Ердоган Ерчиван
Забранената египтология (9) (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)

Глава 8
Радиоактивните фараони

Африка според научната теза е древната територия на първия човек, който преди около седем милиона години се научава да ходи изправен в континенталните савани, което пък трябва да е довело и до по-нататъшното развитие на мозъка. Може би точно затова с течение на последните десетилетия в различни области на южна Африка на бял свят излизат исторически трудно поддаващи се на класификация артефакти. Така например през 1948 г. при разкопна дейност в Малави група британски археолози откриха сечива от метал, чиято възраст беше определена на невероятните 56000 (!) години! По отношение на процеса на развитие на нашата собствена еволюционна история това е революционно и се нуждае от обяснение!

Определянето на тези огромни периоди става чрез метода на радио-карбоновото датиране, с помощта, на който се измерва наличният радиоактивен разпад на въглерода и водорода в нашата естествена среда. Чрез установяването на скоростта на разпад и като се взима предвид половината от засеченото време от 5700 години (± 150 години), от 1949 г. насам подобни определяния на възрастта започнаха да се извършват относително точно.

Друга една находка, чиято възраст също така е необичайно висока, е един сандал. Неговата възраст беше потвърдена дори на 63000 години. Дори ако тесногръдите археолози и теолози все още продължават да търсят „обяснения“, за да не се налага да пренаписват наново човешката история, при търсене на диамантени мини през 1951 г. като доказателство бяха заварени стари миньорски мини, които веднъж вече са били експлоатирани преди хиляди години и потвърждават още веднъж казаното преди малко. В Зимбабве съществува меден рудник, чиято възраст беше датирана от германския геолог д-р Роберт Вирбел на 47000 години. Той е бил направен и разработен от нашия директен предшественик Homo sapiens (разумния човек), който все още не е класифициран към никоя културна група. Миньорското дело отново е свидетелство за това, че нашите предци изобщо не са били толкова примитивни, колкото на някой и друг учен би му се искало. Медният рудник изобщо не е изключение, защото и в Никарагуа беше намерен 43000 годишен железен рудник, който също така не може да бъде приписан на някой определен културен народ. Съществуват дори 100000 годишни железни мини, за които в един разговор д-р Вирбел ми разказа следното:

„След като нашите предшественици още преди 100000 години са добивали съдържащи желязо метали, историците сериозно трябва да се замислят дали днешното човечество като културна форма не се е появило няколко стотици хиляди години по-рано и вследствие на това още в съществено по-ранен земно-исторически период да е строило грандиозни градове, които са били унищожени от непредвидими катастрофи.“

Защо обаче нашите учебници не споменават за подобни разкрития?

Отговорът ще стане ясен, ако се насочим към още една куриозна история от Африка, която засега също не трябваше да става достояние на широката общественост. Става дума за откритието на британския археолог и туристически кореспондент професор Джеймс Уилърд, който в книгата си „Lost Worlds of Africa“ („Изгубените африкански светове“), отпечатана през 1967 г., разказва за една изгубена и тайнствена култура, чиито последни останки днес все още се намират под пясъчните дюни на Сахара:

„В пустинната област в Себха, до днешната столица Фес, напряко на Сахара след оазиса Гат на алжирската граница, странникът пресича една грамадна подземна водоснабдителна система, която едва ли има равна на себе си в историята на Африка и касае изобретателския дух и усилията, засвидетелствани в това съоръжение.“

В своята разузнавателна екскурзия професор Уилърд се натъква на система от лабиринти в подземно тунелно съоръжение, което дотогава все още било неизследвано. Едната основна галерия под пустинната земя, в която странникът се спуснал, се оказала висока три и широка четири метра. По мнението на Уилърд тя била издялана с елементарни сечива направо във варовиковата скала, без при това строителите да са се опитвали да изгладят пода и стените на галерията. По-нататък той съобщава:

„Още не е определено колко подобни галерии съществуват. Във всеки случай видимите засега са към стотина. На места подземните тунелни системи дори се раздалечават на шест метра разстояние, и тяхната средна дължина от скалите, където започват, до оазиса, където завършват, възлиза на 4,8 километра. Ако изходим от това, че се виждат още 230 подобни съоръжения и ако оценим всичките в тази местност с около 300 такива, то — включително страничните галерии, ще получим обща дължина от приблизително 1600 километра тунелни отсечки, които са издялани в скалната основа под пустинята.“

Моля разгледайте вашия хол и си представете, как биха изглеждали нещата, ако към стаята бяха прибавени още 267000 други подобни помещения. Това би се равнявало на един проходен тунел — при движение по права линия — от Мюнхен до Москва — при това без някой да получи клаустрофобия! С оглед на факта, че подобна отсечка не може да бъде построена от днес за утре, Джеймс Милър също се заема с тази система. Той съобщава, че при пребиваването си, все още не било съвсем ясно как точно е функционирала водоснабдителната система. Милърд пише, че донякъде би могло да продължи и часове, докато човек намери съответните входове за тунелите:

„Въпреки че отговорът на загадката първоначалн изглеждаше лесен, защото над пцялото тунелно съоръжение навсякъде се издигаше един лек, простиращ се по дължина насип, този, който търси входа, внезапно се оказва в хаоса от скали в подножието на стръмнината, без да може със сигурност да каже къде всъщност изчезва тунела.“

Но кога изобщо е било построено това подземно съоръжение?

Уилърд е на мнение, че функцията на това съоръжение предполага постоянни и редовни валежи. Постоянни дъждове обаче в региона на Сахара е имало единствено в периода между 9000 и 6000 година пр.Хр. Вследствие на това постройката би трябвало да е най-малко 8000-годишна! Но възможно ли е „фогарас“ да са възникнали наистина преди толкова много време?

Днес изкуствените кладенци са единствените водни източници във Вади ел-Аял, които трябва да са достатъчни за около 9000 души на оазис. За някогашното население на тези земи Уилърд разви следната теория:

„Ако преценим броя на населението по броя на намерените във Вади гробове, които са повече от 100000 и са от времето на «строителите на водните канали», можем да си представим колко силно населена е била тази местност в миналото. Освен това строежът на една толкова голяма водоснабдителна система говори за един индустриално и технологично развит народ.“

Освен това и създаденият за сондирането на повърхността на планетата Венера радар през 70-те години също направи едно изумително откритие. Когато по време на тестовата фаза на Земята над покритите с облаци джунгли на Гватемала и Белиз (Централна Америка) бяха обработени радиационните резултати, учените на NASA успяха да направят сензационни снимки. След обработка на снимките, американският археолог д-р Робърт Уилям Адамс, за свое голямо учудване забелязал една неизвестна дотогава и неоткриваща се на обичайните снимки сложна мрежа от прави и вълнообразни линии, която при последвалите разкопки се оказала система от канали на Маите. Това по мнението на Адамс обяснява как Маите са успявали да поддържат една високоразвита култура от няколко милиона души.

