Еверт Гренс не забелязваше нищо от това. Той извървя краткото разстояние до колата на паркинга, сбутан между стени от празни товарни контейнери. Пристанище Вертахамнен, тонове трафик и хора в движение. Заминаващи или пристигащи от Финландия, Естония, Латвия, Полша. Врата към транспортната система на града. Гренс не забелязваше леките капки дъжд. Беше се съсредоточил в найлоновия плик, който носеше и който за него означаваше повече от заобикалящата го среда. Той беше ходил на временен търг за вино и бе купил редки вина, които иначе можеше да плати само онлайн — две бутилки „Мулен Туше“ от 1982-а, които винаги купуваше по това време на годината. Голяма и важна колекция, затова цялата изба беше преместена на това временно място за старомоден търг, където купувачите имаха възможността да видят и да докоснат. Гренс плати две хиляди триста и петдесет крони за първата бутилка. Следващата, със същото съдържание, се продаде за три хиляди. Конкурентът, който беше загубил първото наддаване, вдигаше номера си по-често. Наддаването се превърна в надпревара в името на престижа, както се случва понякога на такива търгове. Гренс съзнаваше, че цената е прекалено висока, но не му пукаше за усмивката на познавача. Никой друг не разбираше действителната стойност на тези бутилки. Той наддава за трета бутилка, от която не се нуждаеше. Само за да дразни онзи човек. Вдигна цената, докато бутилката стана доста по-скъпа от другите две, и когато съперникът обяви най-високата цена, изглеждайки доволен от себе си, беше ред на Еверт Гренс да се усмихне.

Той се качи в колата и внимателно сложи найлоновия плик с двете бутилки на предната седалка до себе си. Излезе на заден ход от паркинга, между озадачени пътници, и се отправи към Йердет и Йостермалм и града.

Хубаво, луксозно вино. Въпреки че алкохолът вече не го интересуваше, нито вкусът, нито въздействието му. Пиянството беше илюзия за страхливци, които се нуждаеха от въображаем свят, за да се изправят пред себе си. Имаше и такива, които мислеха, че търговете на вина са непосилни за заплатата на един полицай. Това не беше излишно харчене на пари, но те не го разбираха. Напротив, правеше го по-богат. Пък и единствените други разходи, които имаше, бяха за кафемашината в коридора на полицията и от време на време за някой бадемов сладкиш от автомата за закуски.

Сега го забеляза. Дъждът блестеше на проблясъците на слънцето. Гренс включи чистачките на предното стъкло и прибра сенника.

Понякога виното имаше лек вкус на корк. Бутилките бяха стари и времето им се беше отразило. Това изобщо не го притесняваше. Една чаша за него от едната бутилка, и една чаша за Ани от другата бутилка и после изливаше останалото. Точно толкова пиха онази нощ. Седемминутна церемония в шведското посолство в Париж — длъжностно лице от посолството, за да извърши бракосъчетанието, и двама портиери като свидетели — и после долината на Лоара и къща за гости, които изглеждаха като на картичка.

Той отиваше при нея, както винаги на този ден. Но обиколи през града, по „Тегелбакен“ към „Кунгсхолмен“, където щеше да се отбие в Главното управление на полицията в „Крунобери“ и да вземе хладилната чанта от кабинета си. Виното трябваше да се държи на температура между осем и десет градуса. А до хладилната чанта имаше две праскови в малка купа.

„Мулен Туше“ и праскови. Гренс помнеше само част от сватбената вечеря. Супа от омар за ордьовър и той беше отказал да пусне ръката на Ани. Не знаеше, че може да държи друг човек по този начин. Основното ястие, докато Гренс постепенно потъваше като удавник — гледаше я непрекъснато и знаеше, че никога вече няма да се чувства сам. Най-добре си спомняше десерта, как се кикотеха на това колко невероятно е, че са се оженили, и пиеха сладко десертно вино. Собственикът на къщата за гости гордо им обясни, че виното е от региона и трябва да се пие с фламбирани праскови, защото прасковите подчертават вкуса и засилват аромата на мед и бадеми. След всичките тези години Гренс все още нямаше представа дали това е вярно и не можеше да определи разликата, но винаги донасяше две праскови, една за него и една за нея.

Светофарът пред Градския съвет светна в жълто и той спря. Колата зад него, такси, което го следваше твърде близо, намали, за да избегне сблъсък, и шофьорът раздразнено натисна клаксона без прекъсване, докато светлината стана зелена. Ако беше обикновен ден Еверт Гренс може би щеше да слезе от колата си, да отвори вратата на таксито и да попита шофьора какво си мисли, че прави, по дяволите. Но не и на този ден. Не и докато отиваше при нея.

Оттогава те винаги пиеха същото вино, същата реколта, в деня на годишнината от сватбата им. Първо, когато Ани все още беше здрава и живееха заедно. После, след като тя постъпи в социален дом, той донасяше неотворените бутилки, сядаше в стаята й и държеше ръката й, докато вдигаха наздравица. Тя се усмихваше и отпиваше малка глътка, доколкото можеше, когато Гренс поднесеше чашата до устните й. Беше сигурен, че тя познава вкуса и че той събужда нещо в нея. Лекарите казваха същото както винаги — че това е невъзможно, но никога не го спираха да й сервира, и той знаеше нещо, което те не знаеха — че чувстваше ръката й различна в тези дни. Всяка година виното ставаше все по-скъпо и трудно за намиране, докато накрая се намираше само на търгове.

Гренс погледна бутилките, докато завиваше надясно по улица „Нор Меларстранд“. Те леко подрънкваха в плика в такт с музиката — Сиван Малмквист и „Щастлив дявол“. Беше му отнело много време, докато намери работещ касетофон за колата си. Той увеличи звука и запя високо заедно със Сив.

И после пътуването му се промени.

Изведнъж таксито, което свиреше с клаксон зад него, рязко свърна в насрещното движение в гневен опит да го изпревари. И шофьорът твърде късно осъзна, че отпред има пешеходно островче с висок бордюр. Той увеличи скоростта още малко и се вмъкна в лентата на Гренс точно преди да се блъсне в островчето, принуждавайки Гренс да удари спирачки. Всичко в колата продължи напред и се удари в стъклото, тавана и вратите.

Тишина. Напреки на пътя. Гренс се огледа наоколо. Беше чул правилно.

Звук, който заглуши свиренето на гумите по асфалта.

Бутилките се бяха счупили.

Бутилките се бяха ударили в средата на таблото и скъпото вино капеше върху постелката на пода, която беше обсипана с големи парчета стъкло. Таксиметровият шофьор продължи, без да провери дали е имало последици за другите водачи на пътя. Еверт Гренс отново включи двигателя, настъпи газта и настигна таксито близо до парк „Раламбшов“. Сега беше негов ред да го следва отблизо и настойчиво да натиска клаксона. Накрая на шофьора на таксито му писна и удари спирачки.

Беше неизбежно. Гренс караше право в него. И двамата усетиха и чуха, че двете коли се блъснаха, когато металът срещна метал.

— Дърто, шибано копеле…

Таксиметровият шофьор, мъж на средна възраст, със синя униформа и зачервено от гняв лице, изскочи от колата и се разкрещя на Гренс:

— Защо спря на жълто, по дяволите? А сега ми свиркаш!

Гренс също се развика през смъкнатото стъкло:

— Защо караш като…

— Шибан задник!

— … шибан таксиджия!

Те бяха по средата на улицата, не много далеч един от друг. Ако Гренс слезеше от колата, щяха да се сблъскат. Отново.

— Дърто копеле! Аз карам таксита от двайсет и две години и най-сигурният начин да ме разсмееш, е някакъв шибан аматьор да ми казва как да шофирам!

Пак се чуха клаксони, но този път не от Гренс или шофьора на таксито. Две коли зад тях бяха образували опашка, която ставаше все по-дълга с всяка псувня.

— Виж какво… Аз пък съм ченге от трийсет и девет години и най-сигурният начин да ме разсмееш… — Еверт Гренс потърси във вътрешния джоб на сакото си черния кожен портфейл, където беше полицейската му значка. — Да видя как някакъв тъп таксиджия изгубва шофьорската си книжка.

Той вдигна полицейската си значка и леко я размаха.

Таксиметровият шофьор се приближи, сложи едната си ръка върху покрива на колата му, а другата — на страничното огледало и гневно се втренчи в пластмасовата карта с надпис ПОЛИЦИЯ.

— Ченге? Може да си купиш такова нещо по интернет. Разкарай се оттук, преди наистина да се вбеся и да направя нещо, за което после може да съжалявам.

Той стоеше пред вратата на колата на Гренс и чакаше, когато изведнъж започна демонстративно да души въздуха, а после се наведе вътре, следвайки миризмата през смъкнатото стъкло.

— Мамка му… Надушвам алкохол! Спукана ти е работата!

Еверт Гренс ядосано поклати глава и леко премести тежкото си тяло. Вдигна течащия плик и извади парче стъкло. Таксиметровият шофьор обаче не видя това, защото вече бързаше към колата си и натисна двата бутона от двете страни на предавателя си, за да се обади.

— Номер 4319 е блъснат от изключително пиян и агресивен шофьор.

На едно от телефонните табла на Таксиметровата служба на Стокхолм започна да проблясва червена лампа и знак пред диспечера, на който пишеше СПЕШЕН СЛУЧАЙ.

— Моля, повикайте полицията на помощ, колкото е възможно по-бързо! Намираме се на „Нор Меларстранд“, близо до западната страна на парка „Раламбшов“.

Той отново изскочи от таксито и изкрещя победоносно на фона на свирещите клаксони.

— Ха! Сега ще видиш ада, копеле! Ще се напиваш, а?

Гренс седеше на предната седалка и държеше мокрия найлонов плик.

— Ти току-що съсипа срещата ми със съпругата ми.

— Пет пари не давам за съпругата ти!

Преди да стане и да изреве: Никой не говори така за Ани, Еверт Гренс видя друго такси, което се приближаваше с висока скорост и спря пред двете коли, блокирали пътя. Отвътре изскочи червендалест мъж с осеяно с лунички лице. В едната си ръка държеше палка. Той се огледа наоколо и отиде при колегата си. Гренс чакаше, докато двамата говореха. Явно спореха за нещо. След това очевидно взеха някакво решение. Първият посочи, а вторият вдигна палката и тръгна.

Към Гренс.

— Чуваш ли ме, пияницо? Ето какво ще направим. Ще слезеш от колата. Не си в състояние да шофираш. И ще си поговорим.

Той удари с палката по дланта си, няколко пъти. Плющене като на камшик върху незащитената му кожа.

Еверт Гренс нямаше намерение да усложнява ситуацията, но не носеше палка и ако слезеше от колата без оръжие, имаше голяма вероятност луничавият да използва своето. Но и да остане на мястото си не беше възможност за избор. Имаше само един шанс — да използва оръжие, по-мощно от това на нападателя. Той разкопча кобура под мишницата си, извади пистолета си и зареди патрон.

— Не мисля така, шофьорче. Ще чакам тук, докато дойдат моите колеги. Нещо повече, на твое място много бързо бих прибрал мъничката си палка. Иначе може да си помисля, че ме заплашваш.

— Или? Какво ще направиш, по дяволите? Ще изтичаш до магазина за алкохол и ще си купиш бутилка утеха? Разкарай се оттук, шибан тъпако!

Той удари силно с палката по покрива на колата. И после още веднъж. И още веднъж. Търпението на Гренс свърши. Той отвори вратата на колата си и събори нападателя на асфалта, а после с неочаквана сила скочи от шофьорското място и насочи пистолета си към мъжа на земята, който сипеше заплахи и псуваше.

— Хвърли палката!

И изведнъж всичко сякаш застина.

— И се обърни по корем!

Пълна тишина. Гренс осъзна, че вече никой не натиска клаксона си.

— Направи каквото ти казвам, по дяволите!

Еверт Гренс зареди пистолета и се прицели към краката на таксиметровия шофьор.

Мърморейки, човекът без желание се претърколи по корем.

— Мамка му… не трябва да пиеш.

Уличното движение спря. Образува се редица от коли чак до Градския съвет. Между сградите отекнаха сирени и въртящите се сини лампи се отразиха върху гипсовите фасади.

— Ето ги, шофьорче. Моите подкрепления. Те ще приберат теб и приятелчето ти.

Полицейската кола използва и четирите ленти на улицата, криволичейки между превозни средства и любопитни зяпачи.

Двама млади колеги с униформи. Гренс предположи, че са кадети. Те отвориха вратите си едновременно и изскочиха с високо вдигнати пистолети.

— Хвърли оръжието!

Еверт Гренс ги погледна. Не ги познаваше. Те също го погледнаха. И те не го познаваха.

— Аз съм полицай като вас. И арестувах този човек.

Гренс се погрижи те да виждат оръжието му и продължи да го държи насочено към мъжа на земята. Ако изтълкуваха по-грешно ситуацията и си помислеха, че той се прицелва в тях, щяха да постъпят като мнозина от младите му колеги — първо щяха да стрелят и после да задават въпроси.

— Внимавайте! — Таксиметровият шофьор беше обърнал глава и се беше надигнал. — Той е пиян и въоръжен!

— Хвърли оръжието и легни по лице на земята!

— Аз съм Гренс от Градската полиция…

— Хвърли пистолета или ще стрелям!

Те не знаят кой съм.

Аз няма да стрелям по тях.

Но те ще стрелят по мен.

Еверт Гренс се погрижи, както и преди колегите му да видят точно какво прави. Внимателно извади пълнителя на пистолета и го пусна да падне на земята върху таксиметровия шофьор. След това изхвърли заредения патрон, който отскочи в лицето на шофьора и падна върху рамото му. След това коленичи на болния си крак и полека сложи на земята служебното си оръжие.

— Всичко по правилата, които изпълнявам отпреди вие да се родите.

— За последен път — легни на земята! Сложи ръце зад гърба си!

— В такъв случай може да вземете назаем моите белезници. Те са в колата, в жабката, точно до полицейската ми значка, която току-що сложих там.

— Млъкни и не мърдай!

В китките на Гренс се вряза твърдата стомана на белезници.

— Сега може пак да станеш.

Това не беше лесна задача за мъж с оковани зад гърба ръце, преминал разцвета на силите си. Колегите му го хванаха под мишниците и го изправиха, за да го обискират. Претърсиха сакото и панталона му, докато говореха на таксиметровия шофьор, който все още лежеше на земята.

— Ти ли се обади?

— Не. Шофьорът, който стои ей там.

Младият полицай махна с ръка на другия шофьор да се приближи.

— Може ли да дойдеш тук?

Не беше необходимо да повтаря. Шофьорът, който с бясна скорост беше изпреварил други коли точно пред пешеходно островче и после насилствено се беше вмъкнал в тяхната лента и ги бе накарал панически да ударят спирачки, пак забърза напред.

— Ти ли се обади?

— Да. Този тъпак…

— Онова, което си съобщил, изглежда, е вярно. Колата му вони на алкохол.

Гласът на шофьора трепереше от неконтролируемо вълнение, когато се обърна към Гренс:

— Какво ти казах, шибан пияницо!

Еверт Гренс не беше проронил нито дума, откакто му бяха казали да легне на земята, сякаш всичката му енергия беше изтекла заедно с виното. Сега обаче се възвърна.

— За Бога! Това са — бяха — две бутилки „Мулен Туше“ от 1982-а и ми струваха пет хиляди триста и петдесет крони! Затова не ми казвайте, че вони! — Той продължи, обръщайки се към младия полицай: — И не съм изпил нито една капка. А сега ме пуснете и се занимайте с хората, които са виновни за безразсъдно шофиране и нападение, а не със старши инспектори следователи.

В това време другият кадет беше отворил вратата на колата на Еверт Гренс и претърсваше жабката и точно както твърдеше Гренс, намери белезниците и кожен портфейл с полицейската му значка.

— Ами той явно казва истината. Според това този човек е полицай.

— От трийсет и девет години!

Ченгето огледа пластмасовата карта и опипа металната значка.

— Гренс. Еверт Гренс? Така ли се казваш?

— Не е твоя работа, по дяволите.

Младият полицай въздъхна дълбоко и театрално и извади телефона си.

— Добре.

Той набра номер, който Гренс безуспешно се опита да прочете.

— Щом го искаш така, тогава изобщо не ми пука кой си. Защото никой, абсолютно никой, не може да ми говори по този начин. Затова сега се обаждаме на върха, инспекторе, без никакво специално отношение.

Някой отговори на обаждането и Гренс беше достатъчно близо, за да чуе електронния глас:

— Свързахте се с прокуратурата.

— Може ли да говоря с градския прокурор?

Последваха няколко иззвънявания и после се чу ясен, реален глас:

— Ларш Огестам, градският прокурор.

Трудно беше да се каже дали главният прокурор говори необичайно високо, или младият полицай нарочно наклони телефона така, че всички наоколо да чуват.

Каквото и да беше, имаше ефект. Еверт Гренс чуваше. Всяка дума.

— Паул Линд, полиция на Сьодермалм. Точно преди четиринайсет минути се намирахме близо до „Дорнщул“, когато получихме сигнал за тревога от Таксиметровата служба на Стокхолм. На местопроизшествието задържахме човек, който беше принудил с пистолет таксиметров шофьор да легне на земята. Мирише силно на алкохол. Според документите му за самоличност, които изглеждат автентични, името му е Еверт Гренс и е служител на Градската полиция. Как да подходим към случая?

Кадетът се усмихна на Гренс, посочи телефона и го наклони още повече към него.

— Как казахте… Гренс?

— Да.

— Един момент.

Онзи глас. Еверт Гренс го познаваше много добре. Не харесваше малцина, но ненавиждаше само един човек. Онзи шибан глас. Онзи глас, който в сътрудничество с отдел „Вътрешни разследвания“, го беше разпитвал най-малко седем пъти и бе успял да го отстрани временно от служба веднъж, защото юмрукът на Гренс се беше доближил твърде много до един секретар от Министерството на външните работи, който не трябваше да допринася за екстрадирането на един осъден затворник.

— Да. За него има подробна документация от отдел „Вътрешни разследвания“. Вероятно шофиране в нетрезво състояние ли казахте?

— Да.

— И употреба на смъртоносно оръжие?

— Да.

— В такъв случай… мисля, че е най-добре да го закарате в ареста в „Крунобери“ и да го оставите да се успокои в една от килиите на седмия етаж. Пак ще се свържа с вас.

Младият полицай затвори и прибра мобилния телефон в джоба си.

— Предполагам, че чу това? — Той погледна доволно Гренс. — Ето защо, ако се качиш тихо и кротко на задната седалка на нашата кола, тогава всичко ще бъде наред. Или… може би предпочиташ да ти помогна да се качиш? След няколко часа, когато изтрезнееш в килията, може да се обадим на шефа ти.

