Ю Несбьо
Макбет (37)

Трийсет и седма глава

Събота донесе още дъжд. Двата градски вестника съобщаваха на първа страница за изявлението на кмета Туртел и за взрива на последния етаж на казино „Обелиска“. В редакционна статия „Дневник“ коментира, че с казаното в радиоинтервюто Макбет не отрича категорично намерението си да се кандидатира за кметското място в предстоящите избори. От вестника не открили Туртел за коментар, защото в момента бдял неотлъчно до леглото на майката на извънбрачния си син в болница „Сейнт Джорди“. Към обяд дъждът спря.

— Рано се прибираш. — Шийла си избърса ръцете в престилката и погледна угрижено съпруга си.

— Вече не ми хрумваше с какво да се заема, пък и другите си тръгнаха — отвърна Ленокс, постави кожената си чанта до скрина, извади закачалка от гардероба и си окачи палтото.

Преди две години градската управа въведе петдневна работна седмица, но в Главното управление неписано правило гласеше, че който иска да се издигне, се отбива и в събота.

Ленокс целуна съпругата си по бузата и усети ухание на нов, непознат парфюм. През ума му се стрелна внезапна мисъл, но той не посмя да я проследи: дали не напипва следите на друг мъж? Ленокс побърза да отпъди подозрението. Първо, тя не беше такъв тип жена. Второ, липсваше й привлекателност. Все пак неслучайно се бе омъжила за дребен албинос. Третата и най-основателна причина да прогони опасението беше повече от проста: струваше му се непоносимо.

— Има ли нещо? — попита тя и го последва в дневната.

— Не. Само съм малко изморен. Къде са децата?

— В градината. Дъждът най-после спря.

Ленокс застана до големия прозорец. Загледа се в хлапетата. Надаваха смях и весели възгласи, увлечени в непозната за Ленокс игра. Най-вероятно ще се справят. Ще развият полезни умения. Погледна нагоре към небето. Почивка от дъжда. Кратък отдих, преди проклетията пак да започне да се излива из ведро. Ленокс се отпусна в близкия фотьойл. Колко ли ще издържи?

— Вечерята ще е готова чак след час — обади се жена му.

— Няма проблем, скъпа. — Той я погледна.

Обичаше я искрено, но дали някога е бил влюбен в нея? Не си спомняше. Пък и едва ли имаше значение. Тя не го бе казвала в прав текст, но Ленокс почти не се съмняваше, че и тя никога не е била влюбена в него. Всъщност Шийла поначало си беше много мълчалива. Вероятно затова отстъпи пред увещанията му и накрая склони да му стане гадже, а после и съпруга. Просто си намери човек, който да говори и вместо нея.

— Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Абсолютно, скъпа. Какъв е този приятен аромат?

— Готвя треска — отвърна тя и сбърчи въпросително чело.

Понечи да поясни, че пита за парфюма, не за вечерята. Съпругата му обаче тръгна към кухнята и Ленокс обърна фотьойла към градината. По-голямата му дъщеря го видя, на лицето й грейна усмивка и тя извика нещо на сестра си и брат си. Ленокс им махна. Как е възможно двама родители с толкова невзрачна външност да създадат толкова красиви деца? И онази мисъл пак го споходи: ако тези деца изобщо са негови.

Изневяра и измяна.

Синът му извика нещо — Ленокс не чу какво — но след като все пак успя да привлече вниманието на баща си, момчето направи циганско колело в тревата. Ленокс го аплодира с високо вдигнати ръце; момичетата също започнаха да се премятат. Искаха да впечатлят татко си, на когото все още се възхищаваха — и как не! Нали за тях все още беше пример за подражание. Викове, смях, глъчка. Ленокс се замисли за тишината във Файф, за слънчевата светлина, за завесата, полюляваща се зад строшения прозорец, за лекия ветрец, който едва доловимо свирукаше скръбна песен, навирайки се в дупките от куршуми по стената. Колко много непоносими мисли. Има толкова начини да изгубиш любимите си хора. Ами ако един ден узнаят, разберат що за човек е бил всъщност техният съпруг и баща? И тогава ли вятърът ще напява същата печална мелодия?

Ленокс затвори очи. Малко почивка. Кратък отдих.

Усети, че някой се е надвесил над него и го лъхва с дъха си. Повдигна клепачи. Шийла.

