Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (26)

Глава 25
Опияняващият въздух на Фонтхил

Докато се качваше по стълбите, Хариет си мислеше за тримата души, с които трябваше да се сбогува: Юджиния, Вилиърс и Джем. Беше удивително каква промяна бе настъпила в чувствата й към Вилиърс в сравнение с онова, което изпитваше само преди месец, когато го ненавиждаше от дън душа. Миналата година убеди Джема да го разгроми позорно на шах; бе прекарала безброй часове в молитви той да умре от някоя гнусна болест. Беше решена на всяка цена да си отмъсти.

А сега…

Сега той бе единственият човек на този свят, освен нея самата, който, изглежда, бе обичал Бенджамин. И тя вече не го мразеше.

Тя влезе в стаята му и със задоволство установи, че го намира облечен и седнал, а не отпуснат в леглото. Приближи се, просна се в креслото срещу него и изпъна крака.

— Браво! — изгледа я той изпитателно. — В краката ви долавям свобода и отпуснатост, които са определено мъжки. Как вървят нещата с младата жена, която се опитва да ви съблазни?

— За съжаление трябваше да й призная едно тъжно обстоятелство.

— Че ви липсва онази част от мъжката анатомия, с която да й доставите удоволствие?

— Точно така.

— Тя каза ли на всички, че сте жена?

— Всъщност тя си мисли, че съм евнух.

На устните му грейна усмивка на възхищение.

— Евнух! И какво, по дяволите, й обяснихте? Как сте стигнали до това тъжно състояние?

— Не навлязохме в подробности — ухили му се Хариет в отговор. — Инцидент или нещо подобно.

— Нещо подобно! Повечето мъже отделят много време и внимание, за да се уверят, че интимните им части няма да бъдат сполетени от подобен инцидент.

— Тя плака за мен.

— Палач на млади женски сърца! — укори я Вилиърс удовлетворен. — Оказа се, че съм създал чудовище и съм го пуснал да вилнее в домакинството на Стрейндж.

— Тя изобщо не дойде на вечеря — съобщи му Хариет.

— Горкото момиче вехне от мъка в стаята си, неспособно да преглътне и хапка.

— Съмнявам се — измърмори Хариет, като си представи изобилната плът на Кити. — Но може да е потърсила утеха другаде.

— Някакви други вълнуващи събития? — попита той.

— Помните ли, че бях започнала да съблазнявам лорд Стрейндж от името на Нел?

— С поезия?

— Точно така. Представих я като автора на въпросната поема и ги оставих заедно на масата.

— Нищо няма да излезе. Стрейндж никога не се забърква с жени — каза Вилиърс. — Виж, аз се забърквам. Отне ми няколко години да разбера, че макар да се заобикаля с красиви жени, които определено могат да бъдат описани като разпуснати, никога не се възползва.

— Колко странно! — измърмори Хариет.

— След като завърши Оксфорд, беше от най-необузданите — каза Вилиърс. — Бяхме заедно там и макар че аз си имах някое и друго приключение, изобщо не можех да се меря с Джем. Той беше на път да си спечели славата на най-ужасния развратник, стъпвал в балните зали на Лондон. Беше член на всички клубове, които предлагаха удоволствието от женска компания, всички до един.

— И вие ли бяхте член на тези клубове? — попита с любопитство Хариет.

— Аз съм човек на шаха — вдигна рамене Вилиърс. — Безкрайната поредица от неукрасени женски бюстове ми се струва отегчителна, ако ми простите прямотата.

— Сигурна съм, че и аз бих се чувствала така по отношение на по-интересните части на мъжете. Макар че — добави тя — първо може да позяпам няколко нощи.

Той изсумтя.

— Учудвате ме. Някога показахте ли тази своя страна пред Бенджамин?

— Мислите ли, че това щеше да го заинтересува?

Той не отговори веднага.

— Не. Сега като се замисля, сигурно е бил ужасен съпруг. Как мислите, дали и аз ще съм толкова лош?

— Нямам представа.

— Искам някой ден да се оженя — каза Вилиърс. — И колкото и глупаво да изглежда, бих желал бракът ми да бъде щастлив. Затова, моля ви, дайте ми съвет.

— Никога не преразказвайте шахматна партия на жена, когато сте в леглото, колкото и великолепно да сте се представили.

— Целта ми в леглото винаги е да се представя великолепно — измърмори Вилиърс.

Хариет завъртя очи.

— Престорете се, че шахът не е целият ви живот, единствената причина за съществуването ви… — Тя млъкна. — Знаете ли, няма да се получи. Може би ще успеете да намерите някоя като Джема — някоя, която също да обича шаха. Тогава можете да си седите заедно и да мърморите „Офицер на е5“, когато сте прекалено стари за други неща.

— Опитах се да запленя Джема — призна той. — Но за своя изненада изпитах угризения заради Боумонт, тъй като сме стари приятели. Краят на тази печална история е, че героично отблъснах авансите на Джема, после си промених решението и накрая брат й ме рани, преди да съм успял да я впечатля с чара си. Възнамерявам да предприема нова атака, когато оздравея напълно.

— На нея навярно ще й хареса да й преразказвате най-подробно шахматни партии — каза Хариет. — Но ако искате да се ожените — а мисля, че споменахте точно това, — ще ви трябва някоя друга. Колкото и да е учудващо, Джема е омъжена, при това с всеки изминал ден възприема брака си все по-сериозно. Но всъщност дойдох да ви кажа, че утре си тръгваме. Изидор установи, че съвсем не е толкова склонна към неприлично поведение, колкото си мислеше.