Ерик Вилсон се беше опитал да преброи дъждовните капки, които падаха върху горната лява половина на прозореца. Отначало успя, но след това капките бяха толкова много, тракаха безразборно по перваза на прозореца и се стичаха заедно, така че външният свят се замъгли и колегите му, които вървяха във вътрешния двор на Главното управление на полицията в „Крунобери“, изглеждаха някак грубовати и тромави и беше трудно да изтълкува движенията им.

До неотдавна той вървеше там и се сливаше с останалите. Една крачка напред в реалност, която ставаше все по-гнусна и изпълнена с повече насилие с всяка изминала година. И после всичко се промени. Ерик Вилсон стана старши полицейски инспектор. Какво безсмислено звание. Шеф на отдел „Убийства“ в Градската полиция. Назначение, за което полицаите се бореха. И вероятно беше някаква награда за отлична работа и амбициозност. Най-младият старши полицейски инспектор на всички времена. Той беше поласкан и не можа да откаже честта, въпреки че цялото му тяло крещеше да направи точно това, не, по дяволите, това не е за теб, но престижът и високото обществено положение понякога ни въздействат и ни заслепяват. Ето защо сега Ерик Вилсон беше заключен с онези, които не поглеждаха навън. Далеч от реалността — като водещ офицер на доверени информатори на полицията — и в това се състоеше целият му свят, острието на шведските сили на реда, които проникваха най-дълбоко в организираната престъпност. Те стояха в затворите, не той. Вилсон беше затворник на йерархичната бюрокрация на полицията.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Обикновено звънеше. Пет позвънявания, осем, единайсет. И след това спря. Някой се отказа и затвори.

Дъждовните капки на прозореца се увеличиха. Дъжд в края на лятото. Вилсон току-що беше приключил последната си среща с оръжейни експерти от Агенцията на националната полиция, които разследваха нежеланието на някои полицаи да използват нов боеприпас, наречен „Златна точка“, предназначен да убива престъпници, вместо само да ги възпира. Два часа обсъждане колко странно е да се налага да обясняваш на полицаи, че основната причина да носят оръжие, е да се защитават. И скоро Вилсон щеше да седи до друга маса за конференции с политически избрания комисар на Националния съвет на полицията, алибито на висшата управа, което да докаже, че обществото има някакъв глас в работата на полицията. А след това — изслушване на профсъюза. И обсъждане с „Професионална сигурност“. И разговори с отдел „Личен състав“.

Живот в дъждовните капки.

Телефонът отново започна да звъни. Повече пъти от преди. Вилсон се предаде, капитулира, както правиш, когато си затворен.

— Да?

— Имаш ли телевизор наблизо?

Английски. Американски акцент.

— Да.

— Включи го. На Си Ен Ен. След четири минути и трийсет секунди.

Онзи глас. Не го беше чувал отдавна.

Един от малцината, на които имаше доверие. Вилсон си спомняше кафене в главната сграда на ФЛЕТС в Джорджия, в един от онези потискащо горещи дни, когато всички с униформи търсеха охлаждана с климатик зала. Беше претъпкано, пространството беше ограничено и тя кимна, когато той попита дали може да седне на нейната маса. След неловко мълчание двамата започнаха да бъбрят на незначителни теми и после разговорът се насочи към неща, за които обикновено не искаш да говориш. Вилсон беше поканен заедно с няколко други колеги от Европа и шефове на различни американски правоохранителни агенции, за да се обучава допълнително в събиране на разузнавателни данни, операции под прикритие и защита на свидетели. Тя беше полицейски офицер от кариерата и бързаше да се издигне. Ръководеше местното бюро на Агенцията за борба с наркотиците в Бостън. Той си спомняше кафенето и непосредственото чувство за близост. Случваше се понякога. Чувстваш, че си срещнал някого, който ще продължи да присъства в живота ти. И това само засилва чувството.

Сю Мастърсън.

Щом се обаждаше тя, тогава сигурно ставаше въпрос за Паула. Това беше единственото нещо, което споделяха сега. И Вилсон се запита дали обаждането ще бъде добро или лошо. Дали са постигнали пробив след продължила години полицейска операция. Или нещо е отишло по дяволите.

Той излезе и забърза по коридора. Мина покрай празния кабинет на Еверт Гренс и кабинетите на Сундквист и Хермансон и влезе в малката стая за отдих, където имаше две маси и телевизор, поставен върху количка с колелца. Късен обяд. Най-вероятното време, през което да завари хора тук. Някои пиеха набързо по едно кафе между преглеждането на купчини следствени дела, а други бавно потапяха в кафето кифли с канела, докато копнееха да си тръгнат за дома. Вилсон обаче трябваше да гледа предаването сам. Той изскочи от стаята за отдих и хукна по коридора.

Имаше телевизор и в стаята за съвещания в дъното на коридора и Вилсон се отправи натам, но когато отвори вратата, към него се обърнаха единайсет лица. Беше останало само едно свободно място — онова, на което трябваше да седи той и да отговаря на въпроси на Националния съвет на полицията.

Вилсон знаеше, че на всяка цена трябва да гледа предаването, защото е важно. Сега Сю Мастърсън оглавяваше Агенцията за борба с наркотиците. Беше се изкачила до върха. И тя беше единствената, освен него и един американски водещ офицер, която знаеше за сътрудничеството на АБН с информатор на име Хофман, който беше работил в Швеция под кодовото име Паула. Такива знания трябва да се ограничават до много тесен кръг хора. Защото ако някой близо до Паула научеше кой всъщност е той, това щеше да е равносилно на смъртна присъда. Както се случи в Швеция. И затова той стана Ел Суеко в един друг свят. Сигурно беше нещо сериозно, защото Сю току-що беше осъществила непозволен контакт. Шефката на АБН не би рискувала да разкрие нещо, ако не се налага.

Ерик Вилсон се извини на членовете на Националния съвет на полицията и затвори вратата. До предаването оставаха две минути. Той изтича покрай асансьора към стълбите, които имаха петдесет и пет стъпала. Преброи ги машинално. И сега адреналинът му, вътрешният му измервателен уред, който навремето харесваше — позитивният разговор караше адреналинът да се смее в него, замаскиран като еуфория, а негативният караше болката да проблясва силно — се превръщаше в стрес. Искаше да нахлуе и да се разлее в тялото му, но нямаше фокус, защото Вилсон все още не знаеше към какво се е отправил. Той стигна до партера и продължи по други коридори и заключени врати. Колкото по-бързо вървеше, толкова по-бавно му се струваше, че се движи. Областният комуникационен център. Вилсон използва картата си за достъп и отвори вратата на голямата стая. Сърцето на полицейското управление. Етажът, пълен с оператори пред море от компютри, които взимаха решения за живот и смърт. Тук се препращаше и преценяваше всяко спешно обаждане от района на Стокхолм. Вилсон хукна между редиците бюра към една много по-малка стая, която приличаше на аквариум; стъклени стени около само една риба — дежурният полицай днес.

— Стаята за персонала? Свободна ли е?

— Да.

— Искам да я ползвам за няколко минути. Може ли?

Полицаят отмести поглед от друг компютърен екран, още танцуващи, примигващи светлини.

— Ела с мен.

Той беше висок, много по-висок и значително по-едър от Вилсон — човек, който прекарваше твърде много време в стъклената си клетка и не достатъчно време във фитнес залата на полицията, — но се движеше неочаквано пъргаво и тръгна бързо към врата в ъгъла на залата.

— След половин час тук е насрочено съвещание.

— Ще съм приключил дотогава.

Полицаят отключи вратата. Вилсон му благодари, заключи я след себе си, включи телевизора с екран метър и трийсет, монтиран на стената до чиста бяла дъска, и отиде до прозореца да спусне щорите.

Оставаше само една минута.

Той превъртя Ес Ви Ти, Ти Ви 4, Би Би Си и „Скай“, докато накрая намери Си Ен Ен, и седна на неудобен канцеларски стол. Стаята за персонала. Кризисният център. Тук седяха преди шест седмици, когато сблъсък между полицията и конкурентни банди в южните предградия ескалира във война; преди четири седмици, когато заповядаха на снайперисти да застрелят атентатора самоубиец, който беше проникнал в един от най-големите универсални магазини в Стокхолм по време на петъчния наплив; и преди две седмици, когато имаше масово бягство от затвор със засилени мерки за сигурност. Стая за хаос. За битки. Критични ситуации. Пъкъл. Този път Вилсон беше сам. Чувството обаче беше същото. Можеше да се случи какво ли не. И всичко да отиде по дяволите. Въпреки че той нямаше представа какво ще види на екрана.

Мъж. Това видя. Сериозен, внушаващ доверие. Изглеждаше като всеки друг говорител по Си Ен Ен, сякаш всичките бяха един и същ човек, само че облечени в различни дрехи. Атланта, Джорджия. Ерик Вилсон беше ходил там по полицейска работа, когато за пръв път го обучаваха във ФЛЕТС, недалеч от военната база. Място, което му напомняше на стаята, в която седеше сега. По време на криза, хаос, шумотевица и под обстрел, когато се случваше нещо. Служителите се активизираха и ставаха по-бдителни. Новинарското студио и полицейският участък бяха различни неща, но мотивирани от едни и същи сили. Мракът, който изгаряше, нанасяше щети и убиваше, беше тяхната причина за съществуване.

Сега.

Картината над рамото на водещия се промени и показа автомобилна катастрофа. Над главата му се появиха думите ИЗВЪНРЕДНА НОВИНА, а близо до ръцете му, в обратната посока, премина друга лента, на която пишеше: Председателят и говорител на Камарата на представителите взет за заложник.

Надписът премина на екрана няколко пъти, докато говорителят казваше нещо, което беше невъзможно да се разбере.

— Гледаш ли, Ерик?

Гласът й отново се чу от телефона в джоба му.

— Да.

— Добре.

— Но какво…

— Продължавай да гледаш.

И после Сю Мастърсън затвори, също като преди. Телефон с предплатена карта, който не може да бъде проследен.

Продължавай да гледаш. Какво?

На масата имаше две бутилки минерална вода. Вилсон отвори едната и пи жадно. Лентата с текста под ръцете на водещия в студиото продължаваше да преминава със същата напрегнатост. Председателят и говорител на американската Камара на представителите е бил отвлечен? Вилсон не беше сигурен дали е прочел правилно и го е изтълкувал вярно. Беше ли пленен третият най-властен политик в Съединените щати след президента и вицепрезидента? В такъв случай това беше световна новина. Ерик Вилсон го знаеше, но какво общо имаше с него?

Благоприличният и внушаващ доверие, но безличен говорител изчезна и на неговото място се появи картина. Заговори развълнуван глас и подробната карта на Колумбия се замени с друга карта на граничния район близо до джунглата на Амазонка, а след това показаха кадри на изгорели превозни средства.

Камерата се приближи и образите станаха по-детайлни. Взривени камиони, коли и мотоциклети. Разпънати одеяла на тревата около тях. А под одеялата — неподвижни тела. Крака в панталони на костюми и черни обувки, които се подаваха под плата. Няколко. И крака в зелени военни униформи и тежки ботуши. Няколко. След това крака в тъмносиня униформа със заострени ботуши. Няколко. Ерик Вилсон ги броеше несъзнателно, както беше броил стъпалата преди малко. Дванайсет американски агенти по сигурността, петнайсет колумбийски войници и четиринайсет колумбийски полицаи от специалните части.

Гърмящ глас заговори за войната срещу търговията с наркотици, предвождана от председателя на Камарата на представителите Краус. За посещението му в конфискувана кухня за кокаин. За бунтовниците от ПРК, които ги нападнали, отвлекли го и след това, преди един час, поели отговорността.

И Вилсон постепенно започна да разбира. Не какво и как, а той.

Колумбия. Кокаин. Смърт.

Паула.

Екранът отново показа говорителя в студиото. Над добре оформената му прическа все още бяха изписани думите ИЗВЪНРЕДНА НОВИНА, но текстът в долната част на екрана се беше променил.

Америка обявява нова война на терора.

И после започна следващият репортаж. Вилсон отвори втората бутилка минерална вода. Рядко беше жаден, за разлика от Гренс и другите му колеги, които непрекъснато ходеха до автомата за кафе, но сега водата се стичаше в гърлото му към някаква бездънна яма, без да го пречиства и промива.

Разнесе се друг глас и на екрана се появи познатата ораторска трибуна на Белия дом, която Вилсон беше виждал в безброй филми, и за момент се почувства на границата между художествената измислица и реалността, надявайки се, че може би това изобщо не се случва. Но беше реалност. Това беше истинският президент, не някакъв актьор, който после щеше да напусне снимачната площадка и да отиде във фургон, за да оправят грима му за следващата сцена. Той направи онова, което правят американските президенти, когато се е случило нещо сериозно — погледна право в обектива, колкото можа по-дълго, а след това се престори, че поглежда надолу към лист хартия, който не съществуваше, и накрая пак вдигна глава и продължи да чете от апарата за суфлиране. Репетирана пауза, тих глас и думите американският народ, както винаги. От дясната му страна стояха вицепрезидентката и началникът на Генералния щаб, а в далечния край беше директорът на ЦРУ. Демонстрация на сила. Сериозност. Много далеч от художествената измислица.

Американският президент каза, че атаката срещу едно от най-властните изборни американски длъжностни лица, е атака срещу Съединените щати. Съединените щати не преговарят с терористи. Терористичната организация ПРК, която е поела отговорността, сега е враг на Съединените щати. Войната на Тимъти Краус срещу трафика на наркотици сега е война на Съединените щати. Сега те ще съсредоточат усилията си, за да унищожат ПРК, така се печелят такива войни. Ще унищожат организационната им структура. Ще унищожат търговията с кокаин, която ги финансира.

— Сю? — Вилсон й се обаждаше за пръв път.

— Чакай.

— Но…

— Скоро.

Тя затвори. Отново. И Вилсон седеше сам в затъмнената стая за конференции, в която проникваше само един дразнещ лъч светлина през пролука между завесите. Той ги дръпна плътно, изолирайки се от външния свят. Онова, което се случваше в момента, беше само за него и неговата битка, която беше започнала преди три години, когато всичко отиде по дяволите в една затворническа килия. Той носеше отговорността да пази човека, когото беше вербувал и когото противно на здравия разум харесваше и дори държеше на него и го искаше жив.

Нови образи. Ораторската трибуна в Белия дом на екрана се замени с колода карти за игра. Някакъв списък.

Ерик Вилсон се приближи до телевизора.

Първо изображение на карта с червено сърце — Асо купа. Но в средата й бяха думата главнокомандващ и лице — неясен образ на мъж с голяма зелена барета. Гордо лице с черни, проницателни очи, а отдолу — името му. Луис Алберто Торес. И после псевдонимът му — Хакоб Майо.

Телевизионният говорител обясни, че от днес този бунтовнически водач ще бъде на първото място в новия списък на Съединените щати на най-издирваните престъпници. Списък, включваш тринайсет души, които ФБР и ЦРУ смятаха за най-властните или опасни членове на ПРК.

Един по един те се появиха като фигури върху карти за игра.

Врагът щеше да бъде сразен — жив или мъртъв.

Екранът показа следващата карта от колодата — Поп купа — вторият в списъка с най-издирваните престъпници, командирът Блок Амазон. Млад мъж с широк шал на челото и неподдържана брада, с паспортна снимка на името Хуан Маурисио Рамос, с прякор Ел Медико. Третата карта, Дама купа, под надпис Идеолог, показа жена на четирийсет и няколко години, черно-бяла снимка, направена в сенчеста джунгла. Тя беше висока и слаба и според картата името й беше Каталина Херадор Сиера, с прякор Мона Лиза. Последва Вале купа с надпис Поръчков убиец и четвъртито, туземно лице и хубава, дебела плитка, Джони Санчес, с прякор Ел Местисо.

Телевизионното предаване беше драматично. Всичките изглеждаха опасни. И зрителят знаеше, че са обречени да умрат.

Вилсон беше виждал това и преди. По време на инвазията на Съединените щати в Ирак. И тогава бяха използвали карти за игра, за да илюстрират най-издирваните членове на правителството на Саддам Хюсеин. И образите от екзекуцията на Асото пика, Саддам Хюсеин, се бяха врязали в паметта на Вилсон. Същата назидателност. Същата стратегия — разпознай и разруши вражеската организация малко по малко.

Валето купа беше последвано от Десетка, Деветка и после Осмица купа. Командирът на „Блоке Сиело“ стана командирът на „Блоке Хуанита“, отговорен за оръжията, и после — отговорен за експлозивите и боеприпасите.

Отсега-нататък всички в списъка бяха извън закона. За главите им имаше награди. Живи или мъртви.

Обратно броене. Такова чувство имаше Вилсон. Към нещо. Не знаеше какво.

Докато накрая разбра.

На телевизионния екран се появи Седмица купа.

И Ерик Вилсон изпита не страх или ужас, а по-скоро сякаш меч прониза гърдите му. Той нямаше деца, нито съпруга. Затова никога не се беше страхувал, че ще загуби някой близък човек, а пък да загуби живота си — това никога не го беше вълнувало. Този ден щеше да настъпи, когато му дойдеше времето, стара енергия, преобразувана в нова енергия. Сега обаче го почувства страхът, че може да загуби човек, на когото държи.

Вилсон искаше да седне, но не можеше. Краката му не помръдваха. Искаше да стане, но и това беше невъзможно. Краката не го държаха. Подпря се на масата и се хвана за нея.

Седмица купа.

На екрана на телевизора, който заемаше по-голямата част от стената.

И сякаш тази карта за игра се задържа там по-дълго от останалите. Нямаше снимка, само черен силует в средата. Надписът отгоре гласеше: Военен инструктор/Телохранител, а отдолу беше изписан единственият прякор, за който знаеха американските власти:

Ел Суеко.

И после от силуета се появиха движещи се и размазани изображения. Вилсон беше сигурен, че са направени от сателит. Поредица кадри, които показаха мъж, който слиза от камион с оръжие в ръка, явно пази товара си. Вилсон помнеше срещи между водещ офицер и информатор в празни апартаменти, в които правеха ремонт. Помнеше телефонните разговори на живот и смърт късно през нощта, след като Паула беше внедрен във висшите ешелони на групировката и обясняваше, че е време да нанесат удар и да елиминират.

Ти. Ел Суеко. Паула.

— Какво става тук?

Вратата беше отворена. Дежурният полицай стоеше на прага и го гледаше.

— Какво имаш предвид?

— Чух те да крещиш, Ерик.

— Да крещя?

— Да.

Наистина беше изкрещял. Чувстваше го в гърлото си. И го беше направил несъзнателно.

— Не. Сигурно си чул погрешно.

— Ако не си крещял ти, тогава кой е строшил онази бутилка?

Ерик Вилсон погледна в посоката, в която сочеше дежурният полицай. Пред него лежеше едната бутилка минерална вода. Беше разбита на парчета. Сигурно беше хвърлена към стената, беше се счупила и паднала на пода, който сега беше осеян със стъкълца, които блестяха на светлината на телевизора.

Беше я хвърлил силно.

— Исках само да проверя. Сега ще те оставя сам.

