Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (14)

Глава 13
В която виждаме объркване между удоволствията на фехтовката и удоволствията на мъжествеността

Джем зачака в преддверието Коуп най-накрая да се върне в къщата. Протежето на Вилиърс навярно стоеше навън и галеше коня си по муцуната или друга подобна глупост.

Най-накрая Коуп влезе и подаде палтото си на Поуви. Изглеждаше малко скован.

Хубаво! Трябваше да, направи мускули. С малко повече мускули щеше да се раздели с този свой женствен вид.

— Говеждо каза той и се запъти към стаята за закуска. — Елате, Коуп.

Икономът го спря.

— Лорд Стрейндж, ако желаете да закусите в личната си трапезария, госпожица Юджиния с радост ще ви прави компания.

Джем не запознаваше Юджиния с почти никой от гостите си от мъжки пол, но Коуп съвсем не беше развратник. На практика той беше онова женствено другарче, което Джем си мислеше да намери за дъщеря си.

— Добре съгласи се той, смени посоката и тръгна по стълбите. Спря по средата на стълбището, когато осъзна, че Коуп не е тръгнал след него. — Какво чакате?

Коуп го погледна.

— Казахте ли нещо, милорд?

— Ще закусим в личната ми трапезария.

Младежът има наглостта да му се ухили.

— Сигурно това е била поканата ми. Съжалявам, че не съм я чул първия път.

Джем стисна зъби. Коуп буквално изгука хапливия си отговор.

Трябваше още сега да се качи горе и да каже на Вилиърс, че е изключено да превърне едно заблудено теле в бик. Но Коуп вече се качваше по стълбите. И странното беше, че Джем действително го харесваше.

Харесваше му упоритостта, с която Коуп издържа до края на ездата, макар че очевидно бе един от най-неопитните ездачи на този свят. Но не се оплака. И не изглеждаше прекалено женствен в жакет за езда. На определена светлина изглеждаше деликатен, но брадичката му беше хубава, силна. Истинският проблем бяха очите му. Кой мъж имаше очи като опушено кафяво кадифе?

Той преглътна проклятие, обърна се и продължи да се качва по стълбите.

Кога преди си беше губил времето да мисли за очите на някой мъж? Наистина започваше да си губи ума.

— Ще отида в стаята си да си измия лицето и ръцете — каза Коуп. — Къде да ви намеря после?

Джем завъртя очи. Щял да се мие!

— В края на коридора отдясно — изръмжа той.

Накрая и той отиде в стаята си и си изми лицето, макар че го измъчваше мисълта, че префинените навици на госта му ще се окажат заразни в не едно отношение. Той влезе в личната си трапезария и завари Юджиния да го чака.

Тя се втурна към него и го прегърна. Тази прегръдка беше типично в стила на Сали. Съпругата му мислеше, че ако хората просто са по-добри и мили един с друг, всички проблеми могат да се решат.

— Помниш ли как ме носеше на раменете си, татко? — попита Юджиния и се намести на стола си.

— Да. След малко ще дойде един джентълмен, господин Коуп.

— Аз почти никога не се запознавам с джентълмени! — възкликна Юджиния и очите й блеснаха. — Имаше един оксфордски професор — онзи, който беше специалист по водните плъхове. Господин Коуп учен ли е?

— Не, доколкото знам — отговори той.

Един лакей му предложи голямо парче червено месо, толкова недопечено, че на практика се тресеше. Джем посочи към празното място.

— Нашият гост умира от глад. Дайте му едно голямо парче.

Самият той си взе съвсем тъничко парченце. За разлика от Коуп, той нямаше нужда от освежаване на кръвта и предпочиташе яйца.

— И така, какво работи той? — осведоми се Юджиния.

— Нищо — отговори Джем. — Повечето мъже не работят нищо.

Тя сбърчи вежди.

— В такъв случай много се радвам, че не съм мъж.

— Повечето жени правят дори по-малко от нищо.