— Не ме ли чу, като те виках? — попита тя.

— Какво има?

— Търсят те по телефона. Някой си комисар Ситон.

Ленокс излезе в коридора и вдигна слушалката.

— Ало?

— Рано си се прибрал, Ленокс. Тази вечер обаче ще ми трябва малко помощ.

— Нещо не ми е добре. Потърси друг.

— Директорът настоява да взема теб.

Ленокс едва преглътна. В устата си имаше вкус на олово.

— Къде да ме вземеш?

— На свиждане в болницата. След час да си готов. Ще мина през вас.

Връзката прекъсна.

Ленокс затвори. Олово.

— Какво има? — извика Шийла от кухнята.

Блед метал, охотно приемащ определената от калъпа форма; отравя и убива, тежък е, но е безволев и се топи само при триста и трийсет градуса.

— Нищо, скъпа. Нищо.

Макбет се сепна. Пак сънува мъртъвци. На вратата се чукаше. Не, не чукаха — някой думкаше и той се досети, че отдавна се опитват да го събудят.

— Сър! — викаше Джак.

— Да — изломоти Макбет и се огледа.

Дневна светлина озаряваше стаята, но колко беше часът? Присъни му се, че се е надвесил над легло с кинжал в ръка, ала при всяко мигване лицето върху възглавницата пред него се променя.

— Комисар Кейтнес ви търси по телефона, сър. Било много спешно.

— Свържи я. — Макбет се претърколи до нощното шкафче.

Вторачи се в бургундскочервения килим и в избродираните цветя.

Телефонът звънна и Макбет вдигна слушалката, без да отмества поглед от килима.

— Кажи, Кейтнес.

— Извинете, че ви безпокоя в събота, но се натъкнахме на труп и се налага да ви помоля да дойдете за съдействие.

Звучеше задъхана.

— Защо?

— Има вероятност тялото да е на Флинс, сина на Банко. Трупът е силно обезобразен, Флинс няма близки роднини в града, вие сте най-подходящият да го идентифицира.

— О! — Макбет усети как в гърлото му засяда буца.

— Моля?

— Нормално е. — Той се загърна по-плътно в завивката. — При толкова продължителен престой в морска вода…

— Там е работата, че трупът е намерен не в морето, а в пресечка между Четиринайсета и Петнайсета улица.

— Как така?

— Точно затова, преди да предприемем каквото и да било, искаме да сме напълни сигурни, че тялото е на Флинс.

— Между Четиринайсета и Петнайсета ли каза?

— Елате на Четиринайсета, пред закусвалнята „Хамбургерите на Джо“.

— Добре, Кейтнес. Чакай ме там след двайсет минути.

— Благодаря, сър.

Макбет затвори. Лилии. Цветята върху килима бяха лилии. Лилия — така се казваше детето на Лейди. Защо не се беше сетил по-рано? Смърт. Просто защото никога преди не беше виждал, не беше вкусвал, не беше преживявал и не беше сънувал толкова много смърт. Макбет затвори очи. Извика менящите се лица от съня си преди малко. Образът на директора Лориъл, хъркащ с отворена уста в пълно неведение, бързо се превърна в директор Дънкан. Той отвори очи и се вторачи многозначително в Макбет. После пред очите му се яви вцепененият, изцъклен поглед на Банко. Без тяло. Само глава върху възглавницата. След него лицето доби образа на паникьосаното безименно момче: коленичило върху асфалта, то се взираше в мъртвия си другар и в приближаващия го Макбет.

Макбет си припомни всички случаи, когато се бе събуждал от кошмар и бе въздъхвал с облекчение, задето в действителност не затъва в плаващи пясъци и не го ръфат кучета. Понякога обаче се случваше Макбет да си мисли, че се е събудил от кошмара, а всъщност да продължава да сънува; да се налага да пробие няколко слоя, докато се добере до будно състояние. Стисна силно клепачи и отвори очи. После стана от леглото.

Трътлестата цветнокожа администраторка на рецепцията на болница „Сейнт Джорди“ вдигна глава от служебната значка, която й показа Ленокс.

— Наредиха ни да не допускаме никого… — тя пак погледна значката — господин комисар.

— Става дума за полицейско разследване с висок приоритет. Кметът трябва да бъде осведомен незабавно.