Под перуанския град на инките Куско се намират така наречените „Чинканас“ („Chinkanas“), които всъщност отново представляват подземна система от лабиринти. Въпреки че на археолозите дори е известен входа към вътрешността на системата (непосредствено до църквата Санто Доминго), за неговото проучване не се прави нищо.

Тунелните системи в Сахара засега също остават без внимание от страна на който и да е археологически екип. Ето защо професор Уилърд каза следното:

„В района на Сахара има огромен брой гробове, пирамиди, крепости и изоставени градове, които си стоят там без да са докоснати от шпатулата на археолозите.“

Така например той още тогава посещава „укрепения град Шараба“, който се намира там — в пустинята. Тъй като градът лежи малко настрани от пътя на керваните близо до град Мурсук, той лека полека потъва в пясъка, без да сме научили нещо повече за мистериозните строители. При това мнението на една част от историците е, че началото на всички високоразвити култури на Земята е поставено със строежите на каналните системи.

Но защо никой от археолозите не проявява интерес към тях?

Друг един град, в който отново бяха открити мистериозни тунелни системи, се намира на юг от Египет. Сто тридесет и четвъртият владетел на самобитния град-държава Аксум в днешна Етиопия, император Калеб (495–525 г. сл.Хр.), и най-големият му син Гебре Маскал (525–542 г. сл.Хр.), по време на своето владичество трябва да са контролирали един лабиринт с дължина 200 километра в намиращия се на североизток дворцов комплекс, където според легендата трупали несметни богатства. Заради постоянните политически безредици в страната и тук от дълго време не са се провеждали археологически разкопки. Моят колега Хорст Дункел през януари 1995 г. разгледа град Аксум, за да провери истинността на военните доклади за Калеб.

През 501 година император Калеб заповядал на армията си да отмъсти заради лошото отношение на един свещеник на име Цадган от град Метера. Когато при вида на армията жителите се изпокрили в укрепения град, императорът наредил да бъде прокопан един огромен тунел от Аксум, който да отвежда до отдалечения на 123 километра Метера. Етиопският историк Белал Гидай пише за това:

„Факт е, че входът за този подземен коридор се намира в Аксум, а изходът на повече от сто километра — в Метера. Отворите на тунела могат да бъде видяни и днес в двата града. И една малка църква, която се намира на източната страна на планината Амба в Метера, все още пази спомена за непопулярния светец.“

През май 1963 г. се проведоха последните по-значими разкопки в Аксум. Тогава археолозите проникнаха на пет метра дълбочина. Изненадващо там те откриха останките на един още по-стар град, върху който по-късно бил построен самият Аксум. При престоя си в Етиопия Хорст Дункел също проучил вече отново зазидания вход към лабиринта в Аксум и казва, че:

„Видът на каменната обработка, както ние го заварихме в подземните тунели, настоява за сравнение с праисторическите постройки на инките в Перу.“

Това, върху което туристът-изследовател трябва да спре вниманието си, са многобройните следи от пробиване и фрезиране на камъни като гранит и диорит, които имат степен на твърдост „9“ в съответната скала.

В Petrie Museum в Лондон се намира един връх на куха бургия от древен Египет, заведена под номер U.C. 16037. Когато тя беше открита към края на 19. век от професор У. М. Флиндърс Петри в Гиза, той забелязал, че острието й се е изкривило и вероятно, затова е бил изоставен от тогавашните каменоделци. По острието на бургията ясно може да се разбере, че първоначално то е било разширено с водещо колело, върху което вероятно е имало тежести, за да може да се предизвика съответния пробив. Естествено тази бургия била пригодена да пробива единствено варовикови скали, защото върхът й бил направен от мед, който е мек метал. Но при всички положения това откритие е доказателство, че древните египтяни от IV династия са познавали принципа на сондажа.

Но по какъв начин me са пробивали камъни като гранита и диорита?

Този вид прецизна дейност върху толкова твърд камък не може да се постигне с примитивен чук и медно длето, както ни го представя научното клише. Дори и бургия с кух връх като U.C. 16037 не би могла да помогне при този вид камък.

Според Хорст Дункел подземните зидове в Аксум също са гранитни и е невъзможно да са от времето на император Калеб, защото техническите средства на строителите от този ранен период са ни абсолютно познати. Но според една друга легенда цар Соломон трябва да е прекарал доста време със Савската царица в района на Аксум. Може би той е донесъл тази тайна на каменоделството от Израел. Мъдрият цар Соломон всъщност е бил един от малкото посветени, които са познавали тайната на червея „Шамир“. Това било някакво необикновено сечиво на Боговете, с което можело да бъдат пробивани и разрязвани камъни и дори цели отвесни скали. Но подобен предмет, който д-р Феликс Генцмер също превежда като „бормашина“, познаваме и от митологията на германците. Когато Богът на поезията и мъдростта Один бил затворен от великана Зу-тунг в една скална планина, той употребил своя уред за пробиване „Рати“, с чиято помощ успял да се освободи от скалния масив. В книгата „Едда“ 1в, глава 21, В3 се казва: „С устата на Рати успях да отворя дупка и да проям скалата; горе и долу стояха друмищата на великаните: тогава аз се хвърлих напред.“

Обозначението „друмищата на великаните“ според д-р Генцмер е поетическо описание за „отвесни скали“, които тук, както изглежда, могли да бъдат разбити единствено с помощта на някакъв технически инструмент. Учените не без липса на фантазия дори смятат „Рати“ за обикновен плъх, при което естествено не вземат под внимание сричките „Ra“ и „Ти“ („светеща земя“), които биха могли да се окажат с египетски произход. В разрез с пробивния уред на германците обаче, изглежда че бормашината на юдеите наистина е била експортна стока от Египет.

Защото думата „Шамир“, която освен това би могла да се преведе и като „диамант“, най-малкото не е юдейска дума, а според професор Емил Кауцш идва от египетската дума „есмира“, означаваща „светещ трън“ или „свредел“ и в своето първично значение означава също и „бодлив червей“. Ако в корена на думата на еврейската редакция се вземе под внимание думата „Смир“ („Шмира“), то така бихме получили и обозначението „охранявания“. Немската дума „шмиргел“, която обозначава уреда за шлайфане, е заимствана през 16. век от италианската дума „Smeriglio“, която също идва от египетско-гръцката фаза на града на учените Александрия и на гръцки се пише „Smyris“.