— Не е възможно да правиш по-малко от нищо — възрази тя, прецизна както винаги.

— Искам да кажа, че само се правят на заети.

— Много си циничен, татко! Според моите наблюдения много жени работят усилено по цял ден. Например прислужничката в моята стая се казва Хана. Работи от зори до след мръкване. Знаеш ли, че прането на дантелите има цели девет отделни етапа, татко? Представи си колко време отнема. Много от роклите ми са поръбени с дантели. И твоите ризи.

— Нямах предвид прислужничките.

— Те са жени, татко. И те уверявам, че работят много, много усилено. Мисля, че най-много работят перачките. Трябва да топлят всичката вода в меден казан. А аз обичам дрехите ми да са чисти, татко. Понякога се чувствам виновна за това.

В такива мигове на Джем отчаяно му се искаше Сали да беше жива.

— Предполагам, че не съм имал предвид жените. Имах предвид дамите. Дамите често не се преработват.

— Аз не съм срещала много дами — каза замислено Юджиния, прие една препечена филийка с мармалад и попита: — Татко, аз някога срещала ли съм дама?

— Да — отговори той. — Твоята гувернантка е дама. Госпожа Патън също. Тя ни гостува миналата година, помниш ли?

Вратата се отвори. Влезе Коуп.

— Дъщеря ми Юджиния — каза кратко Джем. — Юджиния, това е господин Коуп.

На Джем му допадна начинът, по който Коуп изгледа тресящото се месо в чинията си.

— Аз вече изядох два пъти по толкова — каза той без капка разкаяние. — Ще ви се отрази добре. После ще има яйца. — Той направи знак на един лакей, който веднага сложи в чинията на Коуп две жълти яйца.

Коуп не беше някой страхливец. Очевидно това, което му бяха поднесли, не му хареса, но той взе ножа и вилицата и го нападна.

Юджиния се държеше много възпитано и чакаше той да я заговори.

— Боя се, че не знам нищо за интересите на малките момиченца — обърна се Коуп към нея. — Какво правиш по цял ден?

Юджиния, разбира се, нямаше нужда от повече подканяне — веднага заразказва за математически ъгли, за шкафа си с рядкости, за колекцията си от картички на собственици на магазини.

— Но най обичам да чета пиеси — завърши тя. — Татко е собственик на театър „Хайд Парк“ и кара актьорите да правят генералните си репетиции тук, така че мога да видя всичко, преди да е излязло на сцената в Лондон.

— Виждам, че сте семейство с театрални наклонности — каза любезно Коуп.

Този коментар събуди съвестта на Джем. Навярно не биваше да допуска актьори край Юджиния, да не говорим, че трябваше и да проверява какво чете дъщеря му. Когато наследи театъра от баща си, поканата към актьорите да репетират във Фонтхил беше небрежно решение, взето, когато вниманието му бе съсредоточено другаде — навярно върху Играта. И това решение се превърна в традиция, без той да се усети.

— Бира и за двамата — обърна се той към лакея, който незабавно наля на Коуп голяма халба с разпенена течност.

Джем дълбоко си пое дъх. Всъщност не обичаше бира. След цяло десетилетие сериозно пиене и труден живот спря да пие почти напълно, когато осъзна, че Юджиния е човек, а не пищящо неудобство, затворено в детската стая.

Коуп деликатно отпи от халбата си. Още нещо, на което трябваше да го научи — Джем го добави към бързо нарастващия списък. Никакво деликатно отпиване. Мъжете не отпиваха деликатно.

— Татко вече не ми позволява да цитирам пиеси — казваше Юджиния на Коуп.

Младежът вдигна вежда.

— Кое ти забрани, цитирането или пиесите?

— Гувернантката й се притесни, че вече забравя да говори нормално. Всичко, което казваше, беше в стихотворна форма и написано от някой друг.

— Не си прав, татко — възрази Юджиния с огромно достойнство. — Просто обичам да запаметявам и има толкова много мигове, в които ми идва на ум някой цитат.

