Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (28)

Глава 27
В която Хариет завинаги се разделя с публиката

Хариет не можеше да заспи. Въпреки че не искаше да го признае, беше мислила, че Джем ще дойде в леглото й. Тя заминаваше на сутринта… Той не искаше ли пак да я люби?

Но как изобщо можеше да нарече случващото се между тях „любене“?

Най-накрая Хариет успя да заспи с помощта на един списък, който започна да съставя наум — списък с всички прекрасни неща, които щеше да прави заедно с Юджиния, когато момиченцето й дойдеше на гости — от търсене на котенца (в плевнята винаги имаше котенца) до пиене на чай с момиченцата на семейство Фройбъл и преобличане с всички рокли в елизабетински стил, прибрани на тавана.

Заспа и засънува прекрасен сън — един от най-вълшебните, които я бяха навестявали в живота й. В този сън тя лежеше по гръб, цялото й тяло бе отпуснато и омекнало, а Джем целуваше всеки сантиметър от кожата й. Устата му беше отворена, а езикът му я галеше, приласкаваше я, докато тя закопня за още, докато шепнешком го замоли за…

Докато се събуди.

— Какво правиш тук? — изохка тя. Нощницата й се бе набрала до мишниците. Той се беше проснал до нея, чисто гол. — Как влезе в стаята ми?

Той спря да я целува по ребрата само за миг, колкото да каже:

— Просто отворих вратата.

Този отговор беше толкова лаконичен и в негов стил, че сърцето й заби лудо. Пръстите му пълзяха нагоре по глезена й.

— А сега… — започна Хариет и нададе лек писък…

— Ще те любя.

— Трябва да поговорим. Трябва да говоря с теб за Юджиния.

— Не. Трябва да се любим.

Тя избута пръстите му настрана и седна в леглото.

— Много си мил, Джем, но мисля, че ще се почувствам по-удобно, ако ме изслушаш.

Той изстена и свали пръсти от бедрата й.

— Юджиния има нужда от компанията на други момиченца на нейната възраст — каза тя.

Той придърпа над главата си една възглавница.

— Знам, че тази идея никак не ти харесва — продължи съчувствено Хариет. — Но няма нужда да я пращаш на училище. Ако от време на време я изпращаш при мен на гости, ще каня в къщата си други деца. Съвсем наблизо живеят няколко много симпатични момичета.

Той каза нещо, но думите му бяха приглушени от възглавницата. Но годините като омъжена жена бяха научили Хариет на много неща за мъжете, затова тя продължи да говори. Ако Джем наистина имаше да каже нещо, щеше да махне възглавницата.

— Юджиния смята, че я държиш заключена в стаите й като някаква затворничка. Една от прислужничките й казала, че къщата е пълна с чудовища.

Възглавницата изхвърча от леглото и падна на пода. Той погледна неразбиращо към Хариет. Но тя не можеше да му спести истината, просто не можеше.

— Доколкото разбрах, преди Юджиния се е страхувала от чудовищата, но сега казва, че се страхува повече от плъховете.

— Проклятие! — изръмжа Джем и излетя от леглото. Прекоси стаята, отиде до камината, наведе се и взе една цепеница.

Хариет наблюдаваше гъвкавия му силен силует.

— Може да ми идва на гости — каза тя. — В плевнята често има котенца. Семейството, което живее малко по-надолу по пътя, има три момиченца. Ще ги поканя на чай. Юджиния може да се научи да язди пони.

— Чаено парти? Аз мога да…

Но Хариет знаеше, че трябва да му каже някои сурови истини, така както замърсена рана се пробожда с ланцет.

— Никое момиченце от добро семейство не може да дойде във Фонтхил — каза тя с равен глас. Позволи й да ми идва на гости, Джем.

Той стовари ръце върху полицата над камината.

— Обърках всичко, нали? Трябваше да я пратя да живее някъде другаде.

— Сигурно си можел — съгласи се внимателно Хариет.