— Ако оставите съобщение, ще го…

— Информацията е строго секретна. Разговорът с кмета не търпи отлагане.

Служителката въздъхна.

— Стая 204 на втория етаж.

Кметът Туртел и младежът седяха на столове до единственото легло в голяма стая. Кметът беше прегърнал момчето през раменете. Двамата вдигнаха поглед, когато Ленокс се покашля зад гърба им. В леглото лежеше бледа жена на средна възраст с оредяла коса. Ленокс веднага съзря приликата с момчето.

— Добър вечер, господин кмете. Вероятно не ме помните, но се запознахме по време на вечеря в казино „Инвернес“.

— Комисар Ленокс, нали? От Антикорупционното звено.

— Впечатляваща памет. Простете, че нахълтвам така.

— С какво мога да ви помогна, Ленокс?

— Получихме сигнал за готвено срещу вас покушение. Планирано е за следващите няколко дни.

Младежът подскочи, но Туртел запази пълно спокойствие.

— Дайте ми подробности, комисар Ленокс.

— Засега не разполагаме с повече информация, но сигналът е сериозен и дойдох да ви отведа на безопасно място.

— Какво по-безопасно място от болница? — вдигна вежда Туртел.

— Днешните вестници отпечатаха изявлението ви, че през следващите дни ще бъдете в „Сейнт Джорди“, господин кмете. Тук няма въоръжена охрана. Нека ви придружа до колата ви и до четирите стени в дома ви. После, надявам се, ще имаме време да проучим сигнала по-подробно. Моля, последвайте ме.

— Веднага ли? Както виждате…

— Виждам и съжалявам, но и мой, и ваш дълг е да се погрижите за безопасността си.

— Защо просто не застанете да пазите на вратата?

— Заповядано ми е друго.

— Сега промених заповедта.

— Върви — прошепна едва доловимо болната. — Вземи Каси и върви.

Туртел докосна ръката й.

— Едит…

— Изморена съм и искам да остана сама. Послушай човека. Каси ще е в безопасност, ако е с теб.

— Си…

— Сигурна съм.

Жената затвори очи. Туртел потупа ръката й и се обърна към Ленокс.

— Е, да вървим тогава.

Излязоха. Момчето вървеше няколко крачки пред тях.

— Знае ли? — тихо попита Ленокс.

— Че ще изгуби майка си ли? Да.

— Как го приема?

— Някои дни по-тежко, други — по-леко. Отдавна е наясно.

Спуснаха се по стълбите към лавката и изхода.

— Твърди, че се държи. Стига да има поне един жив родител, няма да се срине. Изчакайте само да си купя цигари.

— Ето я — посочи Макбет.

Джак свърна към тротоара срещу „Гранд хотел“. Там имаше химическо чистене и закусвалня за бързо хранене. Двамата слязоха. Макбет огледа зорко оживената улица.

— Благодаря, че дойдохте толкова бързо — пресрещна го Кейтнес.

— Няма защо.

От нея лъхаше тежко ухание. Макбет не си спомняше Кейтнес някога да си е слагала толкова силен парфюм.

— Покажи ми тялото — настоя той.

Двамата с Джак я последваха по улицата, където съботната вечер тепърва започваше. Пред неонова табела с мигащи голи профили на женски тела, облечен в смокинг „подканвач“ огледа предизвикателно Кейтнес, после хвърли фаса си върху асфалта и демонстративно го стъпка.

— Очаквах да вземете Ситон — подхвърли Кейтнес.

— Наложи се тази вечер да отиде на свиждане в „Сейнт Джорди“. Тук ли е?

Кейтнес спря в началото на тясна уличка, преградена с оранжевата лента на отдел „Убийства“. Макбет надникна в отцепения периметър. Беше толкова тясно, че контейнерите от двете страни на улицата почти се допираха. А понеже беше и прекалено тъмно, той не виждаше кажи-речи нищо.

— Дойдох първа. Останалите от групата за оглед ще се забавят. Така е през уикендите. Всеки е хванал пътя нанякъде. — Кейтнес повдигна лентата и Макбет се провря отдолу. — Моля да отидете сам и да разгледате трупа, сър. Покрила съм го с чаршаф. Можете да го свалите, но, моля, не пипайте нищо друго. Важно е да опазим всички отпечатъци от стъпки. Нека шофьорът ви изчака тук, докато аз посрещна съдебния лекар пред закусвалнята. Току-що се обади, че наближава.