Полицаят го погледна, кимна и затвори вратата. Ерик Вилсон започна да си поема дъх, дълбоко и бавно, в опит да се овладее.

Сега разбра.

Паула. В списъка с престъпници, набелязани за убиване.

Адреналинът, който бушуваше в него, намери фокус.

Онова, което външно се беше изразило като вик и хвърляне на стъклена бутилка към стена, вътрешно се превърна в пулсираща болка — натиск върху гърдите, близо до сърцето, пронизваща болка отново и отново в стомаха. Не беше страх. Нито гняв. Беше всичко — едновременно.

Той стъпи върху стъклата, които изхрущяха. Дистанционното. Не можеше да го намери. И него ли беше хвърлил? Потърси малките бутони без текст по черните пластмасови ръбове на телевизора и ги пробва един по един. Появи се някакво тътнещо изображение, след това в десния ъгъл проблесна нещо и накрая ужасният глас на водещия, строг и натрапчив, най-после млъкна. Настъпи тишина. И неподвижност.

Докато телефонът иззвъня отново.

— Ерик, аз…

— Защо той е в списъка, по дяволите?

— Защото ние работим като вас. С фалшива информация.

— Но това е списък с престъпници за убиване!

— Не беше списък с престъпници за убиване, когато го внедрихме преди шест месеца. Знаеш това. Току-що стана такъв.

Така работеше полицията в Швеция. Така работеха и в Съединените щати. Един информатор трябваше да има определено ниво на правдоподобност, за да се внедри в някоя групировка и да се представи като престъпник, за да бъде приет. В Швеция, след като завербува Пийт Хофман, няколко години Ерик Вилсон го включваше в различни списъци като заподозрян в сериозни престъпления. Архивите на съдебната администрация му дадоха още по-сериозно затворническо минало, а в архивите на шведските затвори Хофман беше характеризиран като психопат, склонен към насилие. Всичко това лека-полека подхрани легендата на Пийт Хофман, докато накрая го смятаха за един от най-опасните престъпници в Швеция.

Фалшифицирането на информация, съществено важно за принципите на правовата държава, беше част от този метод.

И сега Агенцията за борба с наркотиците беше използвала по този начин списъка с най-издирваните престъпници от ФБР, раздел „Наркотици“, списък, който идентифицираше играчите на върха в търговията с кокаин и който беше използван и от така наречената „Война срещу наркотиците“ на комисията „Краус“. И сега същият този списък се използваше за преследването и залавянето на ПРК, току-що определена като терористична организация.

— Ерик?

— Да?

— Решихме, че това е най-простият и бърз начин. Хофман успя да се внедри в ПРК за осемнайсет месеца. Той е добър, както ти обеща, може би дори по-добър. Разузнавателните му данни бяха точни. Вече бяха спрени няколко доставки и бяха затворени две кухни за кокаин. Никой от другите информатори не стигна толкова близо и не постигна такова ниво на доверие. Но той трябваше да направи една крачка пред Санчес и да си проправи път в сърцето на организацията.

От кабинета си в Главното управление на полицията в Швеция, поради липса на друга информация Вилсон често търсеше нещо за човек на име Ел Суеко, откакто за пръв път попадна на името в уебсайта на ФБР. Номер Седем. В списъка с най-опасните хора от ПРК. Поставен в средата, за да не бие на очи твърде много, но все пак ограден с други имена, които утвърждаваха позицията му в йерархията. Когато висшето ръководство на ПРК видяха колко високо го оценяват ФБР и следователно Съединените щати, Хофман спечели още повече доверието им и проникна още по-надълбоко в групировката. Той беше враг, определен като актив, самоосъществяващо се пророчество, което го правеше по-значим.

— Само аз, водещият му американски офицер и ти, Ерик, знаем истината. Не можем да рискуваме някой друг да разбере. Затова официално, според онзи списък, той е един от най-опасните ни врагове. Абсурдно потвърждение, че вършим добре работата си. Дори шефът ми няма представа.

— Сю, ако някой разбира, това съм аз. Но не проумявам защо… защо, по дяволите, ти не си уведомила никого, преди списъкът да стане публично достояние?

— Защото научих няколко минути преди да ти се обадя.

Прякорът на информатора беше вмъкнат в списъка с тринайсетте най-опасни човека от ПРК. И въздействието беше такова, каквото го бяха планирали. Докато един от най-властните държавни служители в Америка не беше нападнат, взет за заложник и отвлечен. Докато списъкът не се превърна в списък с престъпници за убиване.

— Аз реших да го сложа там, Ерик. Отговорността е моя.

Да, отговорността беше нейна. Също както отговорността беше негова, когато същото се случи в Швеция.

— Вече уговорих среща с началника на Генералния щаб и вицепрезидентката. След три часа. Ще обясня, че… е станала грешка. Че някой, който работи за нас, случайно е идентифициран погрешно като враг. А в това време, Ерик, ти трябва да отидеш в американското посолство в Стокхолм. Искам да разбера колко знаят преди срещата.

— Кои?

— Белият дом. Хората, които току-що решиха, че Пийт Хофман трябва да умре.

Много часове. Това беше казала тя.

Председателят на Камарата на представителите Тимъти Д. Краус нямаше абсолютно никаква представа какво го очаква.

Раменете, гърбът, кръстът, опашната кост. Отдавна се беше схванал и не чувстваше болката. Знаеше обаче, че онези около него седят на пейки и че само той е принуден да седи на пода на платформата на камиона.

Всеки път, когато натиснеха спирачки и при рязко завъртане на волана, означаваше остър, груб удар по мускулите и гостите му, а пътищата бяха неравни. Няколко пъти затъваха в калта и Краус усещаше по вибрациите на платформата, че другите скачат долу да избутат тежкия камион.

Лека-полека той се унесе в дрямка, нетърпеливо опитвайки се да запази ума и съзнанието си. Събуди се едва когато чу дори през тапите в ушите пронизителен, рязък смях. И после разбра. Един от войниците се беше разкрачил пред него и въпреки дупките и острите завои, съумяваше да запази равновесие и да уринира върху гърдите, врата, лицето и косата му. Някой друг го срита в ребрата и изкрещя: „Събуди се, да ти го начукам“ на развален английски. Втори извика: „Копелето се е напипало“, а трети, жена, каза: „Облякъл костюм, но му трябва памперс“. Избухна смях с различна тоналност, като свраките близо до дома му в Мериленд, когато кълвяха хляб и вряскаха шумно и едната отлетеше с последната суха троха.

Отново му се доспа и пред очите му преминаха разпокъсани фрагменти от небе, зелени листа и блестящо слънце. Спряха още веднъж, за да избутат камиона от калта. Краус се опита да смъкне превръзката на очите си, като притисна чело в ключицата си, надникна и успя да види аванпост на ПРК в края на пътя. И после се спусна мрак. Не проникваше никаква светлина. Джунглата образуваше плътно преплетен балдахин от зеленина върху стени, направени от дървета, които се извисяваха на двайсет-трийсет метра и повече към небето.

Беше сигурен, че са минали покрай базов лагер. Когато никой не гледаше, той беше обърнал глава, докато тапите се измъкнаха от ушите му и разбра думата „джунгла“ и после „колиби“. И след това чу особен звук, като мляскане на устни. Знаеше какво е — churuquiada, сигнал, който бунтовниците бяха заимствали от маймуните. Те издаваха този звук, когато беше време всички в лагера да се събудят. Кихащият, ръмжащ камион спря. Отново. Сега обаче моторът угасна и вратите на кабината се отвориха. Краус почувства влагата и мириса на джунгла. Вероятно все още бяха в Колумбия.

Някой измъкна тапите от ушите му, сграбчи го грубо за раменете, блъсна го на пода и го смъкна от камиона. Краус чу нови гласове, не толкова много като преди. Онези, които бяха пикали върху него и бяха вряскали като свраки, се замениха с други, на по-стари хора, по-дрезгави и плътни. Той чуваше своята реалност, не нереалността на бунтовниците терористи. Ръцете на раменете му се преместиха върху гърба му и го блъснаха на калната пътека. Той падна и удари силно челото и единия си крак. Остър камък срещна капачката на коляното му.

Хрумна му, че шумът сега е много по-силен, откакто спря камионът. Жуженето на хиляди насекоми създаваше оглушително бръмчене, което проникваше в тялото му и караше костите и сухожилията му да треперят. Чуруликането на стотици птици, които размахваха криле и се щураха насам-натам над главите им. И монотонните крясъци на маймуните, които скачаха от клон на клон в джунглата на Амазонка.

Блъснаха го в гърба още няколко пъти. Накрая някой го спря, допря ръце до гърдите му и сряза превръзката на очите му, която се свлече на земята.

Калната пътека го беше отвела до центъра на лагера. На всеки ъгъл стояха въоръжени пазачи. И навсякъде бяха разпръснати колиби, всъщност коптори, подредени в някаква схема. Зад тях и пред тях имаше войници, всичките облечени в камуфлажни униформи и с кални гумени ботуши, високи до коленете. На раменете им бяха преметнати автоматични оръжия, които, изглежда, бяха „АК-47“.

Временен лагер. Така изглеждаше. Лагер, който може бързо да бъде разтурен и построен наново на други място.

Мъжът, който забиваше украсените си с пръстени ръце в гърдите на Краус, беше нисък и дебел. Трудно беше да се определи възрастта му, можеше да е между двайсет и пет и четирийсет и пет години. Безизразно лице като на другите, постоянно обляно в пот, но под последния пласт бяха натрупани стари. Очите доминираха на лицето. Изглеждаха разтревожени. Но всъщност не бяха. Човекът само се опитваше да изглежда разтревожен, защото беше научил, че хората реагират положително на това.

— Сеньор Краус. Или може би… Председателя Памперс. Добре дошъл, приятелю. Казвам се Максимилиано Куберо. Командир на специалния фронт на ПРК. Но може да ме наричаш Команданте като всички други пленници.

Гласът беше като очите. Звучеше спокойно, дружелюбно, сякаш човекът се опитваше да говори така, защото беше научил, че хората харесват спокойни, дружелюбни гласове.

И след това повиши тон, и гласът му стана по-напрегнат, когато се обърна към мъжа вдясно зад него, и издаде заповеди. На някого, който според отличителните знаци беше втори по ранг след него. Онзи на свой ред се опита да говори като комендант, когато се обърна към двамата мъже зад него, които стояха мирно. Те го изслушаха и после тръгнаха към малка дървена постройка с ламаринен покрив, която, за разлика от другите беше затворена от всички страни с тясна врата от бамбукови пръчки. Комендантът сръга с лакът Краус и посочи към нея.

— Камарата на представителите. Отсега-нататък ще наричаме така тази колиба. Какво ще кажеш, председателю?

Клетка. Това представляваше постройката. Нищо друго. Краус погледна сламения дюшек на пода и дълбоката пластмасова купа до него. Отначало не забеляза, че в отсрещния ъгъл на клетката седи човешко същество. Сериозно недохранен мъж с неподдържани брада и коса, окъсана риза, официален панталон, срязан на коленете и завързан с тънко въже на кръста. Двамата бунтовници отключиха и вратата на затвора изскърца. Влязоха вътре, вдигнаха мъжа под мишниците и го извлякоха навън.

— Познавате ли се? — Очите на коменданта изглеждаха разтревожени, а гласът му беше дружелюбен. — Ако не, това е сеньор Краус от Съединените щати. А това е сеньор Кларк. Също от Съединените щати! Не е ли чудесно, че двамата се срещате тук? Нали и двамата пътувате в чужбина?

Кларк. Тимъти Д. Краус познаваше името. Един от най-известните от двеста петдесет и четиримата американци, които в момента бях държани като заложници от ПРК. Всъщност се бяха срещали на едно празненство и на последвалата пресконференция във Вашингтон. Преди четири години. Може би пет. И оттогава Кларк беше тук, местен от един лагер в джунглата в друг. Краус се взря в лицето му и едва позна предишния човек.

— Добре. А сега, след като имахте възможността да се опознаете, време е да се сбогувате.

Странно. Краус мислеше за това, откакто го бяха качили на камиона. Би трябвало да се страхува, но не се страхуваше. Още не. Беше разгневен!

Комендантът кимна на заместника си, който веднага блъсна омаломощения пленник върху една от малкото затревени площи в лагера. Извади от джоба си черна превръзка, същата като онази, която бяха сложили на Краус, докато пътуваха, и завърза очите на Кларк. Комендантът се приближи до него и едва сега Краус забеляза, че за разлика от другите, водачът е с черни ботуши със звънтящи шпори с формата на звезди с червени камъчета, блещукащи от двете страни. На десния му хълбок имаше револвер. Той го извади, опря го в главата на Кларк, обиколи слабото му лице и притисна дулото в лявото му слепоочие. Войниците започнаха да скандират в хор. Муерте. Мъртъв. И на английски, за по-сигурно. Комендантът задържа дулото до слепоочието на Кларк и се обърна към Краус, за да се увери, че новият пленник гледа как ще се погрижи за стария пленник. Гледа как пръстът му натиска спусъка. Гледа как стреля. Моята реалност, не нереалността на този терорист. От дупката от куршума се разхвърчаха кръв и мозък, които изцапаха униформата на команданте. Войниците се изсмяха шумно, защото това очакваше командирът им. И когато Кларк падна — не се строполи изведнъж, сякаш измършавялото му, изранено тяло не можеше да реши дали да падне, — това стана бавно, сякаш във вода, предавайки се, докато всички функции на организма изключваха, и дори волята за живот не можеше да ги накара да заработят отново.

— Следващият.

Заместник-командирът изтича до Краус, нетърпелив да се подчини на началника си, и блъсна председателя на Камарата на представителите към същата малка тревна площ, където беше блъснал и Кларк. Краус беше принуден да застане до трупа на Кларк.

— Знаеш ли кое е най-хубавото в издигането в тази организация, председателю Памперс? Или да станеш офицер? Може би дори… Ел Команданте? Разбира се. Хубаво е да се издигнеш като мен, не го отричам, и се чувстваш добре. Но най-хубавото, председателю Памперс, е, че моята работа е да екзекутирам властни американци. По тези места аз съм този, който го прави. Затова другите трябва да те пощадят и да те запазят жив за мен.

Комендантът вдигна револвера, потърка с показалец дулото, сякаш го почистваше от прах, и кимна на заместника си да развърже черната превръзка, която се беше смъкнала по безжизненото лице на Кларк, и да я завърже на очите на Краус.

Светът отново помръкна.

Краус само чуваше звуци и долавяше вибрации, когато някой се раздвижеше.

Войниците отново се разкрещяха. Муерте. Краус почувства, че кръглото метално дуло на револвера се опря в слепоочието му, и имаше време само да си помисли, че е отдясно, не отляво като при Кларк, когато оръжието стреля.

Ерик Вилсон побягна. Изскочи от затъмнената стая за съвещания в Областния комуникационен център и хукна нагоре по стълбите, по коридорите на Главното управление на полицията и към един почти забравен и рядко отварян продълговат дрешник в ъгъла на кабинета му. Осем униформи на закачалки. Много време мина. Не ги беше обличал дори по време на онези официални поводи, на които това се очакваше. Не беше в стила му. Той разкъса найлона около униформата в дъното, облече я и пак изтича навън. Мина покрай затворената врата на стаята за конференции, където трябваше да е в момента, и за миг изпита желание да беше там и да не беше отговарял на телефонното обаждане и да не знаеше, че приятелят му, неговата отговорност, може да бъде убит напълно законно всеки момент. Престъпник извън закона. Отново.

Вилсон отвори вратата на екипа на специалните части. Поздрави заетите си колеги и забърза към следващата стая, към външното командване. Големият шкаф с ключове беше отворен и той грабна една връзка в средата и продължи да върви, когато шефът на екипа на специалните части извика:

— Какви ги вършиш, по дяволите?

— Взимам едната ви кола за няколко часа.

— В моя отдел си. Ние първо питаме!

Вилсон вече беше тръгнал по тъмния коридор и се озова под дразнещата светлина на флуоресцентните лампи на стълбището. Униформа. Полицейска кола с опознавателни знаци. Имаше по-малко от три часа да събере информацията, от която се нуждаеше Сю, затова можеше да изиграе най-добрата си карта. Картата Пийт Хофман. Седмица купа. И трябваше да го приемат сериозно, да изпрати правилните сигнали, да влезе в едно строго охранявано посолство.

Вилсон изкара колата от гаража, изкачи хълмчето и се насочи към бариерата и будката на пазача. Включи сирената и проблясващите сини светлини и настъпи газта по улица „Хантверкере“.

ПРК.

От няколко десетилетия колумбийските бунтовници отвличаха американци, скандинавци, японци и французи. Водеха се дълги преговори, обикновено няколко години, а пленниците стояха затворени в клетки в джунглата, без да може да проникне външен човек. Сега обаче беше различно. Тимъти Д. Краус. Председател и говорител на американската Камара на представителите. Личност с изключителна власт и влияние. Съединените щати щяха да бъдат принудени да действат.

И всичко се беше променило.

Ерик Вилсон криволичеше наляво и надясно между движещите се нагъсто коли. Мина по тротоара покрай Градския съвет и по велосипедната алея покрай сградата на правителството. Помнеше как бягството на Паула започна точно от тук, в тези коридори на властта, по време на съвещание с министъра на правосъдието и шефа на полицията, които гарантираха пълен имунитет и подкрепа за мисията на Паула да се внедри в полската мафия в строго охраняван шведски затвор. Вилсон потисна инфантилен рефлекс да покаже среден пръст на всички, които бяха дали обещания и бяха предали онези, които жертваха живота си, за да запазят йерархията. Но не си заслужаваше. Пък и те вече бяха получили присъдата си, осъдени в най-шумния процес на десетилетието, да лежат в килиите на същия затвор, в който бяха оставили Хофман да умре. Вилсон продължи да кара ту по тротоара, ту по улицата, докато стигна до площад „Густав Адолф“ Тук нямаше как да си проправи път напред. Давещи се, форсирани, бълващи въглерод автомобили образуваха бавно движеща се стена. Красивото кръгово кръстовище, което отделяше Министерството на външните работи от Операта, Парламента и Кралския дворец, сърцето на столицата, беше задръстено и никакви сирени или сини светлини не можеха да му помогнат да си пробие път. Той погледна часовника на таблото и изчака една минута и после още една. И след това подкара броня до броня, напред и назад, отляво и отдясно, проправяйки насила път през кръговото кръстовище, блъскайки каишите с цветя в основата на статуята на крал, извисяваща се над града. Вилсон увеличи скоростта по пешеходната пътека през Кралската градина и по най-оживената улица с автобуси, на която така и не беше научил името, и успя да стигне до площад „Ниброплан“. И там, по средата на малкия площад, телефонът му отново иззвъня.

— Сю, в момента нямам време. Пътувам и…

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но не съм Сю. Обаждам се от ареста „Крунобери“. Говорете с директора.

Плътен, дрезгав мъжки глас. Вилсон беше сигурен, че човекът е страстен пушач.

— И аз ще трябва да ви разочаровам, защото в момента нямам време да говоря нито със Сю, нито с директори на затвори.

