. И ако я предам на правилния човек, ще намеря решение. Дори ако този човек протестира, накрая ще разбере, че ще победи, ако не спори. Решение, което ще означава, че ще получиш присъда, но кратка. И след това отново ще се събереш със съпругата и децата си.

— Не чу ли какво казах току-що? Не мога да се върна в затвора. И никога повече няма да помагам на шведската или на американската полиция. Това обикновено не свършва добре за мен, нали?

— В Наказателния кодекс пише значителна безмилостност. Виждам няколко смекчаващи вината обстоятелства около поведението ти, които го правят далеч не безмилостно. Ще оправя тази работа. И я оправям. Но ми трябва твоята информация, за да я осъществя. Трябва да ми се довериш, Хофман. Аз не съм нито шведски, нито американски полицай. Аз съм Еверт Гренс. И държа на думата си.

На екрана пробягнаха атмосферни смущения като бримка в чорап. Хофман леко потупа отстрани телевизора и завъртя няколко копчета. Картината се оправи и стана ако не идеална, то поне доста по-ясна.

— Няма да бъда затворен в клетка. Предпочитам да умра. И ще накарам Зофия да го разбере — след като ме премахнат от списъка.

Той продължи да върти и да натиска различни копчета, някак безцелно.

Докато намери друга честота, по-добра картина.

— Писна ми от всичко, мамка му! Разбираш ли, Гренс? Обърнах гръб на живота си и водя друг живот, който ми обърна гръб. Използван. Чувството не е приятно. Полицията получи достатъчно от мен.

— Хофман, аз…

— Освен това там имам и смъртна присъда. Аз съм известен доносник. От най-лошия вид. В Швеция няма затвор, където един доносник може да бъде в безопасност без закрила. Заради полицията се върнах в шибания ви затвор и ме сложиха в изолатор, но това изобщо не помогна. Те доказаха, че могат да стигнат до мен навсякъде. Затова съм тук, забрави ли, Гренс? И ти ме осъди на смърт. Ще ми е необходим „Ла Пикота“.

— „Ла Пикота“?

— Това е затвор тук, в Богота. Специален затвор за онези, които смятат да прехвърлят в Съединените щати. Един от десетте най-строго охранявани затвори в света.

Еверт Гренс се готвеше да хване ръката му, но промени решението си. Не го биваше в тези неща.

— Виж, когато ти беше в „Аспсос“, в този шведски затвор имаше девет убийства и ти беше отговорен за две от тях. Вече не е така. Има нова секция за затворници, чийто живот е заплашен. Заради случилото се с теб. Законът на Хофман, ако щеш. Липса на административна отговорност и на сътрудничество между властите, така го наричат. Оттогава не е имало повече убийства между онези стени. Там, в онова отделение, затворникът наистина е защитен от останалите обитатели. И когато те освободят… вече няма да има заплаха! С информацията, която си ни дал, в сътрудничество с полската полиция, ние разбихме целия клон на полската мафия, в която ти се внедри. „Войтек“ вече не съществува. И вече не могат да те заплашват. — Той понижи тон. — Има и още нещо. — Въпреки факта, че те все още бяха сами. — В онази секция излежават присъди още двама души, които също са били заплашвани. Двама високопоставени полицейски служители, които са осъдени за използване на фалшива информация, за да ме манипулират да… те застрелям, както ти каза.

Зачервените очи на умореното лице на Хофман заблестяха, сякаш се събудиха.

— Високопоставени полицейски служители като… шефа на полицията и… Йорансон?

— Да.

— И ако ми дадат малка присъда в Швеция, ще ме сложат в… същата секция?

— Именно.

Очите му изведнъж станаха абсолютно бдителни. Гренс предположи какво си мисли Хофман. Пийт сигурно копнееше за възможност да се срещне с хората, които го принудиха да избяга — как такава среща, без свидетели и на равни начала, въпреки че може би нямаше да го компенсира, пак ще смекчи част от последните три ужасни години.

Сега.

Информационният бюлетин свърши. И обявиха пресконференция на живо от Белия дом.

— Трябва да ми се довериш, Хофман. След десетина минути няма да бъдеш в списъка с престъпници за убиване. И после ще започнем пътуването ти до дома.

Пийт Хофман повдигна рамене, сякаш искаше да каже може би и увеличи звука на телевизора, който беше малко тенекиен и кънтеше, но се чуваше достатъчно ясно.

Кратко въведение.

И после в горната част на екрана се появи същата лента с надпис ИЗВЪНРЕДНА НОВИНА, която Еверт Гренс беше видял само преди една седмица, макар да имаше чувството, че е изминал цял един живот, когато Вилсон го накара да гледа американските новини в коридор на шведската полиция. И в същото време в обратната посока започна да преминава друг текст, заедно с преглед на новините през седмицата — Председателят и говорител на Камарата на представителите е освободен след спасителна операция.

Белият дом отвън. И след това — отвътре. И катедра. Гренс веднага позна президента и директорите на ФБР и ЦРУ Всички, които очакваше да са там. И после някой друг, лице, което не познаваше. В далечния десен ъгъл на екрана стоеше мъж с униформа, с много отличия, доколкото можеше да се каже от различните му медали и нашивки.

— Гренс?

— Да?

— Онзи човек там. Онзи с униформата. Какво общо има той с моето спасяване, по дяволите?

Еверт Гренс нямаше време да отговори на онова, което и без това вероятно беше риторичен въпрос. Щом камерата се приближи и показа табелката с името на всеки, Хофман стана и пристъпи към телевизора. Най-накрая показаха името на мъжа в горния десен ъгъл. Някой си Майкъл Кук.

— Кук? Гренс, какво е това?

Еверт Гренс нямаше време да отговори и този път. Преди въпросът да стане излишен. Камерата се фокусира, за да покаже реда с малките букви под името му, отчасти скрито, защото Хофман беше твърде близо до телевизора. Гренс обаче се наведе настрана и ги прочете.

Командир на „Делта Форс“.

— „Делта Форс“, Гренс?

Пийт Хофман удари с длан по екрана на телевизора.

— Гренс, мамка му! Имам лошо предчувствие!

Следователят наблюдаваше как човекът, който скоро щеше да бъде освободен от смъртна присъда, бавно се приближи до екрана, сякаш искаше да влезе в него, да бъде там на подиума и да разбере пръв.

— Хофман, разбирам защо си нервен. Но скоро всичко ще свърши.

Гренс беше висок колкото много по-младия си сънародник и когато сложи ръка на раменете на Хофман, за да го накара да седне, го направи нежно, с повече присъствие, отколкото сила.

— Отпусни се, гледай и слушай. Не е необходимо всичко да е битка, Хофман. Понякога животът е хубав. И това — този момент е такъв.

Пийт бавно седна, вдишвайки през носа и издишвайки през стиснати зъби.

— Той не би трябвало да е тук. Чуваш ли какво казвам? Няма логика, Гренс.

Камерата се фокусира върху президента, който очевидно съзнаваше, че публиката му е огромна, когато се приближи до микрофона. Изчака, докато цялото внимание беше насочено към него, впери поглед в телевизорите в целия свят и бавно започна реч на живо как снощи е бил събуден от обаждане от глас, който е познал, уморен, но реален, и колко успокоен и горд се е почувствал.

В този момент той се усмихна и очите му се усмихнаха, и кореспондентите и медийните му съветници се усмихнаха заедно с него. И после президентът продължи:

— Така става, когато изпратиш най-добрите. Специалните части на Съединените щати — „Делта Форс“.

Камерата се отмести към мъжа с униформата. Генерал-майорът, чието име беше Кук. Той мълчеше, само кимаше и вдъхваше увереност.

— Не се връзва!

Хофман удари с юмрук по масата и събори чашите с кафе и малко по-големите чаени чаши.

— Гренс, не се връзва!

И когато стана, всички следи от умора бяха изчезнали. Хофман беше вбесен като всеки друг ядосан човек, когото беше виждал Гренс — с изключение на себе си.

Когато станеш някой друг. Когато загубиш връзка със себе си.

И после Пийт тръгна към изхода. Решителните му стъпки отекваха като камшични удари.

В това време картината на екрана се смени и вместо лицето на президента показа видеозапис в хеликоптер, в сумрак, над безкрайно море, с приглушен звук на въртящи се перки. Обективът отново се насочи към кабината и разкри човек, легнал на носилка. Измъчен и напрегнат, но в същото време в дълбините на погледа му имаше някакво спокойствие.

Председателят Тимъти Д. Краус.

— Благодаря.

Гласът му беше слаб, но спокоен.

— Жив съм. И скоро ще се върна да служа на американския народ — това е мисията ми. От цялата си душа и сърце благодаря много на моите колеги за търпеливата им работа, за уменията на „Краус Форс“ и изказвам специална благодарност на члена на „Делта Форс“, който ме намери, ръководеше мисията за освобождаването ми и ме върна в безопасност.

Краус затвори очи и камерата отново показа Белия дом и пресконференцията, чийто фокус се беше променил от празнуване на спасителната мисия в образи от продължаващата война за изкореняване на тероризма. И едва когато десетте имена, които все още оставаха в списъка с престъпници за убиване, бяха проектирани диагонално над рамото на вицепрезидентката, Гренс осъзна, че Хофман го е знаел от самото начало.

Споразумението, което двамата договориха, ще бъде нарушено. Представителите на най-мощната демокрация в света са променили историята, за да не позволят едно лошо решение да стане публично достояние. Техният служител, информаторът Пийт Хофман ще остане в списъка с терористи за убиване на работодателя си и те ще продължат да го преследват, докато го убият.

Следобедната среща с Доменико Хосе Пералта беше изключително важна. Да продължи или да спре напълно отново. И тя успя. Окончателната формулировка на уникално споразумение, каквото никой от предшествениците й не беше успял да сключи. Сю Мастърсън рядко беше доволна от себе си или от работата си, но сега беше удовлетворена — от момента, в който директорът на Полиция Федерал подписа документа и стисна ръката й, американски и мексикански агенти щяха да работят заедно от двете страни на границата. Както официално, така и под прикритие. С обединените усилия, които досега им липсваха, те вече можеха да идентифицират, конфискуват и да намалят броя на мексиканските наркокартели. „Краус Форс“ се беше прицелила в производството, а общите усилия на двете страни щяха да се съсредоточат върху разпространението.

И след това тя погледна часовника.

По дяволите.

Пресконференцията. Сделката на Хофман живот за живот. Сю Мастърсън я беше договорила само преди няколко дни. Тя се извини и хвърли документите и писалките в куфарчето си. Пералта кимна, махна й с ръка и се усмихна с разбиране.

Сю Мастърсън изскочи от заседателната зала на втория етаж на Агенцията за борба с наркотиците и побягна към стълбите. По тях вероятно щеше да стигне най-бързо. Лесно изкачи трите етажа. Беше щастлива. Разширената база за производство на кокаин щеше да остане в Колумбия, Боливия, Перу и Еквадор и затова Хофман и други информатори бяха внедрени там. Ако прережеш гърлото, става много по-трудно да се диша. Сега обаче Мастърсън беше започнала да реже друго гърло — географската връзка между производител и потребител.

Петият етаж. Кабинетът й беше през седем врати. Пресконференцията вече беше започнала, но вероятно още не беше свършила.

Телевизионният екран беше монтиран на стената между вратата и библиотеката. Сю насочи дистанционното и седна зад бюрото си, без да е сигурна дали ожесточеното думкане в гърдите й се дължи на неочакваното тичане или на чувството на буйна радост, което идваше от придвижването на едно успешно приключено споразумение към друго.

Провървя й. Пресконференцията още не беше приключила. Но повечето неща явно бяха казани. Може би дори бяха показали Краус. Той би трябвало да бъде там, но тя не го видя. Сега екранът се изпълни с илюстрация на списъка с терористи за убиване, проектиран диагонално над рамото на вицепрезидентката.

Десет имена.

Сю Мастърсън ги преброи отново.

Десет останали имена. Трябваше да са девет. Не десет. Тя се приведе напред, опитвайки да се съсредоточи върху списъка, който бавно се превърташе надолу. И той беше там. Седмицата купа.

Направили са грешка.

Забравили са да го извадят.

Списъкът изчезна и предаването завърши с бавен кадър, обхождащ трибуната. И Сю Мастърсън си спомни как вицепрезидентката Елена Томпсън, началникът на Генералния щаб Лориъл Пери бяха излезли от „Ситуационната зала“ и се бяха върнали с флашка и обещание. Как тя беше повторила това обещание пред инспектор Гренс в малкия, сумрачен бар. Как и двамата, без да е необходимо да го казват, споделяха едно и също чувство, което е най-силно, преди да изплатиш дълг.

— Да?

Тя беше позвънила на личния мобилен телефон на вицепрезидентката, без дори да съзнава.

— Здравейте. Обажда се… Сю Мастърсън.

И осъзна, че Томпсън, разбира се, все още е в същата стая с камерите, но малко зад тях, и стои до началника на Генералния щаб, който дирижира всичко.

— Мастърсън? Един момент.

Сю чу, че вицепрезидентката върви с телефона в ръка. Фоновият шум заглъхна и стана почти тихо. Тя се запита в коя ли стая се е вмъкнала Томпсън.

— Гледам телевизия.

— Аз също. Но на живо.

Гласът на вицепрезидентката звучеше нормално. Безпристрастно.

— И онзи кадър. Списъкът. Има грешка. Забравили сте да извадите Седмицата купа.

— Не.

— Ами, видях го… В момента го предават по новините. И името му все още е там. Седмицата купа. Ел Суеко.

— И аз видях същия списък. Точен е.

— Не разбирам… Как е възможно да сме видели два различни списъка?

— Не сме, Мастърсън.

— Името му все още е в списъка, който видях.

Разнесе се звук от отваряне и затваряне на врата, сякаш вицепрезидентката отиде в друга стая.

— Да. И защо да не е така?

— Защото имахме уговорка.

— Каква уговорка?

— Уговорка за… Знаете каква уговорка, по дяволите. Споразумяхме се, че ако Седмицата купа намери, освободи и върне Краус, вие ще го извадите от списъка с престъпници за убиване.

— Сю, съжалявам, но наистина не знам за какво говориш. Нямаме никаква уговорка.

Онзи глас. Безпристрастен. И затова проникна право в главата й, като остра кама, която разряза на две тялото й.

— Имахме споразумение. И той изпълни неговата част вчера. Аз бях в кабинета ви, когато решихме…

От една страна, отказваше да повярва, а, от друга, го вярваше и се вбесяваше.

— И вие бяхте там, и Пери беше там!

— Сигурна ли си, Сю? В моя кабинет? За каква среща говориш? Не съм записала нищо. И ако погледнеш регистъра за посещения в Белия дом, съмнявам се, че ще има нещо. Изобщо.

Томпсън отново се движеше. Това беше ясно, защото фоновият шум от гласове се засилваше.

— Виж, Сю, съжалявам, но трябва да се върна на пресконференцията, която току-що си гледала. Оказа се, че един от нашите елитни войници от „Делта Форс“ е успял да открие, освободи и доведе председателя Краус. Представяш ли си? Не е ли чудесно? Затова сега можем да се съсредоточим върху продължаващото преследване на виновниците, които ще платят с живота си, и също както преди аз ръководя преследването.

От кафене „Гайра“ на „Кале“ 96 до Университетската болница „Сан Игнасио“ в „Карера“ 7 не беше далеч. Десет километра по Серос де Монсерате, тучната зелена площ, която жителите на столицата използваха за отдих. Но те все още не отиваха там. Първо се отбиха в малък магазин на половината път, в квартал Чапинеро.

Гневът беше преминал. Но не и този вид, който измъчваше Еверт Гренс. Старши инспекторът седеше на предната седалка, ругаеше на висок глас и от време на време удряше с юмрук по таблото. Пийт Хофман не чувстваше нищо, защото не можеше да си позволи да се поддава на емоциите си.

Винаги сам. Вярвай само в себе си.

Действие. Така оцеляваше. Избор, преди да се предаде, или да продължи и той винаги продължаваше.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

— Хофман, по дяволите, ако искаш да дойда с теб, обясни!

— Нямам време. Ще видиш.

