Ю Несбьо
Макбет (38)

Трийсет и осма глава

Ленокс стоеше пред входа на болницата заедно с Каси и гледаше към лавката, където Туртел се нареди на опашка, за да си купи цигари. Ленокс устреми поглед към открития паркинг. Купето на кметската лимузина светеше. Дотам имаше около стотина метра. Горе-долу толкова беше висок многоетажният гараж отляво. Ленокс потръпна. Североизточният вятър духаше рядко и носеше ясно време, но и студ. Още малко и щеше да разчисти облаците от небето. При лунна светлина Улафсон би могъл да застреля Туртел отвсякъде, но поради мрака решиха това да стане на паркинга, под някоя от лампите.

Ленокс пак си погледна часовника. Студът се впиваше в тялото му. Закашля се. Дробовете му се обаждаха. Не му понасяше нито слънцето, нито студът. Какво си бе мислил Господ, създавайки същество като Ленокс — самотно, страдащо сърце без броня, мекотело без черупка?

— Благодаря ви за помощта.

— Моля? — Ленокс се обърна към Каси.

— Благодаря, задето спасявате баща ми.

Ленокс огледа момчето. Имаше същото дънково яке като сина му. Ленокс не успя да отпъди следващата мисъл: това момче, година-две по-голямо от сина му, ще изгуби и майка си, и баща си. „Стига да има поне един жив родител, няма да се срине.“

— Да вървим. — Туртел се върна с димяща цигара.

— Добре.

Прекосиха улицата и поеха през паркинга. Ленокс се постара да застане от лявата страна на Туртел. Каси вървеше няколко крачки пред тях. Сега Ленокс трябваше само да спре, когато попаднат под светлината на първата лампа, за да открие възможност на Улафсон за пряка стрелба. Останалото щеше да го свърши снайперистът.

Ленокс усещаше езика и пръстите на ръцете и краката си странно изтръпнали.

— Идват — предупреди Ситон и свали бинокъла.

— Виждам ги — изфъфли Улафсон.

Беше коленичил върху бетонния покрив на многоетажния гараж.

Бе присвил едното си око, а другото гледаше широко отворено през оптичния мерник на снайперската пушка, опряна о парапета. Ситон обходи с поглед околното пространство, за да се увери, че все още са сами. Колата, с която дойдоха, беше единствената в многоетажния гараж. В събота вечер никой не ходеше на свиждания в болницата. Ситон чуваше музика от улиците и чак тук горе усещаше миризма на парфюм и тестостерон.

Долу, на открития паркинг, младежът вървеше пред Туртел и Ленокс и при изстрел нямаше опасност да бъде улучен. Дотук добре. Ситон чу как Улафсон си пое дълбоко дъх. Туртел и Ленокс навлязоха в осветен участък.

Ситон усети как сърцето му подскочи радостно.

Сега.

Изстрел обаче не бе произведен.

Двамата мъже долу излязоха от осветения участък и пак се превърнаха в размити силуети в мрака.

— Какво стана? — попита Ситон.

— Ленокс го закриваше — обясни Улафсон. — Под следващата лампа ще се отмести.

Ситон пак вдигна бинокъла.

— Предположения кой ми е вдигнал мерника, Ленокс?

— Да.

Още две лампи и стигаха до лимузината.

— Сериозно ли? — Туртел го изгледа смаян и забави крачка.

Мигом Ленокс също се позабави.

— Не поглеждайте към многоетажния паркинг, кмете. Върху покрива е залегнал изключително точен снайперист и в момента ни държи на прицел. По-точно, държи мен, защото ви закривам. Вървете в крак с мен. Иначе ще ви изпрати куршум в главата.

По погледа на Туртел разбра, че кметът му вярва.

— Каси…

— … е извън опасност. Продължавайте да вървите и да се държите непринудено.

Ленокс видя как Туртел отвори уста, сякаш само така огромното му туловище можеше да се снабди с достатъчно кислород при ускорената сърдечна честота. Кметът кимна делово и заситни малко по-бързо.

