Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (31)

Глава 30
Неочаквана женитба

19 февруари 1784 г.

Когато влезе във всекидневната, Хариет не беше подготвена да завари Изидор, искряща като райска птичка. Или като принцеса. Хариет действително примигна за миг, докато я наблюдаваше. Изидор се беше вкопчила в Джем, сякаш той беше дървото, в което възнамеряваше да си свие гнездо, и това също беше странно и неочаквано.

Роклята й прилепваше по тялото като втора кожа, ушита от сребрист плат, който проблясваше при всяко движение. На талията се издуваше на меки широки гънки, прозрачни и изтеглени назад, за да разкрият тъмносинята коприна отдолу. Това беше рокля, достойна за Мария Антоанета. Беше рокля, достойна за принцеса.

Това впечатление се засили още повече, когато Хариет се приближи достатъчно, за да осъзнае, че корсажът и полите са украсени с миниатюрни блестящи камъчета. Диаманти. В косата на Изидор също имаше диаманти.

Изминаха няколко минути, преди Хариет да успее да стигне до нея: джентълмените се бяха скупчили наоколо като пасаж сьомги, плуващи срещу течението. Джем стоеше като скала в средата. Срещна погледа на Хариет над главата на Изидор и изрече нещо с устни, но тя не можа да го разбере.

— Скъпи мой господин Коуп! — провикна се драматично Изидор. Очите й блестяха, но според Хариет в тях се четеше безумен страх.

Тя се поклони.

— Ваша светлост.

— Погледнете какво забавно съобщение получих днес! — подкани я Изидор, пусна нещо в ръката й и се извърна да поздрави лорд Касълмейн.

Хариет разгъна едно омачкано късче пергамент.

„Установих, че съм загубил нещо, което ми принадлежи“, пишеше в бележката. Хариет се намръщи. Думите бяха написани от силна ръка, надраскани набързо, сякаш авторът не отдаваше никакво значение на краснописа. Тя едва не пропусна последната дума. „Довечера.“ А после: „К“, надраскано в долния десен ъгъл.

Хариет ахна. Херцогът. Козуей, съпругът на Изидор. Планът на Изидор беше сработил. Той беше тук — не просто в Англия, а тук.

Тя се опита да стигне отново до Изидор, като сръга силно един от жонгльорите с лакът в ребрата.

— Господин Коуп — каза отново Изидор. Изглеждаше възхитително… и беше бяла като водна лилия.

Хариет я улови за ръката и я дръпна настрана от Джем, който изглеждаше облекчен. Разбира се, всички мъже се обърнаха след тях, сякаш Изидор беше някакъв заек, а те — лисиците.

Изидор се усмихна с онази своя щедра еротична усмивка, която обещаваше на мъжете всичко и не им даваше нищо. Хариет действително видя как мъжът, застанал най-близо до приятелката й, потръпна леко.

— Моят скъп господин Коуп ще ме придружи до… до…

— Ще се върнем, господа — обеща Хариет и я повлече настрана.

— Не съм готова! — извика Изидор в мига, в който се освободиха от тълпата. — Промених си мнението, Хариет! Не искам…

— Ти го накара да се върне чак от Нил — напомни й Хариет. — Разбира се, че го искаш.

— Не съм готова! — настоя Изидор с яростна сила. — В леглото, Хариет. Не съм готова за това. С непознат. Тази вечер!

Изречено по този безцеремонен начин, перспективата наистина изглеждаше доста нерадостна. Изидор спря рязко.

— И става още по-лошо, защото като гледам теб и…

Хариет я ощипа.

— Шшшт!

— Знаеш какво имам предвид…

Хариет наистина знаеше. Ако докато беше омъжена, дори подозираше колко много удоволствие и радост могат да изпитат заедно мъжът и жената… сравнението със собствения й живот навярно щеше да я съкруши.

— Изидор… — започна тя, докато двете минаваха през вратата към преддверието. — Ти трябва да… — но думите замряха в гърлото й.

Когато влезе във всекидневната само преди две минути, в огромното преддверие на Фонтхил имаше само няколко бездействащи лакеи. Сега обаче входната врата беше отворена и в помещението нахлуваше малка вихрушка от сняг и тъмнина.

Тя чу спокойния отмерен глас на Поуви:

— Наистина, Ваша светлост, тази зима е необичайно студена.

Думите му бяха посрещнати с дълбок смях.

— Не съм свикнал с такова време и треперя като остригано агне, уверявам ви.

Изидор застина съвсем неподвижна. От устните й се изтръгна тих звук, който показваше колко е уплашена. Сега мъжът беше вътре, но стоеше с гръб към тях. Беше огромен, загърнат в зимно палто, с гигантска кожена шапка.

— Трябва да се кача горе — прошепна едва чуто Изидор.

— Късно е — възпря я Хариет. — Ще те види, когато се качваш по стълбите.

— Не мога…

Хариет я погледна намръщено, както гледаше обвиняемите, които се връщаха многократно в нейната съдебна зала.

— Можеш.

Всичко сякаш се случваше прекалено бавно. Той съблече палтото. Свали шапката. Хариет едва успя да види буйна, рошава мастиленочерна коса, ненапудрена и дори незавързана на опашка, преди новодошлият да се обърне.