— Не беше само заради факта че говореше почти изцяло в стихове — продължи Джем, обърнат към Коуп. — А заради пиесите, които подбираше.

— Най-много обичам старите пиеси — поясни Юджиния.

— Старите неприлични пиеси — уточни Джем.

— Те са смешни!

— Забраних й да чете в продължение на един месец, след като ме попита какво означава да имаш сладко ложе теменужно, скърцащо под девственост ненужна.

— О! — измърмори Коуп.

Джем забеляза с известно задоволство, че младежът е абсолютно неспособен да даде отговор точно на този въпрос. Бутна стола си назад.

— Сега ще имаме урок по фехтовка, кукличке. Ти по-добре се връщай в детската стая.

— Моля те, позволи ми да дойда — каза Юджиния. — Чувствам се толкова самотна без компания.

Изглеждаше истински разстроена. Джем обаче я познаваше достатъчно добре и незабавно можеше да разпознае всяка драматична сцена от репертоара й.

— Ами… — започна Коуп.

— В детската стая съм сам-самичка! — продължи Юджиния, стисна ръце и влезе във вихъра си. Опита се да изпърха с мигли към Коуп, но той просто я погледна озадачено.

Джем изсумтя, но от друга страна, не искаше да остава насаме с Коуп. За нищо на света не желаеше да се въвлича в още един разговор за цвета на косата. Не че самият Коуп беше виновен, но той сякаш вадеше на бял свят някаква страна от същността на Джем, която… която…

Която не съществуваше.

— Е, добре! — изръмжа той. — Можеш да ни гледаш, стига да не ни се пречкаш.

Той пое пръв към портретната галерия в източното крило, като слушаше разсеяно оживената дискусия, която се разгръщаше зад гърба му. Точно както беше казал Вилиърс, Коуп, изглежда, почти не бе ходил в Лондон, затова не беше гледал никоя от пиесите, които се играеха в последно време. Но също като Юджиния, беше изчел доста. Юджиния нарушаваше правилата и вмъкваше тук-там по някой цитат, но Джем не искаше да й се кара пред чужд човек.

Макар че Коуп бързо се превръщаше от чужд човек в нещо друго.

Преди няколко години Джем беше наредил да изнесат всички портрети от галерията и да ги качат някъде на тавана. Те и бездруго не изобразяваха негови роднини — бяха просто плесенясали изображения на стари придворни, които Джем бе наследил при покупката на къщата.

Затова сега от двете страни на дългия коридор се редяха витрини, пълни с редки предмети. Някои от нещата все още го вълнуваха, а към други беше загубил интерес. Но му допадаше идеята да ги събере на едно място — а единствено портретната галерия беше достатъчно голяма да побере препариран ибис, да не говорим за короната на африкански принц с пера с оранжеви, сини и зелени върхове.

Юджиния задърпа Коуп, за да му покаже витрините. Джем се облегна на една стена и ги загледа. Откакто дъщеря му навърши пет, той не позволяваше на нито един от гостите си дори да я докосне, но у Коуп имаше нещо, което съвсем ясно му подсказваше, че той не представлява заплаха за едно малко момиченце. Може би нямаше да се представи добре в леглото с някоя от Грациите, когато се стигнеше дотам, макар че за негово добро Джем се надяваше случаят да не е такъв. Може би дори щеше да се окаже мъжеложец.

През годините във Фонтхил бяха идвали много мъже с такива предпочитания и Джем знаеше, че грехът няма нищо общо с пола на партньора в леглото.

Коуп не го притесняваше, не и с тези очи. Затова той се обърна с гръб, докато Юджиния влачеше Коуп от витрина към витрина и му сочеше предполагаемия рог от еднорог и бялата австралийска блатна кокошка.

Поуви бе извадил тренировъчните рапири. Джем свали жакета и ботушите си, опита стоманата и направи няколко нападателни движения.

— Хайде, ще започваме ли? — провикна се той накрая.