Макбет я гледаше изпитателно. Не забелязваше нищо смущаващо в изражението й. И все пак. Защо изглеждаше разочарована от отсъствието на Ситон? И дали този тежък парфюм не прикриваше други, издайнически миризми, излъчвани от тялото й?

— Добре — кимна той и тръгна.

Десетина метра по-нататък всички звуци от главната улица заглъхнаха. Чуваше се само бръмчене на вентилатори, кашлица от отворен прозорец и парчето на Тод Рундгрен „Hello, It’s Ме“. Макбет се провря между контейнерите и се промъкна напред на пръсти — без сам да си дава сметка защо. Навярно по силата на професионален навик.

Тялото лежеше насред паважа, наполовина в светъл кръг, образуван от лампа върху стената на близка сграда. В дъното на уличката се виждаше началото на Петнайсета улица, но разстоянието бе твърде голямо, за да види дали и там е опъната полицейска лента.

Изпод белия чаршаф се подаваха два крака. Макбет мигновено позна обувките с остри върхове.

Приближи се. Пое си дълбоко дъх. Във въздуха се носеше сладникава миризма на препарати за химическо чистене, раздухвана от шумен вентилатор над вратата непосредствено зад гърба му. Макбет хвана чаршафа и го отметна.

— Здрасти, Макбет.

Озова се срещи дуло на пушка. Държеше я мъж, легнал по гръб в мрака. На лицето му светеше белег. Макбет изпусна насъбрания в дробовете си въздух.

— Охо! Дъф!

Докато говореше, Дъф се взираше в ръцете на Макбет.

— Арестуван си. Шавнеш ли, ще те застрелям. Ти избираш.

Макбет погледна към Петнайсета улица.

— Аз съм директорът на полицията в този град, Дъф. Не можеш да ме арестуваш.

— Има и други органи на властта.

— Като например Кметството ли? — изсмя се Макбет. — Не очаквай Туртел да живее толкова дълго.

— Не говоря за хора от този град. — Дъф се изправи, но дулото на пушката не се отмести и на милиметър от Макбет. — Арестуван си за съучастничество в убийство, извършено в област Файф, и ще бъдеш транспортиран там, за да те изправят пред съда. Говорихме с колегите от Файф. Ще ти повдигнат обвинение за убийството на Банко, извършено на територията на административна област Файф.

— Не разполагате с нищо срещу мен и ти го знаеш.

— Показанията на комисар Кейтнес какво й е разказал Ангъс ще стигнат да те задържим една седмица в ареста във Файф. А едноседмичното ти отсъствие от шефското кресло ще ни осигури достатъчно време да повдигнем обвинение срещу теб и в тукашния съд. За убийството на Дънкан. Разполагаме с веществени доказателства. — Дъф извади чифт белезници. — Обърни се, ръцете на тила… процедурата ти е известна.

— Наистина ли няма да ме застреляш, Дъф? Та ти живееш за отмъщението.

Дъф изчака Макбет да застане с гръб и да преплете пръсти зад тила си и чак тогава го приближи.

— Разбирам, Дъф, тежко преживя, че хлапето, което уби, не беше Свено. Но сега си сигурен, че си хванал точния човек. Няма ли да си отмъстиш? Или за теб майка ти е по-важна от Мередит и децата?

— Не мърдай и не говори.

— Дълги години мълчах, Дъф. Не издадох какво знам: полицайката, посечена в Сток от Свено, е майка ти. През коя година се случи тази история? Тогава си бил още момче.

— Бях съвсем малък. — Дъф щракна белезниците около китките на Макбет.

— Защо си приел името на дядо си по майчина линия, а не фамилията на родителите ти?

Дъф завъртя Макбет и двамата застанаха очи в очи.

— Не ми отговаряй. И сам се досещам. Направил си го, та никой от полицията или от „Норс Райдърс“ да не свърже името ти с клането в Сток. Не си искал никой да разбере, че си станал полицай не за да служиш на града, не и заради всички онези глупости, в които всички обичаме да се кълнем. Интересувало те е едно — да пипнеш Свено и да му отмъстиш. Тласкала те е омразата, Дъф. В сиропиталището ти щеше да убиеш Лориъл, нали? Пред теб все едно е стоял Свено. Поредният човек, опропастил детството ти.