Първата мисъл, която й мина през ума, беше, че е невъзможно да е англичанин. Никога не беше виждала англичанин с такава кожа — като великолепен махагон. Той носеше жакет, на който Вилиърс щеше да завиди, светлосин, но незакопчан отпред, както беше редно. Хариет видя кафявата кожа на шията му. Къде беше шалчето му? Не носеше жилетка. Над дланите му падаха дълги бели маншети, но вместо закопчани на китките с перлени копчета, той ги носеше свободни. На практика беше полуоблечен.

В преддверието за миг се възцари абсолютна тишина. Херцогът се взираше само в Изидор.

Тъкмо когато Хариет се канеше да каже нещо — да се представи, нещо! — той се приведе в изключително нисък поклон. Приковала поглед в лицето му, Изидор направи дълбок реверанс. Все още, без да казва нито дума, протегна ръка.

— Предполагам, че вие сте моята херцогиня — каза той и поднесе ръката й към устните си. Гласът му беше плътен и някак чуждестранен — глас на човек, свикнал да говори чужди езици.

Хариет изпита чувството, че наблюдава някаква пиеса. Откъде Козуей беше разбрал, че това е съпругата му? И не искаше ли да се оттегли за малко в стаята си, преди да се запознае с нея? Лицето му не беше гладко обръснато. Доколкото знаеше, джентълмените — херцозите! — никога нямаха набола брада. Това беше работата на личните прислужници: да се грижат херцозите да са със закопчани маншети, с жилетки, със закопчан жакет…

Нито един личен прислужник не можеше да заличи тази неопитоменост от лицето на Козуей.

— Бих искала да ви представя един мой скъп приятел, господин Коуп — каза Изидор.

Хариет се поклони и в мига, в който се изправи, разбра, че той е отгатнал каква е. Незабавно.

В очите му заигра развеселено пламъче.

— Господин Коуп — каза тихо той. — Ако знаех, че приятелите на съпругата ми са от такава… величина, нямаше да се втурна чак от другия край на Англия да я спасявам.

— Нямам нужда от спасяване — каза хладно Изидор, сякаш не беше планирала точно това.

— Не се съмнявам — съгласи се той. — Уви, майка ми е с доста нервен темперамент. Мисля, че щеше да преплува Нил и лично да се разправи с крокодилите, само и само да ме доведе у дома.

— Ваша светлост ще желае ли да се освежи, преди да се присъедини към останалите? — попита Поуви. Хариет беше забравила за присъствието на иконома.

Херцогът поклати глава.

— С херцогинята заминаваме утре сутрин, а аз копнея да видя упадъчните удоволствия, които предлага Фонтхил. Тъкмо се връщам от една необикновена венчавка — на принцеса Аябдар, — но ако се съди по това, което чух от майка си за Фонтхил, предполагам, че ще остана шокиран от вакханалиите, организирани от лорд Стрейндж. Трябва да призная, че целият съм в очакване.

— Боя се, че Ваша светлост ще остане много разочарован — обади се Изидор. — Аз също, ако наистина сте принуден да си тръгнете на сутринта. Самата аз мисля да остана още няколко дни.

Той взе ръката й и я вдигна към устните си, без да престава да се усмихва. Хариет едва не отстъпи крачка назад.

— Но, любима моя — каза той толкова тихо, че Поуви и лакеите не можеха да го чуят, — аз горя от нетърпение да дойде сватбеният ни ден.

— Ние вече сме женени! — отвърна остро Изидор. — Вие може и да сте пренебрегвали този факт години наред, но ви уверявам, че е истина.

Той поклати глава.

— Ние просто подписахме някакви документи, или поне аз ги подписах. Не съм сигурен дали бяхте достатъчно голяма, за да познавате буквите. Както споменах, идвам от истинска сватба. Продължи четири дни, а може би и по-дълго — беше ми трудно да преброя и дните, и предлаганите удоволствия.

— Така ли? — попита Изидор. — Значи сте извадили късмет.

— През цялото време си мислех за вас. И планирах сватбата ни.

Тя се намръщи.

— Ще се оженим — увери я той. — Както подобава на принцеса — или в нашия случай, на херцогиня, която е чакала толкова дълго нейният херцог да я целуне и да я върне към живота. Предполагам, че се чувствате така, сякаш сте спали сто години?

Изидор не каза нищо. Хариет едва успяваше да си поеме дъх — сексуалното напрежение, което бушуваше между тях, я приковаваше на място.

— Никога не съм смятала, че имам нужда от принц — каза Изидор най-накрая.

— Значи ще трябва да ви… убедя, че имате такава нужда — каза херцогът. И се усмихна. В никакъв случай не можеше да се каже, че е красив в класическия смисъл на думата, по английските стандарти — носът му беше прекалено голям, черната му коса беше разчорлена и дива, а кожата му — така тъмнозлатиста. Въпреки това обаче Хариет остана с отворена уста.

— Венчавка — продължи херцогът. — Такава, каквато организират в Гондар — върнах се точно оттам. Майка ми подготвя имението, а поканите ще бъдат разпратени из цяла Англия. Разбира се, може да се наложи да изпратим на господин Коуп специална покана. По някаква причина си мисля, че майка ми може да не е чувала името му.

Погледът му се плъзна към Хариет, която се стресна и осъзна, че просто стърчи там като глупачка.

— За мен ще бъде чест — промълви тя немощно.

— Нали ще ми простите, че не се ръкувам? При тези обстоятелства? — Зад засмените му очи танцуваше дявол.

Хариет направи крачка назад и се поклони, а Козуей поведе Изидор обратно към всекидневната. За миг се възцари абсолютно мълчание, а после всички заговориха наведнъж — Хариет чу възбуденото жужене чак от преддверието.