— Ами, това ви засяга, затова по-добре ме изслушайте, Вилсон. Тук има един арестант, който вдига шибани скандали в една от килиите ми. И искам лично да дойдете да го приберете.

— Защо да го правя, по дяволите? Затварям…

— Не затваряйте. Трябва да държите под око служителите си.

— Моля?

— Вашите служители. Хората, за които обществото ви плаща да отговаряте. Хората, които би трябвало да са на улиците и да предотвратяват неприятности, а не да ги създават.

— Какви ги говорите?

— Е, сега вече слушате ли?

— По дяволите!

— Говоря за нашия любим следовател — Еверт Гренс.

— Е, и?

— Искам да дойдете да го вземете. Той е в килия номер пет в момента. Арестуван е.

Булевард „Страндвеген“. Вода досами морето и красота какъвто и да е сезонът.

— Гренс?

— Да.

— Старши инспектор Гренс?

— Да.

— Не разбирам.

— Според подписаната от главния прокурор Ларш Огестам заповед за арест старши инспектор Гренс е задържан по подозрение за неправомерно използване на огнестрелно оръжие и нарушаване на обществения ред.

Червен светофар на моста „Юргард“. Вилсон намали, мина покрай редицата коли и продължи към скъпия квартал, където бяха посолствата, всяко издигащо се в сянката на друго.

— Дайте ми два часа. Ще реша проблема. Но дотогава той ще трябва да стои там.

— Гренс вдига голям шум.

— В момента наистина нямам време.

— Моят персонал трябва да се грижи за него.

— Ако той не се успокои… кажете му, че имате съобщение от мен. Прошепнете му, че мисля, че ще изглежда страхотно с раирани дрехи.

Ерик Вилсон се забави нарочно да изключи сирената и го направи едва когато спря пред будката и пазачите с униформи, късо подстригани и с големи пагони на раменете и ръкавите. Те пазеха малко късче от Съединените щати насред Швеция. Той остана в колата, за да се зачудят кой е, какво прави там моторно превозно средство със специален режим на движение и защо един високопоставен шведски полицай, който скоро ще слезе от колата, трябва да бъде приет без въпроси и им губи ценното време.

Вилсон броеше секундите, докато седеше близо до тези малки крепости. Недалеч се развяваше италианското знаме, до него беше немското посолство, а после — британското. На отсрещната страна на улицата дълги, тесни флагове отбелязваха входа на Си Ви Ти, най-големия шведски телевизионен канал. А тук, точно до дясната страна на колата, имаше наклонена бетонна рампа и висока стоманена ограда, камери за наблюдение и заредени автоматични оръжия, размахвани от хора, които имаха гневно отношение стой далеч, мамка ти. Всичко това му напомняше за затворите, които редовно посещаваше заради работата си. Сега всичко беше различно. След единайсети септември целият свят беше набелязан за враг.

Вилсон отвори вратата на колата и почука по затвореното стъклено прозорче. Запита се дали все още е човекът, който беше, някога специалист вербовчик — полицай, който намираше хора, за да ги използва, който можеше да ги накара да го харесват, да му имат доверие и да му дадат каквото иска — все още съществува в сегашния вариант на Ерик Вилсон, старши инспекторът, твърдо оплетен в управленската бюрокрация, без да може да помръдне.

Знам какво ще искат да знаят. Но колко вече знаят?

Пазачите го засипаха с въпроси, но отговорите му се лееха естествено, и пак започна да чувства онзи прилив на адреналин. И не само това, но и вече не изпитваше нито страх, нито болка. Точно това му липсваше. Забраненото чувство. Някой, на когото държеше, беше в опасност. Би трябвало да продължава да се чувства разстроен и объркан, но беше изпълнен с енергия, вълнение и съсредоточеност.

Отново се чувствам жив. Защото твоят живот е в риск.

Пазачът окачи телефона на външната стена на будката, кимна леко и отвори тежката желязна порта. Онзи, на когото се беше обадил, бе отговорил „да“. Първата стъпка. Ерик Вилсон напусна охраняема зона 1.

Вестибюлът в посолството приличаше на чакалня в зъболекарски кабинет — с изключение на пазачите морски пехотинци и камерите, които сега, изглежда, следяха само Вилсон. Охраняема зона 2. Една жена му се усмихна и каза да седне, докато провери документите му, както бяха направили пазачите отвън. Освен това му обясни, че той ще се срещне с някой си господин Дженингс. След двайсет минути Вилсон почука на стъклото на кабинета на усмихнатата жена и попита какво става, а тя отговори, че ще го приемат скоро. Той пак седна. След още двайсет минути отново почука. Отговориха му да изчака още една минута и Вилсон седна.

— Извинявайте за забавянето — чу се глас точно след един час и седем минути. — Трябваше да ви проверя.

Господин Дженингс. На същите години като Вилсон. Или не. Може би това беше пожелателно мислене. Мъжът, който имаше къса коса и мустаци и беше облечен със сиво сако, вероятно нямаше дори четирийсет.

Още една затворена врата за сигурност. Дженингс я отвори и поведе Вилсон вътре. Охраняема зона 3. Някакво ниво на доверие. Още една будка с пазачи, камери и войници. Някой за трети път сравни лицето му със снимката на служебната му полицейска карта. И след това го обискира. Прокара ръчен скенер по краката, ръцете и торса му.

— Може да преминете.

Къс коридор. Празна стая с флуоресцентно осветление, на което изглеждаш блед, синкав, с нездрав вид. Обикновена маса в средата и два стола. Това беше всичко.

— Това беше единствената свободна стая.

Да, бе, сигурно.

Стаята беше предназначена да постави посетителя в неизгодно положение, да покаже липсата му на власт. Място, каквото самият Вилсон беше използвал, когато посещаваше затвора „Аспсос“, когато набеляза Пийт Хофман като евентуален информатор и започна да се сближава с него и да печели доверието му. Където стъпка по стъпка се преструваше, че е най-добрият му приятел. Така се правеше. Водещият офицер става най-добрият приятел на информатора, за да може информаторът да продължи да бъде готов да рискува живота си и да разкрие нова информация.

— Ерик Карл Вилсон.

Господин Дженингс дори не вдигна глава. Отвори някаква папка и прелисти книжата вътре.

— Четири години помощник на Градската полиция в Упсала. Седем години инспектор в отдел „Убийства“ в Гьотеборг. Пет години главен инспектор в отдела за вербуване в Градското полицейско следствено управление. Четири години отговарящ за информаторите в Градската полиция. А от две години и половина шеф на отдел „Убийства“.

— Научихте всичко това за един час? Не е зле.

— Но между нас казано, не заради това ви пуснах да влезете. Не съм много смаян от шведската полиция.

— Хей, между нас казано, и аз не съм. В момента един от следователите ми е заключен в ареста.

— От друга страна, вие сте били пет пъти във ФЛЕТС, нашата база в Джорджия за специално обучение на полицаи. Вербуване, събиране на информация, защита на свидетели, техники на разпит.

Там беше започнало всичко. Знанията, които получи Вилсон във ФЛЕТС, му помогнаха да избере затворника Пийт Хофман. От там научи как да добави няколко престъпления към досието на Хофман и два калашника за незаконно притежание на оръжие. Оттам-нататък беше лесно да настоява за по-строги ограничения — без право на условна присъда и контакт с външния свят. Хофман, който имаше съпруга и две малки деца, се отчая само след няколко месеца без общуване с тях и човешко докосване. Той беше готов да направи всичко, за да излезе през онези врати.

— Най-високите оценки, Вилсон. Най-добрите отзиви. Няма много хора, които ги получават, дори сред нас, американците. Дори аз бях далеч от тези резултати.

Хофман беше възприел името Паула. Беше станал инструмент в ръцете на старши инспектор Ерик Вилсон. Човек, когото шведската полиция може да използва и да захвърли. Така мислеха колегите на Вилсон, които разработваха операции под прикритие. Тъй като беше забранено да използват престъпник като помощник, въпреки че те работеха най-добре — само един престъпник може да играе престъпник, — те бяха научили, че ако Паула, Пиа или Берит бъдат разкрити от групировката, в която са се внедрили, и са обречени, и се нуждаят от незабавна полицейска защита, трябва да отрекат всичко и да ги оставят да умрат.

Инструменти. Ресурси. Това трябва да бъдете.

Понякога обаче нещата не се случват така, както очакваш.

Понякога става така, че означаваме повече един за друг, отколкото сме възнамерявали. И пак не знаем дали е хубаво или лошо да изпитваме такива чувства към друго човешко същество и да държим толкова много на някого.

— Добре. Одобрен сте, Вилсон. Допускаме ви.

Сакото на Дженингс беше закопчано догоре. Той беше слаб и когато се облегна назад на неудобния дървен стол, сакото му се изопна на десния хълбок.

Кобур с пистолет.

Въоръжен, тук? Един бюрократ?

— А сега е ваш ред да обясните защо сте дошли.

Искам да знам какво знаете вие.

— Гледах извънредните новини по Си Ен Ен.

Без да се издам какво знам, което вие искате да знаете.

— За новата война срещу терора. Тринайсет терористи, които ще бъдат преследвани — добави Вилсон.

Господин Дженингс все още седеше, облегнал се назад, но слушаше.

— И… единият от тях. Седмицата купа. Наричат го Ел Суеко. Шведът.

— Да?

— Имате снимки на всичките. Паспортни снимки или полицейски снимки от арест, или неясни изображения в джунглата. Освен на него. Защото не знаете кой е.

— Да?

— Ако е така и ако в джунглите на Южна Америка се подвизава някой на име Ел Суеко, който може да е швед, тогава нашата не толкова смайваща шведска полиция също ще прояви интерес. Кой е той? Можем ли да го идентифицираме? Можем ли да помогнем на нашите американски колеги в издирването?

— Да помогнете?

Опънато въже. Вилсон трябваше да знае, без те да разберат.

— Да. Да помогнем.

Господин Дженингс се усмихна. Онази иронична усмивка, която американските длъжностни лица понякога отправят на представителите на незначими държави на юг от Северния полюс.

— И… как по-точно вие ще можете да ни помогнете?

Вървене по опънато въже. Печелене на доверие. Без да предизвиква съмнение. Навремето Вилсон беше дяволски добър в това.

— Трябва да знаете нещо, Дженингс.

Бяха го доказали дори оценките, които беше успял да изрови този държавен служител. Но това беше тогава. Може би твърде отдавна.

— Когато говорим за Швеция, няма друга демократична страна, която да е събрала толкова много дигитална информация за своите граждани. Информация, която съществува в множество различни системи. Много от тях са отворени за публичен достъп. Има обаче други, които са затворени, и вие може би искате достъп до тях. Те не са достъпни за неупълномощени хора. Ето защо ви трябваме ние — ако се окаже, че Ел Суеко наистина е швед. Безполезната шведска полиция има достъп до тях.

Да се върна на въпроса само за момент. Да убедя човека, от когото искам нещо, да ми има доверие, и да го накарам да свали гарда и да слуша.

— Защото ако той наистина е швед, тогава ние можем да го намерим. Да го идентифицираме.

Ерик Вилсон се опитваше да говори уверено, но може би беше забравил уменията си и беше уморен.

— Но може би шефът ви не се интересува от това?

Пистолетът в кобура му се очерта още по-ясно под сакото му, когато американецът се изтегна още назад.

Може би прекалих.

Вилсон се помъчи да разгадае изражението на Дженингс, четвъртито като лицето на туземния на вид бунтовник в списъка за убиване. Но беше по-бледо и му липсваше плитка. Освен това беше абсолютно безизразно и невъзможно за разгадаване.

Американецът изведнъж стана, взе папката с полицейското досие на Ерик Вилсон и се приготви да тръгне.

Прекалих.

— Добре.

Господин Дженингс го погледна — преценяващо, премерващо, замислено. И след това разкопча сакото си и го съблече, разкривайки черен кожен кобур върху бяла, безупречно чиста и изгладена риза като на музикант от погребален оркестър. Въпреки че имаше пистолет „Глок 22“, черен като кобура, с ръкохватка, която би оставила отпечатък върху всяка ръка, която я стиснеше твърде силно.

И после той, изглежда, взе решение и преметна сакото си на облегалката на стола.

— Трябва да се обадя на няколко места.

Ерик Вилсон не беше забелязал вратата зад него, която беше същият цвят като стената. Сега я видя, защото Дженингс я отвори и влезе в охраняема зона 4, сърцето на посолството.

Не съм прекалил.

Сам в празна стая, като затворническа килия.

Той се замисли за Паула, докато се внедряваше в затвора. Изложен на опасност и изоставен. Но пак успя да подведе всички. Освен Пийт и Зофия, само още един човек знаеше какво се случи и къде избяга Хофман. Ерик Вилсон.

Оттогава се бяха срещали четири пъти в годината. Кафене „Гайра“ в Богота, „Кале“ 96 между „Карера“ 13 и 13-А. В три часа следобед всяка първа седмица на всяко тримесечие. Място за срещи, където никой не задаваше въпроси и до което Ерик Вилсон пътуваше на собствени разноски. Тогава и там Пийт го помоли за помощ и обясни, че парите му са свършили. Скъпо беше да бягаш и да се криеш, още по-скъпо със семейство. Ежедневни разходи, купуване на покровителство и плащане на властите в страна, където подкупите бяха начин на живот. Така Пийт се свърза с бунтовниците от ПРК, които финансираха операциите си с наркотици. Хофман се върна към същия бизнес, който имаше в Швеция — дрога, купуване и продаване и предаването й на дилъри — и бизнесът му се разрасна. До нощта, когато двама от най-надеждните му пласьори се озоваха на погрешен ъгъл и бяха екзекутирани заради това. И наркотиците и парите им — неговите наркотици и пари — изчезнаха.

Сумата за две доставки и той не можеше да плати.

Представители на ПРК почукаха на вратата му и заплашиха, че ще убият него и семейството му, но в обратна последователност. Първо малкия му син Расмус. После големия му син Хюго и накрая Зофия.

Хофман защити себе си и семейството си и уби двама поръчкови убийци на бунтовниците. Но следващия път? По-следващия? Той нямаше избор, защото трябваше да изплати дълга си, а когато го върна, остана, за да печели пари. Шест месеца по-късно Вилсон му предложи възможност да удвои дохода си, като го представи на Сю Мастърсън от Агенцията за борба с наркотиците. Най-добрият информатор под прикритие, когото познавам, се крие в Южна Америка. Той има доверието на ПРК и ще бъде готов да те информира. Използвай го. Това е идеалното решение за теб и за Хофман. Така го продаде. Пийт Хофман се нуждаеше от повече пари, а американските власти се нуждаеха точно от такъв неофициален агент. Те го вербуваха да се внедри в ПРК, организацията, отговорна за значителна част от наркотиците, които прииждаха в Съединените щати.

— Кафе?

Ерик Вилсон не чу почукване или отваряне на врата. Видя един много млад мъж с поднос.

— Благодаря.

Термос с кафе, каничка с мляко и малки, сухи курабии с вкус на химически вещества.

Вилсон чакаше от половин час. Дъвчеше и продължаваше да чака.

Пийт Хофман, който някога се беше преобразил в Паула, сега се беше превърнал в Ел Суеко. Бяха му възложили ясна цел — да се сближи с ръководството на ПРК — нещо, което Хофман беше започнал да прави, когато така нареченият Ел Местисо осъзна колко много може да му е полезен. Разговорът започна бавно, но лека-полека първоначалната омраза и подозрителност се превърнаха в доверие. Пийт Хофман беше експерт в това. Беше го правил няколко пъти. Сега поръчковият убиец и собственик на бордей, без да подозира за новата му мисия — да разкрива и да унищожава отвътре, — се беше превърнал от негов работодател в гарант. След шест месеца в обкръжението на Ел Местисо задълженията на Пийт се увеличиха и освен събиране на дългове, той започна да охранява доставки с наркотици и кухни за кокаин и да обучава бунтовници. Новият му работодател искаше да се възползва именно от това доверие. И от първия си ден американският водещ офицер на информатора под прикритие Хофман — еквивалент на Ерик Вилсон от АБН — получаваше информация кое е най-доброто място да засекат доставка или да разрушат строяща се фабрика за кокаин.

— Извинявайте. Това отне известно време. Отново.

Дженингс имаше петна от пот на гърба на ризата си и държеше отворен лаптоп. На устните му вече не играеше желязна усмивка. Телефонният разговор, с когото и да беше, бе дал отговора, на който се надяваше Вилсон.

— Телевизионното предаване, което сте гледали вие и останалият свят, онези няколко секунди на транспортиране, са дошли от това. — Служителят на посолството прокара пръст по вградената мишка, щракна върху неозаглавена икона с четири файла и отвори три от тях. — Това е филм от сателит на АГР над Амазонка. Някъде в Колумбия. Материалът е немонтиран.

Общо двеста и десет секунди, на места твърде неясни и бързо движещи се кадри.

Всичките снимани отгоре.

Първо, товар от листа кока и химически вещества за косина, пазена от войници, които вече сте видели вие и останалият свят. После речен транспорт. След това група бунтовници в граничния район близо до Венецуела, обучавани от същия мъж. Съдейки по движенията му и начина, по който издаваше заповеди, беше ясно, че той има отлично военно обучение. И накрая, в по-детайлни изображения, същият мъж, но сега в компанията на поръчковия убиец с четвъртито лице, и ясно се виждаше, че те охраняват пратка с оръжия.

— Всичко е снимано отгоре. Не е достатъчно за програмата за лицево идентифициране, за да разработи база за идентификация. Докато не получихме разрешение да използваме новата британска технология, която има резолюция до един сантиметър. И после открихме това.

Четвъртият файл. Дженингс щракна на него. Същата последователност като преди, транспортирането на оръжия. Сега обаче изображението на единия мъж беше увеличено. На главата му имаше нещо, което може би беше татуировка на гущер. Лицето му се раздроби на сиви квадратчета, когато образът се увеличи още.

— Имаме достъп до технологията от няколко месеца. Това е най-доброто, което може да ни даде.

Програмата за лицево разпознаване очерта контурите на лицето, изпълнено с квадратчета. Неясните линии се превърнаха в нос и уста. Човек, който не съществуваше.

Ел Суеко.

Виждам те. И те не знаят.

И ти не знаеш.

— Какво виждате?

Неясен си. Но аз те познавам много добре.

— Вилсон?

И това си ти.

Дженингс се вгледа изпитателно в лицето на Ерик Вилсон. Вилсон избягваше зрителния контакт и се преструваше, че отново се взира в образа, сякаш се мъчи да го разкодира.

— Не. — Той вдигна глава и видя разочарованието на американеца. — Не, Дженингс, нямам представа кой е той.

Барака с дървени стени и ламаринен покрив. Тесен отвор и бамбукови стебла вместо врата. Сламен дюшек в единия ъгъл и дълбока купа в другия.

— Чонтос.

Само за няколко часа той беше научил нова дума. Голямата дупка в земята, над която клечиш. Отгоре с дъска и после заравяш с кал изпражненията.