Този необичаен инструмент в „Книга Зохар“ I. 74, а-b, дори е наречен „разцепващият метала червей“, а в книгата „Талмуд“ — „режещият червей“, за чиито свойства древните учени казват:

„И чук, и брадва, и всякакъв друг инструмент от желязо не може да се мери с него. Защото Шамир всичко разцепва, така че никое друго сечиво не влиза в работа.“

Както можем да разберем от преданията на Библията, на Талмуда и на Зохар, „режещият червей“ или „разцепващият метала червей“ е бил с различна големина. От една страна с него били гравирани броните на синовете на Израил, както и за шлифоване на скъпоценни камъни, от друга той бил използван в продължение на седем години при строежа на Соломоновия храм през 1034 година пр.Хр. За самия строеж в Първа книга на царете, 6, се казва:

„Когато се строеше храмът, издигна се от готови дялани камъни от кариерата. С бодливия червей Соломон цепеше камъните и вземаше ги за строежа на храма си, и така той сбъдна думите на писанието, както беше заповядано: «Да не се удря желязо о камък.»“

Този вълшебен инструмент, който според легендата би трябвало да е дошъл директно от градината на Едем, бил остър и в предната си част голям само колкото ечемичено зърно. Когато не се използвал, той винаги трябвало да се съхранява в една оловна, пълна с кълчища кутия. Освен това в книгата „Храмът I“, глави 3–4, също се съобщава за нещо странно по отношение на наложената от Боговете тайна на майсторите:

„От майсторите, които участваха при построяването на Соломоновия храм, никой не умря преди завършването му, и никой не се разболя. Нито една лопата или секира не се счупи по време на работа, никое око не отслабна, нито един каиш не се разхлаби и нито една обувка не се скъса; не пострадаха нито хора, нито предмети.

И когато майсторите завършиха строежа, издъхнаха. Тъкмо бяхме чули, че те са здрави и невредими, и узнахме, че всички до един са умрели! Господарят обаче ни каза така: това трябваше да стане, за да не може народите да ги накарат да им работят ангария и да искат от тях да строят техните сгради.“

Следователно и тогава знанието за обработване на камъка било тайна, която библейското божество Яхве донася от небесното царство и която по-късно дори довежда до групова смърт. Това обяснява имунитета на работниците срещу всякакви болести, на които били изложени по време на строежа. Отново мистериозните Богове са тези, които донесли със себе си вълшебния уред за обработка на камък. Божеството Яхве може да бъде отъждествено с акадското божество Ваал и с египетското Сет. Ако си припомним архаичният египетски Бог „Яхес“ — дори съществува и прилика в начина на изписване. Така следващият стих относно свойствата и силите на „Шамир“ стават ясни: „Ако човек го постави върху някоя грамада или скала, то тя ще бъде проядена до основи и ще стане на парчета.“

Дали тук не се крие решението на древната тайна на повсеместното каменоделство?

От гръцката история знаем за тунела на инженера Ойпалинос, открит през 1882 г., който бил прокаран още през 6. век пр.Хр. подобно на тунела под Ламанша между Англия и Франция. Всъщност той бил прокопаван от двата протока едновременно, което естествено предполага наличие на инструменти, с които Ойпалинос дори през Античността е можел да измери азимута и височината на пластовете. Историографът Херодот преди 2500 години причислява този тунел към „най-големите строителни произведения и технически постижения на гръцкия свят“.

В архивите на Александрийската библиотека още преди 2100 години е имало дори и един инструмент, който гърците наричали „Diopter“ („провиждащия“), който представлявал уред, сравним с днешния теодолит, и служел за пеленгация на различни цели.

Освен това в едно от своите произведения от 1. век пр.Хр. Хирон от Александрия описва една математическа формула, с която можело „през една планина да се прокара тунел“.

Соломоновият храм също е бил издигнат върху построено някога тунелно съоръжение, приличащо на лабиринт, което е открито през май 1838 г. от британския археолог д-р Едуард Робинсън. Първият вход към тази лабиринтна система, който Робинсън определя като „тунелът на Езекия“ (юдейски цар от 8. век пр.Хр.), той проучва още през юни същата година.

Около тридесет години по-късно под ръководството на професор Чарлс Уилсън археолози отново тръгнаха по следите на Едуард Робинсън, и на 14 март 1867 г. те откриха още една шахта-вход, която във всеки случай приписаха на по-древния народ на „йебуситите“, а не на юдеите. Междувременно отново са в ход нови разкопни действия от страна на израелски археолози, които с най-модерна техника вървят по следите на старата гвардия археолози. Когато през март 1997 г. бях в Израел, имах възможност да разгледам как на запад от Стената на плача работната колона вече беше разкрила голяма част от древния зид на храма. Както показва Изображение 120, каменните дялани блокове от по-дълбоките пластове са големи и правоъгълни.

С напредването на изкопната дейност на израелския археолог професор Рони Райх след юни 1998 г. освен това се доказва, че бащата на Соломон, Давид, всъщност е нямал нищо общо с поставянето на основите на Ерусалим. Професор Райх приписва основаването на града, впрочем както и британските археолози през 1867 г., на ханаанската народностна група на йебуситите, които дори трябва да са прокарали и добре измислена водоснабдителна система.

Депутатите от израелския парламент естествено изобщо не са доволни от тези резултати и квалифицират професора като „некадърник“. За ортодоксалните израелтяни това дори е престъпление — така да се разклати старозаветния мит за дар Давид! Въпреки това на една пресконференция през август 1998 г. професор Райх заяви:

„След разкриването на още дялани каменни блокове северозападно от Стената на плача, аз и моят екип се натъкнахме на пласт, който напомня на архитектурата на пра-древния град Йерихон.“

Още през 1908 г. под ръководството на сър Монтагю Паркър трима британски археолози-аматьори се отправили отново към Йерусалим, и били придружени от финландския изследовател на Библията Валтер Х. Ювелиус и неговия шведски ученик, някой си инженер Милен. За разлика от предходните изследователски експедиции на Британския музей в Лондон, експедицията на Паркър преследвала една ясно определена цел. Доктор Ювелиус смятал, че в книгата на пророк Езекил е открил някакъв таен код, който се отнасял до сградата на храма в Йерусалим. В представите на участниците в експедицията разбитият библейски код и изготвените от Ювелиус и Милен чертежи, карти и скици трябвало да доведат изследователите до скривалището на заредения с божествена сила „Ковчег на завета“.

Свещеният сандък, който се съхранявал в най-свещените от свещените палатки на евреите, а по-късно в построения от Соломон храм, бил с размери 111 х 67 х 67 сантиметра и бил създаден по заповед и според указанията на Яхве. Ковчегът на завета като свещен архив служел на юдеите за съхранение на възпоменателни предмети, към които преди всичко се числели „Десетте божи заповеди“, една „златна стомна с манна“ и „жезъла на Аарон, който цъфнал“. „Златната стомна с манната“ трябва да е била донесена в Европа през 12. век от Ордена на Тамплиерите (първите пазители на Соломоновия храм) и да се намира в „Порту Граал“ („Страната на Граала“). Тази страна не е друга, а именно днешна „Португалия“, но тази история е разказана на друго място. Следите на „Ковчега на завета“ се губят някъде из античния град Аксум в днешна Етиопия.