— И каква е вашата роля във всичко това, Ленокс?

— На злодея. — Ленокс видя как шофьорът, явно забелязал ги още на входа, слиза от колата, за да отвори задната врата. — Бронирана ли е?

— Аз съм кмет, не президент. Щом си злодей, защо правиш това?

— Защото все някой трябва да спаси града от Макбет. Щом аз не мога, надявам се вие да успеете, Туртел.

— Ама какви ги върши Ленокс? — попита Ситон и ядно сне бинокъла от очите си, сякаш за да провери дали наистина онова, което вижда през прибора, отговоря на реалността. — Нарочно ли прикрива Туртел?

— Не знам, шефе, но трябва да действаме незабавно. След малко ще стигнат до колата.

— Куршумите ти ще пробият ли Ленокс?

— Моля?

— Ще излязат ли през тялото му така, че да улучат смъртоносно Туртел?

— Използвам патрони с метална ризница, шефе.

— Да или не?

— Да!

— Тогава застреляй предателя.

— Но…

— Шшт — прошепна Ситон.

— Какво? — По челото на младия снайперист изби пот.

— Не говори и не мисли, Улафсон. Това е заповед.

Шофьорът заобиколи лимузината и отвори задната врата с усмивка. Ала усмивката му бързо се изпари, щом забеляза изражението на Туртел. Каси се отправи към задната врата отляво.

— Влизайте и се наведете — просъска Ленокс. — Шофьоре, потегляй незабавно!

— Сър, какво…?

— Изпълнявай — нареди Туртел. — Той най-добре…

Ленокс усети удар в гърба и чак после чу звука: все едно изплющя камшик. Краката му се подкосиха, той политна, инстинктивно посегна да се опре на Туртел и го повали със себе си.

Ленокс остана в пълно съзнание. Виждаше приближаващия ги асфалт. Не усети, когато се удариха в него, но долавяше всички съставни части на миризмата, носеща се от него: прах, бензин, гума, урина. Не можеше нито да помръдне, нито да произведе звук, ала чуваше пъхтенето на Туртел, затиснат под него върху асфалта, ужасените викове „Сър, сър?“ на шофьора и призивите „Бягай, Каси, бягай!“ на Туртел.

Стрелбата ги свари на крачка от спасението. Още един метър и щяха да се прикрият зад лимузината. Ленокс се опита да изрече име на животно, но не можа да издаде и гък. Безуспешно се мъчеше да помръдне ръка. Беше мъртъв. След малко ще се издигне над тялото си и ще го погледне отвисоко. Един метър. Долови звука от бързо отдалечаващи се стъпки. После шофьорът се надвеси и се опита да го отмести от Туртел.

— Ще ви кача в колата, сър!

Ново шляпване с камшик и нещо мокро заслепи Ленокс. Той премига — поне беше в състояние да движи клепачите си. Шофьорът лежеше проснат на асфалта до тях и се взираше изцъклено в празното пространство с пробито чело.

— Костенурка — прошепна Ленокс.

— Какво? — изпъхтя отдолу Туртел.

— Започвай да пълзиш. Аз ще ти бъда коруба.

— Шофьорът е аут — докладва Улафсон, докато пъхаше нов патрон в пълнителя.

— Побързай. Туртел се опитва да изпълзи зад колата — предупреди Ситон. — А хлапето офейка.

Улафсон презареди, опря приклада на пушката на рамо и си присви окото.

— Държа хлапето на мушка.

— Зарежи хлапето! — кресна Ситон. — Застреляй Туртел!

Ситон видя как дулото на снайперската пушка се размърда наляво-надясно, Улафсон премига, от миглите му увисна капка пот.

— Не го виждам, шефе.

— Закъсняхме! — Ситон плесна с длан парапета. — Скриха се зад колата. Трябва да слезем да довършим започнатото.

