Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (35)

Глава 34
Ад

23 февруари 1874 г.

През първите два дни Хариет се постара да не се пречка на Джем. Откога познаваше и него, и Юджиния? Едва от няколко седмици, макар да й се струваха като години. Сутрин и вечер се отбиваше да види Юджиния. Питаше Поуви за новини всеки път щом го видеше. Чудеше се дали не трябва да си тръгне, но не можеше да понесе мисълта да излезе от къщата дори за да се поразходи малко.

В случай… в случай че Джем се нуждаеше от нея. В случай че Юджиния се нуждаеше от нея. В случай че станеше нещо толкова ужасно, че… не можеше да го облече в думи.

Повечето от гостите на Джем сякаш не забелязваха, че домакина им го няма. Бяха чули, че дъщеря му има треска, и след като се увериха, че не е заразна, продължиха заниманията си. Грациите потеглиха към къщата на епископа за едноседмично „представление“. Играта сигурно продължаваше, но Хариет нито знаеше, нито се интересуваше.

На третия ден вечерта тя надникна в стаята на Юджиния. Джем се беше свлякъл в едно кресло до леглото й, потънал в сън, но се стресна и се събуди.

Трескавите петна по бузите на момиченцето говореха сами по себе си. Сънят на Юджиния не беше дълбок; от време на време тя се стряскаше и клатеше глава напред-назад, сякаш спореше с някого.

— Какво прави? — попита шепнешком Хариет.

— Бори се — отговори Джем. Гласът му беше натежал от умора. — Бори се с всички сили.

Юджиния отново поклати глава и каза нещо неясно. Хариет долови в мърморенето й думата „не“.

— Тя е истински боец — каза Хариет. — Къде е болногледачката?

— Юджиния не я харесва. Утре ще трябва да намеря друга.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Хариет. И преди го беше питала, но той винаги отговаряше с „не“.

Този път обаче погледна към нея, изпит и изтощен.

— Нямам право да те моля за подобно нещо.

— Моля те! — промълви тя. — Моля те, позволи ми да помогна.

— Тя не харесва болногледачката, която лекарят изпрати. Но й е приятно да те вижда. Веднъж попита за теб.

Хариет се втурна към леглото.

— Аз просто се опитвах да не ти се пречкам. Трябваше да ме повикаш, когато е попитала за мен.

— Беше посред нощ. — Той се изправи и потри очите си с ръце. — Може ли да поседиш с нея, само за час-два? Трябва да поспя.

Хариет го бутна към вратата.

— Тръгвай. Върни се сутринта.

Тя се сви в едно кресло до леглото на Юджиния. В един момент момиченцето се събуди и помоли за вода. Усмихна се замаяно на Хариет. Но на сутринта вече беше раздразнителна.

— Не искам вода! — провикна се тя. — Боли ме отстрани. Къде е татко? Татко!

Една прислужничка влезе в стаята и гласът на Юджиния стана по-висок:

— Не я искам тук! Махнете я!

Хариет погледна извинително към прислужничката, която побърза да излезе.

Единственото, което успокояваше Юджиния, беше пеенето. Затова Хариет й пееше.

Пееше „Пий единствено за мен“, когато Юджиния пак се събуди. Хариет сложи на челото й хладна кърпа.

— Ще се омъжите ли за някого, Хари? — попита сънено момиченцето.

— Не знам.

— Ако си имате бебе, мога да го държа на ръце. Когато порасна, ще имам четиринайсет деца.

— Наистина ли? Четиринайсет?

— Госпожа Билоус от селото има петнайсет и татко казва, че това било прекалено много.

— Четиринайсет също…

Но Юджиния отново беше заспала и на устните й играеше лека усмивка. Може би сънуваше четиринайсетте деца. Сега поне не мяташе глава. Но след час отново се събуди.

— Искам друга песен — каза тя капризно. — Песен за татко. Изпейте ми песен за татко.

Хариет изпадна в паника. Пееше припева на „Кулата на татко пада“ за четиринайсети път, когато Джем влезе в стаята.

— Пратих да доведат друг лекар от Лондон — каза той вместо поздрав. — Как се чувстваш, кукличке?

— Горещо ми е — промълви Юджиния. Долната й устна трепереше. — Мразя да лежа в леглото. Мразя го. Искам да изляза навън. Искам да седна в снега.

Хариет се надигна със залитане от креслото си и Джем седна на мястото й. Нещата продължиха така — сякаш с години.

Треската и треперенето се редуваха в безкраен цикъл. Хариет пееше песен след песен.

Нощите бяха несравнимо по-ужасни от дните. Понякога през деня треската леко отслабваше, но през нощта бушуваше с пълна сила.

Понякога през деня, когато Хариет кажеше „Здравей миличка“, Юджиния отваряше очи. От време на време се събуждаше и изглеждаше съвсем на себе си. Дори когато плачеше и се оплакваше, че я боли, те приемаха това като признак на сила.

Но нощем тя никога не заспиваше за повече от час. Когато не спеше, пак се бореше, както го описа Джем. Мяташе глава напред-назад, без да спира да крещи, докато гласът й не се прекършеше. Когато заспеше сънят й не беше естествен, а от тези, от които хората невинаги се събуждат.

Един ден Хариет осъзна, че Юджиния е болна, много болна, от цели две седмици. Седеше до леглото и изцеждаше потопена в студена вода кърпа, която слагаше на челото й, когато чу гласа на Джем зад вратата.

— Нищо ли не можете да направите? — обърна се той свирепо към новия лекар.