— С много дами е така — отбеляза Вилиърс. — Вие, от друга страна, изглеждате напълно готова да се впуснете в живот на негодник.

— Наистина е прекрасно — призна Хариет. — Мразя обръчите, пудрата, перуките и всичко останало. От години не съм се чувствала толкова щастлива.

Вилиърс присви очи.

— У вас има нещо, което… — И той седна по-изправен. — Струва ми се, че опияняващият въздух в дома на Стрейндж ви е оказал влияние. Някой е открил истинския ви пол.

Тя се усмихна едва-едва, но не каза нищо — просто стана, за да си тръгне. Удостои го с най-изящния си поклон — този, който завършваше с драматично замахване с дясната ръка.

— Не е зле — прецени Вилиърс и добави: — Сигурна ли сте, че искате да тръгнете с Изидор? Спокойно можете да останете като мой повереник, нали знаете? Ако всичко върви добре, утре ще съм на крака.

Но Хариет беше сигурна. В това, което се беше случило във Фонтхил, с Джем, нямаше нищо истинско. Преживяното с него беше неповторимо, опияняващо вълшебно. Беше й разкрило нови неща за мъжете и жените, както и за собственото й тяло. Но животът й беше у дома, и не обута в панталон.

— Тези няколко дни бяха прекрасни — каза тя най-искрено. — Най-накрая успях да погреба Бенджамин, ако в това изобщо има някакъв смисъл.

Той наклони глава.

— Сигурна ли сте, че искате да се разделите с мъжа, който и да е той?

— Абсолютно сигурна — отвърна тя твърдо. — Трябва да се върна към истинския живот. — Усмихна му се. — Никога вече няма да се облека като Мама Гъска.

В очите му просветна усмивка — отговор на нейната.

Хариет си тръгна.

Когато мина покрай лакея, застанал на пост, и влезе в детската стая, завари Юджиния да строи замък от картон. Тя коленичи на пода до сградата. Стори й се забележително добра. Стените бяха прецизно изрязани и залепени една до друга. Юджиния бе нарисувала малки квадратчета, които представляваха тухли. Имаше и кула, и назъбени бойници.

— Прекрасно е — каза Хариет. — Сега какво ще направиш? И как е раната от ухапването?

Юджиния вдигна глава.

— Това сте вие! Надявах се да дойдете. Вижте какво правя.

— Замък — каза Хариет.

— Замъка го направих преди! — отвърна нетърпеливо момиченцето. — Но ще разигравам битка, затова сега правя войниците.

Тя изрязваше малки човешки фигурки и ги поставяше по крепостните стени.

— Щях да разиграя атака на сарацини, но си промених решението.

— Армия от кучета? — попита Хариет, когато видя фигурките, подредени пред замъка.

— Плъхове! — поясни гордо Юджиния. — Виждате ли опашките им? Опашките се изрязват трудно. Трябваше да построя болница за всички ранени плъхове, защото ножицата все се отклоняваше.

Наистина, встрани от армията имаше грижливо подредена купчинка осакатени плъхове.

— Как е раната от ухапването? — попита Хариет.

Юджиния протегна ръка.

— Вече почти изчезна, нали виждате?

Наистина, раната сякаш зарастваше добре.

— Утре сутринта трябва да тръгна за дома — каза Хариет. — Дойдох да се сбогуваме.

— И гувернантката ми си отиде у дома. И лакеят. Хората винаги си отиват вкъщи. — Юджиния се извърна обратно към плъха, който изрязваше, и косата й падна като завеса пред лицето.

Хариет нежно я приглади назад.

— Искаш ли да ми дойдеш на гости, ако баща ти се съгласи?

— Аз никога не излизам от Фонтхил — каза Юджиния. — Татко всъщност не ме пуска да излизам от тези стаи, нали разбирате.

— Не е вярно! — възрази Хариет. — Той просто се притеснява за теб.

— Затова води всички актьори тук — защото не иска аз да ходя в Лондон, в театъра — каза Юджиния, като продължаваше да не поглежда към Хариет. — Казва, че някой може да ме открадне, защото имаме толкова пари. Няма да ми позволи да ви дойда на гости.

— Ще го попитам — обеща Хариет. — Но нали не си мислиш, че баща ти иска постоянно да стоиш в стаите си? Той просто се тревожи за безопасността ти.

Юджиния й отвърна с лека, крива усмивка.

— Всичко е наред. Една прислужничка каза, че къщата ни е пълна с чудовища. Когато бях малка, вярвах, че е така, но вече не вярвам.

— Чудовища! — възкликна Хариет. — Страхуваше ли се?

— Да, но сега се страхувам повече от плъховете — отговори детето и лицето му се разведри. — Но татко ще ми вземе кученце — такова, което може да убие плъх! И то ще може да живее тук с мен, в западното крило.

— Утре сутрин ще говоря с баща ти. Обещавам, Юджиния. В тази къща няма никакви чудовища. Ще го помоля от време на време да те пуска да тичаш свободно. И да ми дойдеш на гости.

Юджиния скочи на крака и направи реверанс.

— Ако наистина го направите, Хари, ще ви бъда безкрайно благодарна.

Хариет й се поклони, но просто, без драматични жестове. После я целуна за довиждане.

И накрая я прегърна.