— Пак ли?

Единственото място, където той беше сам. Имаше само два разрязани чувала от картофи, закачени на клон на дърво, но беше достатъчно — импровизирана стена, която го отделяше от копелетата.

— Да.

Момичето сигурно не беше на повече от шестнайсет-седемнайсет. Горе-долу на същите години, на които беше Лиз, когато избяга. Дългата коса на това момиче беше прибрана на кок на тила. Беше с униформа и на гърдите й беше преметнато оръжие. Устните й бяха начервени.

— Хубава е.

— Моля?

— Новата ти Камара на представителите, председателю Памперс. Истински под, дори купа за храна без дупки.

Тя говореше високо. Явно искаше да я чуят тримата тийнейджъри, които също носеха автоматични оръжия на слабите си рамене. И те се засмяха. Не на нея, а на пленника, когото момичето унижаваше и който трябваше да бъде пречупен.

— Добре. Чонтос. Още веднъж.

Надзирателката отвори портата с нокти, алени като червилото й, насочила оръжието си към заложника, и тръгна след него към чувалите от картофи. Спря там, подканвайки го да бърза на всеки трийсет секунди, и му каза, че има не повече от пет минути.

Краус седна върху дупката. Не му се ходеше по нужда, но търсеше малко спокойствие, за да се опита да проумее фалшивата си екзекуция. Не беше затворил очи. Металът беше опрян в дясното му слепоочие и той се беше втренчил в тъмнината на превръзката на очите и слушаше звука на сребърните шпори на коменданта, докато показалецът му натискаше спусъка. Не мислеше за нищо, само чакаше. И после изщракването заглуши всички други звуци. Краус дори не осъзна, че е изщракване. Не и докато войниците не започнаха да вият от смях — бълбукащ, хълцащ, примесен с бъбрене смях, който прогони облаците насекоми. Револвер, зареден с един-единствен патрон. Патрон за Кларк, пленникът, който така и не беше разменен, защото всички преговори с правителството на Съединените щати спряха, след като списъкът им с искания беше отхвърлен.

Страхът обаче го застигна.

Щеше да умре.

Без да може да се контролира, Краус наистина се подмокри след онова изщракване, и войниците започнаха да се смеят още по-гръмогласно, като скандираха: „Председателят Памперс, председателят Памперс.“ Това обаче не го пречупи, не сломи духа му. Нямаше какво да вземат от душата му, която вече беше в гроб в покрайнините на Вашингтон.

— Добре, председателю Памперс, готов си. Няма да има повече чонтос до довечера.

Момичето отново говореше заради другите, които я наградиха, като имитираха човек, който се е напикал и ходи с широко разкрачени крака като маймуна, стиснали с пръсти носовете си, сякаш нещо миришеше много лошо.

Тя го съпроводи до клетката и заключи с катинар вратата. Краус се потеше още повече от преди. Кожата му лъщеше и от косата му се стичаха капки, които се търкаляха по челото, бузите и врата. И когато му донесоха храната — дълъг черпак загреба нещо и после напълни купата, — той нямаше представа каква е яхнията и какво плува в нея. Беше сигурен обаче, че от течността го гледат рибешки глави и очи.

Полицейската кола в синьо и бяло стоеше там, където я беше оставил, точно пред остъклената будка и униформените пазачи. Ерик Вилсон им кимна, качи се и бавно подкара по булевард „Страндвеген“ и центъра на града, като си мислеше за сивите квадратчета. Резолюция един сантиметър. Лице, което той познаваше. Защото един човек е много повече, начин на движение, възприятие, обща представа, които разпознават само най-близките ти хора. Той спря на червен светофар на моста „Юргард“. Не бързаше. Беше постигнал целта си, бе спечелил доверието, което искаше, и беше получил отговорите, които търсеше. Все още притежаваше умението, което използваше в един предишен живот, за да убеди престъпници да му имат доверие, да ги вербува и да ги превръща в източници или информатори за някакви си жалки няколко хиляди на месец, рискувайки живота си всеки ден.

— Те не знаят.

— Абсолютно сигурен ли си?

Вилсон се беше обадил отново, вероятно за последен път.

— Сю, те не знаят много повече от онова, което всички видяха по телевизията. Прякора му. И че той работи в охраната и обучението.

От единия край на линията — улица „Хамнгатан“, пълна с тълпи хора, шумна, хаотична. В средата на страна в Северна Европа, която хората често бъркаха с Швейцария. От другия край на линията — Сю Мастърсън, шефката на Агенцията за борба с наркотиците, която вървеше по Пенсилвания Авеню, към номер 1600 и портата на една от най-известните сгради в света. Белият дом.

— След двайсет минути ще се срещна с вицепрезидентката Елена Томпсън, началника на Генералния щаб Пери, директора на ФБР Райли и директора на ЦРУ Ийв. И ще се погрижа за нашия проблем. Тогава, в онази стая. Ще обясня всичко. Ще им кажа, че Ел Суеко служи на нас, че работи за нас, че е най-ценният ни актив в ПРК и че ние сме го вмъкнали в нашия списък с врагове. И че ни е нужен жив.

Вилсон заобиколи ремонт на пътя и свирещи с клаксони автобуси. Улица „Хамнгатан“ се превърна в улица „Клараберг“ и после мостът към „Кунгсхолмен“. В това време жената, на която имаше доверие, продължаваше да върви към най-могъщата сграда в света, според мнозина.

— Сю, ами ако…

— Какво?

— Ако не успееш да ги накараш да разберат?

— Ще успея.

— Ами, ако стане, както се случи тук — отговорните политици знаят, но ако отрекат?

— Няма да стане така.

— Сю, ако?

Тя беше спряла. Вилсон чу това. Дишането й постепенно се нормализираше.

— Тогава ще имаме голям проблем.

Последва пълно мълчание. Вашингтон по обяд би трябвало да е по-шумен. Ерик Вилсон се запита дали Сю нарочно закрива с ръка микрофона и ако е така, защо.

— Тогава няма да мога да използвам официалните канали. Нито дори неофициалните. Ще трябва да блокирам водещия му офицер — единствената, освен нас, която знае каква е истинската му мисия.

— Сю, по дяволите, аз…

— Ерик, именно заради това ще успея.

На улица „Бергсгатан“ близо до южния вход на Главното управление на полицията имаше много свободни места за паркиране и това беше необичайно. Във Вашингтон беше тихо, а тук — празно. Вилсон почувства, че нещо не е наред, и го обзе безпокойство. Ден, в който светът нямаше логика. Той паркира и влезе, но не отиде в отдел „Убийства“ и кабинета си, а се отправи в противоположната посока, към ареста. И следователя, който беше затворен там.

Само един пазач. Те й имаха доверие. И офицерът от Тайните служби е черна униформа, златна значка на гърдите и позлатени кантове на панталона вероятно я придружаваше по-скоро от учтивост, отколкото от подозрителност.

Тази забележителна къща, която тя беше посещавала пет пъти, чиито стени и отекващи подове, сякаш я проучваха изпитателно и чиито високи тавани сякаш я притискаха — всеки път, когато вървеше по коридорите на Западното крило, я обземаше чувството, че е една от избраните. Беше съблазнително. И опасно. Тя се извини, когато се приближиха до отворената врата, спря, пое си бавно и дълбоко дъх и го затаи в себе си. Ако се предадеше на това чувство в стаята, в която се готвеше да влезе, тогава вече беше загубила.

Сю Мастърсън оправи късото си сако и панталона. Цивилни дрехи. Това беше важно. Носеше униформа само на първото си посещение, преди да поеме ръководството на Агенцията за борба с наркотиците. Но беше установила, че свършваше повече работа и я слушаха по-внимателно, когато беше облечена така. Колкото повече изглеждаше като тях, толкова по-голям беше успехът й.

Отворената врата на кабинета на вицепрезидентката означаваше, че Мастърсън е добре дошла, макар да беше настояла, че претовареният й календар трябва да бъде пренареден и планираните съвещания — отложени. Десет минути. Толкова й дадоха. Офицерът от Тайните служби се усмихна и я покани да влезе. Предишните й срещи в Белия дом се проведоха в кабинета на началника на Генералния щаб и се състояха от конструктивни планови съвещания на стол до директора на Службата за национална политика за контрол на наркотиците. Мастърсън не беше влизала в тази стая и не беше седяла с тези хора.

— Добре дошла, Сю.

Вицепрезидентката Елена Томпсън. Тя изглеждаше също като на снимките. Висока жена на средна възраст с руса коса и очила, които се носеха през петдесетте години на миналия век. Томпсън седеше зад дъбовото си бюро и посочи единствения свободен стол. Сю Мастърсън се огледа наоколо. Кимна на началника на Генералния щаб Пери, който винаги беше на нейна страна. Пери седеше на бяло канапе с пухкави възглавници и също й кимна. С другите двама обаче Мастърсън се беше карала често. На синия стол седеше Марк Ийв, директорът на ЦРУ, а на зеления, със скръстени на гърдите ръце се беше настанил Уилям Райли, директорът на ФБР. Мастърсън се беше карала и с двамата, но поотделно. Не се беше срещала с тях едновременно.

— Кафе?

— Не, благодаря.

Тя обаче си наля чаша вода от гарафата с резенче лимон, поставено на ръба, и я изпи до половината. Те я чакаха да започне. И беше ясно, че всичко за новооповестения списък с престъпници за убиване беше решено тук от тези хора. Изглеждаха изтощени. Отвличането беше извършено днес следобед, вашингтонско време, в уединен район на джунглата, и тъй като всички бяха мъртви, с изключение на мишената на похитителите, те избираха кога да говорят или да отправят искания. Похитителите бяха изчакали до полунощ. И няколко часа след това се бяха събрали хората, които сега седяха около нея.

Мастърсън ги погледна отново. Бръчки на лицата, уморени.

— Седмицата купа. Ел Суеко.

Над камината имаше голям часовник.

09:50.

Тя трябваше да приключи до десет. Трябваше да ги накара да разберат.

— Той не е враг. Той е един от нас.

Четиримата се вгледаха изпитателно в нея, така както ги гледаше и Мастърсън. Трима мъже и една жена. Но всичките сякаш бяха части от едно безполово тяло, което излъчваше също така безполова власт.

— Говоря за списъка с престъпници за убиване, който съдържа един от нашите. Най-добрият ни информатор. Включихме го в списъка с най-издирваните престъпници само за да заздравим позицията му. Щом ние, врагът, го определяме като опасен, тогава и враговете ни ще го мислят за такъв.

Сю Мастърсън се запита дали някога ще стане като тях — същество, което излъчва безполова власт. Имаше твърде малко истински приятели, за да ги попита. Броят на близките й връзки намаляваше с всяко ново назначение. Званията й сякаш плашеха хората, дори хора, с които тя работеше от дълго време, я виждаха в различна светлина и я възприемаха и реагираха по друг начин, когато им станеше шеф.

— Никога не сме имали човек, който да е проникнал толкова дълбоко, и по-способен от него. Въз основа на информацията, която събра той, унищожихме най-малко седем кухни за кокаин и спряхме петнайсет големи доставки. Благодарение на него осъществихме най-голямото си постижение досега, рекордно залавяне, четиринайсет тона кокаин в покрайнините на Тумако. Морските пехотинци и полицаите работиха заедно, за да разбият лаборатория недалеч от пристанището. Арестувахме двайсет и четирима души, унищожихме цялото оборудване и заловихме девет лодки, използвани за транспортиране.

Небесносин килим, морскосини тапети. Огледало с позлатена рамка, свещник е бели свещи, които никога не бяха запалвани. Дори самата стая сякаш излъчваше някаква стереотипна представа за власт.

— Ето защо списъкът с престъпници за убиване съдържа грешка, която трябва да бъде поправена. Незабавно.

Тя ги погледна един по един, докато те се опитваха да проумеят какво им казва.

— Сю?

Пери пренареди пухкавите възглавници, сякаш искаше да се освободи от тях, когато започна да говори.

— Абсолютно сигурна ли си за… ами, всичко това?

— Да, абсолютно сигурна съм за… всичко това.

Мастърсън се зарадва, че започна той. Каквото и да кажеше началникът на Генералния щаб, тя знаеше, че ще се основава на анализ, не на лични различия.

— Това усложнява нещата. Току-що дадохме пресконференция, която беше излъчена в целия свят. Ще бъде много трудно да се върнем там и да си вземем назад думите.

— Лориъл, той е нает от нас.

— Той е престъпник, който ни предава информация.

— Той по принцип е… държавен служител. Служи на Съединените щати. Има право на същите привилегии и защита като нас останалите.

— Сю, погледни ме. Наетият държавен служител има договор.

— Но ние го включихме в списъка с най-издирваните престъпници! Защото ние мислехме, че ще му помогнем да спечели още повече доверието им и ще може да върши още по-добра работа. За нас.

Белите пухкави възглавници.

Началникът на Генералния щаб Пери ги нареди на спретната купчина на пода.

— Сю?

Въпреки че ги сложи встрани от канапето, възглавниците явно му пречеха да мисли свободно.

— Доверие? В политиката става дума за доверие. Знаеш го. Но политическата правдоподобност не е по-силна от най-слабото си звено. В списъка с най-издирваните престъпници, който оповестихме по време на инвазията в Ирак, за която успяхме да получим международна политическа подкрепа, ставаше дума за доверие. А сега? Бунтовниците от ПРК са терористи. И светът е съгласен. Но когато решаваме да повишим нивото от „терорист“ на „война срещу терора“, което включва правото на неупълномощени от закона убийства, ние трябва да поддържаме международната подкрепа и доверие. И ако се окаже, че грешим в един случай, тогава всеки случай ще бъде поставен под съмнение и ще пострада правдоподобността ни. А без международно доверие цялата ни операция… няма да успеем.

— Щом той е нает от нас… — Сю Мастърсън все още не викаше, но гласът й леко се повиши над препоръчителния разговорен тон. — Той е и наша отговорност!

— Моля?

Кръстосаните ръце и крака на зеления стол бяха свалени и Уилям Райли, директорът на ФБР, гореше от нетърпение да се намеси.

— Поправи ме, ако съм разбрал погрешно, но… ти ли вмъкна това име в списъка?

За разлика от Пери Райли не я харесваше. Директорът на ФБР дори се беше противопоставил публично на назначението й за шеф на Агенцията за борба с наркотиците. Но не му обърнаха внимание. Квалификацията и компетентността й бяха повече от достатъчни и Мастърсън така и не разбираше дали той не я харесва лично, или е против жените на ръководни постове.

— Да, аз бях, но…

— Без да ме уведомиш?

— Ако ми позволиш да обясня…

— Без да уведомиш ФБР — правоприлагащият орган, който отговаря за списъка?

Мастърсън погледна към камината и големия часовник над нея, който продължаваше да тиктака шумно.

— Да.

— Тогава предполагам, че той е твоя отговорност, нали? Твой проблем.

До десет оставаха пет минути. Тя беше използвала половината си време.

— Самоличността на един информатор, особено престъпник, трябва да бъде известна на абсолютен минимум хора. Сигурно и ти работиш така, нали, Райли? Подставяне на фалшива информация в публични документи. Защото разкриването означава смъртна присъда. И всеки нов човек, който научи самоличността на информатора, увеличава този риск. Винаги сме го правили така и ще продължаваме да го правим така. И вие ще продължавате да сте благодарни.

— Тази… дилема, ако мога да я нарека така, не е за методите ни, а за политика.

— И морал. Но може би това е едно и също в тази стая?

Сю Мастърсън се обърна към началника на Генералния щаб, търсейки подкрепата му. Той не каза нищо, но беше ясно, че е ядосан. Очите му блестяха гневно и се стрелкаха насам-натам.

— Е… кой е той? — попита Марк Ийв, директорът на ЦРУ, и се усмихна иронично, докато чакаше отговора й.

— Току-що се опитах да обясня именно това. Той е наш информатор, един от нас.

Когато зададе въпроса, Ийв знаеше, че няма да получи отговор. Той я гледаше изпитателно с пронизващ, неразгадаем поглед. Мастърсън беше виждала такива очи и знаеше, че не трябва да отстъпва и да се предава. Това беше също толкова често срещано в полицията, колкото и сред водачите на наркосиндикатите — много власт в един ограничен свят. Те бяха най-опасните. Особено когато им казваха полуистини, както сега. Липса на съпричастност, съчетана с притежаване на власт, решения, сведени до интелектуалните и рационалните им аспекти.

— Попитах кой е той. Как е името му? Откъде е?

— Не знам.

— Не… знаеш?

— Не знам истинската му самоличност. Нямам пълните му лични данни. Това беше част от споразумението със свръзката му. Знам само, че го наричат Ел Суеко и че е от Северна Европа.

— Европа?

— Да.

— Не е гражданин на Съединените щати?

— Не.

Сега вече Марк Ийв се усмихна искрено.

— Тогава няма проблем. — Той огледа победоносно останалите.

Сю също ги огледа разтревожено.

Съдебни заседатели, които обмислят смъртна присъда. Убийство. Макар да знаят, че обвиняемият е невинен.

— Какво не разбирате? Ние му плащаме — филиал на федералното правителство. Той работи за нашето правителство!

Чашата й беше празна. Резенчето лимон се сряза на две половини. Мастърсън я напълни отново и изпи водата.

Морал. И политика.

Не бяха едно и също.

— И това е шибаният Бял дом! Със сигурност не можем да осъдим на смърт невинен човек!

Тя отново беше повишила тон и бе запратила срещу високомерните стени нецензурната дума, която отекна отново и отново. Накрая заговори единственият човек в стаята, който все още не беше казал нищо, вицепрезидентката Елена Томпсън.

— Сю? — тих глас, който удряше силно.

— Да?

— Ще те помолим да излезеш. Трябва да обсъдим въпроса. Ще те повикаме, когато приключим.

Всеки път ново лице.

Ерик Вилсон кимна на цивилния пазач, когото виждаше за пръв път, търпеливо показа полицейската си карта и когато му кимнаха в отговор, тръгна към асансьора и натисна бутона за седмия етаж.

Именно заради това ще успея.

Едно време се обичаха. Той все още я обичаше в известен смисъл, но не любовта замъгляваше преценката му. На никого в света нямаше по-голямо доверие, отколкото на Сю Мастърсън. Тя разсъждаваше аналитично, структурно, стратегически. Беше много по-добра от него.

Ето защо Вилсон можеше да си отдъхне.

Въпреки това той чувстваше напрежение, колкото и усилено да контролираше дишането си.

— По каква работа сте дошли? — чу се глас над него в асансьора.

Вилсон се наведе по-близо до микрофона.

— Старши инспектор Вилсон. Идвам да ви разтоваря.

Последва дълго мълчание. Някой определено беше разтоварен.

— Благодаря.