Оказа се, че Коуп не може да си събуе сам ботушите. Джем се постара да не свива устни прекалено много. Просто отбеляза очевидното: един мъж трябва да може сам да се съблича и облича.

Коуп не отговори — просто продължи да дърпа, докато изхлузи единия ботуш. Юджиния се приближи да му помогне и се закикоти, докато дърпаше другия, затова накрая Джем трябваше да преглътне отвращението си и да се заеме със задачата. Той метна ботуша към стената.

— Съблечете си жакета! — провикна се. — И жилетката!

Коуп си съблече жакета, но за жилетката се заинати и заяви, че в галерията било студено.

— На теб студено ли ти е, Юджиния? — попита Джем.

— Никак, татко! — отговори тя веднага.

Той се обърна към Коуп.

— Устните й са посинели — отбеляза младият мъж. — Тя навярно е готова да се превърне в ледена висулка, за да остане по-дълго с вас, но лично аз не съм чак толкова запленен.

Джем погледна по-внимателно дъщеря си и изруга. Отвори със замах вратата и изрева някой лакей да донесе палтото, ръкавиците и шапката на Юджиния. Разбира се, в галерията беше малко хладно, но с Коуп смятаха да се поупражняват.

— Тичай наоколо! — изръмжа той на Юджиния. — Сгрявай се, иначе се връщаш в детската стая!

После се обърна към Коуп.

— Ключът в боя с рапири е да въртите китката. Когато парирате удар, извиването на китката ще накара рапирата да се плъзне покрай острието на противника и да се забие в тялото му.

Той изгледа внимателно Коуп.

— Разкрачете се леко. И дръжте рапирата с дясната ръка. Ще трябва да разчитате не на сила, а на ум. — И преведе младежа през първите три основни движения. А после…

— Да се дуелираме! Поуви не ни е оставил предпазители за рапирите, затова се опитайте да не ме ранявате. — И той се засмя.

Коуп изглеждаше стреснат, но Джем вече обикаляше около него. Усещаше раздразнението, което пулсираше във вените му — раздразнението, което се набираше у него още в мига, в който се хвана, че гледа към Коуп.

За бога, момчето не беше виновно! Но кръвта течеше като бурна река в жилите на Джем и той искаше да се бие.

Юджиния заръкопляска и завика насърчително. И Коуп започна да го обикаля. Джем видя внезапната бдителност в очите му. Изведнъж Коуп спря да прилича на дете, стиснало рапира, и се превърна в мъж, застанал нащрек — мъж, който подушваше опасност.

Хубаво!

Всичко това беше част от превръщането му в мъж, каза си Джем. Той, разбира се, нямаше намерение да пуска кръв на момчето или нещо подобно.

— Сега ще парирам — оповести той. — Виждате ли как се напряга лявата ми ръка? Трябва да наблюдавате всяко движение на тялото на противника си, защото то ще ви подскаже какво ще направи, преди да го е направил.

Джем бавно започна широка атака с demi-volte^[1].

Изненадващо, Коуп не отстъпи назад, а замахна нагоре с рапирата си и действително успя да отклони удара, преди острието да изхвърчи от ръката му и да падне на пода.

Джем гръмко се изсмя.

— Не е зле!

Коуп взе рапирата си и се изправи. Беше зачервен и в очите му се четеше ярост.

— Ударихте силно! — възкликна обвинително той.

— Няма смисъл да ви глезя — ухили се Джем и отново започна да го обикаля. — Някой ден може да пораснете и да си уговорите среща с някого на полето за дуели призори. Сега ще приложа абсолютно същия подход. Опитайте се да парирате хоризонтално, а не вертикално.

Коуп направи крачка назад, здраво стиснал устни. Джем със задоволство си помисли, че момчето вече не изглежда толкова женствено.

— Добре! — провикна се той. — Гледайте лявото ми рамо. Когато се сдобиете с повече опит, ще можете да преценявате вида на удара. В мига, в който лявото ми рамо се напрегне, трябва да прецените какво и как смятам да ударя. — И отново направи устремно demi-volte.