Ленокс чуваше как Туртел пъшка. Кметът най-после се измъкна изпод него. Ленокс се претърколи върху мокрия асфалт. Озова се по корем, безпомощен, и видя, че краката му още се подават извън задницата на колата. Туртел го хвана за ръцете и го изтегли в безопасност.

По асфалта изцвилиха гуми. Към тях се носеше кола. Ленокс надникна под лимузината, но видя само трупа на шофьора. Туртел седеше, опрял гръб о колата. Ленокс се опита да отвори уста, за да му каже да се качи и да избяга, да спаси поне себе си. Ала и този път Ленокс не успя да избяга от същността си. Познатата стара история. Вечната му неспособност да направи онова, което му диктуват и умът, и сърцето. Главната драма в неговия живот.

Колата приближи и спря. Отвориха се врати.

По все още мокрия асфалт зашляпаха стъпки.

Ленокс се опита да извърти глава, ала не успя. С периферното си зрение видя дуло на пушка до два крака в мъжки панталон.

С него и Туртел беше свършено. Странно, но това му донесе облекчение.

Панталонът приближи още. Ръка стисна гърлото му. Явно щяха да го убият безшумно, с душене. Ленокс задържа поглед върху обувките. Отдавна, отдавна бяха излезли от мода. Трандафори.

— Този тук е мъртъв — обади се познат глас от страната, където лежеше шофьорът.

— Туртел е невредим — отвърна мъжът, който стискаше гърлото на Ленокс. — Ленокс не мърда, но има пулс. Откъде стреляха?

— От покрива на многоетажния гараж — изхълца Туртел. — Ленокс ме спаси.

Спаси?

— Елате насам, Малком!

Ръката се отдръпна от врата му и в зрителното му поле се появи лице. Дъф.

— В съзнание ли е? — обади се женски глас отзад. Кейтнес.

— Парализиран е или е в шок — отвърна Дъф. — Очите мърдат, но той нито се движи, нито говори. Трябва да го закараме в болница.

— Някаква кола излиза от многоетажния гараж — обади се младежки глас.

— Прилича на джипа на Спецотряда. — Дъф се изправи и сложи приклада на пушката на рамото си.

Няколко секунди цареше тишина. После се разнесе ръмжене на двигател, което постепенно заглъхна.

— Остави ги да духнат — каза Малком.

— Каси — обади се Туртел.

— Какво?

— Намерете Каси.

Каси тичаше. Сърцето думкаше в гърлото му, стъпалата шляпаха по асфалта — все по-бързо и по-бързо, докато достигнаха темпото на песента, която обикновено зазвучаваше в главата му, когато изпитваше страх: „Помощ“ на „Бийтълс“. Точно преди да се качи в лимузината, изтрещя първият изстрел. Каси видя, че куршумът улучи бледия полицай в гърба. Раненият се строполи върху баща му, а той извика на Каси да бяга.

И младежът инстинктивно хукна надолу към района, където бе израснал, към реката. Там, в една обгоряла съборетина играеха като деца. Наричаха я „свърталището на плъхове“.

Беше бяла, опушена от сажди около вратите и прозорците и приличаше на грохнала, наплескана със силен грим проститутка. Долу при реката малките къщи бяха съвсем нагъсто, сякаш търсеха закрила една от друга. Само обгорилата се намираше далеч от околните, сякаш нарочно я избягваха. Избуяли бурени изпълваха двора. Каси го прекоси тичешком, хукна нагоре по стълбите, влетя през отвора, някога предназначен за входна врата, в кухнята — сега празна черупка, воняща на урина, с надраскани по стените нецензурни думи. Продължи нагоре по тясното стълбище към спалните. В едната на пода имаше мухлясал дюшек. Там Каси бе получил първата си целувка — сред празни бутилки от алкохол и вдървени трупове на речни плъхове, пръснати по пода. Един следобед по залез-слънце — беше на десет-единайсет — заедно с двама приятели запалиха цигара за пръв път. Докато кашляха от дима, наблюдаваха как от напуканата, покрита с боклуци тиня в пресъхналото речно корито прииждат плъхове. Навярно идваха в съборетината, за да умрат.