— Възможно е. — Застанал съвсем близо до Макбет, Дъф виждаше отражението си в кафявите му очи.

— Тогава защо още се бавиш, Дъф? Аз ти отнех семейството. Защо не ме убиеш? Сега нищо не ти пречи.

— Ще си понесеш отговорността за стореното.

— Какво съм сторил?

Дъф хвърли поглед към Петнайсета улица, където Малком и Флинс чакаха в колата. Кейтнес щеше да дойде всеки момент.

— Убил си невинни хора.

— Наш проклет дълг е да убиваме невинни, Дъф. В името на висша цел се налага да насилим сантименталната си, отстъпчива природа. Прерязах гърлото на онова момче от „Норс Райдърс“ не заради теб, не за да ти се отплатя, задето навремето ти уби Лориъл. Изцапах си ръцете с кръв, за да не позволя да бъде окаляно името на полицията. Направих го заради града. В отпор срещу анархията.

— Да вървим.

Дъф го сграбчи за лакътя, но Макбет се отскубна.

— Нима властолюбието ти е надделяло над жаждата за мъст, Дъф? Да не си въобразяваш, че ще получиш „Оргкрим“, ако арестуваш директора на полицията?

Дъф притисна дулото под брадичката на Макбет.

— Нищо не пречи, разбира се, да им кажа, че си оказал съпротива.

— Голяма дилема, а? — прошепна Макбет.

— Не. — Дъф наведе дулото. — На този град не му трябват повече трупове.

— Значи, не си ги обичал? Мередит и децата. О, съвсем забравих. Ти си просто неспособен да обичаш…

Дъф го цапардоса с дулото през устата.

— Не забравяй, че за разлика от теб аз никога не съм имал скрупули да убия беззащитен човек от упор, Макбет.

Макбет се засмя и изплю кръв. Нещо подобно на зъб изхвърча в мрака.

— Ами докажи го, де. Застреляй единствения приятел, когото някога си имал. Давай. Направи го за Мередит!

— Не смей да изричаш името й.

— Мередит! Мередит!

Дъф усети как кръвта зашумява в ушите му, как сърцето му започва да бие тежко и болезнено. Не бива… Челото на Макбет се удари в носа на Дъф с хрущене. Намираха се обаче твърде близо един до друг и Макбет не бе успял да се засили достатъчно, за да го повали с глава. Дъф отстъпи две крачки назад и опря пушката на рамото си.

В същия миг вратата зад Макбет отхвръкна.

На прага се появи силует, ръка в сив шлифер се стрелна напред и издърпа Макбет за веригата на белезниците на гърба му. При рязкото движение стъпалата му се отделиха от земята и той хлътна в мрака зад вратата.

Дъф натисна спусъка.

Трясъкът удари тъпанчетата му и завибрира между уличните стени.

Наполовина оглушал, Дъф прекрачи прага и потъна в мрака.

Във въздуха се носеше нещо, което той вдиша и изплю. Пред него стояха наредени хора и натрапчиво го облъхваше миризмата на тетрахлоретилен. Със свободната си ръка напипа ключ за осветление на стената до вратата. Оказаха се не хора, а щендери със закачени на тях мъжки и дамски палта в найлонови калъфи и с етикети с имена и дати. В найлоновия калъф точно пред Дъф зееше дупка. Отдолу имаше кафяво палто. Дъф схвана, че е изплюл мъх от него. Спря и се ослуша, но чу само бръмченето на зелена машина „Гарет“ до стената. После нещо подобно на звънче над входа на магазин издрънча. Той се хвърли срещу стената от дрехи, пробивайки си път между щендерите, мина през врата и се озова зад щанд, където двама китайци — явно съпрузи — го изгледаха стъписани. Мина тичешком покрай тях и изскочи на улицата. Огледа се в двете посоки. Съботният час пик бе започнал. Блъсна го мъж и за миг Дъф изгуби равновесие. Изруга. Мъжът се извини и продължи надолу по тротоара.

Дъф чу смях зад гърба си. Обърна се. Видя дрипльо, почернял от мръсотия. В отворената му уста тук-там стърчеше развален зъб.

— Ограбиха ли ви, господине?

— Да. — Дъф отпусна пушката. — Ограбиха ме.