Този път Коуп успя да вдигне рапирата си хоризонтално, а не вертикално и не я изтърва, макар че ударът отби ръката му почти до земята.

— Боже, колко сте слаб! — отбеляза Джем.

— Не е любезно да го казваш, татко — обади се Юджиния.

Той примигна и се обърна.

— Стой настрана от битката, кукличке. Боя се, че острието на господин Коуп може пак да излети от ръката му.

— Тя изобщо не трябва да стои тук — каза Коуп, когато си пое дъх.

Джем присви очи.

— Аз мога да пазя детето си.

— Вие може и да можете да го пазите, но аз не мога да гарантирам, че ще успея да удържа рапирата предвид силата на ударите, която влагате в това… обучение.

Кой би предположил? Плахото пиленце бързо се превръщаше в оперен петел. Джем се извърна към Юджиния, но тя го изпревари:

— Ще застана зад витрината, татко. Пак ще мога да виждам, но никоя рапира няма да стигне до мен. — И тя изтича зад една висока стъклена витрина.

Джем леко заподхвърля рапирата си, докато накрая я хвана точно както трябваше.

— Господин Коуп?

— Само още веднъж — отвърна мрачно Коуп. — Рамото ми няма да издържи още дълго.

— Утре сутрин пак ще поиграем, вдругиден също — отвърна бодро Джем. — След една-две седмици вече вие ще ме нападате. — А после забеляза колко ниско държи рапирата си Коуп. — Може би…

Коуп стисна зъби и вдигна рапирата.

— Пак същото — каза Джем. — Наблюдавайте рамото ми.

Този път, когато Джем налетя отгоре, острието на Коуп бързо се вдигна в правилната хоризонтална позиция, плъзна се по неговото острие и проклет да е, ако не му пусна кръв.

— Проклятие! — измърмори Джем и изтърва рапирата си.

Коуп остави своята подчертано бавно.

— Колко жалко! — измърмори той, приближи се и погледна малката струйка кръв, която течеше от ръката на Джем. — Може би трябваше да изчакаме да ни донесат предпазители.

Джем изръмжа.

Коуп се ухили — наистина се ухили.

— Само едно завъртане на китката — нали така го описахте? — каза той и се извърна към Юджиния. — Дали да не слезем с баща ти на долния етаж? Той има нужда от грижите на личния си прислужник.

Юджиния се бе навела над ръката на Джем.

— Мисля, че всичко е наред, татко. Виж, вече спря да кърви. Но трябва да внимавате, господин Коуп. Баща ми не е млад като вас.

Чудесно! Сега Джем се почувства напрано древен.

Той тръгна към вратата и Юджиния заприпка пред него.

— Сега ще се кача горе, татко — провикна се тя и побягна.

— Преди вечеря ще дойда да те видя! — извика той след нея.

— О, лорд Стрейндж — обади се Коуп зад него. — Ако ми позволите, нося ви едно писмо.

— Какво?

Коуп му подаде сгънат лист хартия. Джем го разгъна, после го размаха във въздуха, за да прогони облака от аромат на парфюм.

— Боже мой, та това е поема! При това анонимна. Кой ви я даде?

— Не мога да ви кажа — отговори Коуп.

Очите му се смееха. За миг Джем се ухили в отговор, преди да се овладее и да насочи вниманието си към писмото.

Прочете го на глас:

— „Мракът щастие ми носи. И на славея — о, да.“

Обърна страницата.

— Това ли е всичко? Два реда?

Спря се в последния момент, преди да попита Коуп дали го е написал той. Той? Ако Коуп беше написал подобно нещо, Джем не искаше да има нищо общо с това. А и авторът очевидно беше друг. Писмото буквално беше напоено с парфюм, а Коуп ухаеше на чисто — на сапун.

Джем така се ядоса на себе си, задето знаеше как ухае Коуп, че излезе от галерията, без да каже нито дума повече.