Що за предмет изобщо е бил този сандък?

В Глава VIII на книгата „Давидово коляно“ четем:

„Цял Израил се събра накуп, и Давид беше между тях, за да посрещнат отново Ковчега на завета. Но тъй като беше в миналото, когато трябваше да го обслужват, всички си казаха: «Единствено с кола е можело да бъде изнесен Ковчега от земята на филистимците; затова и ние бихме могли само с кола да го занесем в Давидовия дом, на царя на Израил в дома».“

Според французина Морис Д. Папин ковчегът трябва да е представлявал някакъв вид електрически кондензатор, който можел да произвежда електрическо напрежение между 500 и 700 волта. Античните писания дори потвърждават, че този апарат е притежавал антигравитационни сили:

„И тъй те взеха Ковчега и го сложиха в една кола, но той остана да виси между небето и земята, не се издигна нависоко, но не падна и към земята.“

Освен това ковчегът трябва да е бил направен от акациево дърво и отвътре, както и отвън трябва да е бил обкован със злато. Това всъщност би могло да означава, че са налице два проводника, разделени от изолатор, които както и външните орнаменти — да са служили като кондензатори. Морис Д. Папин смята, че ковчегът е бил поставен на сух подпочвен пласт, където земният магнетизъм достига вертикална интензивност от около 600 волта на метър. Изолиран от земната повърхност, от ковчега освен това би трябвало да са изхвърчали огнено червени лъчи. Според Папин кондензаторът е бил заземяван в земята чрез страничните орнаменти. За транспортиране на Ковчега били използвани два златни пръта, които се прокарвали през халките, монтирани от двете страни на капака му. Лъчението било толкова силно, че дори коствало един човешки живот:

„Тогава Уса, синът на Амонадаб, се надигна и изпъна ръката си, за да хване ковчега. В този момент грешниците на Израил си казаха: ако Уса не задържи здраво ковчега, той ще се плъзне към земята. Мигновено господарят нареди смъртта на Уса, той умря и ръката му пусна ковчега. Така на цял Израил стана ясно, че със собствени сили ковчегът се носеше между небето и земята и нямаше да отлети нагоре и нямаше да падне надолу.“

Уса обаче не бил единственият, който бил покосен от мистериозната сила. В книга Самуил 6, 19 за силата на ковчега пише:

„Но Господ порази ветсемеските мъже за гдето погледнаха в Господния ковчег, като порази от людете петдесет хиляди и седемдесет мъже…“

Но когато веднъж преселилият се от Германия и установилият се в Англия откривател сър Вернер фон Сименс седял на върха на Голямата пирамида, един от неговите арабски водачи го подканил да изпъне едната си ръка и да разпери пръстите на ръката си. Вернер фон Сименс изпънал само показалеца си и усетил някакво комично боцкане. Когато след това Сименс посегнал да пие от една бутилка вино, която носел със себе си, той усетил слаб електрически удар. Като последствие от случилото се го заразила експериментаторската страст на откривателя. Така той намокрил един вестник върху високата 137 метра платформа на пирамидата, увил го около шишето, за да го превърне в лайденска стъкленица. В случая винената бутилка се заредила с електрически заряд и то само защото Сименс я издигнал високо над главата си. Когато след това от бутилката започнали да се сипят искри, арабските му водачи помислили, че виждат магия. Единият от тях се хвърлил към спътника на Сименс, но последният насочил бутилката към него, при което го ударила толкова силна волтова дъга, че той се строполил на пода, а след това с викове избягал от платформата на пирамидата.

Още през 1971 г. въз основа на информацията от Стария завет британският учен Уорт Смит пресметна, че вътрешността на библейския ковчег отговаря точно на гранитната вана в Камерата на царя в Голямата пирамида в Гиза. Аз не бих могъл да се съглася с резултатите на Смит, но това се дължи на обстоятелството, че за своето твърдение ученият предпоставя един някога наличен капак от саркофаг, който за съжаление днес е изчезнал. Но така се оказва, че и Ковчегът на завета също е тясно свързан с Египет. В Papyrus Harris 46, 8 се говори как фараона направил за своя Бог намиращите се в един сандък плочи с надписи, което напомня за Мойсей и Десетте божи заповеди:

„Аз направих за теб мощни укази от тайни думи, създадени в залата на писмеността в Та-Мери, върху плочи от камък, гравирани със (свещено) длето, за да управляват твоя уважаван дом до вечността.“

Трябва ли да разбираме това като доказателство за връзка с историите от Стария завет?

В своята отпечатана през 1991 година книга финландският изследовател Кавели Миконен съобщава за куриозни неща от споменатата в началото експедиция в Ерусалим, които обаче биха могли Да ни предложат обяснение: „В рамките на руините на храма изследователският екип откри тристепенна система от тунели, лабиринти и водни канали, които са имали различно предназначение. Входовете към тези тунели бяха внимателно запечатани, така че без разкодираните библейски данни щеше да е невъзможно да бъдат намерени. Както казва инженер Милен изследователите се натъкнали на отровни газове, които предизвиквали изгаряния, гадене и пристъпи на световъртеж.“

Освен това шведският изследовател Хенри Килсон заявява, че при писмената кореспонденция между Ювелиус и Милен останал с впечатлението, че някъде из разклонената лабиринтна система имало източник на радиация. Но какво от тези твърдения наистина е вярно? Древните египтяни имат зад гърба си дълга традиция в минното дело, чиито корени все още са неизвестни. Благодарни сме на британския египтолог професор Уолтър Брайън Емери за неговото произведение относно архаичен Египет, в което той доказва, че още по времето на Първата династия (3100–2868 г. пр.Хр.) египтяните притежавали отлични медни инструменти, такива като триони и длета, с които можели да обработват всички видове варовици. Дори и техническите средства при изкопаването и изглаждането на гранитни блокове трябва да са били, според професора, високо развити. Естествено Емери не говори за някакви тайнствени вълшебни инструменти, а предполага, че за правилното разрязване на камъните древните египтяни са използвали влажен кварцов пясък като средство за шлайфане.

Но дали наистина египтяните не са познавали никакви технически уреди?

През 1935 г. професор Емери получи задачата да ръководи разкопки в Саккара, при което неговата работа се състояла в това, да разчисти огромната гробница от Първата династия. Само една година по-късно в един гроб Емери прави особено откритие: измежду скелети с безброй погребални дарове египтологът успява да извади на бял свят една мистериозна пластика от шиста.

