Ю Несбьо
Макбет (41)

Четирийсет и първа глава

Дъф слухтеше в асансьора, с който той, Малком и пазачът слизаха към мазето в Главното управление.

— Добре де, почивни дни са, но сигурен ли си, че няма никого? — попита Дъф пазача, с когото Малком проведе продължителен разговор по телефона от дома на Туртел.

— Има. Чакат ви.

Дъф не успя да реагира. Вратата на асансьора се отвори и пред него се изправиха трима души — въоръжени и облечени в черните униформи на Спецотряда. Дъф притаи дъх.

— Благодаря ви, задето се отзовахте толкова бързо — поде Малком.

— В името на града — каза единият.

— Заради паметта на Ангъс — каза вторият.

— И заради директора на полицията — допълни третият, снажен, мургав мъж. — За нас неговото име е Малком.

— Благодаря, Рикардо. — Малком, Дъф и пазачът слязоха от асансьора.

Снажният ги поведе.

— С други говорили ли сте, сър?

— Цяла вечер прекарах на телефона. Не е лесно да убедиш хората да рискуват живота и работата си, за да се хвърлят в битка срещу конспирация, а аз да им гарантирам успех само с честната ми дума. Особено като се има предвид, че в началото не можем да разчитаме на помощ от Капитол. Все пак получих съгласието на трийсетина полицаи, десетина-петнайсет души от гражданската отбрана и десетина пожарникари.

— Каузата може и да изглежда обречена, но вие сте убедителен, Малком.

— Благодаря, Рикардо, но според мен най-силният аргумент са самите действия на Макбет.

— Не говоря за думите ви, сър. Смелостта ви е достатъчно красноречива.

— Отнеха ми почти всичко и нямах какво толкова да губя, Рикардо. Но трябваше да се върна и да се погрижа за безопасността на дъщеря ми. Вие показвате смелост. Без да ви заплашват, действате по собствена воля; води ви само чувството за справедливост. Доказвате, че в този град има хора с благородни намерения.

Подминаха знамето с дракона.

— Къде е кметът? — попита Рикардо.

— Сега си има други грижи.

Рикардо спря пред отворена масивна желязна врата като на бомбоубежище и посочи:

— Тук.

Върху рафтовете бяха наредени железни сандъци и ръчни огнестрелни оръжия. Насред пода стоеше сейф. Малком взе един автомат.

— Някой е отмъкнал картечниците „Гатлинг“ и сандъците с боеприпаси. Разполагаме само с това. Плюс брониран джип. Можем веднага да закараме всичко на Централната гара. Оръжията няма да ни стигнат доникъде, но пожарникарите и без това не притежават кой знае какви стрелкови умения. С моите хора сме готови да атакуваме още тази нощ.

— Нека дадем възможност на Макбет да се предаде доброволно — настоя Малком. — С него са само Ситон и Улафсон. Като види колко народ сме мобилизирали, ще освободи Каси и ще капитулира.

— Преговори — кимна Рикардо. — Модерна тактика при заложнически драми.

— Точно така.

— Тактика, безполезна при Макбет. Бил ми е началник, сър. В неговия отбор са най-добрият стрелец в страната и две картечници „Гатлинг“. А нашето време изтича.

— Какво може да направи това срещу две картечници? — Малком вдигна една базука.

Дъф се вцепени, защото забеляза нещо зад базуката.

— Тя не е далекобойна — поясни Рикардо. — Ще съставя план за действие — в случай че Макбет откаже да се предаде.

— Добре. Това пък откъде се взе? — попита Малком, когато видя предмета в ръката на Дъф.

— От отломките след акцията срещу „Норс Райдърс“ — поясни Рикардо. — Все пак е оръжие, макар и хладно.

— Не какво да е оръжие. — Дъф стисна дръжката, размаха стоманата и усети тежестта й. — Това е сабята на Свено.

— Да не мислиш да вземаш и нея? Тя не върши никаква работа.

— Грешиш. — Дъф прокара пръст по острието й. — Може да разпаря женски кореми и детски лица.

— Рикардо, ще организираш ли транспортирането на оръжията до Гарата един час преди разсъмване? — попита Малком.

— Дадено.

— Благодаря. Ние ще се опитаме да подремнем два-три часа.

— Сър?

Макбет вдигна чело от студената гръд на Лейди. Джак се беше върнал и стоеше на прага.

— Един човек иска да говори с вас долу на рецепцията.

— Нима с-с-си пуснал н-н-някого вътре?

— Сам е. Дълго думка по вратата и накрая му отворих. Сега отказва да си тръгне.

— Кой е?

— Сиуард, млад мъж.

— Сиуард ли?

— Спасили сте му живота на пристанището по време на акция срещу „Норс Райдърс“.

— А, да, заложникът. К-к-какво иска?

— Да се присъедини към вашия отбор. Малком му се обадил. Събирал хора, за да щурмуват „Инвернес“.

— Аха. — Макбет пак опря глава о гърдите на Лейди и затвори очи. — К-к-кажи му да си върви.

— Отказва, сър.

Макбет въздъхна тежко, стана и протегна ръка:

— Дай ми пистолета, който ти зачислих, Джак.

Слязоха на рецепцията. Младежът пристъпваше нервно от крак на крак. Още докато слизаше по стълбите, Макбет насочи пистолета към него:

— Вън!

— Господин директоре… — запъна се младежът.

— Вън, казах! Малком те е изпратил да ме убиеш. Изчезвай!

— Не, не, аз…

— Веднага! Броя до три! Едно…

Младежът залитна назад, напипа дръжката на вратата, но тя беше заключена.

— Две!

Джак се спусна с ключа да помогне на Сиуард.

— Три!

Вратата се затръшна зад момчето. Тичащите му стъпки постепенно заглъхнаха.

— Наистина ли мислите, че…

— Не. — Макбет върна на Джак пистолета. — Но едно такова хлапе само ще ми се пречка из краката.

— Малко сте. Младежът е връстник на Улафсон, сър.

— Свърши ли каквото ти възложих, Джак?

— Още действам, сър.

— Когато приключиш, веднага ми кажи. Ще бъда в игралната зала.

Макбет отвори двукрилата врата към казиното. Зад високите прозорци на изток нощта остаря и посивя.