Ю Несбьо
Макбет (36)

Трийсет и шеста глава

Лейди се облегна на възглавниците и изпъна голия си, гладък, току-що епилиран крак към Макбет, седнал на ниска табуретка до леглото. Тя беше още по халат, но бе извадила две червени рокли. Той погали тънкия й глезен.

— Значи Хеката е знаел за намеренията ни да го убием. Стана ли ясно кой го е предупредил?

— Не — отвърна Лейди. — Но обеща, ако слушкаме, да станеш моят Титон.

— Кой е Титон?

— Красив древногръцки герой, дарен с безсмъртие. Не му ли се подчиним обаче, ще ни умъртви като кучета, които не се поддават на дресура.

— Хм. Не виждам кой друг да му е казал, освен Туртел.

— За трети път го повтаряш, любов моя.

— Лукавият мошеник не просто ни е изпял. Нещо повече: момчето наистина е негов син. Сега въпросът е дали гражданите ни искат кметът им да е коцкар.

— Коцкар? Говорим за една-единствена забежка преди петнайсет години — напомни Лейди. — Още тогава я е признал пред жена си, поискал е прошка и е плащал издръжка на майката на сина си. А сега, когато тя е болна, Свети Туртел взема момчето при себе си. С тази история ще спечели много гласове. Направил е грешка, но повечето хора ще се отнесат с разбиране. После показва колко се срамува от постъпката си и си посипва главата с пепел. Така Туртел си извоюва място сред народа. Това негово публично признание е гениален ход. Всички ще се втурнат да гласуват за него.

— Значи, той ще се яви на изборите и ще ги спечели. А ние какво ще правим?

— Ами какво… Преди всичко ще се заемем с най-належащото. Коя рокля да облека, Джак?

— Испанската — отговори служителят и постави чаша с чай върху нощното шкафче.

— Благодаря ти. Как да постъпим с Туртел и Хеката, Джак? Да предприемаме ли нещо, или е твърде рисковано?

— Не съм стратег, госпожо, но съм чел, че когато се сражаваш с врагове на два фронта, има две класически тактики. Едната е да договориш примирие с единия противник, да стегнеш редиците, да сразиш другия и после без предупреждение да нападнеш първия, тоест да нарушиш примирието. Втората тактика е да настроиш двамата си противници един срещу друг, да изчакаш да се обезсилят взаимно и тогава да ги удариш.

Джак подаде чаша кафе на Макбет.

— Напомни ми да те повиша — подхвърли Макбет.

— О, той вече е повишен — намеси се Лейди. — От днес няма свободни стаи за следващите две седмици. А Джак се сдоби с помощник, който ще се обръща към него на фамилно име и „сър“.

— Идеята не беше моя — засмя се Джак.

— Беше моя — потвърди Лейди. — Хрумването не е случайно. Разумно е за обръщенията да важат правила. Те напомнят на всички кой къде се намира в служебната йерархия и така се избягват евентуални недоразумения. Например, ако кмет обяви извънредно положение, важно е да се знае кой поема управлението на града. А именно?

Джак сви рамене.

— Директорът на полицията — отговори Макбет и отпи от кафето. — Той управлява града, докато сам не прецени, че е настъпил моментът да отмени извънредното положение.

— Наистина ли? — изуми се Джак. — Ами ако кметът умре? И тогава ли директорът на полицията поема властта?

— Да — потвърди Макбет. — До избирането на нов кмет.

— Правила, въведени от Кенет непосредствено след края на войната — поясни Лейди. — По онова време много се държеше на дееспособно войнствено ръководство в кризисни ситуации.

— Звучи разумно.

— Хубавото на извънредното положение е, че директорът на полицията контролира абсолютно всичко. Разполага с правомощия да изземва функциите на съдебната власт, да налага цензура на медиите, да отлага избори за неопределено време, накратко на практика той е…

— Диктатор.