— Сали умря в нощта на раждането й. Не можех да повярвам. Месеци наред не можех да повярвам. Сали беше толкова млада… а аз никога не бях помислял за смъртта. Дори през ум не ми беше минало. Бях такъв глупак! — Гласът му беше свиреп.

— Но дори и да беше помислил за това, какво би могъл да направиш?

Той рязко се извърна и впери в нея пламнал поглед.

— Ти не знаеш ли? Нали си вдовица.

— Не — отговори тихо тя. — Така и не открих нито един начин човек да се подготви за смъртта.

— Можех да се сбогувам с нея — каза той и стисна устни. — Щях да се сбогувам с нея. Щях да й кажа, че я обичам. Щях да…

Една сълза се търкулна по бузата на Хариет.

— Тя е знаела, че я обичаш, сигурна съм. Наистина е знаела.

— Не вярвам. Никога не й го казах.

— Човек няма нужда другият да му казва тези неща — настоя Хариет. — Хората рядко говорят за любов.

— Баща ми уреди брака ни — каза Джем и устата му се изкриви. — Бил съм прекалено необуздан, така каза. Бил съм заплаха за цяла Англия.

— Наистина ли? — попита Хариет и с готовност се възползва от тази възможност да разведри обстановката. — За цяла Англия?

— Ситуацията изглежда доста иронична предвид сегашните обстоятелства — усмихна се той едва-едва. — Баща ми нямаше нищо против, когато предизвиквах какви ли не скандали в Оксфорд. Можех да преспя с безброй жени със съмнително поведение и това нямаше да го интересува. Откакто навърших пет години, ми повтаряше, че всеки бордей е рай за мъжете.

— О!

— Моят личен бунт — поясни навъсено Джем — беше, че никога не плащах на жена за услугите й. И никога няма да платя.

Хариет преглътна мъчително.

— Мисля, че това е хубаво — осмели се да каже тя.

— Като младеж успявах да намеря предостатъчно жени, които с удоволствие лягаха с мен без пари, тоест следвах семейната традиция, като същевременно това бе моят малък бунт. Баща ми вдигна шум едва когато си помисли, че тичам след мъже.

— След мъже! — възкликна Хариет.

— След мъже — вдигна рамене той. — Не съм такъв. Но един от най-близките ми приятели в Оксфорд беше различен. Той ми беше истински приятел. Не любовник. Но баща ми така и не си направи труда да разбере, да види разликата.

— Той жив ли е още?

Джем поклати глава.

— Убиха го. И с него не се сбогувах. Във всеки случай баща ми си помисли, че започвам да споделям наклонностите на приятеля си, затова ме ожени за Сали.

— Каква беше тя?

— Забавна — отговори Джем. — Аз, разбира се, я мразех. Беше висока и стройна и аз си мислех, че баща ми е избрал точно нея, защото прилича на момче. Но тя беше жена до мозъка на костите си. Притежаваше вродена духовитост.

Ревността понякога се прикриваше под маската на омразата. Понякога обаче си беше чиста омраза. Хариет си помисли, че ненавижда високата стройна Сали.

— Минаха осем години, откакто почина — продължи той. — Прекарахме съвсем малко време заедно. Но докато беше жива, живяхме интересно.

— Прекрасно — промълви Хариет със слаб глас и добави: — Разбирам защо ти се иска да се беше сбогувал. Съжалявам, че не е било възможно.

— Ти сбогува ли се със съпруга си?

— Не.

— Той ненадейно ли почина?

Тя кимна.

— Дойдоха и ми казаха, че Сали е мъртва — каза Джем и се отпусна на един стол. — А после ми донесоха Юджиния. Беше ужасно грозна, разбира се. Главата й имаше странна форма, защото раждането продължи много дълго. Помислих си, че прилича на маймунка. Но после тя ме погледна с тези нейни очички и аз видях в нея Сали.

— Звучи прекрасно — промълви Хариет и в гърлото й заседна буца.