И тихия глас на мъжа:

— Господи как ми се иска да можех! Просто не знаем достатъчно. Има хора, които проучват треските, но не казват почти нищо за треска след ухапване от плъх.

А после Хариет чу как Джем се отдалечава по коридора почти тичешком. Той никога не плачеше пред нея. Но с всеки изминал ден лицето му ставаше все по измъчено, а бръчките край устата му — все по-жестоки.

По-късно, когато той се върна, Хариет отиде да се изкъпе. Къщата беше тиха — огромна къща, в която някъде се спотайваше плъхът, причинил треската на Юджиния.

Просто една къща, един баща и неговата умираща дъщеря.

Хариет спря и облегна чело на стената на коридора.

Дните преминаха в още една седмица.

Юджиния се смаляваше с всеки изминал ден. Личицето й ставаше все по-изострено и уморено, а очите — все по-големи.

Един ден Хариет излезе да се поразходи и когато се върна, видя с нови очи това, което знаеше дълбоко в себе си от дни. Юджиния умираше. Сърцето й сякаш спря, при това не безшумно, а с огромна, стържеща болка.

Юджиния отново мяташе глава напред-назад, напред-назад. Бузите й горяха. Тя не спираше да стене — безкраен поток от тихи и неясни думи, но Хариет знаеше какво са: израз на безкрайна болка.

Тя се запрепъва напред и падна на колене до леглото.

Лицето на Джем беше абсолютно бяло, а очите — заобиколени от черни кръгове.

— Не изчезва — каза дрезгаво той. — Никога няма да я пусне.

— Не го знаеш със сигурност — прошепна Хариет. — Никой не го знае.

— Тя няма да издържи още дълго.

Хариет преглътна и зарови глава във възглавниците, сякаш се опитваше да заглуши думите му.

— Лекарят каза, че може би ще се случи днес. — Гласът на Джем дори не звучеше като неговия. Звучеше като някакво далечно ехо.

Сълзите на Хариет опариха ръцете й, опариха вътрешността на носа й, изгориха сърцето й.

— Искаш ли да останеш насаме с нея? — попита тя и вдигна глава. По бузите й се стичаха сълзи.

Той поклати глава.

— Остани с мен. С нас двамата.

Затова те продължиха да седят един до друг. С наближаването на вечерта през главата на Хариет започнаха да преминават какви ли не странни мисли: че здрачът всъщност не е черен, а сив. Слънцето го няма, а светът посивява, без чувство, без цвят. Времето изглеждаше подходящо едно малко момиченце да се освободи от тази болка, да се предаде.

Но Юджиния не се предаваше. Понякога млъкваше и сърцето на Хариет се свиваше от паника, но после Юджиния отново започваше да клати глава.

— Тя се бори — обади се ненадейно Джем след часове мълчание и гласът му се прекърши по средата на изречението. — Няма да се предаде.

Хариет намери сили да се усмихне на Юджиния.

— Добро момиче — каза тя.

— Не.

— Не?

— Тя трябва да знае, че няма нищо лошо в това да си отиде. Всичко е наред, миличка, всичко е наред. — Гласът му се пречупи. По лицето му потекоха сълзи. — Майка ти те чака. Тук болката е прекалено голяма, кукличке. Всичко е наред. Можеш да се предадеш, Юджиния.

— Тя не може да те чуе — каза Хариет.

— Може. — Той се наведе над леглото, обхвана с две ръце личицето на дъщеря си и изрече думите отново. И отново.

Хариет зарови лице в завивките и се разплака. А после ненадейно чу гласа му, но сега той звучеше съвсем различно.

— Здравей, кукличке.

Хариет вдигна глава. Юджиния гледаше към баща си с разфокусирани, раздразнени очи.

— Здравей, татко.

Хариет никога не беше чували по прекрасни думи.

Юджиния се намръщи.

— Престани да ми казваш да си отида, татко. Толкова съм уморена. Никъде няма да ходя.

— Разбира се, че си уморени — съгласи се той. — Разбира се, че си уморени. Знам.

— Къде е Хари?

Хариет скочи, преплете крака и почти падна върху Юджиния.

— Тук съм.

Изпейте ми онази песен — помоли Юджиния и отново затвори очи. — Искам тази песен, Хари. Любимата ми.

Хариет седна на леглото и запя с глас, който трепереше и постоянно се прекършваше:

„Пий за мен само с очи. А с моите аз клетва ще дам.“

— Сложете си ръката на бузата ми — нареди Юджиния. — Както преди, Хари.

Хариет се подчини.

— „Ти целувка в чаша остави…“ — Не можа да вземе високата нота и вместо това понижи глас. — „Вино няма аз да искам.“

Докато с Джем я наблюдаваха, Юджиния заспа — този път дълбоко. Намираше се някъде толкова далеч, че гърдите й едва помръднаха.

— Не мога да го понеса — обади се внезапно Джем и се изправи, залитайки. От гърдите му се изтръгна дълбоко дрезгаво ридание. — Не мога… Хариет…

— Иди се разходи — прекъсна го тя и вдигна поглед към него. — Тя няма да умре, не и в този час. Не и в този момент.

Той застина на прага.

— Не мога да гледам. Не… мога… да… гледам.

— Тръгвай! — прекъсна го тя. Обичаше го, обичаше и Юджиния. — Обещавам, че ще бдя и тя няма да умре. Още не.

Той излезе от стаята с несигурни стъпки. Хариет беше излъгала, излъгала… Струваше и се очевидно, както несъмнено се струваше и на Джем, че Юджиния ще умре. Ако не в тази минута, то след пет минути, след час.