— Трябва да знам…

— Гренс? Ти не си ядосан на мен. И го знаеш. Трябва да работя с теб, не срещу теб. Нуждая се от помощта ти. Ще разбереш всичко, което искаш да знаеш. В момента обаче адски бързаме.

Хофман спря пред изрисуван с графити магазин с тесен вход и табела, която някога е светела, но сега показваше само избелелите думи „Суперделикатеси“. Той каза на Гренс да чака в колата и влезе вътре при вестници, тютюн, зеленчуци, готови храни, хляб и сладкиши на рафтове, които бяха оскъдно заредени и тук-там имаше празни пространства.

— Сезар?

Някаква жена кимна към вратата зад касата.

— Там е.

Хофман влезе в стая, която беше много по-голяма от самия магазин. И в дъното, в отрупан с вещи кабинет с остъклени стени седеше Сезар. Също като Хофман и той беше прекарал известно време зад решетките, но престоят му там беше по-дълъг и по-тежък.

— Приятелю мой, добре дошъл. Моят свят е и твой.

Двамата се прегърнаха както обикновено, макар че бяха минали само две седмици, откакто се видяха последния път. Тогава Пийт Хофман се нуждаеше от нов пистолет „Радом“ и Сезар знаеше как да му го намери бързо.

— Какво мога да направя за теб днес?

— Нуждая се от помощта ти, за да реша един проблем.

— Петер, следя новините цяла седмица. И винаги помагам на събрат. Особено на такъв, който плаща добре като теб. Но това, по дяволите, е… нещо друго.

— Знам.

— Когато започнем да говорим за война и за…

— За това ще се погрижа сам. Ти трябва да направиш само нещо малко. Но ми е необходимо. Става ли?

Пийт Хофман смъкна кърпата, с която покриваше главата си от няколко дни.

— Това.

Сезар се усмихна, докато оглеждаше скалпа му. Гордееше се с работата, която беше свършил. Рядка тема, която изобщо не беше като по-агресивните, които беше рисувал с примитивните инструменти, които можа да събере в затвора. Свободен, красив гущер с дебела, блестяща опашка, която се скриваше надолу по врата на Петер. Сезар никога не беше виждал подобна татуировка, но Хофман настоя, и му отне две нощи да я направи. Беше я нарисувал цялата сам, без модел.

— Познах я дори на мъглявите видеокадри, които показаха по телевизията. И осъзнах, че вероятно нямат много повече от това за теб. Но да я махна ще бъде адски трудно. И ще отнеме доста време, мамка му.

— Сезар, не е необходимо да я махаш, а да направиш друга такава.

Няколко минути по-късно самоукият татуист чакаше на задната седалка на колата с черната си чанта с инструменти. Еверт Гренс, който остана на предната седалка, се обърна и поздрави мъжа, който беше на четирийсет и няколко години, нисък, но мускулест. Напомни му за затворниците с дълги присъди, които познаваше в шведски затвори не само по начина, по който се движеше, но и по нещо в очите, сякаш чувството за затворничество продължаваше да дреме в дълбините им.

Хофман подкара колата и Гренс пак нямаше представа къде отиват и защо. Какво беше намислил Пийт, по дяволите? Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че мисията му — да се погрижи семейство Хофман да се прибере живо и здраво у дома, беше провалена преди половин час, когато шайка костюмари на пресконференция в Белия дом нарушиха обещанието си.

— Хофман? Пак те питам. Къде отиваме, по дяволите?

Към резервния план.

Там, където отиваме, ако условията се променят. Ако посоката на пътя се смени.

— И аз пак ти казвам, Гренс. Скоро ще разбереш.

Еверт Гренс нямаше време да попита нищо друго. Хофман удари спирачки, след като взе един завой твърде бързо и спря пред червено бетонно стълбище на девететажна сграда.

Университетска болница „Сан Игнасио“. Университетската болница на Богота.

От един от страничните входове изскочи млад мъж с бяла престилка и хукна към колата.

— Бенедикто.

Хофман го поздрави и махна с ръка на двамата си спътници да слязат и да го последват. Еверт Гренс разпозна миризмата веднага щом влязоха в коридора. Не беше трудно, след като няколко десетилетия беше вървял в лаборатории по криминалистика и морги. Полицейският му мозък мигновено разпознаваше всякакви следи от онези химически вещества. Пътуване с асансьор и четири врати по-нататък и бяха там. Хладилни камери от неръждаема стомана, наредени в редици по три, всяка със съответната големина и номерирана. Ярка, почти ослепителна светлина рикошираше от белите плочки. Служителят на моргата отвори камера номер трийсет и едно и извади две дълги релси с метална плоскост и неподвижно зяло.

— Радвам се, че дойде, Петер. Нямаше да успея да продължавам да го местя насам-натам още дълго. Спасих го от студенти по медицина, нетърпеливи да разрязват.

Гренс се наведе напред и се опита да прецени колко дълго е държан тук трупът.

И защо.

Хофман го видя.

— Скоро, Гренс. И тогава ще знаеш.

След това отново се обърна към Бенедикто:

— Още два дни. И после ще се отървеш и от двама ни.

Той кимна към трупа и сложи кафяв плик върху безжизнените му гърди.

— Това е за изминалото време. Когато дойда за него, ще получиш още един плик. И ако може да използвам една от по-малките стаи за аутопсии за четири-пет часа, докато ти чакаш пред заключената врата, ще получиш още един — със също толкова.

— Сега?

— Сега, Бенедикто.

Беше по-лесно да се работи върху труп, ако го държиш на количката под една от мощните лампи в средата на стаята за аутопсии. Сезар обръсна главата на мъртвеца, като го извиваше и обръщаше насам-натам, а после отвори черната си чанта и извади иглите, мастилото и машинката за татуиране, която изглеждаше нова и лесна за пренасяне и работа — съвсем различна от собственоръчно направените инструменти в „Ла Пикота“.

— Неизползвани, стерилни игли. Безполезни. Искам да кажа, че този клиент няма да се притеснява за бактерии, нали?

Сезар се усмихна и спусна количката с трупа, като натисна с крак педала до едното от предните колела.

— Но е хубаво, че си изчакал, Петер. Веднага след това… няма да изглежда много добре. Този труп изобщо няма да кърви и абсолютно никой няма да забележи, че е татуиран след смъртта.

След това той отново го повдигна малко, опитвайки се да намери най-добрата позиция за работа.

— Може би всички трябва да са мъртви, когато ги татуираме.

На ръка разстояние от количката имаше странична маса, също от неръждаема стомана. Там Сезар нареди кутии с различни бои и направи нови смески в малки купички.

— Процесът на разлагане вече е започнал и кожата скоро ще се набръчка, ще посивее и ще стане друг цвят. Но съм абсолютно сигурен, че цветовете ще проработят.

Досега Еверт Гренс беше предпочел да стои настрана. Беше по-лесно да изучава признаците на кървене в очите, без да пречи на никого.

— Кой е той?

— Не ти трябва да знаеш.

— Както не ми трябва да знам и кой го е убил?

Пийт Хофман леко приклекна. Сезар беше значително по-нисък и беше важно восъчната хартия да стои абсолютно неподвижно върху главата на трупа, докато се копират контурите на гущера. Освен това по този начин беше и много по-лесно да избягва зрителния контакт, въпреки че нямаше значение. Следователят обаче си направи заключенията.

— Е, разбрах какво си намислил, Хофман. И няма да стане.

— Ще стане. Първото, което ще направят, Гренс, е да проверят самоличността му в базата данни на ФБР. И там няма да намерят нищо. За разлика от онова, което преди малко видяхме по телевизията, този човек наистина е от „Делта Форс“ И следователно информацията за него е засекретена, и се пази само в регистъра на Военноморската флота. Различните институции в Съединените щати не споделят информация. Също като в други страни. Може би си спомняш какво стана в Швеция, когато ти се опита да ме убиеш? Когато основа решението си на онова, което беше записано в полицейската база данни? Когато реалността беше съвсем различна, при това в един и същ коридор на полицията.

Не беше необходимо Еверт Гренс да отговаря. И двамата знаеха, че той помни. Следователят пристъпи последната крачка напред и както обикновено правеше, когато беше в морга, сложи ръка до единия безжизнен крак и леко го побутна, сякаш искаше да събуди мъртвеца и да го върне към живота.

Гренс беше разбрал за какво става дума. И трупът пред него не разкриваше много доказателства — ръст, тегло, телосложение, но приличаше на Хофман, особено с татуировката, която Сезар прекопира от восъчна хартия и после нарисува с убождания с игла върху главата и надолу по врата на мъртвеца. Да… може би. Обикновено това не би било достатъчно, нито дори като косвено доказателство. Но с човек, който беше колкото безлик, толкова и обречен, и държава, която трябваше да продължава да показва резултати на обществото или войната й можеше да бъде поставена под съмнение, можеше и да проработи.

Сезар се премести от лявата към дясната страна на трупа, за да има по-добър достъп до онова, което щеше да стане окото на гущера, и Хофман зае мястото му. Отвори калъфа под мишницата си, където криеше ловджийския си нож.

Хвана лявата ръка на мъртвеца, доближи я до себе си и се залови да реже два от пръстите му.

— Не е необходимо да го правиш.

Гренс потупа Хофман по рамото.

— Необходимо е.

— Те не знаят за пръстите. Ако знаеха, щяха да ги включат в описанието. Специфичните особености винаги се използват в разследването.

— Не.

— Не?

— Краус знае.

— Краус? За него това вече няма значение.

— Ще има, старши инспектор.

Пийт Хофман внимаваше да направи точно онова, което някога беше направила Зофия с неговите два пръста. Когато изрязват част от тялото ти, никога не забравяш, и той беше запомнил абсолютно всяка подробност.

Хофман полека сряза до костта с ножа си и издълба плътта. Извади от джоба на елека си ножица за стригане на овце, същата, която беше използвала Зофия, и преряза костта и сухожилията, малко по-дълго, отколкото беше необходимо. Разряза висящата кожа, повдигна я, прегъна я над остатъка от пръста и накрая залепи краищата с универсално лепило.

При нормална ампутация лепилото падаше, когато завършеше оздравителният процес, и тялото го изхвърляше. В този случай обаче нямаше да има оздравяване, тъй като човекът беше мъртъв. Но ако Хофман го залепеше внимателно, никой нямаше да забележи — прозрачна повърхност, която не се вижда, освен ако не се взираш много усилено.

Еверт Гренс следеше с поглед неочаквано сръчните движения на Хофман. Сега към ръста, теглото, телосложението и отличителната татуировка можеше да се добавят и увреждането на костта на лявата ръка и същите осакатени пръсти.

Пийт Хофман не беше получил неговата част от сделката, след като беше изпълнил обещанието си. Затова трябваше да предприеме следващата стъпка онези, които го бяха осъдили на смърт, трябваше да повярват, че са успели да го убият. И следователно да премахнат името му от списъка. И тъй като не знаеха кой е, бяха го виждали само на неясни сателитни изображения.

Можеше и да стане.

— Прав си, Хофман. И когато той приключи с онази шикозна татуировка, може и да успееш. Но пропускаш важен детайл.

За пръв път, откакто бяха излезли от кафенето след пресконференцията на телевизионния екран, по който преминавах вълни, Пийт Хофман се сепна.

— Моля?

— Спогодбата за пръстови отпечатъци. Не съществуваше, когато ти напусна Швеция. Но сега я има. Новопридобитото право на Съединените щати да имат свободен достъп до шведската база данни с пръстови отпечатъци.

Хофман погледна Гренс в очите.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— И на теб, и на трупа липсват пръсти. Но номерът няма да мине, защото по силата на тази спогодба американските правоприлагащи агенции сега могат да търсят пръстови отпечатъци в нашите шведски бази данни. Шефовете ми пляскат с ръце и говорят колко важен е този инструмент в борбата срещу престъпността. Аз обаче съм сигурен, че следователите в Съединените щати могат да получат каквото искат, без шведите да могат да им попречат, но изобщо не е толкова лесно, когато ние искаме нещо от тях. И тъй като те мислят, че ти си датчанин, швед, норвежец или исландец, ще бъдеш идентифициран толкова бързо, колкото отряза пръстите на трупа.

Пийт Хофман сложи още малко лепило и пак прокара пръсти по мястото, което трябваше да залепне и да се слее, за да бъде сигурен, че никой няма да го забележи.

— Ще стане, старши инспектор.

— Може и да си прав, и мъжът, който лежи тук, да не е достъпен в техните бази данни. Също като теб. Дотук ще стане. Но ти си осъждан, Хофман. И затова те има в нашите шведски криминални регистри. Разпространиш ли пръстовите си отпечатъци, рано или късно те ще ги намерят и ще те хванат.

— Няма да разпространя никакви отпечатъци. И няма да ме хванат. Няма да има с какво да ги сравнят. И нещо повече, Гренс, щом ме намерят мъртъв, никой няма да ме търси повече.

Еверт Гренс изведнъж осъзна, че Сезар стои до тях, работи по татуировката през цялото време и е чул всичко. Гренс кимна многозначително към трупа и татуиста, но Хофман не понижи тон.

— Той не разбира шведски. Нито много английски.

— Сигурен ли си?

— Да. Напълно съм сигурен. Но няма значение. Сезар не е глупав и много добре знае какво съм намислил. Имам му доверие. Понякога, Гренс, трябва да избереш да вярваш на някого, въпреки че вярваш само на себе си. По дяволите, дори на теб нямам пълно доверие!

Хофман се подсмихна и Гренс също се усмихна леко. Стана му приятно.

— И така, Гренс. Стигнахме до въпроса защо ти си тук.

Хофман продължаваше да говори на висок глас. Еверт Гренс не се чувстваше удобно.

— Е?

— Ти ще ме предадеш на американското посолство.

— Какво?

— Да, сега, след като съм мъртъв.

— Искаш да предам… това?

— Да.

— Да ги убедя да ме пуснат вътре? Да ги накарам да ми повярват?

— Да.

— Да повярват, че това… си ти?

— Да.

Ярката светлина го заслепи, когато Гренс погледна право в нея и се приближи до мъртвеца.

— Не осквернявам трупове.

— Гренс… този човек се опита да отнеме живота ми. А преди това ти се опита да отнемеш живота ми.

— Защото съм ченге. И човешко същество.

— И когато реши, че имаш правото да го направиш, Гренс, да ме убиеш, тогава свърши моралното ти право да ме съдиш как оцелявам. Никой от вас вече няма шибано етично право по този въпрос.

Еверт Гренс разсеяно подръпна двата крака на трупа. Беше дошъл да помогне на Хофман в борбата му да оцелее. И все още беше вбесен на онези, които не спазиха уговорката им. Той повдигна рамене.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Старши инспектор, знам, че е възможно.

Мобилният телефон беше в джоба на сакото на Гренс. Той го извади, включи го и се дръпна няколко крачки назад.

Докато целият труп се вмести на екрана на камерата на телефона.

— Добре, Хофман, да го направим.

Счупената неонова табела на изписаната с графити стена се виждаше още по-трудно в мрака. „Суперделикатеси“. Еверт Гренс смъкна стъклото от дясната страна на предната седалка и погледна в магазина. Същата продавачка седеше на стола си, заобиколена от полупразни рафтове. Той се зачуди как е възможно толкова реалистично да крият истинската същност на бизнеса зад вратата.

Пийт Хофман прегърна сърдечно Сезар на вратата, благодари му за помощта и му предложи плика с парите, за които се бяха споразумели.

— Не е необходимо.

Сезар учтиво бутна назад ръката на Хофман.

— Този път аз би трябвало да ти платя.

— Вземи ги. Без теб нищо от плана ми нямаше да е възможно.

— Ти не разбираш, Петер. Днес аз… по дяволите, понякога просто преминаваш някоя граница. Живееш. Изживяваш нещо. Знам ли, татуирането на онзи труп беше нещо рядко. Чувствам се опиянен, въпреки че съм трезвен като краставичка.

Пийт Хофман упорито му подаде плика. Накрая Сезар го взе от ръката му, прегъна го два пъти и го пъхна в горния му джоб.

— Беше… интересно да работя с кожа, която прилича на восъчната хартия, която сложих на главата ти. Мамка му, по навик се опитах да избърша кръвта, която обикновено зацапва боята, но нямаше кръв. Кожата се напука и се разцепи. Научих, че универсалното лепило почиства и слепва добре. Обещавам, че те няма да видят нищо.