Творението напомня на колело или перка и можем да заключим, че е използвано изцяло с техническа цел. Но шистата е относително мек камък и лесно чуплив, което изглежда да е неподходящо за техническа употреба. Радиално симетричната подредба на наподобяващите пера спици без съмнение обаче демонстрира модел на някакво техническо устройство. Освен полирания дисков предмет Емери открива и йероглифи, от които името на починалия можело да се установи — „Сабу“ (2950–2924 г. пр.Хр.). става дума за принц от Първата династия, чието име, посветено на Хор, може да бъде преведено като „Светещата звезда от семейството на Хор“. Но какво представлява този мистериозен предмет?

Дали той има нещо общо със смъртта на принца?

След практиката си в Саккара Уолтър Б. Емери превърна в дело на живота си това да изследва гроба на жреца-мъдрец Имхотеп, от който се надявал да получи отговор за мистериозната находка и причината на смъртта му. За Имхотеп междувременно Емери знаел, не само че е бил велик лекар, но и изтъкнат архитект. Най-после Имхотеп е бил този, на който се приписва конструкцията на храма в Едфу и строежа на стъпаловидната пирамида в Саккара. Но и при строежа на тази пирамида Имхотеп трябва да е разполагал с „небесни книги“ и едва благодарение на техните указания да е бил в състояние да завърши своето дело.

Едва на 5 октомври 1964 г. Емери се заема с делото на живота си: той започва да търси гроба на жреца-мъдрец. Засега знаел, че египтолозите не знаят къде е гробът на Имхотеп, от което си извадил заключението, че следователно и крадците на гробове не би трябвало да са го плячкосали. Но това се очаквало и от архитектурното майсторство, с което вероятно Имхотеп изградил гроба си. Професор Емери разбирал съвсем ясно, че откритието на гроба на Имхотеп би било най-малкото от същото голямо значение за Старото царство, колкото за Новото царство беше откриването на гроба на Тутанкамон. Само че: къде точно из цялата пустинна околност да забие шпатулата си?

Първите пробни разкопки дали ясно да се разбере, че цялата долина била препълнена с постройки от ранната династическа епоха. Професорът работел все по-трескаво и пред очите си имал една-единствена цел: откриването на гробницата на жреца Имхотеп. На 10 декември 1964 г. на десет метра дълбочина той се натъква на шахта на гроб от III династия (2644–2505 г. пр.Хр.). Пред него се отворил един силно разклонен лабиринт: пробити тунели, зазидани входове и безброй мумифицирани ибиси. Една намерена статуя на Имхотеп дала на Емери решаващото доказателство и сили, че е на прав път. На постамента на статуята били отбелязани празниците, които се празнували в чест на Бога на лечителското изкуство. Един от тези празници се състоял всяка година в деня на неговата смърт. Освен това Имхотеп бил обрисуван като този, който „почива в големия Дехан, пещерата, която е скъпа на сърцето му“. Професор Уолтър Б. Емери коментира тази находка със следните думи:

„Би могло пещерата, спомената тук, да е този голям подземен лабиринт.“

В своя археологичен доклад в Illustrated London New от 6 март 1965 г. египтологът пише:

„Още преди края на разкопките на Egypt Exploratio Society («Египетско общество за изследвания») през 1956 г. извърших две опитни разкопки в този район, които извадиха на бял свят зидове от III династия. Открих два гроба на свещени бикове и останки от мумифицирани мумии в затворени глинени съдове.“

Тук по-късно са намерени и двете улики, които сочели към Имхотеп, както по-нататък съобщава Емери:

„С оглед на широко разпространеното мнение, че гробът на Имхотеп се намирал някъде из архаичното гробище (така както предполагат Фирт, Квибел и Райзнер), находките на биковете и ибисите ме караха да мисля, че по някакъв начин тяхното местонахождение би трябвало да е във връзка с определен гроб. При всички случаи външните обстоятелства доказваха, че този район е бил поклонническо място дори още през птоломеево и римско време.“

По време на втората половина на разкопния сезон в 1997 г., археологичния екип под ръководството на Захи Хауас и директора на района на Саккара д-р Мухамед Харас, откри, всъщност недалеч от пирамидата на фараон Тети (2205–2188 г. пр.Хр.), един нов гроб в Саккара, кой във всеки случай не беше приписан на Имхотеп, а на един друг субект — наречен „Черния“. По всяка вероятност от написаното по стените на храма име „Тети-Анх-Кем“ археологичният екип се е досетил, че умрелият трябва да е принц от VI. Династия (2205–1058 г. пр.Хр.), на който, като везир било поверено управлението на Горен Египет. Добре запазените стенни релефи на практика показват бойни сцени с жертвоприношения, както господаря на гроба и негова съпруга. Единственото, което изглежда не съвсем еднозначно по отношение на субординацията с древноегипетската история, е големината на тялото — почти два метра.

Една друга мумия, открита на 28 април 1998 г. от чешкия археолог д-р Ладислав Бареш в съседен Абисур, е приписана на жрец на име „Иуфаа“ („Неговото тяло е голямо“), който за разлика от Тети-Анх-Кем притежавал грамотно проектиран гроб и съответно могъл да се опази непокътнат от крадците през хилядолетията. Само за да успеят да проникнат в гробищната шахта, египтолозите конструирали една бетонна плоча с дебелина метър и половина, която се простирала на височина девет метра напреко над скелето на шахтата. Касаело се за строителна дейност, при която 30-тонни железни прътове трябвало да бъдат пренесени на един километър до находката в пустинята. В допълнение за бетонната смес на магарета били транспортирани 400 кубични метра вода. Но въпреки трудностите ръководителят на разкопките професор Мирослав Вернер бил изпълнен с надежда, защото екипът вече бил намерил 408 фигурки-Уашабти. Това количество било сметнато за свещена числова комбинация (360 + 36 + 12). Доктор Бареш коментира:

„360 фигури за 360 дни от една древноегипетска година плюс по една за всеки десет прислужника. Остатъкът е равен на 12-те месеца от годината.“

Професор Вернер се учудва относно отсъствието на името на владетеля, при когото „Иуфаа“ е служил, и от тук прави заключението, че е имало „… някаква форма на бунт срещу тогавашния владетел“. Всичко би било „напълно нормално“, ако отново не беше ненормалния размер на мумията. След като археологичният екип стигнал през дълбоката 24 метра шахта до гробищната камера, още в самото начало се изумил от свръхголемия саркофаг с дължина 4,6 метра. Само капакът му тежал 32 тона и целият саркофаг заедно със съдържанието междувременно е транспортиран с военен камион в рентгеновата лаборатория в Гиза.

Но защо са всичките тези церемонии?

