Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (27)

Глава 26
В която Хариет се включва в Играта. Най-после

Той я настигна, докато вървеше по коридора и се отдалечаваше от стаята на Юджиния.

— Търсих те къде ли не — каза той без предисловия. — Идвай, време е Играта да започне.

— Играта ли? Каква игра?

— Примеро. Идеална е за теб.

Хариет започна да подтичва, за да не изостане.

— В какъв смисъл идеална? Трябва да си събера багажа.

Той просто хвърли поглед през рамо и каза:

— През последните седем години почти всяка вечер организирам примеро. Ти си първата жена, поканена някога.

Хариет започна да тича малко по-бързо.

Влезе в един кабинет на втория етаж и установи, че там са сложени две маси — и Вилиърс седи пред едната.

— Какво удоволствие — каза тихо той, когато тя седна до него. Погледна към Стрейндж и крайчецът на устата му се изви в усмивка. — Понякога действително показваш признаци на здрав разум, Стрейндж.

Хариет се огледа. Цялата стая бе тапицирана с черна коприна. Край камината стояха четирима-петима мъже. Нямаше никакви други мебели, освен две квадратни масички и куп удобни столове.

— Да ви поканят на Играта на Стрейндж е голяма чест — обърна се към нея Вилиърс. — Всички ние говорим за нея с главно И, в случай че се чудите. Освен това е въпрос на чест да не споменаваме за Играта пред никого, освен пред хората, които вече са участвали, затова не биваше да ви казвам нищо.

— Какво място има тук честта? — попита Хариет, която видя, че присъстват най-интересните професори от Кеймбридж, както и актьорът, който изпълняваше главната роля в театъра „Хайд Парк“. Миналата вечер й беше казал, че мрази „Хамлет“, след което й обясни всички глупости на пиесата, поради което Хариет остана с чувството, че никога вече няма да може да изпита удоволствие, докато я гледа.

— Играта е прочута. Понякога участват четирима души, а понякога — осем. Никой не смее да се оплаче, ако го изключат за една нощ… или завинаги. Но познавам хора, които останаха във Фонтхил седмици наред с надеждата да получат шанс за участие в Играта.

Хариет отново се огледа. Поуви раздаваше чашки с рубиненочервен ликьор. Цялата стая жужеше от добронамерено бъбрене.

— На пари ли играем?

— С високи залози — отговори Вилиърс. — Много високи. Това притеснява ли ви?

— Бенджамин винаги казваше, че е недостойно човек да играе за пари, а не от любов към играта.

— Картите — отбеляза Вилиърс — са нещо различно от шаха.

— Каква игра е примеро?

— О, игра на власт. На блъфиране и лъжи — отвърна неопределено той и не каза нищо повече. — Погледнете само! — измърмори след миг. — Вашето пристигане май вече предизвика интерес.

Тя вдигна глава и видя, че в нея се взира мъж, в чието лице имаше нещо хищно.

— Младият Коуп, нали? — попита рязко той.

Тя стана и се поклони.

— Да, сър. Вие имате предимство пред мен.

— Лорд Скипуит.

— Лорд Скипуит — обади се Вилиърс с отмерен тон — е най-високопоставеният човек в парламента по отношение на революциите в Ирландия. Това, че се запознахте, е добре за вас, момчето ми.

Хариет отново се поклони. Скипуит я огледа от главата до петите, присви очи и погледът му сякаш се задържа върху краката й. Хариет затаи дъх.

Но Скипуит изсумтя и се обърна и Хариет седна обратно на мястото си.

— Реши, че сте мъжеложец — обади се Вилиърс.

— Какво означава това? Постоянно чувам тази дума.

— Мъж, който предпочита да спи с мъже, а не с жени. Понякога изглеждат много женствени. Мисленето на Скипуит е доста консервативно.

Хариет разгъна кръстосаните си крака и ги изпъна напред в небрежна мъжка поза.

Вилиърс я огледа внимателно.

— Няма да е зле да се оригнете — предложи той.

— Вие май много се забавлявате! — отвърна Хариет.

— Това е странното, когато се озовеш на крачка от смъртта — каза Вилиърс. — Установих, че животът е далеч по-поносим.

— Дойдохте във Фонтхил, за да се включите в Играта, нали? — попита Хариет. Досега не можеше да разбере защо Вилиърс бе решил да дойде на увеселението на Стрейндж. Многобройните жени, които се предлагаха тук, като че ли не го интересуваха и не проявяваше интерес нито към научните експерименти, нито към драматичните представления — двете форми на забавление в тази къща.

— Човек не може да живее само с шах. А, ето те и теб, Стрейндж. И лорд Касълмейн. Колко хубаво, че дойдохте. Познавате ли господин Коуп?

Хариет стана и се поклони на Касълмейн — младолик мъж с късо подстригана брада и очила.

— Касълмейн е един от ръководителите на Борсата — каза Вилиърс.

— Финансовата борса ли? — попита Хариет.

На устните на Касълмейн се изписа бавна усмивка, която разкри всичките му зъби.