Хофман отново извади плика и Сезар отново го блъсна назад, може би малко по-силно, за да е сигурен, че ще остане в джоба на Хофман.

— Пък и ти ще се нуждаеш от пари за други неща, Петер. Например, за да се махнеш от тук.

Хофман се наведе към него.

— Ще вземеш този плик. Защото ще ми помогнеш с още нещо — малка бомба.

— Бомба?

— Нещо, което да вдигне във въздуха кола.

Двамата заговориха тихо, за да не ги чуе Гренс.

— Като миналия път ли? Или имаш някакви специални изисквания?

— Самовзривяващо се експлозивно устройство с дистанционен спусък. А също и сензор за вибрации, Сезар. Това е важно.

Последваха няколко секунди мълчание. Сезар погледна изпитателно по-възрастния мъж, който все още седеше в колата, и после бавно кимна, вперил черните си очи в Хофман.

— Добре, приятелю мой. След дванайсет часа. На същото място, където винаги нося поръчките ти.

— Благодаря.

Сезар вдигна черната чанта с инструментите си, готов да тръгне.

— Кой, Петер?

— Няма значение.

— Познавам ли го?

— Някой, който превръща ангелчета в парцалени кукли.

Еверт Гренс вдигна стъклото, докато двамата закоравели престъпници обсъждаха нещо на тротоара и накрая отново се прегърнаха. Шведският полицай се усмихна. Очевидно навсякъде беше същото. Колкото по-закоравели бяха престъпниците, толкова повече се прегръщаха. Хофман подкара бавно из занемарен квартал и Гренс се замисли за восъчна хартия, татуировки и трупове. За това, че независимо колко години е работил, пак попада на нови престъпни методи. И че колкото и бързо да се развива полицията, престъпниците винаги съумяват да са една крачка напред.

Заредиха се тъмни жилищни блокове, когато квартал Чапинеро се превърна в район Фонтибон — малко по-хубави къщи с широки огради пред терасирани входове и стълбища. Кафенето с интернет не изглеждаше нещо особено. Беше напълно засенчено от съседната голяма бинго зала. Цялата сграда на „Бинго Роял“ блестеше и гласът на говорителя гърмеше през широко отворените прозорци.

— Старши инспектор?

Еверт Гренс беше по средата на тротоара, когато Хофман го повика от мястото си зад волана.

— Още нещо.

Гренс се върна и осъзна, че накуцва съвсем леко. Кракът не го беше болял много от няколко дни и болката едва ли не му липсваше. Може би се дължеше на напрежението. На прилива на адреналин, че е отговорен за човек, който буквално се бори за живота си и бяга.

— Пътуването ти до Вашингтон.

Вашингтон.

Гренс никога не беше ходил в Съединените щати преди това пътуване. И сега щеше да отиде там за втори път за по-малко от една седмица. Възможностите им за избор накрая се сведоха до една — само Сю Мастърсън имаше достатъчно влияние да гарантира за него, когато той предадеше трупа на Ел Суеко. За да убеди американското посолство да го пуснат да влезе и да повярват в него и в трупа.

— Как се чувстваш, Гренс?

Еверт Гренс се наведе през смъкнатото странично стъкло, хвана се за вратата и стъпи здраво на краката си.

— Как се чувствам ли? С удоволствие бих се срещнал отново с Мастърсън. На кафе. Но не съм сигурен дали тя иска да ме види.

— Когато приключиш със задачата и тя се съгласи да гарантира за теб, искам да й дадеш това.

Пийт Хофман отвори жабката и извади плик, който приличаше на онзи, който преди малко беше дал насила на Сезар. Приличаше, но не съвсем. Този беше запечатан. С червен восък.

— За Мастърсън?

— Да.

— А защо е печатът?

Червен, кръгъл и лъскав, без марка в средата. Изглеждаше като запечатаните пликове, които шведската полиция използваше за престъпниците информатори. Бяха използвали такъв и за Хофман. Пликове, които се съхраняваха заедно с дневник и съдържаха истинското име на информатора, запечатани от вербовчика в първия ден на мисията.

— Какво е това?

— Знам какво си мислиш. Но това няма нищо общо с кодови имена или истински имена. Това, което държиш и което никой пратеник не може да отвори, без да бъде забелязано, е абсолютно последната ми информация. Моят подарък на раздяла за Мастърсън.

— Подарък на раздяла? Какво… съдържа?

— Часът и мястото, където могат да съберат останките на едно от имената в техния списък.

— Аз те помолих за това. Спомняш ли си? За информация. За доставка на наркотици. Докато чакахме шибаната пресконференция. Казах ти, че може да се прибереш у дома. Със семейството си. В Швеция. Кратка присъда под закрила заедно с любимите ти полицаи. Но може би не съм бил достатъчно ясен? Или ти си разбрал погрешно един дребен детайл — че за да повлияе на положението ти в Швеция, информацията трябва да бъде за шведската полиция не за американска правоприлагаща агенция.

— Спомням си.

— Е?

— Работя по въпроса. Ще си получиш информацията, Гренс. Но това е нещо съвсем друго. Лично е и е предназначено за Мастърсън.

Гренс взе плика, плъзна пръсти по печата и го скри във вътрешния джоб на сакото си.

— Щом казваш.

— Да, казвам.

— Добре тогава. Ще се видим пред Университетската болница „Сан Игнасио“. И ще разтоварим част от учебните материали в моргата.

Колата изчезна зад проблясващата неонова табела на бинго залата и Еверт Гренс за пръв път през живота си отвори вратата на кафене с интернет. Плати за един час на компютър и за пластмасова чаша със светла течност, която собственикът на кафенето настоя да нарича кафе. И след това въведе един от няколкото телефонни номера, които знаеше наизуст.

Щеше да наруши обещанието си да не оставя следа, която може да доведе до Ерик Вилсон и от там до Сю Мастърсън. Сега обаче използването на авторитета му като полицай беше единственият шанс, който му беше останал, за да изпълни едно по-голямо обещание — да се погрижи Пийт Хофман да се върне у дома жив.

— Ало?

Сънен. Уморен. Дрезгав.

— Свен, аз съм.

Човек, който лежи. И борави непохватно с телефона.

— Еверт?

Някой, който се прокашля, претърколи се на другата страна и зашепна, за да не събуди човека, който спеше до него.

— Нямаш представа колко се радвам, че чувам гласа ти!

Еверт Гренс се усмихна и преглътна. Надяваше се, че това не се е чуло по телефона. Свен Сундквист, най-близкият му колега и човекът в живота му, който го беше понасял най-дълго, можеше да си помисли, че Гренс се е трогнал.

— А аз останах с убеждението, че ти е писнал.

— Не разбираш ли, Еверт… Тревожех се. Наистина. Ти просто… изчезна. Излезе от полицията, където горе-долу живееш, откакто те познавам, без да кажеш нито дума, и носеше кафяв куфар със стикер на Айфеловата кула в единия ъгъл.

Свен стана от леглото. Босите му крака зашляпаха по студения под, когато се измъкна от спалнята, която споделяше със съпругата си, и тръгна надолу по дървените стъпала към тъмния първи етаж на къщата им.

— Посред нощ е, Еверт. Знаеш го, нали?

— Нощ?

Свен Сундквист познаваше много добре този глас. Еверт звучеше изненадано. И вероятно наистина беше изненадан, както показваше гласът му. Обикновено беше така. Шефът му искаше да говори и веднага щом изпиташе това желание, се обаждаше. Без да го е грижа за обстоятелствата на човека, на когото звъни.

Както правиш, когато в живота ти липсва съдържание, рутина и семейство.

Този път обаче той не се обаждаше от дивана с протрита тапицерия от едро рипсено кадифе в полицията, където обикновено спеше. Телефонният номер беше друг. Качеството на звука. Фоновият шум. Гренс беше някъде другаде.

— Значи… не си помислил за това, така ли? Добре, Еверт. Часова разлика. Предполагам, че поне знам, че си доста далеч от тук. На запад? Изток? Скоро ли ще бъде нощ или вече е минала?

— Съжалявам, Свен, но това все още не е твоя работа.

Гренс доближи телефона до устата си, както обикновено правеше, когато се готвеше да говори сериозно.

— Къде си?

— В кухнята. Студено е. Намаляваме парното нощем.

— Тогава искам да се облечеш. Не защото ти е студено, а защото трябва да отидеш в града. В полицейското управление.

— Еверт?

— Колко време ще ти отнеме?

— Моля те, Еверт, чуй ме.

— Колко време?

— Двайсет и пет минути. Сега няма движение. Тъй като е посред нощ.

— Добре. Когато отидеш там, препрати един имейл до американското посолство в Богота, но го направи от моя електронен адрес. От полицията в Стокхолм.

— Добре…

— На някой си Джонатан Удс. Поискай среща. И прикрепи снимка.

— Снимка?

— На едно тяло.

— Еверт?

— Труп.

Свен Сундквист вече не пристъпваше от крак на крак върху студения под, а седеше до масата в кухнята с чаша вода. Това не беше хубаво. Знаеше го, разбира се. Когато стомахът му започнеше да пари и да се свива с всяко поемане на дъх, той беше научил, че това означава нещо, в което предпочиташе да не участва.

Свен не беше виждал шефа и приятеля си от няколко дни и се тревожеше. Мислеше за Еверт повече, отколкото се осмеляваше да признае пред себе си. И после неочаквано Еверт се свърза с него. Посред нощ. От място, което сега осъзна, че вероятно е Богота, Колумбия. И го направи със снимка на мъртвец.

Реалност, която не се връзваше съвсем. Затова въпреки факта, че мислите му прелитаха насам-натам, в проклетия труп нямаше абсолютно никаква логика. Еверт Гренс — в Южна Америка? Не се вместваше. Човек, който прекарваше дните си в Главното управление на полицията в „Кунгсхолмен“ и апартамента на „Свеавеген“, живот, който се водеше на площ от няколко квадратни километра. Ако преди няколко часа някой беше попитал Свен да предположи какви са познанията на Еверт за континента Южна Америка, той би се хванал на бас, че шефът му вероятно не знае дори къде се намира Колумбия.

— Еверт, кой е мъртвецът?

— Не мога да ти кажа.

— Кой е направил снимката?

— Не мога да ти кажа.

— Кой го е убил?

— Не мога да ти кажа.

Свен Сундквист беше опитен специалист в разпитите. Най-добрият в Градската полиция на Стокхолм. Този път обаче нямаше да получи отговори, защото Еверт Гренс се държеше като всички престъпници, които бяха разпитали и щяха да разпитат — реагираше с нещо като без коментар или с гневен поглед, прикован в пода, или да го духаш към разпитващия. Всъщност Гренс правеше и трите едновременно.

— Добре, Еверт. Тогава нека се върнем малко назад във времето. До момента, в който ти профуча покрай мен в коридора с твоя куфар със стикер на Айфеловата кула в ръка. В същия ден по новините говореха предимно за отвличането на американски политик и за нова война срещу тероризма, фокусирана върху световния център за производство на кокаин. Тогава, разбира се, не се замислих за това. Но сега ти искаш да изпратя снимка на труп в американското посолство в… столицата на същата държава?

— Най-после.

— Еверт, за какво става въпрос, по дяволите?

Мъртвец. И първият инстинкт на един следовател би трябвало да е да разследва, да търси отговори. Еверт правеше точно обратното. Затваряше се в себе си. Криеше нещо. Истината. От най-близкия си колега и партньор. Беше го правил само веднъж, откакто Свен работеше с него — когато две млади жени бяха транспортирани в Швеция, за да бъдат купени от шведски мъже. Тогава Еверт Гренс беше подменил доказателства, беше повлиял на разследването и бе рискувал кариерата си, за да предпази човек, на когото държеше и за когото се чувстваше отговорен. Но в Колумбия, от другата страна на Атлантическия океан? В официална война срещу дрогата? В такъв случай — за кого? За себе си?

Не.

Еверт не действаше така.

Свен Сундквист дишаше много бавно.

Нищо не се връзваше.

— Свен?

Нетърпелив, напрегнат глас.

— Свен, престани да бъдеш толкова труден, по дяволите! Нямам много време. Изпращам ти една снимка. Когато отидеш в полицията, включи се в интернет от моя кабинет. Използвай моя електронен адрес. И изпрати имейла, за който ти говоря. Служебната ми карта е при пистолета ми в шкафа с оръжията. А ключът за шкафа е под касетофона.

Касетофонът.

До снимката на Сиван Малмквист и записите на песни, които бяха всичко за Еверт.

Къде другаде можеше да е, ако не сред най-важните вещи в стаята?

— Еверт?

— Да?

— Отговори ми честно. Без шибаните без коментар или не мога да ти кажа.

— Свен…

— Честно, чу ли?

— Добре.

— Еверт… в опасност ли си?

Гренс се поколеба. Твърде дълго.

— Не.

— Колумбия? Американското посолство? Труп? Еверт, можеш ли да гарантираш, че онова, което искаш да направя, няма нищо общо с това, че си в опасност?

— Да, Свен. Гарантирам. Аз не съм в опасност.

Гренс беше отговорил. Без да обясни. Аз не съм в опасност. Тогава някой друг беше в опасност, някой, за когото той беше готов да рискува.

— Още един въпрос, Еверт. Това заповед ли е?

Връзката беше лоша и разстоянието — огромно. Може би това беше причината за тишината, която последва вместо отговор.

— Ало, чуваш ли ме?

— Свен, аз…

— Това заповед ли е?

— Не.

— Тогава не разбирам.

— Всичко това е случай, който не съществува — изобщо. Може да претърсиш всички файлове, папки и доклади в полицията, но няма да го намериш. Затова не мога да ти заповядам като твой шеф, Свен, не и този път. Но те моля да го направиш като мой приятел.

Полетът продължи толкова време, кол кого и преди — четири часа и половина. И също като преди Еверт Гренс успя да прочете всяка страница на безплатните „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Пост“, които раздадоха стюардесите, преди да помолят пътниците да седнат и да затегнат предпазните колани за бавно подхождане към международното летище „Дълес“. Приликите с първото му пътуване до столицата на Съединените щати обаче свършиха веднага щом стигна до проверката на паспортите. Гренс беше обграден от трима пазачи, изведен от дългата опашка, придружен до мръсна малка дупка, която му напомни на стаите за разпити, в които често работеше, и попитан отново и отново защо няма багаж и защо смята да остане на американска територия толкова малко, че едва ли ще има време да вземе такси до града, преди отново да трябва да се върне за проверка на летището.

Всъщност това не се налагаше.

Защото веднага щом минеше през ухаещите на парфюми и пълни с алкохол лъскави безмитни бутици и залата с въртящите се ленти с багаж, Гренс щеше да седне до маса в ъгъла на ресторант, където сервираха скъпа храна на стресирани пътници, които търсеха предимно менюто с напитките.

И щеше да стои там, докато приключеше разговора с жена, която вече го чакаше.

— Благодаря ти, че дойде тук. Имам много малко време.

— Гренс, същото се отнася и за мен. Нямам време, особено за хора, които са ми обещали да не ги виждам повече.

— И този път ще дам същото обещание.

Сю Мастърсън пиеше френска минерална вода. Гренс си поръча същата, когато дойде сервитьорът.

— Но нямаше да сме тук, ако не беше едно друго обещание, което ти даде, и не беше изпълнено.

Тя го погледна и очите й може би малко омекнаха. Зад твърдата й, неотстъпчива фасада вероятно се криеше човек, който се чувстваше унижен, с разбито сърце, и търсеше възмездие.

Иначе не би се срещнала с него.

— Добре, инспектор Гренс, казвай — за последен път.

Тази твърдост. Харесваше му.

— Помолих те да дойдеш тук, защото за пръв път… ами, откакто кандидатствах в Полицейската академия в средата на седемдесетте години, се нуждая от препоръка. Някоя авторитетна личност, която да гарантира за мен.

— Препоръка?

— Трябва да удостовериш какъв интелигентен и аналитичен човек съм аз.

Сю Мастърсън го погледна. Нарочно ли й губеше времето? Шегуваше ли се с нея? Тя реши, че не е така. Изражението му беше същото и той се държеше по същия начин както при предишните им срещи. И говореше по същия начин. Сю вече познаваше начина му на изразяване, под който се спотайваше нещо сериозно.