Не само на пръв поглед, имайки предвид египтяните, мумията изглеждала екстремно голяма. Изследователските резултати на чешкия антрополог д-р Ойген Строхаз потвърдиха ръста на тялото от 2,27 метра. В сравнение тази мумия например прочутият Тутанкамон е висок сам 1,67 метра. Но един друг фараон, наричан в рамките н древноегипетската хронология Сенди (Сетенес) и управлявал между 2775 и 2747 г. пр.Хр. дори бил много по-висок и от „Иуфаа“. Височината му трябва да е възлизала на пет лакти и три педи, което според нашата метрична система отговаря на 2,85 метра. На моето запитване относно находките от изследванията в рентгеновата лаборатория Гиза не ми беше отговорено по никакъв начин. Самия професор Мирослав Вернер казва:

„До каквото и да се докоснехме, се разпадаше като торф. От «Иуфаа» днес имаме един сак пълен с кости!“

Въпреки това, с помощта на един от работниците на екипа, аз имах възможност да получа достъп до научните доклади и фотографиите. Принадлежащата на някакъв неизвестен великански вид мумия е руса и е накичена с 30 скарабея и 12 амулета. По мое мнение тези дарове говорят за връзка с египетското божество Птах, управлявало Египет между 20970 и 11970 година пр.Хр. Тридесетте скарабея биха могли да бъдат сметнати за символ на Сириус. Защото и догоните в Ритуала си за обновяване на света (церемонията Сигуи) използват охлювите Каури.

Освен това пръстите и върховете на пръстите на краката на мистериозния „Иуфаа“ бяха покрити с напръстници от злато. Неговите ленени намотки са 5,2 сантиметра широки и са дълги повече от два километра. По-нататъ по ленените намотки има отвесни колони от йероглифи, които имат отношение към звездното небе и култът към мъртвите. Повтарят се понятията „Сепи теп Нетер“ „Шемсу Хор“. Това са водещите фигури от „Златната епоха“ в преддинастичен Египет.

Вероятно и споменатите в началото африкански миньорски мини, както и наскоро откритите мумии от Саккара произлизат от прародителите на египтяните, които някога проникнали в страната на Нил. Защото съгласно египетската хронология древен Египет първоначално е бил населяван от чужди завоеватели, които впрочем по-късно се нарекли „Душите на опората на космоса“. Като „Шемсу Хор“ („слугите на Хор“) те станали основатели на най-важния древноегипетски град северозападно от Кайро, чиито останки въпреки неповторимото си значение до днес остават абсолютно недостатъчно проучени от страна на египтолозите.

Тази древна столица, както вече беше описана, едновременно била резиденция на Ра, която древните гърци наричали Хелиопол („Iwnw“), а авторите на Библията — Он. Папирусът Харис I в Британския музей в Лондон освен това ни информира, че египетското божество Ра „създава човека“ в Хелиопол. Именно за пилигримите този град е важно място, защото тук намират подслон „деветте тайни предмета“ на Ра. Впрочем в Хелиопол се съхранявал и мистериозният „Бен Бен“ („излъчващият лъчи“), чието истинско предназначение египтолозите не са установили и до днес. Освен това тук се намирали и три различни ладии, които имали особени свойства.

Двойният храм в Хелиопол някога лежал в укрепление с дебелина 30 метра и с размери 900 х 1000 метра и имал невероятната площ от 900000 квадратни метра. Това приблизително е големината на около 115 футболни игрища. За всичко това днес вече не се знае нищо. Защото от първоначалната храмова постройка не е запазено друго, освен една могила с развалини, един гранитен блок и обелискът на цар Сесострис I (1975–1935 г. пр.Хр.) от XII. Династия. Арабските завоеватели използвали наличните каменни блокове при построяването на Кайро и ги изразходвали за него. Днес древният Хелиопол се простира от площад Тарир до Ал-Матария, и човек дори не може да си помисли да прави разкопки върху тази територия. Освен това отдолу е пълно с тунели и проходи, които се простират на километри до канала Исмаилия и специализираната литература продължава да ги премълчава.

Между януари и юни 1991 г. френският инженер професор Жан Керисе, съветник по строежа на метрото в Кайро, направи странно откритие в околностите на Хелиопол. При изкопа на шахтата за метрото работниците се натъкват на кухи помещения, направени от някой друг преди тях. Разкопаните галерии били с височина 5,15 метра и широки 3,70 метра. След като някои от работниците обиколили дългите 27 метра галерии, те се учудили, че нямало нито йероглифи, нито каквито и да било знаци от фараоново време. Първоначално се придържали към теорията, че ставало дума за естествено образувани скални кухини. Но два месеца по-късно работниците от фирмата за строежа на метрото видели как чиновници от управлението изнесли от тези кухини някакъв лъскав предмет. Той бил около четири метра дълъг и около 70 сантиметра на височина и на ширина. От любопитство двама от работниците се осмелили още веднъж да влязат в тази кухина и установили, че от едно разбито място на дългата 27 метрова отсечка има още едно кухо пространство. Но и тук те не открили никакви фараонски знаци; въпреки това откритието се превърна в куриоз. Защото именно тук започва един километричен, изкуствено създаден, разклоняващ се тунел, чиито край работниците не можаха точно да установят къде е. Дори и настоящият служител по сигурността на метрото в Кайро, Мохамед Махер Мустафа, потвърждава тези паралелно преминаващи тунелни системи, които били там още преди изграждането на метрото.

Какво искат да скрият от нас?

В много древноегипетски предания постоянно се говори за „тайнствени сили“. Интересни упътвания за това намираме в „История за Сети“, един от най-прочутите синове на Рамзес II. В папирус Кайро 30646, както и в папирус Кайро 30692 е предадена една история за „забуления шест пъти златен сандък“, в който се намирали свещените книги на Тот:

„Споменатата книга лежи по средата на морето в Коптос в сандък от желязо. В сандъка от желязо има сандък от бронз. В сандъка от бронз има един сандък от сандалово дърво. В сандъка от сандалово дърво има един сандък от слонова кост и абанос. В сандъка от слонова кост и абанос има един сандък от сребро. В сандъка от сребро има един сандък от злато. И в него е книгата.“

Един жрец на име Ни-ноферка-Птах открадна от Боговете този предмет и съответно трябва да понесе техния гняв. Когато божеството Тот поисква от върховния Ра обратно откраднатия от Ни-ноферка-Птах златен сандък и магьосническите книги, той изпълнява молбата му, при което изпраща „една божествена сила от небето“, която да се погрижи разбойникът да не се върне невредим в Мемфис. Крадецът става жертва на нараняванията, предизвикани от „лъчите“. А пък Сети, който открадва предмета от умрелия, с подкрепата на Бог Птах дори е закрилян от смъртта, но се разболява неизлечимо. Едва след като той осъзнава какво престъпление е сторил и за да изкупи вината си пренася в Мемфис напилите се в Коптос Авере и Мериб, съпругата и сина на Ни-ноферка-Птах, за да бъдат погребани заедно с Ни-ноферка-Птах, той бил излекуван от великите Богове.