— Точно така.

— Предполагам, че тази разправия между краля и флота ангажира цялото ви време — каза Джем и седна на един стол.

Касълмейн сви устни.

— Боя се, че ще има известни такси, изискани от Короната, които няма да зарадват Негово величество.

— В такъв случай Негово величество трябва да осигури продоволствието.

Касълмейн погледна към Джем.

— Това ли е последната ви дума, лорд Стрейндж?

— Точно така — потвърди Джем, раздавайки припряно картите. — Сега, Коуп, в примеро всеки взема по две карти. Може да погледнете вашите.

Хариет погледна. Имаше две дами. Стори й се, че това е хубава ръка.

— Играта върви играч по играч около масата. Вашите възможности са да пасувате и в такъв случай трябва да изчистите картите и да теглите. Да залагате — в този случай трябва да сложите пари на масата, или да наддавате — продължи Вилиърс вместо него. — Аз, например, ще заложа сто лири на четирийсет и седем.

— Кой има четирийсет и седем? — попита Хариет, объркана.

— Никой — обади се Джем. — Вилиърс иска да си помислите, че той има.

Отне й няколко минути да долови ритъма на играта, но скоро след това осъзна, че залозите са много по-големи, отколкото си даваше сметка. Например залогът на Касълмейн, освен ако Хариет не бъркаше, беше правото за снабдяване на флота с провизии. Целият английски флот.

Вилиърс вдигна вежда, но не каза нищо.

Джем заложи огромна сума срещу договора и тогава пак дойде ред на Хариет. Тя погледна към ръката, която държеше. Започваше да разбира какво означават различните изражения на лицето на Джем. Той не разполагаше с всички тези точки, които се преструваше, че има. Следователно тя можеше да спечели. Но… но снабдяването на флота? Хариет не знаеше нищо за финансовата организация на флота. От друга страна, очевидно договорът беше съблазнителен. И може би щяха да играят пак.

Тя спечели.

— Раздавате се целият в тази игра. Много безразсъдно, Коуп — обади се Касълмейн. Изглеждаше леко недоволен.

Вилиърс се наведе напред.

— Коуп е млад, но не е безразсъден, Касълмейн, а играта тази вечер си струва. И което е може би още по-важно: неговото имение със сигурност може да изхрани флота без усилие. Той ми е роднина.

И така, играта продължи със смях и от време на време с някоя неприлична обида. От това, което дочуваше от другата маса, Хариет заключи, че и там играта — и залозите — са същите. Големи. Свързани с власт.

Направиха почивка между две ръце и тя се наведе към Джем.

— Тази Игра…

— … е от огромна важност за управлението на Англия — каза той. — А и е много по-интересна, отколкото да седиш в парламента и гласът ти да пресипне от крещене.

— Ами ако спечели някой, който…

— Не се тревожи — каза той. — В следващия рунд ще те освободя от този договор. Касълмейн знае, че смятам аз да го получа.

— Това законно ли е? — попита Хариет.

Джем изглеждаше изненадан.

— Защо да не е, по дяволите? Разбира се, че е законно.

Още една ръка. Хариет започваше да се забавлява. Всички тези часове в залата на съдия Трудър, през които наблюдаваше израженията на хората, обвинени в престъпление — както и очите на обвинителите — сега се оказваха от голяма полза. Можеше да разбере кога Джем лъже. Само след две ръце опозна Касълмейн достатъчно добре, за да предположи дали има добра ръка, и макар че с Вилиърс беше по-трудно, успя да победи и него.

Сега обаче херцогът изглеждаше уморен.

— Боя се, че трябва да си лягам, господа.

Договорът за провизиите все още бе в ръцете на Хариет, а освен това бе спечелила четиристотин лири от Касълмейн.

— Тези пари наистина ли са ваши? — попита тя без заобикалки.

— Средства, които са ми предоставени от Короната, за да ги използвам по свое усмотрение — каза Касълмейн. — Кралят много би желал лично да участва в Играта, но това няма да е толкова ефективно. Утре сутринта веднага ще му пиша и ще му съобщя какво е станало. Признавам, той навярно ще се учуди, че договорът се е озовал в ръцете на един толкова млад джентълмен, но като ви гледам как играете, не се съмнявам, че е в добри ръце.

Хариет леко потръпна, когато си представи как ще реагира кралят, щом чуе, че сега договорът е в ръцете на херцогиня Бероу.

— Моля ви, не му пишете още — каза тя. — Защо кралят не уреди своя Игра? — полюбопитства тя.

— Не е лесно да разгромиш позорно един крал — отговори Джем. — Особено пък раздразнителен.

— Дори не подозирах, че има такава Игра.

— Винаги има Игра, зад всяко правителство — каза Джем. — Понякога тази Игра се провежда в спалнята на краля, друг път в някое преддверие. А понякога — във Фонтхил.

— Изглежда, че се случва доста често във Фонтхил — отбеляза Хариет.

Той се поклони и отиде да говори с останалите си гости.

Затова Хариет си тръгна.