— След около двайсет и четири часа ще получиш телефонно обаждане от американското посолство в Богота. Ще те уведомят, че Пийт Хофман е мъртъв.

Стомахът й се сви.

Сякаш Гренс я беше ударил.

Сякаш юмрукът му беше минал през нея. И сега там имаше дупка.

— Мъртъв?

— Затова ще ти се обадят.

— Не разбирам… кога…

— Откакто Пийт Хофман отряза два пръста от труп с ножица за стригане за овце и нарисува на главата му същата татуировка като своята.

Дупката в стомаха й.

Сю бавно започна да разбира и дупката изчезна.

— Още една такава шега и ще си тръгна. А сега е твой ред да отговориш на въпроса ми, Гренс. Ако отговориш правилно, ще продължим.

— Добре.

— Трупът?

— Да?

— Труп ли е бил от самото начало? Или е станал труп за целите на Хофман?

Уверение.

Дали е бил пожертван нечий живот, за да спаси живота на друг?

— Бил е труп. Станал е труп, когато от Пенсилвания Авеню 1600 са го изпратили да превърне в труп Хофман. И така, когато се обади колегата ти от международната секция „Наркотици и правоприлагане“ в Богота, това ще бъде, за да реши дали да направи оглед на онзи труп или не. И ще го направи само ако повярва на човека, който ще седи срещу него. На мен.

Сю Мастърсън може би трябваше да стане и да си тръгне. Това би направила, ако й бяха задали същия въпрос само преди няколко седмици. Тогава дори самата мисъл за измама на полицейските власти, които съставляваха целия й живот, би й се сторила недопустима. Но сега. Не й беше останало много, което да загуби.

— Добре, Гренс…

Тя разбираше какво си мисли шведският следовател. Как смъртта на един може да означава живот за друг.

— Ще гарантирам за теб. Стига да знам как.

Еверт Гренс й подаде документ, изписан от двете страни.

— Това е международен проект за борба с наркотиците, в който Съединените щати и Европа са партньори. Междуамериканската комисия за контрол върху злоупотребата с наркотици. Предполагам, че и двамата участваме в този проект. От там се познаваме. От срещите и съвещанията, които съм обобщил тук.

Сю Мастърсън взе изписания на ръка лист и бързо го пречете.

— Вярваш ли в това, Гренс?

— В международните проекти за борба с наркотиците ли?

— Че Хофман може да умре. Че можеш да ги накараш да повярват в това.

— Мисля, че това е последният му шанс. И ти, и аз сме длъжни да направим всичко възможно, за да му помогнем да го осъществи.

Тя го погледна и повдигна рамене.

— Добре тогава. Ще гарантирам за теб. Ще кажа, че си умен. Аналитичен. И че сме работили заедно.

Сю Мастърсън стана и протегна ръка, готова да си тръгне.

— Още не.

Еверт Гренс посочи стола й.

— Още нещо.

Тя предпочете да остане права.

— Сериозно? Пак ли?

— Да.

Той извади още един документ от малкото си куфарче.

— Това е подаръкът на раздяла от Хофман за теб. Последно сбогом. Информация за… някого. Аз очевидно не трябва да я знам.

Сю Мастърсън взе плика и леко прокара два пръста по восъчния печат.

Но не изглеждаше щастлива, нито дори заинтересована, както беше очаквал Гренс. Въпреки твърдостта й той предполагаше, че тя поне ще се усмихне леко. Всеки шеф обича информацията.

— Сю?

Гренс се опита да привлече вниманието й. С глас, на който напълно липсваше закачливост.

Сериозен глас.

— Сю? Нещо… не е ли наред? Освен факта, че и двамата получихме удар под кръста от твоите приятели в Белия дом?

Тя се усмихна. Този глас харесваше.

— Ще се погрижа за този плик. Информацията на Хофман винаги е точно такава, каквато казва той. Но и това ще бъде последното, което ще направя с тази униформа. След това ще бъде мой ред да търся препоръки.

Мастърсън пъхна плика във външния джоб на тънкото си сако.

— Не само че ме излъгаха и ме направиха на глупачка, но и ще загубя работата си. Никой не говори за това, но аз знам. Те никога не биха използвали шефа на АБН по този начин, ако смятат да го задържат. Правили са го с други полицейски организации, които отвърнаха много жестоко на удара. Преговарях за единственото нещо, за което не трябваше. И загубих.

Еверт Гренс не беше човек, който често се хвърляше да прегръща хората, но в момента изпита желание да направи точно това. За момент Сю Мастърсън изглеждаше толкова мъничка и уязвима, въпреки голямата си сила.

— Напълно съзнавам какъв риск си поела, като се срещаш с мен. Да се срещнеш с Хофман чрез мен. И може би утехата не е голяма. Но ти обещавам, че никога повече няма да ти се наложи да го правиш.

Тя се усмихна отново едва-едва.

— А сега…

Стисна протегнатата му ръка и я задържа малко по-дълго.

— … когато вече няма значение. Когато мога да поемам каквито рискове искам. Като например да гарантирам за един особено упорит шведски следовател.

После Сю Мастърсън тръгна и излезе от ресторанта и от летището.

Еверт Гренс погледна часовника. До проверката преди полета оставаше един час. Трябваше да поръча пак и да смени безвкусната минерална вода с кафе и може би едно от онези шоколадови браунита.

Той беше избрал кола с голям багажник. Това беше единственото изискване. Да има достатъчно място за един блед, вкочанен труп.

Бяха облекли трупа с дрехи от магазин втора употреба, използвани, но в добро състояние, високо качество, без да са скъпи и луксозни. Пийт Хофман се вгледа във физическия си двойник. Мъжът, когото Бенедикто изкара на количка от страничния вход на Университетската болница „Сан Игнасио“, изглеждаше като Хофман и определено можеше да е човекът, когото милиони хора по света бяха видели на неясни видеоклипове по новините.

— Благодаря ти за помощта. Ето ти компенсацията.

Хофман даде един последен плик на служителя на моргата, който беше местил насам-натам това студено, безжизнено тяло, за да го запази непокътнато.

— За теб винаги, Петер. Знаеш го.

Двамата си стиснаха ръцете и металните колела на количката изскърцаха, както обикновено, когато Бенедикто се върна при другите трупове, онези, които щяха да бъдат разрязани в полза на образованието на студенти по медицина.

— А сега, старши инспектор, твой ред е.

Пийт Хофман хвана трупа за раменете, а Еверт Гренс — за краката. Повдигнаха го леко и го сбутаха. Мъртвецът не се побираше съвсем в багажника и беше трудно да затворят капака.

— Добре, мой ред е.

Гренс отдавна беше осъзнал и приел, че не контролира нещата и че в продължение на няколко странни дни можеше само да изпълнява заповеди, вероятно да се опита да разбере донякъде, но нищо повече от това.

— Но не и преди да получа информацията, от която отчаяно се нуждаем и която ти, Хофман, ми обеща.

Гренс още не беше довършил изречението си, когато информаторът, който винаги имаше свой дневен ред и график, му подаде касова бележка от бакалия и му каза да я обърне. Следователят го направи. На гърба имаше седем реда, написани на ръка с дребни букви, които Гренс не можеше да прочете без очила.

— Място, час, маршрут. Както ти поиска. Над един тон кокаин с чистота деветдесет и четири процента се отправя към Швеция през Англия. Информацията обаче все още зависи от едно условие — кратка присъда в затвора.

— И ти все още не разбираш?

— Какво да разбирам?

— Казах ти. Не съм кой да е шведски или американски полицай. Аз съм Еверт Гренс. И държа на думата си.

Разделиха се на алеята за коли на болницата. Хофман потегли с колата си, а Гренс се отправи с взетия под наем автомобил към американското посолство, от източната част на столицата, през тъмния център на града и на запад.

— Свен?

Беше набрал същия номер като снощи.

И чу същия сънен и дрезгав глас.

— Пак ли? Еверт?

— Точно така. Обажда се скъпият стар Еверт. Обзалагам се, че ти липсвах.

Същото пъшкане, прокашляне и измъкване от леглото с телефона до ухото.

— Направих каквото ми каза. Изпратих по имейла снимката. Затова…

— Справил си се добре. Толкова добре, че ще те наградя, като ти възложа още една задача.

— Еверт… наградата ми е да спя. На спокойствие.

— Скоро. След като запишеш онова, което ще ти кажа.

Нещо изшумоля. Свен Сундквист сигурно беше станал и бе взел писалка и тефтерче.

— Казвай.

— Залавянето на най-голямата пратка кокаин в Швеция.

— Не… следя мисълта ти.

— След трийсет и шест часа.

— Един момент.

Гренс чу, че Свен издърпа стол, въздъхна и седна.

— Продължавай, Еверт.

— Товарен кораб. Потеглил е от Венецуела, от пристанищен град на Карибско море или на Атлантическия океан… Не съм сигурен как се произнася, но в общи линии… Ка-ру-пано. Ударението е на „у“. Транспортира кокаин до множество дестинации. Пристига днес в Абърдийн, Шотландия. Официално пренася кафе на зърна и трябва да продължи към Кадис в Южна Испания. Нас обаче ни интересува товарът в Абърдийн. Предназначен е за две подводници. Едната отива в Дания и Норвегия, а другата — в Швеция и Финландия.

Свен пишеше с молив. Гренс чуваше драскането на графита върху грапава хартия.

— Подводници… ли каза?

— Да. Миниподводници. Осемдесет процента от всичкия кокаин от Южна Америка за Съединените щати сега се пренася под вода. Това е най-добрият начин. Тук научаваш страшно много, Свен. Освен това са видели по-големи подводници, отправили се в друга посока — към Европа. Рискът да се изгубят в буря или при някакво произшествие е много по-голям, отколкото да ги заловят. Онези, за които говоря, отиват под вода чак до Шотландия. Пълни с кокаин.

Вече не се чуваше драскане. Нито по телефонната линия, нито от молива на Свен.

— Къде?

— Източното крайбрежие. Стокхолмския архипелаг. Близо до остров Гранхолмен. Ще изпратя точните координати в имейл от кафене с интернет.

По-младият му колега беше на разстояние няколко хиляди километра в Швеция, но Гренс го чу, че стана, защото столът му изскърца. И след това стъпките му към леглото. Гласът му звучеше дрезгаво, когато отново си легна:

— А сега ще затворя. Тук е посред нощ.

— Още не. Утре искам да кажеш всичко това на нашия любим прокурор. Всяка подробност. Включително координатите.

— Ларш Огестам?

— Да.

Свен Сундквист смени позата си, вероятно се обърна настрана.

— Защо, Еверт?

— Не мога да ти кажа. Все още.

Да, настрана. Така беше легнал. Определено.

— Знам, че съм уморен, но ти ми говориш за вероятността да заловим рекордно количество. И искаш… той от всички хора да си припише заслугата за това? Човекът, когото харесваш най-малко от всичките ни колеги?

— Да. Точно така.

— Не разбирам.

— Трябва само да разбереш, че Огестам е необходимо да получи заслугата. Колкото по-щастлив и горд е, толкова по-добре.

През последната част от обаждането колата стоеше на едно място. Гренс беше пристигнал. Той погледна покрива на американското посолство, което се намираше само на триста метра от него. Това беше мястото, на което трябваше да паркира, а след това да вземе такси до хотела и утре да се върне, за да довърши работата по осигуряването на последния шанс за оцеляване на Пийт Хофман.

Американското посолство в Богота изглеждаше също като американското посолство в Стокхолм. Висока ограда с патрулиращи пазачи, знаме в червено, бяло и синьо, развяващо се на вятъра, боядисани в светли тонове сгради с плоски покриви и върху тях — огромни сателитни чинии, гледащи с копнеж към небето. И атмосферата беше същата. Някаква враждебност и подозрителност. Презумпцията, че всеки е враг, твърдо решил да те унищожи, до доказване на противното. Еверт Гренс беше изпотен и зачервен, докато бързаше нагоре по лекия наклон на улицата. Краката малко го боляха. Той почука на прозореца на остъклената будка, рецепция и вход, където колумбийски обслужващ персонал се смесваше с елитни американски войници. Гренс бутна личната си карта през процепа и се подготви за същия спор, който водеше всеки път, когато разследванията му навлезеха в тези малки американски владения. Той обаче нямаше време да завърши подготвеното си обяснение, защото мъж с костюм, бяла риза и синя вратовръзка и с много къса руса коса, стърчаща като онези сателити, вече го чакаше зад стена от мускулести мъже с униформи.

— Добре дошли. Аз съм Джонатан Удс, директор на международната секция „Наркотици и правоприлагане“ тук в посолството. На английски ли предпочитате да говорим? На испански? Португалски?

— На шведски.

Джонатан Удс имаше много бели зъби, които проблеснаха, когато се усмихна широко.

— Е, тогава съжалявам, но ще трябва да се задоволите с английски. Така и не успях да завърша обучението си по скандинавски езици.

Двамата не разговаряха много, докато вървяха по добре охранявания вътрешен двор. Гренс преброи камерите и после пазачите и установи, че са горе-долу еднакъв брой. В сградата стояха още повече въоръжени пазачи, но облечени с цивилни дрехи. Качиха се по стълбите на втория етаж и влязоха в кабинет с гледка към желязната порта с шипове, през която преди малко беше минал Гренс.

— Шведска полиция?

Удс посочи стола за посетители и направи знак на Гренс да седне.

— Да.

— Проверката на миналото ви го потвърди — трийсет и девет години в силите на реда, старши инспектор следовател в отдел „Убийства“ в градската полиция на Стокхолм. Потвърдихме това, но не знаем защо сте в Колумбия.

Столът, който изглеждаше елегантен, не беше удобен. Дъските притискаха кръста на Гренс. Тапицерията беше протрита.

— Не ми е позволено да кажа.

— Не ви е позволено?

— Не.

Служителят на посолството видя как посетителят му се върти на стола, опитвайки се да заеме удобно положение, а след това го помоли да почака един момент и се върна веднага с друг стол, или по-скоро кресло. Червено кадифе, заоблени облегалки за ръце, меко, без да е прекалено меко. Гренс кимна благодарно и се отпусна в креслото, което малко му напомни за кадифения диван в един друг кабинет.

— Не можете да ми кажете нищо, но ми изпратихте снимка на труп?

— Мога и да ви покажа трупа.

— И как… откъде да знам, че той е онзи, когото издирваме?

— Не знаете. Но можете да го огледате. Ваш е. Правете каквото искате с него.

— И какво искате в замяна?

— Нищо.

— Всички винаги искат нещо.

Бяха обсъдили лъжата. Хофман му каза, че една лъжа трябва да бъде достатъчно достоверна или ще я разкрият.

— Случайно се оказах с мъртвец.

Истината представляваше думи и тон на гласа, движенията на очите и начинът на дишане. И на свой ред Гренс каза на Хофман, че тъй като е двайсет години по-голям от него, има двайсет години повече опит в лъжите.

— И ако трупът е на онзи, когото подозирам, че е, тогава това ще свърши много по-добра работа за вас, отколкото за мен.

— Шведски следовател в Колумбия като турист. Без официална мисия. Но се разхожда насам-натам с трупа на един от най-издирваните хора в света.

— Така е в общи линии.

— Гренс? Така ли се произнася? Предполагам, че сте провели хиляди разпити и сте слушали хиляди кретени. Ако сега седяхте на моя стол, бихте ли повярвали в собствената си история?

— Не. Но не мога да ви кажа повече, отколкото трябва. Има ли значение? Вие търсите някого и аз може би съм го намерил. Ако се окаже същият човек, вие ще бъдете герой. Ако не, изгубили сте няколко минути за посетител, който не иска нищо. Затова, ако седях на вашия стол, щях да престана да задавам въпроси. Обадете се на някой началник и проверете дали съм човек, който знае какво говори. И на ваше място, бих започнал с най-големия ви шеф, Сю Мастърсън.

Тишина.

Има много видове.

Неловка. Принудителна. Неудобна. Заплашителна.

Естествена. Добре дошла. Приятна. Успокояваща.