Също така и Магическия папирус XI, 14–15 съобщава за „великите божествени сили, които почиват в Бубастис“. За тях очевидно се говори и в написаната на демотски Книга на мъртвите на Памонт, когато става дума за „божествените сили на град Бубастис, които излизат от неговите крипти“. Всички тези сили — и това трябва да бъде отбелязано никога не са били използвани в подкрепа на живите. Защо те се отнасят единствено до умрелите и до Боговете? Най-простото обяснение е, че се касае за „причиняващи смърт“ сили.

Възможно ли е тогава, нашите учени да са се натъкнали на ураново находище, което да е било вече развито от древните фараони?

Прочутият атомен физик професор Луис Булгарини във всеки случай изненада световната професионална гилдия на археолозите и предизвика объркване със своя необичаен доклад от 1949 г.:

„Египтяните от древността по мое мнение са познавали законите за разпадането на атома. Напълно е възможно те да са използвали лъчения, за да предпазват светилищата си.“

Древните египтяни вероятно са носели на ръка и без използване на обичайните технически средства, като багери и бормашини, още от хилядолетия това, което предлагали скалите на съответната планина. При това са били издълбани изумителни тунели, които водят много километри в естествената скала и са запазени до ден днешен. В повечето египетски рудници работниците на фараоните добивали преди всичко злато. И тъй като златото и уранът се срещат в едни и същи скали, по мнението на много геолози е извън всякакво съмнение, че древните египтяни са добивали и уранови соли. Уран се добива и днес в Египет и той е важен минерал за атомния век.

Вилхелм Конрад Рьонтген (1845–1923), професор по физика към университета във Вюрцбург, случайно открива през 1895 г. Х-вълни, кръстени впоследствие на негово име. Едва въз основа на тях през 1896 г. френският физик професор Антон Анри Бекерел (1852–1908) открива излъчването на урановите соли, а също и това, че те излъчват подобна на рентгеновите лъчи сила.

На практика много от папирусите съобщават за тогавашните работници в мините, както и за местността „Умм-Гараят“ („Майката на селата“).

Наблизо до село Кубан археолози намериха надпис върху скала, който разказва за безуспешен сондаж за кладенец по време на управлението на Рамзес II преди 3270 години. Именно околностите на този район в текста са наречени „долината на златните мини“. В тези мини обаче също има йероглифи, които до днес все още не са дешифрирани. От други предания, запазени на различни папирусови свитъци (такива като Големият папирус Харис I), може да се разбере, че планините, от които добивали златото, били отбелязани с червен знак. Тъй като златото и уранът нерядко се черпят от едни и същи мини, поради констатацията на професор Булгарини се налага да попитаме:

Наистина ли древните египтяни са познавали естествените свойства на урана?

Досега филолозите не са успели в нито един текст да дешифрират понятия като „уран“ или „радий“, което още далеч не означава, че на практика египтяните не са познавали радия или урана. Според сегашното състояние на нещата дори по-скоро се явява подозрението, че египтяните просто са го наричали по друг начин. Дори учените В. К. Рьонтген (1901) и А. А. Бекерел (1903) бяха отличени с Нобелова награда, но без да искам да омаловажа заслугите на учените, те по-скоро изглеждат като пре-откриватели на тези минерали, с които вече от няколко хилядолетия са си служили египтяните.

Нито Рьонтген, нито Бекерел първоначално са съзнавали значението и последствията на своето откритие. Докато вероятно египетските жреци-учени използвали урановите соли като смъртоносни пазители на гробовете, в началото на 20. век продължавало да се борави с тогава все още неизвестните радиоактивни субстанции без всякакви предпазни мерки. По онова време Антон А. Бекерел дори заминал от Франция за един научен доклад в Лондон като носел със себе си един грам радий, който държал в джоба на жилетката си, при което несъзнателно си причинил тежко изгаряне.

Когато впоследствие се откриват светлинните свойства на радиоактивните субстанции, в американския Ню Джързи следва бум на индустрията със светещи циферблати. Тъй като радиоактивната светеща боя се нанасяла върху циферблатите на часовниците с помощта на четка, работничките слагали върха на четката в устата си, за да заострят върха. Не минали и две години, когато първите жени умрели от треска и възпаления на тялото.

Подобна съдба като 42-те работнички от Ню Джързи имали през вековете и археолозите, които участвали в египетски разкопки, без някога да е била установена причината за тяхната смърт. Естествено почти във всички случаи симптомите за смъртта били идентични. Археолозите получавали треска и възпаления и се оплаквали от умора. При 90% от смъртните случаи били диагностицирани симптоми за увреждане на мозъка. По въпроса професор Булгарини казва:

„Египетските жреци покривали с уран или само дъното на своите гробове, или пък от самото начало гробовете били правени от радиоактивен камък. Това излъчване и днес е в състояние да убие човек или най-малкото да влоши здравето му.“

Египетското Управление по антично наследство през януари 1992 г. взе решение да изследва отделни мумии от Египетския музей в Кайро. Проектът предвиждаше да бъдат премахнати гнилостните процеси, които поради температурните разлики и влажността в музея бяха обхванали мумиите. Тогава било направено важно откритие. След като френски радиолози съвместно с египтяните прегледали на рентген някои от мумиите, те установили, че именно най-старите мумии имали радиоактивно излъчване. Единият от участниците в проекта, Абдалах ал-Дин Алох, през май 1992 г. съобщи в седмичника на Кайро AlAhram следното:

„Всеки път, когато се приближавахме до определени мумии с измервателните уреди, те биеха тревога…“

Използваният за измерване на невидимото лъчение уред, за който се говори, в случая бил не друго, а Гайгеров брояч. Но Гайгеровият брояч е откритие на миналия век. Германският физик доктор Ханс Гайгер (1882–1945) патентова своя „Geiger-Muller-Zahlrohr“ чак през 1928 г. Той представлявал индикаторен уред за йонизирано излъчване (космически лъчи, б-, в- и г-вълни), който се базира на въведеното кратковременно разтоварване на газ чрез ударна йонизация.

Съгласно мнението на експертите египтяните не би трябвало да са познавали всичко това. Египтоложката д-р Ан Мейси Рот заявява:

„Откъде за Бога тези, които са балсамирали фараоните, са знаели, че някои от минералите имат невидимо излъчване, когато не са разполагали със съвременни уреди, подобни на Гайгеровия брояч?“

Отговорът на този въпрос е лесен: фараоните би трябвало вече да са познавали патента за индикация на невидими лъчения! Защото напълно естествена радиоактивност освен в урановата руда има и в гранита. Това естествено първо трябва да се установи, и без Гайгеров брояч излъчването всъщност не може да бъде установено. Но може би точно заради това, защото фараоните са можели да го измерват, през 1973 г. вече бяха установени радиоактивни стойности в Голямата пирамида в Гиза.