— Не беше — отговори той. — Защото аз изобщо не видях самата Юджиния. Виждах само, че Сали ми е оставила частица от себе си и аз трябва да обичам тази частица. Затова купих тази къща и затворих западното крило, за да може Юджиния да е в безопасност.

— Но защо, за бога, се тревожиш толкова? — попита Хариет. — Просто не разбирам…

— Аз съм най-богатият мъж в Англия — обясни Джем. — Баща ми също имаше немалко състояние. И сестра ми…

— Какво се случи със сестра ти?

— Един човек я отвлече и я принуди да се омъжи за него. Баща ми накара да го открият и убият, разбира се. Само за секунди сестра ми стана вдовица.

— Всичко това сигурно я е разстроило ужасно! — възкликна Хариет.

— Тя беше разстроена много преди това — отговори Джем с тон, който не предразполагаше към въпроси.

— Все трябва да има някакъв начин Юджиния да има истинско детство, поне донякъде! — настоя Хариет. — Ако ми идва на гости, никой няма да заподозре коя е. Ще бъде в абсолютна безопасност.

— Ще си помисля — отговори той. — Все говориш за гостуване… но още не си си тръгнала, Хари. Ти си в моята къща…

О, колко й харесваше това, което прочете в погледа му!

— В леглото ми…

Ръката му се пъхна под нея и се плъзна около голото й дупе. Тя понечи да каже нещо, но устата му се озова върху гърдата й. Този път нямаше леки кратки ласки, които приличаха на шепот върху кожата й. Устата му беше гореща и влажна. През тялото й премина тръпка. Той засмука по-силно и каквото и да искаше да каже Хариет, думите замряха на устните й.

Той обхвана дупето й с ръце, изправи я, привлече я към устата си. Устните му поеха по тялото й, зъбите му започнаха да оставят лекички ухапвания и всеки допир на устните му я караше да потрепери.

Той се надигна и тя отвори очи. В неговите играеше дяволита искрица — нещо, което говореше за копнеж, за чист копнеж.

— Искам те. Веднага. — Той прокара палец по зърното й. — Разбираш ли, Хариет?

— Да — прошепна тя.

Той започна да я разтрива малко по-силно.

— Мисля, че ще искам да те любя и сутринта.

Тя отвори уста да каже нещо, но той прокара палец между краката й и вместо думи от устата й заизлизаха стонове.

Той сложи ръка на гърдата й. Погледът му все още беше прикован в нейния.

— Ти си част от това, Хариет. Не си само публика.

— Знам — промълви тя и долови желанието в гласа си. А после осъзна какво й казва. — Какво искаш да направя? — попита тя и трескаво плъзна поглед по тялото му. Дали искаше тя да започне да го целува?

Той се ухили и искриците в очите му затанцуваха необуздано.

— Засега легни по гръб и ми кажи какво точно изпитваш.

Мина известно време, докато Хариет се почувства удобно. Не я бяха възпитали да казва на мъжете какво да правят. Но фактът, че бе упражнявала точно това умение в съдебната зала, може би обясняваше успеха й: двайсет минути по-късно тази уговорка вече я караше да се чувства чудесно.

— Да — чу тя собствения й глас. — Не, не там — ето там!

И накрая вече не можеше да изрече нито дума, но дотогава Джем бе превърнал тялото й в музикален инструмент. Знаеше как да подръпне струните й, знаеше кои мелодии предпочита…

Познаваше песента на тялото й и я обичаше.

Изкъпаха се (Хариет накара Джем да влезе в дрешника и да остане там, докато лакеят влезе и излезе). Престоят им във ваната беше… интересен.

Попиха водата с чаршаф, запътиха се обратно към леглото, вмъкнаха се под завивките, изцедени до краен предел.

Когато се събуди, Хариет видя едрото тяло на Джем, обвито около нейното. „Аз не съм само публика“ — каза си тя.

Никога не си беше представяла подобно нещо. Бе прекарала почти целия си живот в ролята на публика: публиката, на която Бенджамин описваше партии шах, публика при спорове в съдебната зала.