Тази тишина не беше нито една от тези, а бавна преценка. И абсолютно жизненоважна. Ако служителят на посолството, който го гледаше сега, някой си Джонатан Удс, с къса руса коса, стърчаща като сателитна чиния, кажеше на непознатия срещу него да стане и да си тръгне, това би разбило и последната надежда на Хофман. Ако обаче продължеше да слуша, да преценява и да се обади за потвърждение в централата на Агенцията за борба с наркотиците в покрайнините на Вашингтон, имаше малка вероятност за оцеляването на едно семейство.

— Моля да ме извините.

Удс излезе и тържествено затвори вратата. Еверт Гренс остана в друг вид тишина. На очакване, безпокойство и липса на контрол.

Той се облегна назад на креслото, погледна часовника, който тиктакаше на стената, и затвори очи.

Двайсет и седем минути.

И после вратата се отвори също толкова тържествено, както се беше затворила.

— Отне ми известно време, докато получа отговор.

Гренс се протегна несъзнателно.

— И?

— Сю Мастърсън гарантира за вас. Двамата очевидно сте работили в Междуамериканската комисия за контрол върху злоупотребата с наркотици.

— Щом казвате.

Джонатан Удс се наведе напред и се усмихна.

— Това секретно ли е?

— Обещах на Мастърсън да не казвам на никого за съвместната ни работа.

— С цялото ми уважени, Междуамериканската комисия за контрол върху злоупотребата с наркотици звучи добре, но аз не вярвам на такива международни бюрократични работни групи. Предпочитам…

— Щом казвате.

Служителят на посолството се втренчи в шведския следовател, който твърдеше, че е в Колумбия като турист, и дълго го гледа.

— Добре тогава. А сега?

— Сега?

— Къде е трупът?

— В кола под наем. На триста метра по-нататък по улицата. В багажника.

Удс отиде до прозореца, откъдето се виждаха желязната порта на посолството и въоръжените пазачи, сякаш се надяваше да види превозното средство, за което говореха.

— И когато го отворим, откъде да знам, че нямате други намерения? Например, ако се взриви?

— Не знаете. Но тук имате на ваше разположение цяла армия, която е доста добра в разследването на такива неща.

Двамата отново се погледнаха в друг вид тишина — по-спокойна и хладна.

— Тогава… приключихме ли?

Удс кимна.

— Предполагам. Повиках някого да ви изпрати.

Гренс стана и тръгна към вратата, когато Удс, изглежда, промени решението си.

— Господин Гренс.

— Да?

— Сега, като се замислих, всъщност не сме приключили.

Изражението на Еверт Гренс винаги криеше колко разтревожен и несигурен се чувства. Надяваше се, че и сега е изписано на лицето му.

— Искам още нещо от вас, преди да си тръгнете.

Служителят на посолството сигурно беше прозрял и осъзнал нещо. Беше разбрал, че е изправен пред блъф.

— Ключовете на колата.

Удс се подсмихна едва забележимо. И Гренс почувства, че безпокойството в гърдите му се разтопи и бавно се стече към стомаха.

— Заповядайте.

Еверт Гренс му даде ключовете и двамата се сбогуваха. Навън чакаше млад мъж, готов да изпрати посетителя извън сградата и територията на Съединените щати. Шведският следовател направи няколко крачки, а после спря, обърна се и каза:

— Между другото.

— Да?

— Ще ви бъда признателен, ако старателно почистите колата отвътре. И напълните резервоара, преди да я върнете. Агенцията за коли под наем явно много държи на тези неща.

Кратко разстояние пеша. Нямаха време. Пийт Хофман чакаше Еверт Гренс на около един километър от американското посолство. Гренс лесно се разпознаваше отдалеч — едрото тяло и леко накуцващата походка, сякаш левият му крак компенсираше за постоянната болка. Двамата извървяха бавно две преки с добре запазени сгради — достатъчно далеч, за да може Гренс да има възможност да му разкаже всички подробности как е бил приет мъртвецът в багажника и да потвърди, че има поне един последен шанс. И след като се разделиха, Хофман се позабави на кръстовището между две еднопосочни улици, докато гледаше как се отдалечава полицаят, на когото беше решил да се довери и който току-що беше сложил началото на най-критичния етап на плана му за оцеляване. Сега зависеше от Пийт да довърши останалото.

Шибаният репортаж по новините.

Телевизорът на бара в бордея беше включен, Ел Местисо гледаше разсеяно и пиеше бира. Отне му известно време, докато разбере за какво става дума, но лека-полека гневът му някъде от дълбоко вътре в него се засили. Някакъв репортер говореше развълнувано за автентични кадри, които показват за пръв път. Острият като бръснач глас извика разкритието, че е задраскано още едно име в списъка с терористи за убиване. Ел Суеко. Американските политици провеждаха победоносна пресконференция, за да представят ясните снимки на безжизнено тяло. Екип от изтъкнати криминалисти беше потвърдил, след съпоставяне на всички външни обстоятелства и факти с реалните съществуващи условия и характерни особености на починалия, че самоличността на човека, известен като Седмицата купа, който нямаше лице и име, несъмнено е същият човек, намерен мъртъв в Богота, по всяка вероятност удушен с примка.

Видян. Разкрит. Мразен.

След като от телевизионния екран изчезна и последното изображение, гневът му се превърна в паника, зашеметеност, каквато никога не беше изпитвал, и Ел Местисо се качи залитайки по стълбите на бордея за първия етаж и се отправи към една от стаите с големи легла, предназначени за продажба на секс.

Всичко около него сякаш стана прозрачно. Все едно се движеше в свят без цветове. Огненочервеният килим в преддверието, изцапан с петна и неравен там, където клиенти бяха разлели питиета си, зелените като мъх растения, пълзящите растения от самонапояващи се саксии към дървените решетки, тъмносиньото небе, което наблюдаваше отвъд прозорците на бордея.

Всичко беше прозрачно. Сякаш вече не съществуваше.

Също като доверието, което той имаше — противно на собствените си принципи, — в един друг човек. И сега човекът, когото Ел Местисо беше допуснал до себе си и на когото вярваше, вече не съществуваше.

И когато той извади револвера си от кобура и застреля първия човек, когото срещна в коридора, и после стреля в нея още веднъж, пак всичко остана прозрачно. Секретарката му, която беше работила за него дванайсет години, сега лежеше на пода на бордея и от тялото й изтичаше безцветна кръв.

Ел Местисо за пръв път през живота си се озоваваше в такъв свят и беше много по-лесно да се движи без съпротивлението на въздуха, сякаш можеше да мине през клиентите, които сега се бяха притиснали до стените, и младите жени, които пълзяха на пода, докато той продължаваше да стреля напосоки.

Прозрачно.

Ти или аз. Пука ми повече за мен, отколкото за теб, затова избирам себе си.

Ел Местисо изкрещя, блъсна настрана един стол, събори две лампи и ритна вратата на стая петнайсет. Жената, която лежеше гола на леглото, пред мъж, който се обличаше, видя, че работодателят й се прицели в него и стреля два пъти в гърдите му. И не разбра защо.

Тя не знаеше, че мъжът, който стреляше безразборно, само преди една минута беше видял някой да го предава в новинарски репортаж, като се преструва, че е мъртъв, и че ще продължи да стреля, докато прозрачността изчезне.

Ерик Вилсон изключи малкия трийсет и пет сантиметров телевизор на бюрото си.

Ден след ден без никаква информация. Същински ад.

И никакви контакти.

Затова той толкова въодушевено разчисти ангажиментите си, когато Свен Сундквист, Мариана Хермансон и Ларш Огестам почукаха на вратата му, за да обсъдят предстояща акция срещу доставка на кокаин за Швеция. Защото това сигурно беше свързано с Хофман по някакъв начин.

Затова от няколко дни по няколко пъти на час Вилсон включваше телевизора и търсеше американските новинарски канали. Можеше да има нещо, свързано с Хофман.

И затова сега седеше абсолютно неподвижно в кабинета си в отдел „Убийства“ в полицейското управление в „Крунобери“ и плачеше.

С него вече нямаше да бъде свързано нищо.

Пийт Хофман беше мъртъв.

Съобщиха го в репортажа на Си Ен Ен, който току-що гледа — представен като днешната най-голяма новина в борбата срещу наркотиците. Още една карта за игра беше накъсана. Седмицата купа, така нареченият Ел Суеко беше убит.

Ерик Вилсон се помъчи да се овладее и да го проумее. Правилно ли беше разбрал? Наистина ли кратките видеозаписи на колумбийски плантации с кока и кухни за кокаин бяха последвани от забавени кадри на багажника на кола, паркирана пред американското посолство в Богота? И наистина ли показаха… онзи труп?

Лежеше на дясната си страна. Това го помнеше. С лице към вътрешната страна на багажника, с гръб към камерата. Изображение, което изглеждаше нагласено. Бяха извили дясната му ръка под тялото, за да го натъпчат вътре.

След това обаче камерата се приближи. На лявата ръка имаше два осакатени пръста. На главата беше завързана черна кърпа и когато я махнаха, разкриха голяма татуировка — гущер, който Вилсон знаеше.

Пийт Хофман.

Мъртъв.

И въпреки че плачеше тихо и върху устните му се задържаха сълзи, които облизваше с език, Вилсон чувстваше, че душата му е опустошена.

Жената, която стоеше от другата страна на бара, беше гола от кръста нагоре и също нямаше цвят, но вече не беше прозрачна.

Тя бутна бутилка бира към Ел Местисо, изстудена точно както той я обичаше — не повече от пет градуса. В края на краищата, това беше неговото заведение. Посетителите, които идваха тук и консумираха алкохол на абсурдно висока цена срещу достъп до млади жени и стаи, нямаха представа. Те не означаваха нищо, те бяха тук само защото Ел Местисо им позволяваше.

Също както беше позволил да бъде тук на човека, който го беше предал.

Шибаният репортаж по новините. Репортерът, който каза, че е задраскано още едно име в списъка с терористи за убиване, и отприщи омразата му, причини му световъртеж и го накара да се движи в прозрачен свят.

Въпреки сериозния тон, убедителните формулировки и татуировката, Ел Местисо веднага прозря истината.

Седмицата купа не беше мъртъв.

Той осъзна как е използван онзи труп, който беше толкова важно да бъде запазен.

Онзи не беше Петер. Но трябваше да изглежда като Петер.

Пък и след това мъртвият се беше обадил. Каза едно-единствено изречение. Джони, обзалагам се, че искаш да говориш с мен. И затвори.

После Джони се беше върнал в бара и каза на Росалита да изключи телевизора, по който повтаряха едни и същи новинарски репортажи. Беше затворил очи, следваше мислите си и заставаше неподвижно, когато прозреше нещо.

Човекът, който беше спечелил доверието му, вече не съществуваше. Не защото беше мъртъв, както твърдеше репортерът. А защото трябваше да умре и щеше да умре.

Ел Местисо й махна с ръка и Росалита взе нова бутилка „Агуила“, увери се, че е студена пет градуса, и я плъзна по тезгяха. Тя тръгна към нов клиент в другия край на бара, но той каза:

— Ела тук, Росалита.

Тя се подчини. Зачака. Ел Местисо сякаш събираше мислите си. И след това я погледна, и заговори:

— Трябва да научиш нещо.

— Да?

— Не вярвай на никого.

— Моля?

— Така е, Росалита. Чуваш ли ме? Не вярвай на никого.

Той й направи знак да тръгне.

Студената светла бира не помагаше. Пак я преглъщаше трудно.

Ел Местисо беше научил никога, абсолютно никога да не вярва на никого. Едно-единствено правило. Както в личния живот, така и в работата. Той и Петер бяха говорили малко за това, след като откриха, че са сродни души. Петер дори формулира онова, което мислеха и двамата. Вярвай само в себе си. И се смяха. Двама души, които не вярват абсолютно на никого, как можеше да си вярват един на друг?

— Росалита.

Тя трябваше да се върне. Да побърза да дойде.

— Нещо друго? Да донеса ли… още една?

Росалита погледна бутилката му, която все още беше пълна до половината.

— Какво казах преди малко, Росалита?

— Преди… малко?

— Имаш ли доверие на някого, Росалита?

— Аз ли?

— Доверие.

— Не знам дали…

Тя беше права.

— Може да вървиш.

Жената, която ме научи на това.

— Добре. Върви.

Той я отпрати за втори път. И отново се унесе в мислите си.

За колата, в която веднъж заспа. За майката, която беше избрал да разкрие.

Не трябваше да прави нито едното от двете.

Не трябваше да допуска никого до себе си.

Тя беше права.

Пийт Хофман почука леко върху тезгяха и Росалита вдигна глава. Той се усмихна и изчака, докато и тя се усмихне и кимна към масата на собственика, където седеше Ел Местисо с бутилка бира пред него.

— Обичайното ли?

— Обичайното, Росалита.

Тя го погледна. Много добре знаеше кое е обичайното му. Преди да тръгне по работа с общия им шеф, Петер искаше чисто кафе, за да бъде нащрек, а когато се върнеха и той седнеше да разговаря с шефа, предпочиташе колумбийски ром, за да се отпусне. Сега обаче Росалита не знаеше кое от двете. Петер не беше облечен за работа, но изглеждаше напрегнат, по начина, по който се движеше и я гледаше. Подготвен. И когато свърза дрехите е поведението му, тя реши да му сервира кафе… и ром. Той взе топлата и красива стъклена чаша и й кимна за благодарност. Росалита го беше разбрала. И после Хофман се приближи до масата на собственика с пълни ръце.

— Джони.

Ел Местисо се втренчи в него, без да отговори. Беше сложил револвера си на масата и когато Пийт Хофман се приближи, го взе, претегли го в ръката си, извади напълно заредения барабан, завъртя го два пъти, прибра го отново и остави оръжието на масата, с дулото, насочено към посетителя.

— Смъртта ми.

Ел Местисо го гледаше мълчаливо.

— Искам да говорим за това.

Ел Местисо го гледаше мълчаливо.

— Наложи се. Нямаше друг начин.

Ел Местисо го гледаше мълчаливо.

— Или ще си отида у дома с Мария и момчетата, знаеш колко много го иска, или тя ще ме напусне.

Ел Местисо не помръдваше и не отронваше нито дума.

— Никой не може да рискува да загуби някой толкова близък човек. Нали така, Джони?

Пийт Хофман държеше чашата с рома в едната си ръка и чашата с кафето в другата, но все още не беше отпил от напитките.

Границата.

Всичко зависеше от това.

Да се приближи до нея, да балансира по нея, но никога да не я преминава. Беше ли го направил току-що?

Беше ли го направил само като дойде тук?

Но нямаше друг избор. Не трябваше да неутрализира възрастния Ел Местисо, а детето, предадения Ел Местисо, който беше опасен — онзи Ел Местисо, който знаеше, че е изоставен и че се бяха възползвали от близостта, която той толкова рядко допускаше. И ако след като разбереше, че Петер Харалдсон е идентифициран като командоса, когото Ел Местисо уби, и Ел Местисо анализираше и преценеше всичко, без да се свързва с него и без да обяснява, тогава той незабавно щеше да впрегне всички сили, за да намери и убие Пийт Хофман и семейството му. Ето защо Пийт потърси Ел Местисо, за да го убеди, че те все още са на една страна, че могат да се бият заедно следващия път, когато ги нападнат, и че той ще бъде до Ел Местисо до края — и може би ще спечели дните, от които се нуждаеше, за да избяга от Колумбия.

— Да. Разбирам, че си разочарован. И един ден ще си отида у дома. В Северна Европа. Но не и докато не свърши шибаният списък с хора за убиване. Не и докато не знам, че и ти си се измъкнал невредим. Дотогава, приятелю мой, ще бъда на твоя страна.

Но… може би това не беше единствената причина да дойде тук — да лъже, да спечели време? Може би имаше и друга причина? Например да се вгледа в очите на Ел Местисо и да види как болката си е проправила път в един човек, който отнема живота на ангелчета и затова трябва да бъде лишен от неговия — може би защото Пийт Хофман искаше това? Не можеше ли да го подмине? Чувството, че той, който сега официално беше мъртъв, щеше да продължи да живее, а човекът, който седеше мълчаливо срещу него, официално все още жив, щеше да умре? Можеше ли да е това?

Манипулация.

Отмъщение.

Понякога това ти дава същата енергия.