Дали да не се върне? Не, баща му каза да бяга надалече. Каси се надяваше колеги на полицая, на Ленокс, да са осведомени за планирания атентат срещу кмета и да се притекат на помощ.

Ще се скрие тук, докато всичко свърши. После ще се прибере.

Каси отвори големия гардероб в ъгъла. Беше празен. Опоскан. Сви се вътре и затвори вратата. Опря глава о задната стена на гардероба. Тихо си затананика песента, звучаща в главата му. Помощ! Сети се за клипа: на комично забързан каданс „Бийтълс“ се щурат панически напред-назад в свят, където всъщност не се случва нищо страшно. Тук никой не може да го намери. Пък и Каси не е кмет, а най-обикновено момче и през целия си живот не е правил нищо лошо. Е, няма да броим няколкото тайно изпушени цигари, изпитите от любопитство смешни количества разредено уиски и разменените целувки с две-три чужди гаджета.

Постепенно сърцето му се укроти.

Ослуша се. Нищо. Реши да почака още малко. Нормализира дишането си и вече спокойно поемаше въздух през носа. Неизвестно от колко години тук нямаше дрехи, но още се усещаше миризмата им. Миризмата, призраците от чужд живот. Къде ли са сега тези хора? Майка му казваше, че в този дом властвало нещастието. Пиянски запои, побоища и какви ли не още страхотии. Каси трябва да се благодари, че си има баща, който го обича и никога не му е посягал. И Каси благодареше на съдбата. Никой не знаеше, че баща му е кмет. Каси не го споделяше с никого — нито с онези, дето го наричаха копеле, нито с другите копелета, които не бяха виждали бащите си или изобщо не знаеха кои са. Виж, те бяха за окайване. Веднъж Каси заяви на баща си, че един ден ще им помогне. На тях и на всички, изпаднали в затруднения след затварянето на „Естекс“. Татко не го погали по главата и не се засмя снизходително, както биха направили други бащи. Изслуша го внимателно и каза, че ако Каси наистина иска да се отдаде на благотворителност, той обещава да му помогне, когато му дойде времето. Пък и кой знае, добави татко, може самият Каси да стане кмет един ден. И по-големи чудеса са се случвали. Нарече го Туртел-младши.

Помощ!

Но светът не е така устроен. Не е място, подходящо да вършиш добри дела. По нищо не прилича на света от забързаните кадри с комичните поппевци. Не можеш да помогнеш на никого. Нито на баща си, нито на майка си, нито на други деца. Можеш да помогнеш само на себе си.

Пред тях спря автобус и Улафсон наби спирачки. На тротоара се изсипаха млади хора, предимно жени. Издокарани. Събота вечер. Ето това трябваше да прави и той тази вечер. Да изпие една бира, да потанцува с някоя девойка. Да се забавлява, за да забрави как мъртвият шофьор рухна на земята.

От съседната седалка Ситон се пресегна и изключи радиото. Линда Томпсън тъкмо изпълняваше „I want to see the bright lights tonight“^[1].

— Откъде се взеха, да му се не види? Дъф, Малком, Кейтнес и младежът, дето май е синът на Банко.

— В Управлението ли се връщаме? — попита Улафсон. Все още не беше твърде късно да прекара една хубава съботна вечер.

— Не. Първо трябва да хванем хлапето.

— Сина на Туртел ли?

— Не искам да се връщаме с празни ръце при Макбет, пък и хлапето може да ни послужи. Тук завий наляво. Намали.