Седмият етаж. Вилсон се позабави, преди да слезе. Изведнъж осъзна на какво се дължи напрежението му и защо бръмчи в главата му, грабва, изсмуква и изплюва всичката му енергия. Той вярваше безусловно на Сю — като на полицай. Сега обаче ставаше въпрос за нещо повече от полицейска работа. Това беше политика. И Вилсон вече беше оплитан в нещо подобно — шведски политици, които осъдиха на смърт Пийт Хофман въз основа на фалшиви документи, до които имаха достъп. Уведомиха ги за грешката им и им казаха, че шведската полиция плаща на Хофман, а не врагът. И после, въпреки това, те оставиха фалшивата смъртна присъда, за да поддържат властта си.

Вилсон слезе от асансьора и видя будка на пазач, където зад вдигнат прозорец седеше друг цивилен. И чу познат глас. Беше тих и далечен, но нямаше съмнение. Докато се приближаваше, напрежението от вътрешния телефон се засили — шумният монолог на човек в малка килия, който се опитваше да привлече внимание към себе си.

— Дотичай тук адски бързо и отключи вратата!

Пазачът, млад мъж с добри очи, примирено повдигна рамене.

— Чуваш ли какво ти казвам! Шибан пазач!

— Да. Чувам какво ми казвате. Чух всичко, което казахте.

— Тогава отключи проклетата врата!

— Не мога да го направя. Вече ви обясних, старши инспектор.

— Отключи я!

— Аз не съм този, с когото трябва да говорите. Заповедта за арест беше подписана от главния градски прокурор Огестам. Той решава кога да ви освободим, както ви е известно, старши инспектор.

— Главният прокурор е отвратителен задник! И това не е нито клевета, нита обида, а абсолютната истина!

Вътрешният телефон не беше съвсем нов, модел, който бе виждал по-добри времена, и звукът явно беше усилен докрай. Ерик Вилсон забеляза, че пазачът го намали.

— Така е от няколко часа.

— Сигурен съм, че той може да продължи още дълго.

Вилсон отново показа полицейската си карта. Пазачът я огледа набързо, стана почти веднага и отвори вратата на ареста. Вилсон го последва и мина покрай редици заключени врати, място, където прахът изглеждаше по-потискащ от другаде. Килия номер пет. Някакъв човек крещеше вътре и риташе малкото мебели.

Ерик Вилсон кимна на младия пазач, който тръгна. Изчака да остане сам и после отвори прозорчето в средата на вратата.

— Еверт?

Отворът беше монтиран близо до нивото на очите и той видя широкия гръб на сако. Гърбът на Еверт Гренс. С цивилните дрехи, с които му бяха позволили да остане. Може би от страх от крясъците и заплахите му? Или от уважение към висшестоящ? Или дори защото персоналът на ареста не вярваше, че той е виновен за онова, в което го обвиняват?

— Искаш ли да излезеш?

Гърбът се обърна и се превърна в две черни очи.

— Отвори!

— Защото ако искаш, трябва да се успокоиш.

— Вилсон, мамка му…

Чу се ясно изщракване, когато Вилсон спусна капака на прозорчето. Приглушен звук. Той седна на малко трикрако столче, поставено пред килията. Една минута. Две. Две и половина. Докато от другата страна на заключената врата настъпи пълна тишина.

И после отново отвори прозорчето.

— Е?

— Вилсон, за Бога…

— Готов ли си?

— Да.

— Добре. Един момент.

Ерик Вилсон се обърна към пазача и му направи знак, все едно държеше въображаем ключ в ръката си. Пазачът тръгна към него с огромна връзка ключове, сякаш бързаше и искаше да се увери, че следователят, за когото целият свят беше некомпетентен, няма да има време да се разкае и пак ще се разкрещи.

Разнесе се дълбоко, металическо свистене, когато тежката ключалка се превъртя.

Измачкано сако с големи петна от вино върху човек, който, доколкото знаеше Ерик Вилсон, не пиеше алкохол. Също така измачкан и изцапан панталон. И оредялата коса на Гренс стърчеше във всички посоки.

Двамата тръгнаха по коридора, без да разговарят. Въздухът беше безпричинно прашен. Минаха покрай четири заключени врати на килии и после Гренс изведнъж спря.

— Какво си облякъл, по дяволите?

— Еверт, мисля, че аз трябва да ти задам този въпрос.

— И все пак… униформа?

— Аз съм полицай. И понякога… понякога е въпрос на живот и смърт.

Те се вгледаха един в друг. И може би Гренс осъзна, че сериозността на шефа му е неподправена и че няма да получи повече обяснения, защото това би изисквало повече сили, отколкото има. Той продължи да върви, без да пита, разкършвайки схванатия си врат и изтръпналия си десен крак, докато обикаляха из голямата сграда, част от комплекса, който образуваше епицентъра на работата на шведската полиция. Три врати с ключове, три с електронни карти. Двамата мъже мълчаха, всеки потънал в мислите си, докато стигнаха до отдел „Убийства“ и се разделиха пред кабинета на Еверт Гренс.

— Предполагам, че по-късно ще дойдеш при мен, Еверт, и ще ми обясниш какво се случи днес следобед. Как се озова зад решетките и крещящ на пазачите с измокрен от вино костюм. Но засега само се успокой.

Гренс бързо влезе в кабинета си. Не благодари и не се извини. Старият касетофон на лавицата с книгите му изпращя, когато той пусна сборна касета, която беше записал сам. Сиван Малмквист пееше на шведски, а Кони Франсис следваше с оригинала на английски. Вилсон стоя там и слуша „Всеки е глупак за някого“ и накрая осъзна, че следователят няма намерение да се обърне.

— Еверт, току-що те измъкнах от ареста. Аз отговарям за теб. Затова сега поне веднъж в живота си направи каквото ти казвам.

Веселите, изпълнени с надежда гласове от шейсетте години го придружиха по коридора, когато продължи да върви към кабинета си, но щом стигна до кафемашината, музиката се смени с нещо електронно и монотонно. Мобилният му телефон. Целият джоб на сакото му вибрираше неритмично и настойчиво.

— Да?

— Те не искат да отстъпят.

Сю.

И говореше с глас, какъвто Вилсон никога не беше чувал.

— Настояват списъкът с престъпници за убиване да остане непроменен.

Хладнокръвието й. Безстрашието и увереността й се бяха изпарили.

— Какво?

— Хофман все още е Седмица купа.

— Но, по дяволите, Сю… Ти го изпращаш на смърт!

— Ако някой го съзнава, това съм аз.

— Един от вашите!

— Опитах се да им го обясня. Те сами се вкараха натясно в ъгъла. И смятат да останат там.

Сега отново пееше Сиван Малмквист, на шведски. И гласът й се разнасяше от кабинета на Гренс по онзи старомоден начин, щастливо и чуруликащо. Ерик Вилсон разбра защо Еверт Гренс търси онази непринуденост и естественост, за да избегне всичко друго.

— Е, няма що, Сю, хубаво е да екзекутирате служителите си за това, че… вършат работата си. — Той зачака отговор, но така и не го получи. Тя сякаш беше затворила. — Сю? Там ли си…

— Така стоят нещата. Затова слушай внимателно. На мен, в ролята ми на директор на Агенцията за борба с наркотиците, вече не ми е разрешено да се занимавам със случая. Изобщо. Дори този разговор е престъпление. Ако продължа, според хората, с които току-що се срещнах, цитирам, това ще бъде едностранно прието и изтълкувано така, че директорът на АБН умишлено работи срещу интересите на Съединените американски щати. Освен това бях уведомена, че при тези обстоятелства първо ще бъда уволнена, а после съдена.

Дори дишането й не беше толкова уверено.

Вилсон слушаше и чакаше.

— Той е осъден на смърт и нито аз, нито водещият му офицер не трябва да се свързваме с него или да му помагаме по някакъв начин. Но само защото ние не можем, това не означава, че някой друг не може. Нали, Ерик?

Той държеше телефона в ръката си, но вече не чуваше нито глас, нито дишане, само електронна тишина.

Сю беше затворила.

Но някой друг може.

Копелетата не бяха отстъпили. Също както не бяха отстъпили шведските политици.

Нали, Ерик?

Тя беше говорила директно на него. Беше го насърчила.

Освен Пийт Хофман и съпругата му, само още трима души знаеха за бягството му от шведски затвор и че той все още е жив. И двама от тях вече не можеха да упражняват професията си, без да бъдат наказани.

В средата на коридора до бръмчащия автомат за кафе. Ако Вилсон се заслушаше внимателно, имаше много други звуци. Музика от шейсетте години, жена, която говореше високо по телефона в кабинета отсреща, и по-нататък — хора, които се смееха, докато излизаха от съвещание, освобождавайки напрежението, както когато станеш от стола и може да спреш да бъдеш сериозен за малко.

Ерик Вилсон стоеше там и слушаше. Накрая се обърна към автомата за кафе и напълни две чаши, без захар и сметана.

Знаеха само трима.

Скоро щяха да станат четирима.

Небесносин килим, морскосини тапети. Стая, предназначена да излъчва спокойствие, разбиране, интелект. Бяха взели решението заедно и се бяха убедили един друг, че е правилното. Сега всички станаха. Вицепрезидентката Елена Томпсън зад бюрото си, директорът на ФБР Райли и директорът на ЦРУ Ийв от столовете си и началникът на Генералния щаб Пери от канапето, отпивайки последна глътка кафе от чашата си.

Райли стигна пръв до затворената врата, натисна дръжката и я отвори.

И след това съжали за това.

— Можем ли да й имаме доверие?

Той отново затвори вратата и се обърна.

— Можем ли да имаме доверие на Мастърсън?

Пери тресна чашата с кафето с такава сила, че красивата маса изскърца.

— Можем ли да имаме доверие на теб, Бил?

— Какво искаш да…

— Сю Мастърсън е назначена от президента. Също като теб. И ние имаме доверие на онези, които назначаваме.

Последните капки кафе се бяха разплискали върху масата. Началникът на Генералния щаб ги избърса със смачканата салфетка, която взе от подноса, и след това добави:

— Обяснихме на Сю, че вече не трябва да има нищо общо със случая, и тя разбра.

Райли се усмихна подигравателно.

— Абсолютно сигурен ли си в това?

— Да.

— Да, сигурен ли си, Лориъл? — чу се в същото време гласът на вицепрезидентката Томпсън от другата му страна.

Двата гласа се сблъскаха в средата, където стоеше началникът на Генералния щаб.

— Абсолютно сигурен ли си, че… Бил изразява само лично чувство? А не реален риск?

— Да.

— Защото после не можем да си позволим никакви въпроси от никого. За никакви дребни грешки, като например че едно от най-високопоставените ни длъжностни лица в правоприлагащи агенции, включва един от нашите в списък с най-издирвани престъпници по стратегически причини. Човек, когото са завербували от престъпния свят, както често прави Агенцията за борба с наркотиците. И че тя го е направила, без да уведоми шефовете си.

Сега вицепрезидентката гледаше само Пери.

— Ти сам го каза, Лориъл. Доверие. Дава ни подкрепата, от която се нуждаем. Позволява ни свобода на действие.

Отначало никой не го чу. Почукване на вратата, което заглъхна. Следващия път беше по-силно и настойчиво. Райли, който беше най-близо, отвори вратата. Навън чакаше млад мъж, офицерът от Тайните служби, който преди това ги беше придружил дотук.

— Да?

— Съобщение за началника на Генералния щаб Пери. Важно е.

Бял плик. Той го връчи на директора на ФБР, който го предаде на Пери.

Началникът на Генералния щаб погледна Томпсън, която кимна.

Пери взе чаена лъжичка от чинийката и я използва, за да разреже плика.

Един-единствен документ. Снимка. Човек, когото познаваше.

Познаваше го, но човекът изглеждаше съвсем различен от последния път, когато го видя в тези коридори само преди няколко дни. Председателят и говорител на Камарата на представителите Краус. Затворен в клетка.

Ерик Вилсон току-що беше чул музика, която се разнасяше от отворена врата, но сега, когато се върна, беше затворена. Гренс я беше затворил през краткото време, през което Вилсон отиде до автомата за кафе и се върна, опитвайки се да покаже, че иска да бъде оставен сам. Трудно беше да почука с две пълни пластмасови чаши в ръцете, затова леко ритна долния ръб на вратата два пъти с носа на обувката си.

— Да?

— Трябва да поговорим, Еверт.

— Каза ми да ти обясня по-късно. И ще го направя. По-късно.

— В момента не ме интересува как си се озовал в ареста. Трябва да говорим за нещо съвсем друго. И е адски спешно.

Вилсон се втренчи в затворената врата. Нямаше табелка, никаква информация. Гренс отказа да си сложи нова табелка, възразявайки срещу онова, което правеше всеки нов обитател на кабинет, по причини, които вероятно вече беше забравил.

— Един момент. Почти съм готов.

И му беше позволено да прави каквото му е угодно. Това обаче не беше толкова важно. Пък и Вилсон отдавна беше престанал да води безсмислени битки.

Той чу, че вътре се отваря вратата на дрешника, същото изскърцване като във всеки кабинет. И после настъпи пълна тишина. Чашите с кафе изгаряха дланите му и Вилсон ги остави на пода пред прага. И зачака в тъмния коридор. Хубаво беше да не прави нищо и да не мисли за нищо. Само да чака.

— Сега може да влезеш.

Ерик Вилсон взе двете чаши, наведе се напред и натисна с лакът дръжката. Изцапаният с вино костюм беше захвърлен на пода. До него стоеше Гренс. Също с униформа. Опъната на тялото му.

— Нямах нищо друго.

Старши инспекторът посочи дрешника в ъгъла, който вероятно съдържаше още три униформи, още по-тесни и от тази, от времена, когато Еверт Гренс не е бил тук.

Вилсон му даде едната чаша, от която се вдигаше тънка струйка пара на светлината на лампата на бюрото. Двама мъже, които никога не носеха униформи, стояха един срещу друг, облечени точно в тях. И двамата съзнаваха колко малко трябва, за да те видят и възприемат различно. Двама души, които се познаваха, но не съвсем.

— Добре. Какво искаш?

— Компютъра ти.

— Да?

— Може ли да го използвам за малко?

Гренс бутна компютъра по бюрото и обърна екрана към стола на посетителя, а Ерик Вилсон извади портфейла си от вътрешния джоб на сакото си. Измъкна флашката, която му беше дал Дженингс, пъхна я внимателно в компютъра и щракна на файл на име „Седмица купа“.

— Еверт? Ела тук, моля те.

Той изчака, докато Гренс застана до него.

— Искам да видиш нещо.

Вилсон премести курсора към лентата с часа и щракна отново, за да се увери, че това е правилната последователност. Да, перспективата отгоре. Леко размазани изображения, но беше ясно, че са в джунглата, и следяха камион, който често се скриваше в гъстата зеленина на дърветата. Камионът се приближи до широка река, спря до брега и от него изскочиха двама души. Започнаха да го разтоварват и да нареждат кашони върху чакащ шлеп. Изпразниха платформата на камиона и пак се качиха в кабината.

— Какво е това, по дяволите?

— Гледай.

— Вече изгубих твърде много от работния си ден в затворническа килия. Затова, ако ме извиниш, имам много работа, която няма абсолютно нищо общо с твоя филм за природата.

— Продължавай да гледаш.

Отново лентата с часа. Сега двамата мъже в джунглата пътуваха с шлепа по виеща се река. И Еверт Гренс се загледа в екрана, както му казаха. Беше по-сговорчив от обикновено. Слушаше по различен начин. Нямаше арогантност и сдържаност. Може би се срамуваше, че го бяха задържали в ареста. Но по-скоро не. По-вероятно бяха униформите. Ерик Вилсон беше сигурен в това. Не защото на раменете на Вилсон имаше повече нашивки. Гренс никога не беше обръщал внимание на такива неща. А защото личните им различия бяха заличени. Личните отношения вече не им пречеха.

Може би трябваше да носи униформа по-често, поне в този кабинет.

— Вилсон, по дяволите! Пак ще попитам — какво е това?

— Скоро.

Сега. Бързо увеличение на изображението на единия от мъжете на шлепа. Смътни очертания на тяло в сиви квадратчета. Колкото може по-отблизо.

Вилсон се вгледа в лицето на Еверт Гренс, което ставаше все по-заинтригувано и съсредоточено.

Той имаше същото изражение тогава.

Преди три години — драмата със заложници, която беше инсценирал в затвора „Аспсос“ хванатият натясно Пийт Хофман. Тогава Гренс наблюдаваше друг монитор и след много терзания заповяда на снайпериста да стреля по похитителя.

— Това последното?

— Да?

Това беше първата смърт, която бе заповядал Еверт Гренс.

— Искам да го видя още веднъж.

Вилсон върна назад курсора на линията за часа и кадрите отново показаха шлепа.

И увеличиха изображението на мъжа, който се движеше там.

Еверт Гренс се наведе по-близо до екрана.

Към някой, който изглеждаше… познат.

Той видя татуировка на обръснатата глава. Оформена като голяма, виеща се змия или може би гущер.

Навремето мъжът нямаше татуировка на главата. Гренс беше сигурен, че е нова. И, разбира се, дрехите бяха други. И мъжът беше по-слаб.

И все пак. Начинът, по който се движеше. Единственото, което не можеше да се промени.

— Какво е това, по дяволите?

— Познаваш ли го?

Еверт Гренс забърза към лавицата с книги, прокара показалец по гръбчетата на кориците и извади едната. На задната корица имаше пластмасов джоб, а вътре — компактдиск.

— Изучавах го, Вилсон. Движенията му. Час след час, ден след ден. Движенията се врязват в паметта ти и несъзнателно заемат мястото си в съзнанието ти. Познавам този човек отнякъде.

Ерик Вилсон видя, че лицето на Еверт стана тъмночервено. Гренс беше издал заповедта за фатален изстрел и едва по-късно осъзна, че го е направил въз основа на погрешно основание. Без да знае, че Пийт Хофман служи на полицията. И че той, Еверт Гренс, е сведен до полезен идиот, за да могат други да се измъкнат безнаказано с покровителствано от закона убийство.

— Тогава го видя? Позна ли го, Еверт?

И затова беше нахлул гневно в кабинета на Вилсон и се бе разкрещял за таен дневен ред, истина и лъжи.

— Е? Еверт?

И сега той вероятно пак щеше да се разкрещи. Защото Пийт Хофман беше жив. Защото Ерик Вилсон е знаел и не му е казал. Накарал го е да мисли, че Гренс е виновен за смъртта на невинен човек.

— Да. Познавам го, по дяволите.

Гренс обаче изглеждаше странно спокоен и в гласа му липсваше онзи леденостуден тон, който владееше много добре.

— Паула. Пийт Хофман. Знаех, че е жив. Както си знаел и ти. През цялото време.

Еверт Гренс извади компактдиска от пластмасовия джоб и с тихо подсвиркване издуха праха от него, а след това започна тихо да си тананика, докато почистваше размазаните отпечатъци от пръсти върху светлоотразяващата повърхност. Накрая го пъхна в страничния отвор на компютъра.

Ерик Вилсон не откъсваше очи от израза на лицето му, който се беше променил от незаинтересован в съсредоточен.