И когато много по-късно Хофман напусна бордея, чашите с рома и кафето останаха на масата недокоснати. Той никога повече нямаше да се нуждае да се поддържа съсредоточен преди някоя задача, която да изпълнят заедно, нито след това да седне и да се отпусне.

Ел Местисо беше поръчал още една бира. Леденостудена. Росалита му я сервира и той я покани да седне при него.

— Тук… Аз? На… масата на собственика?

— Седни.

Тя седна колебливо на ръба на стола.

— Помниш ли какво ти казах, Росалита?

— Какво?

— По-рано. Преди седем бири.

— Не. Да. Какво…

— Не вярвай на никого. Росалита. Никога.

Тя не го разбираше. Защо седеше тук? На масата на собственика? По време на всичките години, през които работеше за Ел Местисо, Росалита никога не го беше виждала да трепери така. Занета й беше казала, че той е убил секретарката си. Росалита знаеше, че Ел Местисо прави такива неща, но навън. Никога не беше застрелвал някого тук. Тя би трябвало да е уплашена, но не се страхуваше. Тревожеше се. Ел Местисо беше показал непредсказуемостта си, но Росалита беше сигурна, че той няма да я нарани и че лошото му настроение е преминало.

— Защото ако се довериш на някого, Росалита, накрая той ще те изостави. Ще те предаде.

Шефът хвана ръката й и я стисна силно.

— И ако някой избяга много далеч от теб, загубваш лоялността му.

Той придърпа по-близо до себе си ръката й, вдигна я и потърка с нея бузата си.

— И щом някой, с когото си се сближил твърде много, смята да замине толкова далеч, тогава той може да проговори, да те предаде, да те разобличи.

Ел Местисо отново потърка меката й ръка по бузата си, напред и назад, и Росалита почувства, че опакото на ръката й се затопля и видя, че кожата му се зачерви.

— И когато някой се разприказва твърде много, той трябва да умре. Знаеш ли това, Росалита?

И после Ел Местисо неочаквано стана, целуна леко пръстите й един по един и излезе.

Отправи се към изхода и към колата си. Към жената, която беше права, когато му каза да не се доверява на никого. Към човека, който щеше да поеме задачата да сложи край на живота на мъжа, който го беше предал.

Той паркира под стълбите на британския кораб „Мария-Анджелина“, който плаваше под панамски флаг — най-удобното знаме за товарите, с които се занимаваше. Ниски цени и по-слаб контрол. Ел Местисо слезе от колата, протегна се към кораба и после към небето и вдъхна морския въздух в края на пристанището на Буенавентура. Стълбата беше необичайно стръмна и той несъзнателно се наведе напред, за да запази равновесие, докато лека-полека се приближаваше към палубата.

Беше неподдържан. Нуждаеше се от пребоядисване. Малко ръждясал. Кораб, който плаваше ниско във водата, под тежък товар, контейнер върху контейнер, оранжеви, червени, бели, зелени и сини правоъгълни метални кутии, натрупани много над разрешения максимален товар. Всичките трябваше да бъдат закарани до следващото пристанище и разтоварени, за да направят място за онова, което щеше да се отправи към следващото пристанище.

Още морски въздух.

Тук горе беше по-чисто и се дишаше по-леко.

Тя беше права. Тя беше права.

Дори баща му, човек, когото беше виждал само два пъти, беше прав. Синко, каза той последния път, ти не знаеш какво е приятелство. Ще разбереш обаче, когато свършиш в затвора или в болница. Тогава ще разбереш къде съществува любов. Джони разбра какво иска да каже баща му. И докато животът минаваше, приятелите му ставаха все по-малко. Те се възползваха от него. Крадяха от него, от онова, което беше. И не връщаха, когато той се нуждаеше от това.

Ел Местисо кимна на двамата млади моряци до перилата, които пушеха „Кемъл“ без филтър и се смееха. Бяха с тежки ботуши, къси панталони и тениски, изцапани със сажди и още нещо. Той не беше идвал тук за доставки на алкохол. Не беше необходимо да контролира всичко, докато бутилките не пристигнеха в бордея, където трябваше да ги преброи. Но взимаше лично всяка пратка, предназначена за нея. И я предаваше лично в Меделин. Днес обаче заради човека, който го предаде и следователно трябваше да умре, имаше и друга причина да дойде тук.

Ел Местисо помнеше кога точно взе решението. Как броди сутринта, през деня и вечерта от комуна на комуна в Кали с Петер до него, показвайки, че новият човек от Швеция трябва да бъде приет, поканен и отсега нататък — един от тях. Той беше гарантирал за него и нямаше абсолютно никакво недоразумение — не закачайте човека, когото ви представям сега.

Свежият бриз, ослепителното слънце. Морето се разгръщаше като ветрило и в същото време го топлеше. Ел Местисо затвори очи. Можеше да е къде ли не.

Той слезе под палубата, където беше тъмно и горещо. Стълба след стълба към машинното отделение. Моторно масло и бензин. Избягвайки да се хване за мръсните перила, Ел Местисо се отправи към пухтящите, бръмчащи машини.

Широкоплещест, облечен в синьо, по-възрастен мъж. Ел Местисо го потупа по рамото.

— Главният инженер?

Мъжът в синьо посочи тясна врата, която Ел Местисо не беше забелязал сред всичките боклуци. Той тръгна натам, отвори вратата и се озова в разхвърляна дупка, която според табелката на стената беше кабинетът на главния инженер. И той седеше там. Зад бюро, което приличаше на останалата част на стаята — малко и неподредено. Главният инженер веднага стана, без да го поздрави, отвори хладилника и сложи три картонени кутии в хладилна чанта, а после изрови четири пакета с лед от фризера и ги пусна между кутиите. И зачака с усмивка на лицето плик, пълен с долари.

Ел Местисо слезе по стълбата с хладилната чанта в ръката и изведнъж реалността, която беше застинала, се завърна. Огромната стрела на кран спускаше товарен контейнер с надпис „Храна за пилета“, който висеше във въздуха над главата му. От тримата мъже, които висяха в сбруи от външната страна на кораба, се разнасяха удари. Те премахваха ръждата с длета и стъргалки. Ел Местисо се качи в колата си, включи хладилната чанта и продължи пътуването си.

Входното фоайе на клиника „Меделин“ беше ярко осветено и спокойно, както очакваше. Ел Местисо се отби в малкия цветарски магазин, посочи пъстроцветен букет и разкъса хартията, докато се качваше с асансьор към осемнайсетия етаж.

Отново шибаната миризма. На болест. Смърт. Нейната смърт.

Той преброи още повече легла от последното си посещение. Сега стояха в две редици в коридора.

Тя обаче беше сама в стаята в дъното на коридора. Очите й бяха затворени както обикновено. Но някак беше различна. Беше в безсъзнание. И лицето й беше отпуснато и спокойно. Бръчките й не бяха толкова дълбоки и устата й не беше готова да изрича ругатни.

Ел Местисо я целуна по челото, отвори прозореца да влезе свеж въздух и премести стола за посетители по-близо до ръцете й.

— Тук ли сте вече?

Лекарката, на която беше платил двойно, за да се грижи за пациентката, трепна, когато влезе и осъзна, че в болничната стая има някого.

— Състоянието й е влошено. Тя се нуждае от лекарствата си.

— Вие ни оставихме достатъчно антиретровирусни лекарства за още две седмици, както ви казах по телефона. Има други причини за влошеното й състояние.

— Други причини?

— Усложнения. Никой не умира само от СПИН, а от усложненията. Гъбична инфекция, лоша простуда. В момента майка ви се бори с пневмония.

Той погледна майка си. Тя дишаше спокойно, както никога досега, и Ел Местисо осъзна, че това е заразно, защото и той дишаше спокойно. След това Ел Местисо даде на лекарката хладилната чанта — лекарствата за следващия месец.

— Искам да остана сам с нея малко по-дълго.

Това бяха неговите пари и неговата майка, затова лекарката кимна и излезе.

Ел Местисо погали тънката й ръка и се втренчи в изнуреното лице, което бавно се промени. Ако се усмихнеше. Ако стиснеше устни и се ядосаше. Нямаше значение, тя щеше да разбере, че той е там. Ел Местисо погали ръката й и лицето й. Липсваше му как слабата като птица жена се преобразяваше, как крещеше, хокаше го безмилостно и настояваше.

Лявата й ръка беше свързана с тръбички, излизащи от найлонов плик с течности и капките се процеждаха бавно, стичаха се и проникваха в нея. Въпреки това тя, изглежда, изпитваше болка. Ел Местисо го чувстваше. Той се наведе над стойката и натисна бутона на инфузионната помпа, увеличавайки морфина.

Капките тръгнаха по-бързо и започнаха по-често да се заменят с нови.

Жената, която го учеше на доверие, нямаше да завърши живота си в болка. Жената, която му отне доверието и го учеше никога, абсолютно никога да не се доверява на никого.

Ти беше права, майко.

Ако бъда откровен, ако не внимавам, изгубвам контрол. Или някой ми го отнема. И избягва с него в родината си в Европа.

Той отново я целуна по челото, преди да излезе от стаята, отделението и болницата. За последен път. Понякога просто знаеш, че всичко скоро ще свърши.

Двайсетминутно шофиране от клиника „Меделин“ до другия край на града, до площада, който водеше към тъмните, тесни пътеки на „Ла Галерия“. Тълпа, както винаги. Хора и гласове се смесваха с купчини плодове, риба и месо. Чак до последните сергии с риба и разтопен лед в края на пазара. Там момчетата на дървените пейки чакаха и се надяваха. И когато стигна дотам, Ел Местисо осъзна, че цветовете са се завърнали. Всичко можеше да се види, чуе и вкуси.

Пътуването от прозрачността беше дълго.

Ел Местисо пристъпи на малкия, забравен площад. И всичко се случи както винаги ставаше. Момчетата скочиха едновременно, втурнаха се към него и се изпъчиха, за да привлекат вниманието му.

Всички, с изключение на момчето, на което той беше дошъл да възложи тази поръчка.

Камило, когото беше наемал много пъти през последните няколко години и когото Ел Местисо използваше от първата му мисия. Сега седеше на пейката с незаинтересован вид. Ел Местисо спря рязко, отпрати онези, които се бяха насъбрали около него, и повика момчето, което не стана.

— Камило?

Дългурестото, кльощаво хлапе също му помаха с ръка.

— Да?

— Ела тук.

Момчето бавно си проправи път сред разочарованите си връстници.

— Имам работа за теб.

Онази усмивка. Която винаги идваше след предложение. Сега не се появи.

И хлапето наведе глава, докато по-рано винаги го гледаше в очите.

— Не знам дали ме чу… но имам работа за теб.

Ел Местисо недоумяваше. Момчето пред него обикновено се гордееше, че се нарича сикарио. То би убило, за да може да убие. Сега обаче стоеше там, на мястото, където се сключваха такива сделки, и изглеждаше… тъжно.

— Известно време няма да приемам поръчки, сеньор.

— Двеста долара.

— Не мога. Обещах на някого.

— Тогава какво правиш тук?

— Аз… аз искам да съм тук. Винаги.

Все още не го поглеждаше в очите.

— Значи най-добрият сикарио на Ел Местисо вече не е най-добрият? Може би трябва да ти плащам повече.

— След това. По-нататък, сеньор, пак ще работя.

— Четиристотин долара.

— Четиристотин?

— Да. Защото мисията е много специална и важна. И това е само за първото. Ще получиш по четиристотин за всеки член на семейството. Съпругата му и две деца, по-малки от теб. Общо хиляда и шестстотин американски долара за една-единствена мисия.

— Хиляда… и шестстотин долара…

— Осемстотин сега. Осемстотин, когато се върнеш.

Ел Местисо протегна двата си юмрука, разтвори ги един по един и показа какво има в лявата му ръка и после в дясната и момчето се втренчи в две истински петстотиндоларови банкноти и шест истински стодоларови банкноти.

Осемстотин за мама. Осемстотин за неговата метална кутия.

Камило рядко пропускаше какво, как и защо.

Сега почувства… бълбукане в гърдите.

— Кого?

— Моя приятел. Или поне ми беше приятел. Преди да ме предаде.

— Ел Суеко?

— Ел Суеко. И съпругата му. И децата му. В този ред.

И после бълбукането се издигна към главата му и го завъртя.

През цялото време, през което му плащаха да убива, сега за пръв път му предлагаха още повече пари, за да убие онзи, който му беше платил да не убива.

— Онзи мъж? Който обикновено идва тук с вас? Който ви охранява?

— Вече не.

И най-после Камило го погледна в очите.

— Добре.

Първо, той искаше парите на дланта на едната ръка, това беше важно. След това Камило взе билета за първия автобус, който заминаваше за Кали. После адреса. И след това пистолета заедно с осем патрона, по два за всеки.

— Къщата, в която отиваш, ще бъде тъмна и празна. Такава е от няколко дни. Но всичките мебели, всичките им вещи все още са там. Затова те скоро ще се отбият в къщата, защото ще пътуват и трябва да вземат нещата си. Ето защо трябва да бързаме, за да пристигнеш навреме и да се погрижиш за тях един по един.

Тъгата остана. Ел Местисо не я разбираше, но Камило тръгна бързо с пистолета, увит в кърпа, и парите. В края на краищата, той беше сикарио, професионалист. Ел Местисо изчака, докато момчето се скри от погледа му, и после се обърна към останалите надяващи се деца убийци. Сега обаче той искаше обратното — не търсеше опитен, а начинаещ. И направи онова, което обикновено правеше, когато възлагаше мисия на някого за пръв път — изчака да го наобиколят и започна да задава въпроси:

— Всички ли сте го правили?

Те отговориха едновременно, както винаги правеха:

— Si!

Всичките, с изключение на едно момче, което стоеше най-отзад и не вдигна ръка, нито извика пет пъти или дванайсет пъти, или двайсет и два пъти.

— Ами ти?

— Никога. Или… още не.

— Е, тогава е време. За първото. Днес.

Ел Местисо отдели две стодоларови банкноти от пачката и после извади от подобна на торба чанта пистолет, заглушител и два патрона. И малка снимка.

— Това е твоята мисия.

Момчето, което вероятно беше на десет-единайсет години, се втренчи в снимката.

— Него ли?

— Него.

— Но това е… познавам го.

— Понякога се случва. Когато ставаш истински сикарио и ти възложат мисия, застрелваш онзи, когото са ти поръчали.

Момчето смутено се взираше в снимката и я обръщаше насам-натам. Гледаше го едно и също лице.

— Не знам… Камило?

— Той е мисията. И ти си истински сикарио, нали?

Снимката. Лицето. Двестате долара. Пистолетът.

Сикарио.

— Да, такъв съм.

Той кимна.

— Истински сикарио.

Ел Местисо му даде банкнота от сто долара и оръжието, увито в кърпа.

— Как се казваш?

— Донсел.

— Донсел? Хубаво име. След около два часа Камило ще пристигне с автобус в Кали. Ти също отиваш в Кали. Но ще дойдеш с мен, в моята кола. И когато стигнем там, ще те оставя близо до една тъмна къща. Ще наблюдаваш къщата, като се криеш, за да не те види Камило, когато дойде. След като Камило влезе, изчакай, докато чуеш изстрелите. Докато той отново излезе сам. Това може да стане бързо или да отнеме дълго време. Ти ще чакаш и когато той излезе, ще изпълниш мисията си. С два изстрела — един в главата и един в гърдите. Защото понякога е важно да заличиш следите си, Донсел.

Ел Местисо дишаше бавно.

Нищо не беше прозрачно.

Всичко имаше цвят.

Ако не искаш да ме видиш, и аз няма да те видя.

Миришеше силно на катран. И на още нещо. Може би на остатъци от риба. Или пък той си въобразяваше. Можеше да са металните кофи на пода, в каквито превозваха риба, или рибарските мрежи, красиво окачени на две дълги куки на стената. Може би онова, което виждаше около себе си, засилваше миризмата, която вероятно дори не съществуваше. Малка рибарска хижа на почти необитаем остров в Стокхолмския архипелаг, която се намираше на скала над пристана на Гранхолмен. Инспектор следовател Свен Сундквист внимателно протегна единия си крак и после другия. Седеше неудобно от близо три часа. В ръката си държеше бинокъл за нощно виждане. Заливът беше призрачно тих. Водата беше черна. Духаше вятър със скорост два възела.