Улафсон свърна по тясна улица и хвърли поглед към Ситон. Беше отворил прозореца и душеше въздуха. Ноздрите му ту се издуваха, ту се стесняваха. Улафсон понечи да попита как Ситон е разбрал накъде е побягнало момчето, но се въздържа. Щом Ситон умее да излекува навехнато рамо само с едно докосване, защо да не е способен да надуши следи на беглец. Улафсон страхуваше ли се от новия си началник? Определено изпитваше известна боязън. Питаше се съжалява ли за сключената седалка. Тогава нямаше как да предвиди, че ще се стигне дотук. Хирургът в болницата му показа на рентгеновите снимки разкъсаната от куршум раменна става. Травмата беше необратима и оттук нататък на Улафсон не му оставаше друго, освен да се подготви психически, че с кариерата му на снайперист в Спецотряда е свършено. За броени минути лекарят му отне всичко, за което бе бленувал и мечтал. И Улафсон бързо се съгласи да приеме сделката, ако Ситон му излекува рамото. Не вярваше, че е възможно. Кой е способен да излекува такава травма за едно денонощие? Пък и какво имаше да губи? Вече се бе врекъл в преданост на братството. Ситон не поиска нищо повече от това, което в известен смисъл Улафсон вече бе засвидетелствал на него и на Спецотряда.

Не, излишно е да съжалява. Пък и ето какво се случи с най-добрия му приятел, с Ангъс. Измени на Спецотряда. Какъв идиот. Предаде единственото и най-скъпото, което имат. Девизът им — „Калени в огън, сплотени до последна капка кръв“ не е износено клише, а закон. Трябва да са такива, няма друга възможност. Улафсон не иска други възможности. Иска тази. Да знае, че върши смислена работа, че означава нещо за някого. За другарите си. Дори когато не вижда смисъл в мисиите. Това не е негова работа. Нито пък работа на глупавия инат Ангъс. Сигурно беше нещо мръднал. Ангъс се опита да го завербува за каузата си, но Улафсон го прати по дяволите. Отказа да предаде Спецотряда. Ангъс го изгледа втренчено и попита как така рамото му се е оправило толкова бързо; такава огнестрелна рана не зараства за два-три дни. Улафсон не му отговори. Само му показа вратата.

Улицата свърши. Стигнаха до речното корито.

— Горещо, направо пари — установи доволно Ситон. — Да вървим.

Слязоха от колата и тръгнаха покрай брега. Докато подминаваха бордеите, Ситон душеше въздуха. Спря до червена къща.

— Тук ли? — попита Улафсон.

Ситон подуши.

— Курва! — заяви на глас и продължи напред.

Подминаха изгоряла къща, гараж с метална решетъчна врата и се озоваха пред дървена къща с котка на стълбите.

— Тук е — отсече Ситон.

Каси си погледна часовника, подарък от баща му. В тъмното стрелките и числата светеха в зелено. Навярно така нощем блестят вълчи очи, озарени от огън. Изминаха повече от двайсет минути. Каси беше сигурен, че никой не го е проследил от паркинга. На няколко пъти хвърли поглед през рамо и не видя жива душа. Намираше се в безопасност. Познаваше района като петте си пръста. Точно затова дойде тук. Сега ще се спусне до моста „Пени“, оттам ще вземе автобус номер 22 и с него ще поеме на запад. Ще се прибере у дома. Татко ще го чака там. Нали? Каси се вцепени. Какъв е този звук? Проскърцване на стълба? Само тя бе оцеляла след пожара. Каси знаеше, че скърца при вятър и смяна на времето. Или ако някой стъпи на нея. Притаи дъх. Наостри уши. Не, сигурно е заради времето.

Преброи бавно до шейсет.

После бутна вратата на гардероба с крак.

— Страхуваш се — заяви мъжът в стаята и го изгледа. — Хитро си се скрил в гардероба. Така миризмата не излиза навън. Или почти. — Разпери ръце встрани с вдигнати нагоре длани и вдиша. — А сега въздухът се изпълни с омайната миризма на страх, момче.

Каси премига. Очите на мършавия мъж срещу него светеха като стрелките на часовника. Вълчи очи. Навярно беше стар. Не изглеждаше възрастен, но Каси просто разбра, че човекът е много, много стар.

— Помо… — понечи да извика Каси, ала ръката на мъжа се стрелна и го стисна за гърлото.

Каси започна да се задушава. „И аз като речните плъхове дойдох тук, за да умра“ — мина му през ума.