Знаех, че е жив. През цялото време.

А сега беше неразгадаемо.

— Това е копие от записа на камерата за наблюдение в централата на надзирателите в затвора „Аспсос“. Седмица след като Пийт Хофман… ами, умря там. Нека ти покажа четвъртия ден.

Гренс беше престанал да си подсвирква и тананика и лицето му се изопна, когато върна назад курсора по лентата за часа четири дни и четири нощи и спря на 20:06.

— Знаеш ли колко убийства съм разследвал, Вилсон?

И двамата го видяха на екрана. Приближаваше се мъж с много къса коса и униформа. Втренчи се в камерата твърде дълго, докато отминаваше. Уверяваше се, че кадрите ще бъдат разгледани по-късно, когато имат време да видят кой е бил.

— Разследвал съм двеста двайсет и девет убийства. От тях пет са неразкрити. А седем са разкрити, но извършителите са на свобода. Но човекът, когото ти видя тук, Вилсон… това е убиецът, когото всеки ден се радвам, че не съм заловил.

Записът продължи и камерата проследи преоблечения мъж, който мина през портата в стената и се отправи навън към хубавата нощ и свободата.

— Когато открих записа, осъзнах, че той е измамил мен, нас, но реших да го запазя в тайна.

Двама мъже с униформи. От една и съща страна на бюрото.

Те се спогледаха мълчаливо.

Ерик Вилсон мислеше, че знаят само трима. Но в продължение на три дълги години бе имало и четвърти.

— Благодаря.

Той се вгледа в очите на Еверт Гренс. Чакаше. Докато накрая получи кимане, дискретно, но го имаше, и означаваше: Ти си свърши работата и аз си свърших моята. Така става понякога.

— Добре.

И Вилсон имаше възможността да продължи. Към онова, за което беше дошъл.

— Тогава искам да направим същото, Еверт.

— Какво?

— Да се погрижим той да оцелее.

Снимката не беше хубава. Лошо осветена и съвсем не на фокус. Въпреки всичко това беше най-отвратителното изображение, което беше виждал началникът на Генералния щаб Пери. Решетки. Клетка. Човекът зад решетките на клетката. Тимъти Д. Краус. Председателят и говорител на Камарата на представителите — и част от същата структура на власт, към която принадлежаха хората в тази стая. Снимката обаче събличаше напълно властта му. Все едно беше гол.

— Ай пи адресът е проследен до кафене с интернет в Богота. Написан е на ръка там отдолу от следовател на АГР.

Всички се приближиха и се вгледаха в снимката. Вероятно всеки беше поразен от различни детайли. Един забелязваше колко е тъмно, късно през нощта, и се питаше дали фотографът нарочно е държал Краус буден, за да засили заплашителността на обстановката. Друг беше изумен от шината около клетката, кафява кал, покрита с отпечатъци от обувки. Трети сигурно беше видял, че Краус е с изключително мръсни дрехи, може би със същия костюм, с който беше преди няколко дни в коридора на същата тази стая.

Мисли като сенки. Но така ставаше обикновено. Съсредоточаваш се върху второстепенното, за да се предпазиш от немислимото. Както сега, размишляваш как костюмът и джунглата не си пасват.

Най-после, вероятно защото най-отгоре на документа, със същия разтегнат почерк, те видяха, че следователят от АГР е написал, че снимката е адресирана до президента и е изпратена на публичния имейл адрес на Белия дом.

— Какво е това? Нима е…

Пери посочи пода на клетката. Зад Краус имаше тънък сламен дюшек, но той нямаше предвид това, а сочеше кръглия съд до него, който приличаше на дълбока купа.

— Да, предполагам.

Вицепрезидентката не въздъхна. Никой не въздъхна.

Това не беше достатъчно.

— И е пълна до половината. Някаква… яхния? Картофи? И нещо друго? Нали?

Клетка.

Дълбока пластмасова купа за хранене на пода.

Да лишиш един човек от достойнството му, да се държиш с него като с животно.

В левия ъгъл, поставена в същата кафява кал, се виждаше част от друга клетка. Някой седеше вътре на пода, с гръб към него, вероятно жена. В десния край, сякаш беше наредено нарочно, имаше оръжие, закрепено на четири метални крака в калта.

— Руска базука.

Директорът на ЦРУ се наведе по-близо и смени очилата си.

— РПГ-29 „Вампир“. Можеш да взривиш танк с нея. „Хизбула“ унищожиха с такова оръжие няколко израелски танка по време на войната в Ливан. Демонстрация на сила. Това е най-елементарната форма.

— Клетка. Гранатомет. Но никакви искания.

Пери се съсредоточи върху човека, когото всички познаваха. Сигурно го бяха накарали да застане на фона и да се държи за бамбуковите пръчки на клетката.

— Не разбирам. Някой от вас разбира ли? Да ни изпратят тази снимка! Но нито едно искане?

Пръстите на Краус изглеждаха схванати, докато се бяха вкопчили в пръчките, за да го държат изправен. Абсолютно празен поглед. Светкавицата на фотоапарата осветяваше ярко лицето му и превръщаше загорялата му от слънцето кожа в бяла.

— Само това. Засега.

Пери седна на канапето, откъдето току-що беше станал, сложи снимката в средата на масичката за кафе и я побутна леко, сякаш се опитваше да избегне онези изпълнени със страх, умоляващи очи. Вицепрезидентката Елена Томпсън седна до него, придърпа снимката към себе си и я гледа дълго и мълчаливо.

— Оповестили сме списък с тринайсет имена, които принципно са виновни за това, водачите на терористична организация.

Тя държеше снимката близо до себе си, сякаш говореше на нея, а не на колегата си, който стоеше там и искаше да се прибере у дома.

— Всички в този списък ще бъдат елиминирани, един по един. И никой европейски полупрестъпник няма да изложи на риск това.

Томпсън кимна към снимката, към Краус:

— Зачеркнати, един по един.

Еверт Гренс беше станал и нервно крачеше из стаята. След малко той сложи касета в стария касетофон, както правеше винаги, когато търсеше душевно равновесие. Сиван отново запя „Всеки е глупак за някого“. Гренс седна и сравни видеозаписа от камерата за наблюдение на мъжа, който излизаше от затвора, със сателитните кадри на мъжа, който се качваше на шлеп в джунглата.

Мълчеше.

Досега.

— Значи така си изкарва прехраната сега.

Гренс често беше ироничен, дори циничен и злобен, и тази забележка можеше да бъде възприета по този начин. Лицето и очите му обаче говореха друго. Ерик Вилсон беше сигурен в това.

— Да. Така се издържа. Допреди половин час. Когато работодателите му решиха да прекратят договора за услугите му.

Сега беше ред на Вилсон да се приближи до лавицата над допотопния касетофон. Той извади една от книгите там — дебела и тежка. Атлас на света. Прелисти го, започвайки отзад напред, както често правеше, и забеляза джобчето за библиотечно картонче, каквито съществуваха в близкото минало. Извади го, обърна го и прочете:

Обществена библиотека Стокхолм

Срок на връщане: 18 октомври 1989 г.

Той се усмихна и погледна следователя, който също се усмихна.

— Срок на давност, Вилсон. Нали така?

Без да отговори, Ерик Вилсон отмести чашата с кафето на Гренс, телефона, лампата на бюрото и купчината папки с текущите му разследвания, направи място за обемистия атлас и продължи да го прелиства, докато намери онова, което търсеше на страница двеста и осемнайсета. Голяма карта на Южна Америка. Взе червен маркер от моливника и отбеляза две граници. Квадрат, по-скоро ромб, в горния ляв ъгъл, с Карибския регион от едната страна и Тихия океан от другата.

— Еверт?

— Да?

— Какво знаеш за Колумбия?

— Най-доброто кафе в света. Трябва да се пие чисто. Без тъпо мляко.

Вилсон се усмихна. Както и преди това, в стаята отново липсваха ирония и цинизъм.

— Добре. Знаеш ли нещо друго?

— Красива е, топъл климат и услужливи хора. Но изключително корумпирана. Насилие. Могъщи наркокартели. Едно от местата, които съм решил никога да не посещавам, въпреки че сигурно деветдесет и девет процента от населението са свестни.

Вилсон обърна картата към Гренс и прокара пръст по червената линия.

— И въпреки това ще се отправиш натам.

Еверт Гренс дори не вдигна глава от отворената страница и заговори тихо, почти шепнешком:

— Вилсон, съзнаваш ли, че почти всичко, което разследваме в тази шибана сграда, е свързано с наркотици? С дрогата, която се произвежда точно там, в Колумбия?

— Кафене „Гайра“, Еверт.

— Сто хиляди закононарушения годишно, пряко свързани с наркотици, само в нашата страна. Удвояват се на всеки десет години. И говоря само за престъпления, пряко свързани с наркотици. Не за обирите, кражбите и взломовете, които стават, за да се набавят пари да се купят тези гадости. Нищо за насилието, което произлиза от защитаването на територии за дистрибуция на наркотици или за събирането на дългове. Дрогата мотивира престъпността, Вилсон. Наркотиците стоят зад всичко, с което се занимаваме. Общата цена на употребата на наркотици в Швеция е трийсет милиарда крони на година — медицинска помощ, социални услуги, болести, преждевременна смърт. Освен това има счупени витрини на магазини, разбити врати, разходи за полицията и за съдебната власт и всевъзможни други медицински интервенции заради прострелвания, сериозни нападения и… Вилсон, наркотиците мотивират не само престъпността, но и цялото ни общество! Като се замислиш, искат ли хората това да свърши? Когато толкова много от тях си изкарват прехраната от последиците?

— Кафене „Гайра“ в Богота.

Ерик Вилсон прелисти атласа на света, който така и не беше върнат в библиотеката, намери карта на града и посочи, а Гренс се предаде и погледна надолу.

— Е, и?

— „Кале“ 96, между „Карера“ 13 и 13-А.

— Щом казваш.

— Там ще се срещнеш с мъжа от твоя видеозапис. Същият, който слиза от камион и се качва на шлеп от моите сателитни кадри. Ще получиш точния час, когато самолетът ти кацне на международното летище в Елдорадо.

Гренс не отговори, но и не възрази. Той сякаш потъна в картата, чиито линии и квадрати представляваха друга реалност.

— Аз не мога да отида. Искам, но е невъзможно. Ако ме хванат, разследването ще ме свърже с човека в Съединените щати, който нае Хофман. И тя ще загуби работата и бъдещето си.

По-възрастният следовател стана за втори път и увеличи звука на „Туидлиди“ в изпълнение на Сиван, дразнещо весела и лесно запомняща се, натрапчива мелодия, която звучеше повече от петдесетте, отколкото от шейсетте години.

— Слушаш ли ме, Еверт? Ще бъда напълно откровен. Ти вероятно си човекът в тази сграда, който е най-малко подходящ за тази мисия. И това е жалко. Но ти не можеш да бъдеш проследен до нея. И го познаваш. И заради това е всичко. Ти си единственият, освен мен, на когото той ще има доверие. На теб повери кафяв плик с доказателства само няколко часа, след като избяга от затвора.

Вилсон погледна колегата си, който слушаше музиката и едновременно с това шефа си.

— Еверт, задачата ти е да намериш Хофман и да му помогнеш да се приспособи към ситуацията и вероятностите. Ще намериш цялата информация, след като приготвиш багажа си и вземеш паспорта си.

Няколко последни акорда и припевът най-после заглъхна.

— Искам да го видя тук, Еверт, жив.

— Съжалявам. Нямам паспорт. Не съм пътувал много.

— Ще се погрижа за това.

Тишина. Касетата беше свършила. И Гренс не сложи друга.

— Да го приема ли като… заповед, Вилсон?

— Не. Не е заповед. И нямаш пълномощия там. Нито защита.

Едрият полицай, който се чувстваше в безопасност в кабинета си с диван с протрита тапицерия от едро рипсено кадифе и музика от едно друго време, погледна шефа си и повдигна рамене.

— Говориш така, че звучи изкушаващо.

— И абсолютно никой, независимо от обстоятелствата, не може да потвърди задачата ти.

— Като всеки престъпник информатора.

Гренс се усмихна отново.

— Еверт?

Вилсон вече свикваше с това.

— Трябва да тръгваш. Незабавно. Въпросът не търпи отлагане. Когато американците правят тези неща, когато търсят по-широка подкрепа и превръщат нещата във въпрос на международна политика, историята показва, че действат бързо. Убеден съм, че вече са готови да поразят първата си мишена.

Видеоигра. Той никога нямаше да свикне с факта, че това изглежда така. Или че има такова чувство. Струваше му се, че всеки момент майка му ще извика отдолу: Вечеря. Тя никога не се отказваше, докато той не спреше, не натиснеше паузата, не слезеше бързо по стълбите и не хапнеше мълчаливо нещо пържено. И след това измиваше чинията си и отново хукваше нагоре към стаята си и някоя игра в друг свят.

Стив Забрински държеше леко лоста за управление и гледаше двата екрана на компютъра. Все още имаше чувството, че е видеоигра. И така се опита да мисли за това, като игрите, които играеше в тясната стая на дома от детството си, сякаш да изстрелва снаряди по човек беше нещо, за което трупаше точки и когато свършеше, можеше да започне отново. Да нулира и пренастрои целия свят, сякаш не се е случило нищо. Но не ставаше така.

Тази игра беше сериозна.

Мъртвите оставаха мъртви.

Той изпи половин чаша зелен чай и половин кока-кола в стая, която някакъв проектант на кораби беше сбутал под палубата до едното стълбище. Само няколко квадратни метра, останали на чертежа, които архитектът беше открил точно преди да започне строителството и набързо бе надраскал: В тази мъничка стая някой ще седи зад бюро и ще отнема живота на хора. И Стив Забрински правеше точно това. Беше тясно, но имаше достатъчно място за бюрото, двата компютърни екрана и един стол.

— Забрински?

— Да, сър?

— Мишената ни е локализирана. Под наблюдение е.

И място за бойния командир на самолетоносача, който стоеше зад него и който сега се наведе и му даде лист хартия.

— Джипиес координатите в момента.

Чесън. И кафе. На това миришеше топлият дъх на командира на врата му.

— Активирай дрона.

Стив Забрински набра реални координати, не на екран на видеоигра, които означаваха реална къща с реално семейство, после натисна бутона за въвеждане и зачака да светне лампичката и да потвърди.

Американският боен кораб „Либърти“^[1].

Дълъг триста шейсет и пет метра, тежък сто и два хиляди тона. Екипаж — четири хиляди и седемстотин души. Отделни писти за излитане и кацане на самолети.

Истински самолетоносач.

А зад Стив — истински боен командир.

За тук се беше отправил толкова отдавна. За това беше обучен и подготвен — да получава заповеди посред нощ, да тръгва към Военноморската гара на Трийсет и втора улица в Сан Диего и да плава в Тихия океан покрай Западното крайбрежие, покрай Мексико, Гватемала, Салвадор, Никарагуа, Коста Рика и Панама, за да стигне до тази точка. На осем морски мили^[2] от бреговете на Колумбия. Да замени задушния, неприятен електронен въздух под палубата с милувките на свежия морски въздух и да види ясно очертанията на Буенавентура.

Той се увери, че резервоарът на дрона е пълен и че координатите са въведени правилно в системата, после включи двигателя и камерата.

И се обърна към командира, който кимна.

Стив Забрински натисна един от страничните бутони на лоста за управление и деветдесет и седем килограмовият дрон започна да се търкаля от единия край на палубата на кораба до другия. Докато цифрите в долната част на екрана потвърдиха, че се движи с осемдесет и пет километра в час. И в този момент на ръба на кораба той дръпна назад лоста, освободи дрона и го пусна да излети.

Дронът беше красив на екрана. По пътя си. Защото Стив го управляваше.

Забрински осъзна, че е затаил дъх, изпусна го и отново си пое дълбоко въздух.

Дронът започна да се снишава!

Повече тяга! Повече тяга!

И после пак се издигна.

— Добре. Остави го там. Пет, най-много шест метра над водата.

Нямаше вятър. Нито вълни. Щеше да успее.

— Докато стигне до Буенавентура. Тогава го издигни.

Координатите на мишената бяха изписани в горния десен ъгъл на екрана. Съвпадаха. Дронът се беше отправил в правилната посока. Височина. Скорост. Тези показатели също бяха съвместими. А в правоъгълника долу имаше информация за въоръжението — реактивна граната с термобаричен заряд.

Използваха ги срещу незащитени мишени.

Когато се детонираха, предизвикваха мощна вълна, която убиваше всеки, когото можеше да е пропуснала експлозията.

— Разстояние до мишената?

— Осем километра, сър.

— Тук не употребяваме сър. Ясно ли е?

— Ясно, с… Ясно.

— Щом стигне до брега, издигни го на сто метра. Дръж го далеч от сгради. Посоката е Кали, според координатите на мишената. След контакта с мишената го издигни още петдесет метра. И след това го прицели в мишената.

Това вече не беше видеоигра. Беше му за пръв път.

— Потвърдено е, че обектът е в мишената. Сега, Забрински…

От игра към реалност.

— Прицели го в мишената.

— Прицелен в мишената. Сто и петнайсет секунди до детонацията.

— Отклонение? Височина?

— Отклонение нула. Височина сто и петдесет метра и се спуска.

От живот към смърт.

— Деблокирай заряда.

— Зарядът деблокиран. Петдесет и седем секунди до детонацията.

В средата на големия екран имаше мерник, или поне нещо подобно, кръгове, вписани един в друг. В най-вътрешния кръг се виждаше къща. Когато дронът и камерата се приближиха, стана ясно, че в къщата се движи някой, може би три тела, две малки и едно по-голямо.

Стив Забрински леко сложи пръст на бутона Прекрати.

Заповедта можеше да дойде всеки момент.

— Десет секунди до детонацията.

Еверт Гренс куцаше малко повече от обикновено с обемист куфар в ръката. Кафяв, с неравна, грапава повърхност. Трудно беше да определи материала, може би пластмаса или кожа върху многопластов картон. Беше на тавана му, както си спомняше, прашен като всичко останало там. Не беше много елегантен, нито използван много. Бяха го купили заедно навремето. Или по-скоро Ани беше купила по един за двамата. Имаше и лепенка на Айфеловата кула в единия ъгъл, която тя залепи в първия ден в хотелската им стая, и оттогава си стоеше там.

— Еверт?

Свен Сундквист седеше зад бюрото си. Вратата му беше отворена към коридора на отдел „Убийства“. На главата му с руса, късо подстригана коса имаше слушалки и той леко се беше наклонил напред на лакти. Обикновено седеше точно така, докато слушаше и анализираше записи от разпити още преди да стане водещ специалист в тази област.

Винаги старателен и щателен.

— Изглеждаш напрегнат.

— Да.

Еверт Гренс продължи да върви, макар че обикновено би спрял, би се облегнал на рамката на вратата и би продължил разговора, който водеха от много години. Гренс не разговаряше с мнозина. Свен Сундквист забърза към вратата и видя, че Гренс се опитва да се измъкне по коридора.