— Вземи, твой ред е. Все още е спокойно.

Той даде бинокъла на мъжа вляво от него — главният градски прокурор Ларш Огестам, който се поклащаше напред и назад на обикновен дървен стол и нетърпеливо пое задачата да наблюдава мастиленочерния мрак през прозореца. Мъжът вдясно — бригаден генерал, когото Сундквист не познаваше и който ръководеше екипа на специалните части, чиято задача беше да се погрижи за всяка чуждестранна подводница, която можеше да влезе без разрешение в шведски води, седеше решително и претърсваше водното пространство със свой бинокъл за нощно виждане, откакто бяха дошли в рибарската хижа.

В първоначалното объркване и полицаите, и военните помислиха, че ще имат работа с големи подводници, които имат технологията и мощността да пътуват чак от Южна Америка до Европа под вода, такива, каквито испанската и португалската флота все по-често залавяха в Кадис, Фару и Гибралтар. Направени от леки материали, по-евтини и по-сигурни от традиционните подводници, използвани за контрабанда на наркотици. Но когато Еверт Гренс описа накратко маршрута във втори имейл — че подводницата ще пътува от венецуелски кораб, хвърлил котва на петнайсет километра от Абърдийн, — приготовленията бяха бързо коригирани. Веднага щом пристигна на малкия остров, Свен Сундквист започна да се отпуска. Бригадният генерал и екипът му, изглежда, знаеха какво правят.

Според информацията на Гренс пълната с кокаин подводница се беше потопила под вода по крайбрежието на Шотландия и щеше да се движи на дълбочина трийсет-четирийсет метра през Северно море по посока Гьотеборг, а после щеше да промени курса си и да се насочи към протока Йоресун, да мине между Швеция и Дания и да навлезе в Балтийско море. И да се отправи към Стокхолмския архипелаг и скромния остров Сьодермея. И после към много по-малкия Гранхолмен до него. Там, малко встрани от пристана на Гранхолмен, където дълбочината е седемдесет и девет метра, щеше да бъде по-лесно да разтовари стоката си на моторници, които щяха да се отправят директно към улиците на шведската столица.

— Свен, вземи, пак е твой ред.

Прокурорът едва не изпусна бинокъла на пода, преди Сундквист да успее да го хване. Кроткият следовател рядко се дразнеше, в края на краищата, беше решил да търпи Еверт Гренс, но сега се ядоса. Все още не разбираше защо Огестам, човекът, когото Гренс мразеше най-много и който само преди няколко седмици беше вкарал Гренс в ареста, седи в тази рибарска хижа и защо после щеше да му бъде позволено да си присвои цялото внимание, всичките похвали и заслугата, които не заслужаваше. Информацията беше уникална, невиждано досега залавяне на пратка наркотици, основаваща се на данни, с които старши инспектор Гренс беше успял да се сдобие сам. Той и сътрудниците му трябваше да получат признанието.

— „Фриг“ до базата. Обектите са в движение.

Обаждането по предавателя на бригадния генерал отекна в рибарската хижа и рикошира в крехките стени. „Фриг“. Една от корветите, разположени близо до кея на Соленкрока. Наблюдаваха радар, насочен към Канхолмсфярден и две непознати моторници, всъщност транспортни корабчета, които стояха неподвижно в открити води от половин час.

— Обектите са в движение. Отправят се към мишената.

Двете транспортни моторници потеглиха към следващия етап на пътуването си — решителният момент на Гранхолмен. Бригадният генерал изрече в безжичния предавател:

— До всички екипи. Готови за битка.

След това се обърна първо към следователя и после към главния прокурор.

— Когато обектите стигнат до точката на срещата, миниподводницата ще изпразни резервоарите си и ще излезе на повърхността да разтовари стоката.

И посочи в мрака. С протегната ръка.

— И тогава ще нанесем удара. Когато подводницата изпразни напълно резервоарите си.

Ларш Огестам се усмихна и гласът му стана писклив, какъвто често ставаше, щом го завладееха силни чувства. Звучеше по един и същ начин, независимо дали беше ядосан, разстроен, уплашен или изпълнен с трепетно очакване.

— Рекордно шведско залавяне! Рекорд в Скандинавия! Не се случва често да участваш в такова нещо.

— Може би. Може би. Но още не сме стигнали дотам, главен прокурор. Има едно условие. Ако подводницата…

Бригадният генерал гледаше внимателно Огестам.

— … ни открие и опита отново да се потопи и ако аз преценя, че има възможностите да нанесе щети на хората ми или на екипировката, ще издам заповед да я потопят с торпедо.

— Това… трябва да бъде избегнато на всяка цена. Трябва да заловим стоката. Да ги хванем на местопрестъплението!

— Тогава главният прокурор предпочита да застрелям екипажа по време на прехвърлянето?

Огестам зачака мълчаливо.

— Защото това е единственото, което би гарантирало, че няма да изчезнат.

Бригадният генерал продължи да се взира в разочарованото лице на Огестам. Прокурорът определено беше развълнуван, толкова близо до постигане на центъра на общественото внимание и славата. Но не беше човек, който би отрекъл реалността, за да ги спечели.

— Добре, главен прокурор. Така знам какво да правя.

Бригадният генерал сложи ръка на рамото му, сякаш да прогони разочарованието.

— Но можете да бъдете спокоен. Малко вероятно е подводницата да изчезне. Моите хора държат под контрол нещата. По всяка вероятност всичко ще стане, както сме го планирали.

И след това се наведе към него и зашепна, въпреки факта, че малката хижа не позволяваше тайни.

— Между нас казано, главен прокурор, когато чуете за лов на подводница в наши води, обикновено е подводница от този вид. Когато министър-председателят и върховният главнокомандващ свикат пресконференция, покажат някакви неясни снимки и кажат можем да потвърдим, че малка подводница е навлязла без разрешение в шведски води, и после, когато информацията се докладва от онези полезни идиоти, те добавят анализаторите не можаха да определят националността на нарушителите и цялата информация за нарушението е строго секретна. Следите ли мисълта ми? Не са руснаците, не е шпионаж, но така караме обществото да мисли, че чете между редовете, за да продължава да одобрява разходите за отбраната. Когато всъщност всеки път става дума за транспортиране на наркотици и печалбата от тях.

Бригадният генерал отново вдигна бинокъла към очите си и се обърна към единствения прозорец в хижата и тъмния залив навън.

Надипляне на водата на около петдесет метра от пристана.

Носова вълна.

Миниподводницата беше тук, точно под повърхността, и чакаше да се срещне с транспортните моторници.

Бригадният генерал взе предавателя си.

— Пригответе се за качване на борда.

Свен Сундквист нагласи фокуса на бинокъла си от водата към сушата и трите екипа — дванайсет души от „Специални операции“, — които напускаха защитата на гористия бряг и бягаха към пристана. И когато стигнаха дотам, спуснаха във водата три черни, добре замаскирани бойни лодки.

Той отново даде бинокъла на Огестам.

— Трябва да видиш това. Те са готови.

Ларш Огестам видя, че войниците се приведоха в лодките си по четирима и зачакаха подводницата да излезе на повърхността и да заеме позиция. Да осъществят удара.

Главният прокурор отново насочи бинокъла към водата, търсейки точното място на координатите на Гренс. Географска ширина 59.372905. Географска дължина 18.876421. Точно където трябваше да излезе на повърхността подводницата и където транспортните моторници щяха да получат опакования в найлон колумбийски кокаин, който трябваше да пренесат по последната отсечка до Стокхолм.

Неподвижност. Тишина.

И после се чу бръмченето, което чакаха. Почти осезаем тътен откъм Канхолмсфярден. Засилваше се.

Двете моторници се приближаваха към Гранхолмен. Изведнъж спряха. Пронизителният звук заглъхна и се замени с ярка светлина, когато двете моторници запалиха прожекторите си, насочени към водата. Към мястото, където рубката на миниподводницата прорязваше повърхността и отваряше люка си.

— Започнете операцията… — Гласът на бригадния генерал се беше променил и бе станал по-сериозен. — … сега.

И после всичко се случи бързо.

Бойните лодки включиха двигателите си и се отправиха с пълна скорост към светлината. Към моторниците.

Към транспортните корабчета.

Две от трите бойни лодки с войници, сега завързани с предпазни сбруи, се насочиха право към моторниците, блъснаха ги и въоръжените и изненадани членове на екипажите им полетяха към палубата и перилата. Командосите от „Специални операции“ изскочиха от сбруите, качиха се на борда и поеха контрола.

Обезоръжиха ги. Без да изстрелят нито един куршум.

В същото време третата бойна лодка се насочи към миниподводницата и беше на половината разстояние от нея, когато отвореният люк експлодира от звука на автоматична стрелба. Няколко секунди и стотина изстрела. И после тишината се завърна, така внезапно, както беше настъпила. Свен Сундквист се опита да определи откъде се разнесе единственият изстрел, в същото време и от друго оръжие. Вероятно някъде зад него. От гората.

Снайпер.

И онзи единствен куршум повали един от двамата членове на екипажа.

— Десет секунди!

Гласът беше силен и пронизителен над откритото водно пространство и принадлежеше на командоса, който седеше отпред, на носа и който пръв се качи на подводницата.

Той пъхна оръжието си в люка.

— Имате десет секунди да се предадете!

От сушата беше трудно да се определи какво точно става. Отражението на ярките светлини блестеше заслепяващо върху водата и пречеше на видимостта.

— Пет секунди!

Свен Сундквист отмести поглед за момент. Беше много по-лесно да слуша.

— Три, две, една…

И после се чуха приглушени гласове. Сундквист отново погледна и видя, че сега ярките светлини са неподвижни и че транспортните моторници са завладени. Мъж на трийсет и няколко години, вероятно южноамериканец, се качи по стълбата на подводницата и излезе на палубата с вдигнати ръце. И ако можеше да го види отблизо, Сундквист щеше да забележи, че от двете уши на контрабандиста тече кръв. Ударната вълна. От торпедото. Тъпанчетата на ушите винаги се спукват.

Той даде бинокъла на Ларш Огестам, който се усмихваше. Пламнали зачервени бузи, русият му перчем се беше изправил нагоре и челото му беше оросено с капки пот. Свен Сундквист никога не беше виждал главния прокурор толкова развълнуван.

— Протоколът за залавянето?

Огестам нетърпеливо размаха ръце като палки.

— Свен, подготвил си го, нали?

Без да дочака отговор, прокурорът изскочи от малката рибарска хижа и хукна в мрака по голите скали към пристана и бойните лодки, които се връщаха, теглейки подводницата с грубо въже. Пленникът трепереше от студ, когато го повдигнаха, или по-скоро го блъснаха на пристана, с ръце, оковани с белезници. Изглеждаше изтощен като всеки, който е прекарал няколко дни дълбоко под морското равнище. Ларш Огестам можеше да го разпита по-късно, затова нетърпеливо продължи към подводницата, която се поклащаше върху повърхността на водата като обърнал се по гръб кит. Разстоянието от издигнатия пристан до подводницата не беше голямо и той скочи. И падна. Лъснатите му официални обувки се подхлъзнаха, когато тупна върху хлъзгавата повърхност на подводницата и Огестам падна с главата надолу в леденостудената вода. Свен Сундквист току-що беше стигнал до пристана и се хвърли по корем. Огестам му подаде ръка, хвана се е другата за пристана и бавно се измъкна от водата. От елегантния му костюм се стичаше вода. Но той, изглежда, не забелязваше това. Благодари за помощта, изправи се, прецени разстоянието и отново скочи върху подводницата. Този път успя, хвана се за рубката и отворения люк и коленичи, за да надникне през пролуката към вътрешността на подводницата. Към кабината — тясна и примитивна, но функционална. Към товарното помещение — и една от най-изумителните гледки, които беше виждал прокурорът.

Правоъгълни, увити в найлон и залепени с тиксо пакети.

Натрупани от пода до тавана. Навсякъде. Плътно един до друг.

— Малки пакети, увити в найлон. Всичко е тук. Информацията е вярна! — извика той. Вътрешността на подводницата поглъщаше отчасти пискливия му глас. — Чуваш ли, Свен? Един тон! Хиляда килограма! Никога няма да стигнат до потребители. Защото товарът се конфискува. И слушай — след протокола за залавянето искам всичко да бъде преброено и снимано. Всяко едно пакетче!

Ларш Огестам се спусна долу и се провря през кръглия люк. Свен Сундквист извика след него.

— Абсолютно. Всяко едно пакетче. Добра информация, нали? И след два дни ще бъде последвана от още една добра информация. Ново залавяне на огромна пратка.

Главата на главния прокурор се скри през отвора.

Но после се показа отново. Очите и носът му се подадоха над ръба.

— Какво… искаш да кажеш, Свен?

— На летище „Арланда“. Ако си там след два дни, ще получиш следващата информация. После ще ти кажа повече подробности.

Свен Сундквист не добави нищо повече. Еверт Гренс го беше инструктирал да разкрие точно толкова. И той направи каквото искаше старши инспекторът, въпреки че не разбираше защо. И след това остави Огестам, миниподводницата и пристана и тръгна нагоре по брега в мрака, уверявайки се, че няма да го чуе никой. Трябваше да се обади по телефона, пак по указания на Гренс.

Пет позвънявания. И след това се чу гласът на старши инспектора.

— Ерик Вилсон.

— Обажда се Свен.

— Да?

— Залавянето на наркотици, за което ти казах, мина по плана. Най-голямото в Швеция. Но не споменах нещо дребно. Информацията дойде от познат източник.

— Познат източник?

— Да. Информацията дойде от организацията. От човек, който се внедри чак до върха от името на американските власти.

Вилсон се прокашля и изпусна затаения си дъх, преди да отговори, сякаш искаше да бъде сигурен, че гласът му няма да потрепери.

— Как… откъде знаеш?

— Гренс ми каза, когато ми предаде информацията. И ми даде ясно да разбера, че трябва да ти кажа, че Харалдсон върши отлично работата си.

Гласът. Вече потреперваше. И Вилсон не се опитваше да го прикрие.

— Ти каза върши. Върши я сега, в момента? Съществува?

— Да.

Свен Сундквист чу, че тишината сякаш закипя. Преобразява се във вътрешен хаос, в объркване и накрая в облекчение.

И немислимото става реалност.

— Гренс поиска да ти кажа и следното. Мъртвите могат да възкръснат. Случвало се е. И хората вярват. Затова той се надява, че и поръчителят ще повярва.

Нощ. Три и половина. Часът, когато улиците на Кали бяха най-безлюдни и който той чакаше. Времето за последното му пътуване през един град, който никога не стана нищо повече от убежище за него.

Пийт Хофман седеше на стол в кухнята. Зофия беше на коленете му, близо до него.

Последното пътуване, последната нощ, последните часове.

Той вече не се извиняваше. Тя беше решила да го последва до Франкфурт и да започнат нов живот заедно. Не поиска в замяна вината или благодарността му. Зофия не беше такава и двамата бяха заедно в тази ситуация, опитваха се да оцелеят заедно.

— У дома, Пийт.

Докато момчетата спяха, те събраха багажа в трите куфара, които имаха там. Фрагменти от някакво съществуване. Тя го целуна леко по устните.

— Където и да е домът ни сега.

Той не отговори.

— Пийт?

Още две целувки.

— Пийт? Хей…

— У дома?

— Да.

— Домът е навсякъде, където сме заедно.

Зофия го прегърна силно. И той искаше да я прегърне силно. Щеше да го направи, когато тази нощ свършеше и когато заминеха.

— Но нямам абсолютно никаква представа към какъв дом съм се отправил. Имам само обещание.

Тя погали лицето му и зарови лице в гърдите му.

— Вярвам в това обещание, Пийт. Когато си унищожил реалността си, както направихме ние, прекъснали сме връзките си с роднини и приятели, зарязали сме сигурността, всичко, тогава трябва да вярваш в нещо. И аз реших да повярвам в кратка присъда в затвор. Да вярвам, че къщата, която напуснахме и която Вилсон каза, че ни чака, може отново да стане наш дом. Защото ти, аз и децата трябва да го вярваме.

Той я обичаше толкова много, че понякога изпитваше физическа болка, когато се разделяше с нея. И ако Зофия се вмъкнеше в тялото му, Пийт нямаше друг избор, освен да я носи в себе си, в душата и сърцето си.