Вече не беше публика и тази мисъл й се стори пленителна.

Тя прокара пръсти по мускулестите му гърди, през косъмчетата по тях, около зърното му. Джем издаде насън някакъв звук и се претърколи по гръб.

„Мъжкият орган — реши Хариет — е странно нещо.“ Обичаше панталона си, но се радваше, че няма мъжки орган. Прокара ръка по корема му и го докосна. Там.

Членът му беше гладък и корав, като къс мрамор. В главата й се надигнаха безброй въпроси. Какъв ли беше вкусът му? Какво щеше да усети, ако го поемеше в устата си? Как ли… как ли го чувстваше Джем?

Той спеше спокойно. Дългите му мигли лежаха върху бузите, а гърдите му се надигаха и спускаха. Но нали и той постоянно я целуваше по интимни места. През тялото й премина неволна тръпка. Навярно щеше да му хареса, ако направеше същото с него.

Беше се осмелила да го докосне във ваната, като прокара насапунисаната си ръка по дължината на члена му. Тогава той отметна глава и простена, сякаш изпитваше болка. Но после я спря.

На лицето му бе изписано неприкрито желание, същият болезнен копнеж, който я караше да крещи под целувките му, да се извива към него, да го умолява да влезе в нея.

Да, Хариет наистина имаше чувството, че ако го целуне, това ще му хареса.

Затова го целуна.

Той беше по-топъл от мрамора и имаше вкус на сапун. Сапун с лимон, защото се изкъпаха в нейната вана. Хариет започна да експериментира и забрави, че той е част от картинката, преди едно мъжко тяло ненадейно да изскочи от чаршафа и да я обърне по гръб.

За миг Хариет се отпусна, тялото й приветства допира му, пламенния му поглед, начинът, по който тялото му…

Но…

— Не!

Джем замръзна. Преглътна като момче, заловено на местопрестъплението с откраднат сладкиш. Хариет се ухили и се размърда назад.

— Не.

— Защо не?

Гласът му беше дрезгав. Не плавен и чувствен, а отчаян. Хариет избухна в смях и се измъкна изпод него.

— Аз не съм публика — каза му тя, наведе се над него и с възхищение огледа гърдите и ръцете му, мускулите, които се очертаваха на корема му. — В този момент публиката си ти.

После го бутна и целеустремено, бавно, непоколебимо пое контрола. Превзе го. Тялото му стана… нейно. Щеше да опознае всяка частица от него.

Превърна го в музикален инструмент и го остави безпомощен, задъхан, да я умолява, заровил ръце в косата й.

— Аз никога не губя самоконтрол — каза той като предупреждение към нея и успокоение за самия себе си. Нещо подобно. Зъбите му бяха силно стиснати. — Хариет…

Без да му обръща внимание, тя се плъзна над тялото му.

И му отне самоконтрола. Отне му го с целувките си, с ласките си, с бавния си влажен език…

Сега не беше публика.

След това Джем остана да лежи безмълвен.

— Добре ли си? — попита тя шепнешком.

— Никога не съм се чувствал по-добре — отговори той след миг. В гласа му звучеше страхопочитание. Хариет си позволи да се разсмее, после се сгуши до него.

Когато Джем се претърколи следващия път и телата им се преплетоха, той изрече безмълвна молба, тя отговори с „да“ и двамата стигнаха до абсолютно мълчаливо съгласие…

После той нахлу в нея и Хариет изпита чувството, че усеща едновременно него — почти прекалено голям, пулсиращ от живот — и самата себе си — кадифено мека, влажна. Усещаше тялото му така, както своето.

Той се наведе и се целунаха. Не загуби ритъма нито за миг; тялото й се надигна да го посрещне.

„Сякаш вече не сме двама отделни души“ — помисли си Хариет замаяно. Но прелестните горещи вълни започваха да се разливат, да се надигат от пръстите на краката й, да преминават мощно през тялото й и тя забрави всичко друго, освен усещането за силното му тяло в прегръдката й, дивия му език, мощта му.