— Еверт, какво си намислил?

— Не мога да го обсъждам.

— Куфар? Някъде ли ще ходиш?

— Съжалявам, Свен, но това не те засяга.

Следващата отворена врата беше на Мариана Хермансон. И тя извика след него:

— Чух, че си инспектирал условията в ареста „Крунобери“! Няколко часа!

Сега вече Гренс спря и надникна вътре. Мариана също седеше зад бюрото си, но не слушаше, а гледаше телевизия — запис от полицейска очна ставка — мъже с номера на гърдите, заснети с камера от другата страна на еднопосочно огледало. Тя сигурно я беше гледала и преди, но я гледаше отново, за да се увери, че ще издържи пред съда. И Мариана, и Свен бяха еднакво усърдни и съвестни в работата си.

Еверт Гренс се гордееше с тях.

— Не може да си го чула. Тази информация е поверителна. Шведските полицаи не биха нарушили поверителността и клюкарствали за колегите си. Нали така, Хермансон?

— Самият следовател, изглежда, я е нарушил, когато на висок глас е заявил, че колегите му са некомпетентни.

— Нямам представа за какво говориш… Може да попиташ всеки в този коридор дали някога съм вдигал шум.

Той се усмихна. И тя се усмихна.

Гренс се накани да тръгне. Мариана кимна към куфара.

— Отиваш ли някъде?

— Да.

— И?

— Не мога да го обсъждам с теб. Но на бюрото ми ще намериш всичките ми текущи разследвания, в които предстоят арести. Искам Свен и ти да се погрижите за тях, докато отсъствам.

— Колко време ще отсъстваш, Еверт? — извика тя след него. — Еверт!

— Не знам. Все още. Седмица. Може би две.

Без да се обръща, Еверт се качи в асансьора, слезе на партера и се насочи към изхода на „Кунгсхолмсгатан“. Ерик Вилсон го чакаше там. Двигателят на личния му автомобил работеше, готов да потегли. Гренс хвърли куфара си на задната седалка и Вилсон подкара в оживеното движение в натоварения час в столицата. Поеха по автобусната лента. Караха и по разделителния бордюр, когато нямаше автобусна лента. Вилсон увеличи още скоростта, когато излязоха от центъра на града.

— Там.

Еверт Гренс посочи през страничното стъкло.

— Натам се бях отправил днес.

От другата страна на оградата се намираше Северното гробище. И един човек, който дълго време беше означавал всичко за него.

— И все още съм на път за там.

Две счупени бутилки. Щеше да опита пак, когато се върнеше у дома.

— И главният прокурор все още е отвратителен задник.

След това пътуваха мълчаливо. Минаха покрай града предградие Хеленелунд и община Солентюна и наближиха град Упландс Весбю. Вилсон протегна ръка и отвори жабката.

— В дъното има найлонов плик, Еверт. Два телефона само за спешни случаи. Единият е за връзка с Хофман, а другият — с мен. Всеки телефон е за обаждания само от един номер и до един номер.

Два телефона с предплатени карти, купени в брой, без абонамент, които можеха да се обаждат само един на друг. И ако случайно попаднеха в някого, нямаше да има имена, само непроследим, неизвестен потребител, отправил и получил обаждания от също така непроследим и неизвестен потребител.

— До него е паспортът ти за спешни случаи. Валиден е за два месеца. И ти позволява влизане в Съединените щати за по-сигурно.

Еверт Гренс извади нещо розово. Паспорт за спешни случаи. По-тънък от обикновените. Той го разгърна и видя своя снимка, взета от досието му в отдел „Личен състав“.

— А под него, в найлонов джоб, е всичко друго, от което ще се нуждаеш.

Гренс го извади. Първо, информация за полета му. Заминаване в девет и двайсет и пет. Престой и нощуване в Лондон. Общо времетраене на полета двайсет и шест часа и двайсет минути.

— Ще кацнеш в Богота в шестнайсет и десет местно време.

Следващият документ беше резервация за хотел.

— „Естелар Ла Фонтана“. Стая петстотин петдесет и пет. На последния етаж. Изключително тиха. Обикновено отсядам там.

След това карта. Гренс я разгърна. Карта на град Богота, по-голяма от онази в атласа на света и по-подробна. Три големи букви, написани с червено мастило. „Л“ — летище. „Х“ — хотел. И „П“ между тях.

— Паула. Все още го наричам така. Там ще се срещнете. Кафене „Гайра“, в три следобед. Ще ти кажа допълнително деня.

Еверт Гренс прибра паспорта, резервацията и картата на мястото на срещата.

— Колко време беше водещ офицер?

— Колко време?

— Да.

— Дванайсет години.

— Личи си. Още го умееш.

Нямаше ирония, нито раздразнение. Гренс беше напълно сериозен. Това долови Вилсон в гласа му. За пръв път чуваше искрена похвала от него.

И му стана приятно.

— Да, но обикновено вербувам колегите си от затвора.

Двамата се усмихнаха.

— Онези последни документи.

Вилсон кимна към жабката. Гренс я прерови и намери пет листа в отделни найлонови джобове.

— Продължих дневника, щом осъзнах, че той е жив. Държиш копие от него.

— И този път там е… всичко?

Лъжи и истина в един и същ коридор на полицията. Потулени престъпления, за да бъдат разкрити други престъпления. Тайни разузнавателни доклади, които разказваха какво всъщност се е случило, и фалшифицирани регистри, които бяха станали причина един инспектор следовател да отправи погрешното обаждане. Така беше станало. И затова всичко отиде по дяволите.

— Да.

Ерик Вилсон намали малко скоростта, защото един камион изпреварваше друг и принуждаваше останалите в бързата лента да карат по-бавно. Изгубени секунди в надпреварата за полет, чието заминаване наближаваше.

— Гренс, обещавам, никакви тайни.

Никога досега не беше работил по този начин. Първата заповед за един водещ офицер беше абсолютно никаква информация, свързана с информатора, да не попада в чужди ръце. Сега обаче правеше точно обратното. В найлоновия джоб беше името на информатора, водещия офицер, другата свръзка на информатора; описания на стратегии, места за среща, семейно положение, адрес, външен вид, отличителни белези и пет листа, изписани от двете страни, обобщение на двете години, прекарани внедрен в бунтовническа организация, която току-що беше обявена за терористична групировка. По времето, когато Вилсон беше действащ водещ офицер, подобна информация винаги се пишеше на ръка и се съхраняваше в черна папка. Кодовото име, последвано от датата и от обобщение на кратката среща в онзи ден в апартамент, опразнен заради ремонт, в сграда, където можеше да се влезе и излезе от два различни адреса. Страница по страница, среща по среща. И към всяко вписване в дневника беше прикрепен плик, който съдържаше истинското име на информатора, запечатан от водещия офицер в първия ден на мисията, с лъскав червен восъчен печат. Папка и плик, които се пазеха в сейф, от отговорен, таен, неизвестен никому агент, зад шестцифрен код и тежка врата.

Всичко сега противоречеше на цялото му обучение и опит. Но нямаше други възможности за избор. Това беше единственият шанс на Пийт Хофман да оцелее.

— Прочети го в самолета за Лондон. Когато кацнеш на „Хийтроу“, преди да минеш през охраната, отиди в тоалетната. Накъсай всички листове на възможно най-дребни парченца и изхвърли в няколко тоалетни чинии.

Изходът за летището. Вилсон зави надясно и измина последната отсечка със значително по-висока скорост от разрешената.

— Плащай за всичко с твои пари. Аз ще се погрижа да бъдеш компенсиран от сметката за анонимни обаждания.

Еверт Гренс бръкна във вътрешния джоб на сакото си — полицейската значка, полицейската карта и служебния телефон — и сложи всичко в жабката.

— Пътуваш там като турист и ще слезеш от самолета като турист. Ще повторя онова, което ти казах по-рано. Нямаш правомощия, нито защита. Никой тук — независимо от часа или ситуацията — не може да потвърди задачата ти.

Терминал 5. Бяха пристигнали. Гренс слезе от колата и взе куфара си. Вилсон смъкна стъклото и му подаде още един плик.

— Пет билета. От Богота за родината. Всичките без фиксирана дата на пътуване.

Старши инспекторът погледна шефа си и после плика и го отвори. На първия билет беше написано неговото име. На втория — Петер Харалдсон. И на следващите — Мария, Себастиан и Вилям Харалдсон.

— Така ли се казват сега?

Еверт Гренс беше по-смаян, отколкото му се искаше да признае. Вилсон наистина се беше погрижил за всичко. Нямаше нито един пропуск или нещо неизпипано в тъканта, изплетена, за да защити информатора, за когото отговаряше.

Но нямаше много богато въображение.

ПХ.

Пийт Хофман. Петер Харалдсон.

— Той ще се върне тук, Еверт. Пийт, Зофия, Хюго, Расмус. Всичките ще се върнат тук. Живи.

Екранът беше изключен, но Стив Забрински все още седеше в малката стая. Би трябвало да е доволен, да кипи отвътре и да се смее. Това беше целта му от много време. Това беше реалност. Но изобщо не се чувстваше така. Чувстваше се… потиснат. Може би именно защото беше реално. Нямаше рестартиране. Този ден никога нямаше да се върне. Стив беше зарязал видеоигрите и бе навлязъл в свят, където се разхождаха живи, дишащи човешки същества, докато изведнъж престанеха да се движат, защото той ги беше взривил.

До детонацията оставаха десет секунди. Стив изчака гласът зад него да извика: Прекрати, но никой не го направи. Десетте секунди станаха пет, три и после една и графичното изображение на екрана беше изключително точно и детайлно, когато дронът пусна оръжието си и мишената експлодира.

— Забрински.

Бойният командир. Той беше отишъл за малко в разузнавателния център след попадението.

— Да, сър?

— Сър? Какво ти казах? В тази стая това не върви.

— Помня.

— Добре. Защото тук няма сър.

Командирът сложи ръка на рамото на Стив. Беше тежка и силна и го стисна здраво, докато той говореше.

— Искам да видиш нещо.

Командирът държеше три снимки в другата си ръка и ги нареди върху тясното бюро, между клавиатурата и лоста за управлението.

— Направени са преди няколко минути. От нашите разузнавачи.

Първата снимка беше черно-бяла и заснета отгоре. Къща. Или поне доскоро е била къща. Сега беше останала само бетонна основа и горящи, разпръснати отломки върху нея.

— Ти го направи.

Следващото изображение беше увеличено. Трима души лежаха на земята, недалеч от пламъците.

Неподвижни.

— Ти премахна терористите.

Стив Забрински прокара пръст по гладката повърхност на хартията.

Там имаше нещо, което приличаше на… малка детска площадка. Две въртележки, които продължаваха да се въртят, обиколка след обиколка около стоманена структура, докато спряха.

Първо експлозия. След това взривна вълна.

Третата снимка също показваше близък кадър и всичко се виждаше много по-ясно. Стив беше сигурен, че хората на земята са една жена и две деца. Но колкото и усилено да се вглеждаше, не видя никъде мишената. Докато накрая осъзна защо. Мишената им беше в къщата, която вече не съществуваше.

Ерик Вилсон попадна в задръстване близо до изхода от летище „Арланда“, докато се връщаше в Стокхолм, и чакаше да се качи на магистрала Е4. Редиците коли се простираха, докъдето стигаше погледът му. Задръстване тук? Превозните средства се бяха наредили най-малко още един километър, вероятно стотици. Вилсон почувства напрежение, което тръгна от стомаха му, мина през гърдите и стигна до гърлото. Съзнаваше, че вече не трябва да се тревожи. Бяха успели да намерят решение. Еверт Гренс беше на път към изхода за заминаващи самолети. В момента Вилсон не можеше да направи нищо повече. Адреналинът, който беше започнал да препуска във вените му, когато видя новините, отново бушуваше в него, когато попадна в друго задръстване, докато отиваше в посолството на Съединените щати, и сега не можеше да го спре. Може би искаше да остане под напрежение, което беше толкова познато и неразривно свързано с него. Точно обратното на съвещанията и преговорите. И все още нямаше да премине. Той го знаеше със сигурност. Не и тази вечер и тази нощ. Сърцето му пропусна един удар и Вилсон се изпоти. Проклетите сънища, които го преследваха. По-рано, когато животът беше негов, той се грижеше за това с алкохол. Тази вечер обаче нямаше да го направи. Ефектът вече не го интересуваше. Алкохолът го правеше твърдоглав, почти агресивен, и адреналинът временно отстъпваше само за да се появи отново сутринта с още по-голяма сила, придружен от мрачни предчувствия, безпокойство и тревожност, а Вилсон нямаше желание пак да се събира с тази компания.

— Да… аз съм дежурният полицай.

Той беше позвънил на предварително програмиран номер. И сега доближи микрофона на телефона до устата си.

— Ерик Вилсон, от отдел „Убийства“. Попаднах в задръстване по пътя към града от „Арланда“. Можете ли да разберете какво се е случило?

— Един момент.

Мълчание, бръмчене и поредица изщраквания.

Очи, претърсващи компютърен екран.

— Камион. Близо до Вреден. Преобърнал се е след сблъсък.

— Преобърнал се е?

— Лежи на магистралата и е препречил всички ленти.

— След колко време ще го вдигнат?

Още звуци. Още бутони.

— Ще проверя и ще ви се обадя.

Вилсон въздъхна и зачака с телефона в ръка.

Ако беше с патрулна кола, щеше да включи сините светлини и да мине по аварийната лента.

Чаят, който си беше купил, докато излизаше от града, отдавна беше изстинал. Дори картонената чаша беше студена. Той я извади от държателя и изпи каквото беше останало. Чаят не помогна. Вилсон пак се чувстваше преследван и в главата му звучаха неритмични барабани.

Хиляди хора в едно и също задръстване. Никой не знае кога ще потеглят. Един човек беше взел лошо решение, което бе променило вечерта на всички, а може би и утрото. Пропуснати срещи, пропуснати шансове, очаквания за промяна, превърнати в емисии въглероден двуокис на автомобили с работещи на място двигатели.

Вилсон изправи гръб и се втренчи през стъклото. Няколко останали капки чай и таблетки за смучене за гърло, сложени в пликче в жабката.

И после телефонът му иззвъня. Дежурният полицай се обаждаше с пътната информация. Бързо действаше.

— Да?

Атмосферни смущения. Електронно пращене. Но никой не говореше.

— Да, ало? Вилсон е.

Отново смущения и пращене. Но имаше и още нещо. Дишане.

— Ако искате нещо…

— Сам ли си?

Удар в главата. Такова чувство изпита. Нещо се пръсна и отприщи море на облекчение. Вилсон никога не беше чувствал такова нещо.

— Да. Сам съм.

Нито едно телефонно обаждане през всичките тези години. Така се бяха уговорили. Имаше твърде голям риск някой да проследи разговорите им. Сега обаче, след списъка с престъпници за убиване, това беше път към живот.

— Нуждая се от помощта ти, Ерик, защото…

Имаха една-единствена точка на контакт. Мястото, където беше накарал Хофман да отиде.

— … ситуацията се промени.

— Знам.

— От четири часа се опитвам да се свържа със Сю Мастърсън и Лусия Мендес. И двата номера са изключени. Получих най-новия си телефон само преди трийсет и шест часа, но не мога да се свържа с тях.

Пийт. Паула. Ел Суеко. Всеки, който те слуша в момента, засичайки разговора ни, би си помислил, че говориш спокойно, безпристрастно, почти отегчено.

Аз обаче долавям нещо друго.

Страх.

Страх, какъвто никога преди не съм долавял в гласа ти.

— Знам и това. И аз…

Пронизителен, настойчив, стържещ звук. И после тишина. Връзката прекъсна.

Ерик Вилсон седеше в задръстване и стискаше в ръката си безмълвен телефон.

Досега той нямаше представа дали Пийт знае какво става. Дали съобщението от днес следобед е стигнало до него — че той е официално набелязан да умре.

Сега разбра, че Пийт знае. Най-добрият информатор, когото познаваше, вече можеше да подготви план за оцеляването си. И морето на облекчение продължи да прелива и да изпълва колата.

Дясната му ръка започна да вибрира.

Вилсон отговори след първото позвъняване.

— Връзката прекъсна…

— Те вече започнаха, Ерик. Току-що, първият. Командирът Блок Амазон. Цялото му семейство.

— Попът купа.

— Какво?

— Така го наричат. В списъка с терористи за убиване.

— Наричаха го.

Страх. Само Вилсон можеше да го усети. Сега беше по-ясен. Цялото му семейство. Страх, какъвто нямаше преди.

— В опасност си, Пийт. Но не в непосредствена. Не става така. Това не е… обикновена война, а война срещу терористична организация, и се води бавно и методично. По една мишена всеки път. Инвазията срещу Ирак, петдесет и две карти за игра. Минаха повече от десет години. И точно това направиха, избиха ги един по един, методично. И сега пак го правят.

— Дронове, Ерик. Това са използвали. Ами следващия път? Ракети? Коли-бомби? Снайперисти? Мога да защитя себе си, знаеш го, но не мога да защитя Зофия, Расмус и Хюго, докато продължавам да работя с ПРК и Санчес и да водя този фалшив живот.

— Налага се.

— Вече не става въпрос само за собствената ми безопасност!

— Ако изчезнеш внезапно от ПРК, те ще се досетят. Ако не веднага, то много скоро. И после ще те убият. Теб, Зофия и децата ти.

Дълга въздишка. Ерик Вилсон слушаше, чакаше и се опитваше да отгатне къде е Хофман, как изглежда и каква задача изпълнява.

— Ерик?

— Да?

— Какво да правя, по дяволите? Списък… с хора за убиване? Каква шибана шега! Ти знаеш, Сю Мастърсън знае и шефовете й знаят и сигурно…

— След два дни. Отиди на номер едно. По същото време както винаги.

— Номер едно? Искаш да кажеш, че ще дойдеш… тук?

— В обичайния час, Пийт.

В далечината най-после нещо помръдна. Камион-влекач беше стигнал до мястото на катастрофата по аварийната лента на магистралата, беше закачил камиона и бавно го дърпаше. Хищник, който разкъсва ранената си плячка. Скоро униформени колеги започнаха да регулират движението, пренасочвайки го в лявата лента.

И после Вилсон вече не усещаше нищо. Нито в гърдите, нито в цялото тяло. Онова, което се беше пръснало, отприщило и изтекло, вече се беше изчерпало.

Проклето задръстване. И странно, настойчиво спокойствие. Той знаеше, че Пийт е жив.

Гренс пътуваше. Вилсон имаше доверие и на двамата.

Вярваше в способностите и опита им. Беше направил, каквото можеше, засега.

Бележки

[1] Liberty — свобода (англ). — Б.пр. ↑

[2] Една морска миля е равна на 1,852 км — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Андерс Руслунд, Бьорг Хелстрьом 3 минути (3)

Метаданни

Данни

3 минути

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора част

Андерс Руслунд, Бьорг Хелстрьом
3 минути (3)