— Пийт?

— Да?

Тя обгърна лицето му с ръце. В очите й не се четеше обвинение, само тревога.

— Какво ще направиш?

— Ще взема някои неща, които оставихме в къщата. Малкото вещи, които искаме да вземем с нас. Куфар, пълен с разни неща.

— Какво друго ще направиш?

Зофия го познаваше твърде добре.

— Нищо.

— Пийт?

— Една малка задача по пътя.

— Каква?

— Не мога да ти кажа.

— Този отговор не ми е достатъчен.

Тя го погледна.

— Ще се погрижа един човек, който унищожава ангелчета, да не го прави повече.

— Ангелчета?

— Зофия, не мога, няма, не смея да кажа повече от това.

Той стана и за последен път погледна командното табло и картината, предавана от шестнайсет камери на монитора. Нямаше непознати обекти, нито необичайни движения.

— Не искам да ходиш никъде. Не и тази вечер, Пийт. Остава ни съвсем малко време, за да рискуваме. Не ни е необходимо нищо от онази къща. И каквото и да си намислил, никое ангелче не струва повече от двете, за които вече си отговорен.

Една последна целувка, две последни целувки. Хофман слезе по стълбите и излезе навън в мрака.

Беше по-топло и влажно от обикновено. Щеше да вали.

На улицата вече не стоеше на пост никой, нито пеша, нито в кола. Хофман беше наредил така, въпреки че излагаше на риск Зофия и момчетата. Но когато прецени възможностите за избор, той реши, че няма да е толкова опасно, ако не оставя следи.

Нямаше голямо движение. Точно както очакваше. Тук-там се мяркаше по някоя кола или мотопед, или пешеходец. Пътуването беше лесно и Хофман паркира през две преки, отвори багажника и извади нов, празен, кафяв куфар, който стоеше там от срещата в индустриалната сграда в покрайнините на Хамунди и един главен химик, който можеше да премахва миризмата.

Първата му задача. Тъмната им, изоставена къща.

Щеше да събере няколко вещи, които не искаше да оставя и които трябваше да бъдат в куфара, в случай че някой митничар решеше да го претърси.

Вървя пеша няколко минути. Никога нямаше да свикне с непрогледния мрак през нощта тук, където имаше толкова малко изкуствена светлина в сравнение със Стокхолм, където беше израснал и живял. Къщата беше тъмна. Пийт Хофман се приближи бавно, като се оглеждаше, и навлезе на малката морава откъм паркинга. Всъщност това беше единственият път, тъй като до задната страна на къщата се издигаше висока, грозна бетонна стена. След метър и половина той спря, извади тънко като молив фенерче, застана с гръб към къщата и използва ултравиолетовата светлина, за да потърси флуоресцентната нишка. Не беше там. Хофман приклекна и огледа земята. Нишката беше там. Скъсана на две. Нещо или някой я беше настъпил. Куче? Котка? Деца, които са си играли? Или враг, който не трябва да е тук?

Той отиде бързо, но безшумно до входната врата, отключи, натисна дръжката и се ослуша. Нищо. Вентилаторът в тоалетната свистеше и часовникът на шкафа в дневната тиктакаше. Хофман освети следващото място за проверка. Тънкият конец, който беше опънал между коридора и кухнята. Конецът също беше скъсан и лежеше на пода в краката му.

Някой беше влизал или все още беше в къщата.

Хофман легна на пода, запълзя по коридора и отмести дъждобран, окачен на рафта в дъното. В стената зад него беше вграден малък шкаф. Пийт отвори вратичката и застана пред монитор петнайсет на петнайсет сантиметра, който показваше данни от всички термални камери в къщата. Отдолу имаше четири бутона. Единият проблясваше в червено.

Горният етаж. Стаята на Расмус.

Пийт Хофман натисна бутона, избирайки картината от тази стая. Тъмно, както би трябвало да бъде. Освен там — в долния десен ъгъл.

Тяло, което излъчваше топлина, червена, като примигващата светлина.

И, изглежда, лежеше на пода, затова беше трудно да се определи дали е голямо или малко, животно или човек.

Пийт зачака.

Тишина.

Една минута. Две минути. 3 минути и трийсет секунди. И после червеното се раздвижи. Изправи се. Сега Хофман разбра, че тялото е човешко. Ниско на ръст. Излезе от стаята на Расмус и се насочи към инфрачервената камера, която наблюдаваше коридора на горния етаж и стълбището. Тръгна към долния етаж. Към него.

Хофман извади ножа от калъфа под мишницата си, хвана дървената дръжка и леко плъзна показалец по двустранното острие. Погледна екрана за последен път. Червената фигура, човекът, държеше нещо в ръката си — нещо тъмно с неясни очертания.

В момента, в който червеното на екрана стигна до края на стълбите, Пийт Хофман атакува.

Две крачки напред и лявата му ръка сграбчи рамото на неканения гост, завъртя го с гръб към себе си и опря ножа в гърлото му, готов да го пререже.

И после се вцепени.

Това не беше възрастен човек. Нямаше силата, теглото и способността да се бие. Нещо не беше наред. Хофман го разбра веднага щом напипа недоразвитата адамова ябълка.

За малко щеше да пререже гърлото на дете.

— Хвърли пистолета!

Той притисна ножа във врата му.

— Хвърли пистолета, ако искаш да живееш!

Чу се глухо тупване, когато пистолетът падна на пода. И приглушен изстрел, когато оръжието гръмна и куршумът се заби в стената пред тях.

Хофман хвана здраво натрапника. Наистина беше дете. Той запали лампата в коридора.

— Ти? Ти…

Хофман видя кой е. Но не проумяваше.

— По дяволите… това си ти!

Адреналинът. Все още пулсираше в него. Движенията му бяха енергични и напрегнати. Ако не беше… Децата му щяха да се събудят след няколко часа и да открият, че е мъртъв? И после щеше ли момчето, което стоеше пред него, да продължи с тях? Хофман си представи това, изкрещя и разтърси хлапето.

— Така ли спазваш обещанията си?

Зашлеви го силно по двете бузи, оставяйки червени следи.

— Значи Ел Местисо е възложил на теб поръчката да ме убиеш!

Той отново разтърси момчето и му удари още два шамара.

— Отговори, по дяволите!

— Д-да.

Пийт Хофман не беше сигурен, но момчето пред него се страхуваше. Или поне беше лишено от достойнството си.

— Да… какво? Отговори! И аз мога да убивам със същата лекота като теб!

— Да. Наруших нашето споразумение, защото ми платиха повече за теб, отколкото ми плати ти. Да. Ел Местисо ми възложи мисията.

— И сега… ти се провали…

Момчето не се опита да се отскубне и не се съпротивляваше. Единствената сила, която имаше Камило, сега лежеше на пода, вече изстреляна. Пийт Хофман го накара да легне по корем, за да го претърси по-щателно. В единия джоб на момчето имаше малка кама, а в ножница на гърба му — къса сабя, каквито децата си поръчваха от Япония и наричаха танто. Хофман хвърли и двете в другия край на стаята.

— Онези, които се провалят, излагат на опасност Ел Местисо.

Хофман протегна десния си крак към пистолета, закачи го, придърпа го към себе си и със свободната си ръка изпразни пълнителя — седем патрона. Първоначално бяха осем.

Цялото ми семейство.

Той дръпна момчето да стане, не повече от петдесет килограма, и после отново го блъсна на пода.

Камило се плъзна малко по-надалеч, обърна се и го погледна.

И гневът на Пийт се изпари.

Дете, което отнемаше живота на други хора, но въпреки това дете.

— И всеки, който излага на опасност Ел Местисо, излага на опасност и себе си, по дяволите.

Дете, което се беше свило на кълбо, за да се предпази и което нямаше как да знае, че гневът му е преминал.

— Ще… ме убиеш ли?

— Не аз. В момента не представлявам опасност за теб. Камило, ти се провали и Ел Местисо ще те убие. Когато се върнеш.

Пийт Хофман се приближи до момчето, което вдигна ръце да се предпази. Удар обаче не последва. Хофман го сграбчи, повдигна го и го сложи на пода.

И извади малка пачка долари от джоба си.

— Сега отиди право на автобусната спирка. Но не се връщай в Меделин. Няма значение къде ще отидеш, само да не е там, чуваш ли? Качи се на първия автобус и слез на последната спирка. И когато стигнеш дотам, остани там и благодари на Светата Дева, че си жив.

Донсел седеше на пейка в парка и чакаше. Дълго, много дълго. Но имаше мисия. Първата.

Наблюдаваше къщата, както го беше инструктирал Ел Местисо. И също както му беше казал Ел Местисо, най-после дойде един мъж — висок, пъргав, с кърпа на главата и врата. Донсел беше сигурен в това въпреки тъмнината.

Това беше човекът.

И също както каза Ел Местисо, Донсел скоро чу изстрел. Слаб, със заглушител, но все пак достатъчно ясен.

И после, също както беше казал Ел Местисо, от къщата излезе Камило.

И се отправи към автобусната спирка, както се предполагаше.

Донсел стана от пейката и разкърши гърба си, който се беше схванал малко от твърде дългото седене прегърбен. Извади пистолета от кърпата и тръгна след Камило.

Скоро.

Щеше да стане истински сикарио.

Пийт Хофман се тресеше отвътре. Не от страх, нито дори от гняв. Той се отпусна на шофьорската седалка, видя, че часовникът показва четири и двайсет и се помъчи да овладее треперенето, каквото никога преди не го беше обземало. Имаше чувството, че всичко заедно се е вляло в него и сега се опитва да се процеди навън през кожата му. Три ужасяващи години на бягство, постоянна заплаха от смърт, Зофия, Расмус и Хюш, които излагаше на риск и пазеше и които сега беше оставил беззащитни в апартамента, и хлапето, което беше изпратено в къщата му, за да отнеме живота му и чийто живот за малко не беше отнел.

Трябваше да се върне.

Веднага.

Не искам да ходиш никъде. Не и тази вечер, Пийт. Остава ни съвсем малко време, за да рискуваме…

Той включи двигателя, но треперенето остана. Както и прикритието на мрака.

И Хофман реши.

Ако караше достатъчно бързо през спящия град и ако избегнеше клиентите на бордея, които влизаха и излизаха, щеше да му отнеме само петнайсет, най-много двайсет минути.

Той спря зад черния, четвъртит мерцедес джи-ваген на Ел Местисо, отвори багажника на колата си и внимателно го освети с фенерчето. Имаше всичко необходимо. До вече пълния куфар стоеше чанта с дистанционно управление и четири магнита за закрепване. А до тях — бомба.

Изработена от Сезар. По принцип обикновена аларма за кола. Поставена в черна кутия с метален капак, приблизително колкото кутия с шоколадови бонбони, която съдържаше и дванайсетволтова батерия, шепа винтови гайки и пластичен експлозив С-4.

От два от отворените прозорци се разнасяше музика и се чуваше подрънкване на чаши и бутилки.

Излязоха няколко клиенти, мъже на средна възраст.

След оживен спор те се качиха в чакащо такси и настъпи тишина.

И тогава Хофман пристъпи към действие. Общо минута и нещо. Взе бомбата, промъкна се по-близо до колата на собственика на бордея, легна на асфалта и превъртя ключа на кутията на бомбата, който включваше батерията. След това пропълзя под автомобила.

Закрепи четирите магнита точно където ги искаше — под шофьорската седалка. Последните мисли, които минеха през главата на Ел Местисо, щяха да продължат нагоре през покрива на колата.

Пийт Хофман изпълзя навън, увери се, че не го е забелязал никой, и бързо се върна в колата си. Смъкна страничното стъкло, насочи дистанционното към мерцедеса на Ел Местисо и активира алармата.

Затова беше важно да има сензор за вибрации.

Той щеше да бъде далеч, когато настъпеше моментът след няколко часа, и нямаше да може да вземе участие. Сензорът обаче щеше да разбере, когато Ел Местисо седнеше зад волана и включеше двигателя. И вместо да изпрати сигнала до клаксона, за да задейства алармата, щеше да го насочи към експлозива и да задейства бомбата.

Защото така трябва.

Понякога, когато умират ангелчета, няма друг избор.

Летища. Той не беше ходил на много от тях, не го интересуваха. Стокхолм и полицията изпълваха дните, вечерите и нощите му. След две пътувания до и от Вашингтон и сега шесто посещение на международното летище в Елдорадо в Богота, Еверт Гренс все още беше убеден, че се нуждае от света толкова малко, колкото и светът се нуждае от него.

И въпреки това.

Онова, което видя пред себе си тази сутрин, си заслужаваше всеки момент от пътуването и можеше дори да го накара да иска да отиде пак в тази южноамериканска страна, която всъщност не разбираше.

Семейство. Баща, майка, голям брат, малък брат.

И си отиваха у дома.

И Гренс винаги щеше да знае, че е помогнал това да се случи.

— Здравейте. Казвам се Еверт. Чичо Еверт.

Той приклекна, доколкото можа с болния си крак, и подаде голямата си ръка на малкия.

— Ти… Расмус ли си?

— Аз съм Себастиан.

Гренс му намигна и прошепна:

— Знам, че истинското ти име е Расмус. Хубаво име. И след като кацнем в Швеция, пак ще бъдеш Расмус.

Расмус обезпокоено погледна баща си. Пийт Хофман кимна леко и също прошепна:

— Чичо Еверт… той знае.

И чертите на лицето на шестгодишното дете омекнаха.

— Расмус. Истинското.

Гренс също кимна. Сега имаха обща тайна. И после се обърна към малко по-високото момче.

— Тогава това означава, че твоето име е…

— Хюго. Никога не съм харесвал Вилям.

— И аз никога… — Еверт се наведе по-близо и зашепна в ухото му. — … не съм харесвал Еверт. Но името си е име. И накрая става едно цяло с теб.

Двамата се усмихнаха един на друг. И те имаха тайна.

— Аз съм Зофия. Истинското ми име.

Зофия Хофман неочаквано го прегърна. Гренс не беше подготвен, не беше свикнал с такива неща.

— Благодаря, старши инспектор. За всичко.

— Няма проблем. Това беше опитът ми да се реванширам, след като веднъж се опитах да убия съпруга ти.

Пийт Хофман обаче нито го поздрави, нито го прегърна. Те щяха да прекарат известно време заедно, след като кацнеха на летище „Арланда“. Тогава можеха да се сбогуват. Или каквото там беше необходимо да си кажат.

Високоговорителите изпращяха. Съобщиха за приземяването на самолет и предстоящото излитане на друг. Пътниците сновяха насам-натам, подготвяйки се за нови срещи. И малката група от петима шведи се отправи към опашките пред гишетата за проверка. Всеки със своя куфар. Жената зад гишето се усмихна на кафявия, очукан, старомоден куфар на Гренс със стикер на Айфеловата кула в единия ъгъл. Двете момчета имаха значително по-малки и пъстри куфари, червен и жълт, и настояха да ги носят сами по целия път до кантара. Зофия беше завързала зелена лентичка на дръжката на нейния куфар. Гренс беше виждал и други да използват подобен трик, тъй като много куфари изглеждаха еднакви, докато се въртяха на лентата за взимане на багажа. Куфарът на Пийт Хофман изглеждаше нов, също голям и кафяв като този на Гренс, но кожата беше толкова лъскава, че можеше да се огледаш в нея. Жената с униформата на авиолинията ги претегли и залепи тук-там малки стикери, попита ги дали сами са приготвили багажа си, напомни им, че в багажа не трябва да има експлозиви, и ги уведоми, че преди да минат през митницата, куфарите им ще бъдат проверени от кучета, обучени да откриват наркотици и експлозиви. Един час до заминаването. Шест часа до Ню Йорк. Два часа престой. И още осем часа до Стокхолм.

Пийт и Зофия Хофман вече не носеха куфари, а се държаха за ръка и дишаха колкото можеха по-спокойно. Щеше да бъде рано сутринта, когато след три дълги, ужасни години отново стъпеха на шведска земя.

Към следващата част или към съдържанието

Андерс Руслунд, Бьорг Хелстрьом 3 минути (5)

Метаданни

Данни

3 минути

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта част

Андерс Руслунд, Бьорг Хелстрьом
3 минути (5)