Но как жреците са открили съществуването на невидимото енергийно излъчване?

Може би една скална рисунка от руското селище Навои ще ни предложи обяснение. Както показва едно скално изображение, пет души са заети с това да пренесат шестия участник, окръжен от светещ венец, в някаква жертвена церемония и да му предложат жертвени дарове. Фигурата, която се намира в хранилището, се носи на гърба на товарно животно и освен това внимателно се пази от четирима души. Особеното тук е, че четирима от участниците, които се намират в близост до подобния на ваза предмет, носят някакъв вид маска или дихателен апарат. По някаква причина обаче човекът долу в ляво няма нужда от такъв, и хората под плочата, както и товарното животно, нямат нужда от защитно приспособление.

Дори и да изключим невидимото рентгеново излъчване, все пак единствено оловната плоча предлага подходящата защита.

Дали тук е изобразено някакво подобно защитно съоръжение?

Както видяхме, и използваното при обработката на камъни в предисторическо време вълшебно сечиво „Шамир“ било съхранявано в един предвиден за това оловен сандък. Може би и този уред е имал някакво невидимо лъчение. Когато Вилхелм К. Рьонтген през ноември 1895 г. изследва въздействието на катодното излъчване, установил, че тези вълни накарали да светне един случайно намиращ се там и покрит с бариево-платинов цианурат лист хартия, дори и тогава, когато между вълновия източник и хартията имало поставена книга или дървена дъска. Единственото защитно средство срещу злокобните лъчи се оказало оловото. Рьонтген останал учуден и веднага започнал програма от експерименти, за да разбере повече за загадъчните „Х-вълни“. Само месец по-късно той обобщава постигнатите резултати в своя доклад „Относно един нов вид вълни“, който изнася на 28 декември 1895 пред Wtirzburger Physikalisch-Medizmischen Gesellschaft. Значението на рентгеновите лъчи за медицината и хирургията бързо се изяснили, вследствие на което Рьонтген се прочува по целия свят. Междувременно ние използваме методът за индикация на рентгеновите лъчи дори при изследване на космическото пространство.

Дали и този патент първоначално се е появил при фараоните?

Всъщност някои неща говорят за това! В оазиса Дахла, който се намира на северозапад от Египет в рамките на днешната Либийска пустиня, през 1951 г. археолози намериха странен артефакт. Според доклада на археолозите ставало дума за т. нар. „магическо огледало“, за което разказва египетската литература. Досега легендите за силата на „зелените магични огледала“, които можели да „осветяват тялото“, винаги са били пропъждани в Страната на чудесата. Лекарят и египтологът от Кайро д-р Фавзи Суеха напротив вижда в тази археологична находка копие на някакъв древноегипетски рентгенов апарат. Когато през 1992 г. Суеха реши да изследва по-обстойно тази праисторическа реликва, от страна на египетското Управление по антично наследство се заяви, че находката вече била архивирана и станала неоткриваема. Това естествено е пълна безсмислица, защото когато човек категоризира нещо и го поставя на определено място, е само за да улесни по-късно достъпът до него. Въпреки че д-р Фавзи Суеха е египтолог и дори е бившият директор на Музея за медицина и фармацевтика в Кайро, и до днес на него му е отказан всякакъв достъп до тази мистериозна находка.

Но защо?

В книгата си „Необяснимото“ австрийският научнопопулярен журналист Райнхард Хабек говори за това, че е възможно египетското „магическо огледало“ от Дахла да има връзка с една легенда за китайския император Тцин Ши. Според казаното китайският император трябва да е имал подобно „магическо огледало“, с което можел „да освети костите в тялото“. За разлика от египтяните, които „осветявали“ единствено тялото, паралелът на китайският уред с откритието на В. К. Рьонтген е доста категоричен. Във връзка с разследванията си м относно местопребиваването на китайското „магическо огледало“ Райнхард Хабек пише:

„Дори през 206 година сл.Хр. този необичаен уред би трябвало да се намира в двореца на Хиен Янг в Шенси.“

Защо древните фараони изобщо са облъчвали с радиация своите мумии?

Възможно е употребата на радиация да е била важна част от процеса на мумифициране. И ние днес излагаме някои сортове плодове и зеленчуци, внасяни от развиващите се страни, на кратко радиационно облъчване. Ето защо повечето домати или банани във вашата кухня са обработвани с радиация, за да може предварително да бъдат избити развиващите се при дългото транспортиране микроорганизми, които предизвикват гниене. При това те се излагат на безопасна доза радиация и „препарираните“ по този начин плодове се запазват по-дълго време. Извън това обаче фараоните би трябвало да са познавали и опасните свойства на радиацията.

В края на 19. век тридесет и три миньорски съюза от целия свят преминаха през Египет до южния край на Етиопия, за да проучат с тази приключенска експедиция рентабилността на разработка на разрушените древноегипетски миньорски рудници. С учудване беше установено, че всички естествени находища са били основно разработени от древните египтяни. Освен това 25 съюза и синдикати получиха от египетската държава нови концесии за рудодобив.

На 14 февруари 1903 г. британският инженер Чарлс Дж. Олфорд, който работи за Egyptian Mines Exploration Company, наистина откри съдържащи злато и преди всичко уран шахти и забои, които се простирали на площ от шест квадратни километра. Чарлс Дж. Олфорд съобщава също и за срутени каменни колиби, които по всяка вероятност са били жилищата на древноегипетските миньори.

Горе-долу по същото време и миньорският съюз Egyptian Sudan Minerals издигна главната си квартира в прорязания от мини и галерии район на Дерекиб. В тази област също продължават да се откриват скали, съдържащи злато. В края на една такава галерия минните инженери на съюза се натъкнали на издигната от дялани камъни стена, по която имало някакви объркани йероглифи. Самата стена в галерията обаче нямала никакъв смисъл.

Дали древните египтяни в случая не са искали да заглушат опасните радиоактивни вълни?

Дори главният инженер Уилям А. Смит разпоредил тази странно изглеждаща галерия да бъде отново зарината, но от изкопните доклади на Nile Valley Company може да се разбере, че под земята на древен Египет са се случвали повече неща, отколкото предполагахме досега. В непосредствена близост до Дерекиб започват мините на Умм-Гараят, където се установиха Nile Valley Company.

На югоизток от Умм-Гараят лежи Вади Онгуат. И тук в 27 мини работниците на Nile Valley Company откриха непозната египетска тайна писменост от йероглифи, които до днес остават неразшифровани.

Особеното е, че галериите вече били замазани от древните египтяни, при което едва после били изрисувани тези странни йероглифи. Единият от йероглифите, който прилича на трилистно цвете, смайва с приликата си с използвания днес петроглиф за атомна енергия. Единственото, което днешните филолози успяха да постигнат, е идентификацията на жреца-писар: неговото име е „Амун-Хотеп“.