— Точно така, Джак. — Лейди разбърка чая. — Уви, Туртел едва ли ще се съгласи да обяви извънредно положение, затова ще се наложи да се задоволим с компромисен вариант.

— А именно?

— Смъртта на Туртел, разбира се. — Лейди отпи.

— От… какво?

— При покушение. — Макбет лекичко стисна прасеца й. — Нали това имаш предвид, скъпа?

Тя кимна.

— Докато покушението се разследва, директорът на полицията поема управлението на града. Кой стои зад атентата? Политически противници? Хеката? Има ли връзка между убийството на кмета и извънбрачната му афера? Разследването, естествено, ще се проточи.

— Но ще управлявам само временно — до избирането на нов кмет — поясни Макбет.

— Любов моя, погледни колко кръв се лее по улиците на града. Убити полицаи, политически покушения. Директорът на полицията, изпълняващ длъжността и на кмет, закономерно решава да обяви извънредно положение. И отлага следващите избори за неопределено време — докато обстановката се нормализира. А кога е нормализирана тя, преценява еднолично той.

Макбет изпита познатата детинска радост от годините, когато той и Дъф сформираха непобедим тандем в училищния двор на сиропиталището и дори побойниците от по-горните класове не смееха да ги закачат.

— На практика ще имаме неограничена власт, докато искаме. Сигурна ли си, че от Капитол няма да се намесят?

— Скъпи, днес проведох дълъг и прелюбопитен разговор със съдия от Върховния съд. Стига разпоредбите на Кенет да не влизат в разрез с федералните, Капитол има нищожни възможности да налага санкции.

— Добре. — Макбет си потърка брадичката. — Интересно наистина. Значи, достатъчно е само или Туртел да умре, или да обяви извънредно положение.

— Има ли нещо друго, госпожо? — покашля се Джак.

— Не, благодаря ти. — Тя добродушно му даде знак, че може да се оттегли.

Джак отвори вратата и Макбет чу глух бас от първия етаж на фона на жална сирена на линейка в тишината.

— Туртел крои планове да ни спре — предупреди Лейди. — Наложително е покушението да стане скоро.

— Ами Хеката? Змията най-вероятно се състои от Туртел и Хеката. Кметът е опашката, а Хеката — главата. Отсечеш ли опашката, змията става още по-опасна. За предпочитане е да стоварим удара най-напред върху главата!

— Не.

— Не? Заявил е, че ако не се поддаваме на дресировка, ще ни умъртви. А ти искаш ли да си дресираното му куче?

— Замълчи и ме изслушай, скъпи. Чу Джак. Договаряш примирие с единия си враг и през това време се разправяш с другия. Сега не е моментът да предизвикваме Хеката. Пък и не съм сигурна дали Хеката и Туртел наистина действат в комбина. Защото тогава Хеката щеше да ме предупреди да не закачаме Туртел и да не припарваме до кметското място. Той обаче не го направи — дори и след спекулациите относно твоята кандидатура на изборите. Докато смята, че сме си взели поука и сме негови послушни кучета, Хеката ще ни подкрепя в опитите ни да узурпираме политическата власт в града, защото така косвено ще управлява и той. Разбираш ли? Нека първо да сразим единия ни враг и да окупираме неговата територия. После ще му мислим как да елиминираме Хеката.

Макбет плъзна ръка нагоре по прасеца й. Погали коляното. Тя се умълча, затвори очи. Той се заслуша в дишането й. Дишане, което с безсловесните си команди направляваше ръката му.

Цял следобед и цяла нощ дъждът продължи да мие града, който не можеше да бъде изчистен. Барабанеше по покрива на „Гранд хотел“, където Флинс, Дъф, Малком и Кейтнес единодушно решиха да останат, докато всичко приключи. В два през нощта Кейтнес се събуди от хлопане по вратата на стаята си. Веднага се досети кой е.

Не по броя на почукванията, не по интервала между тях, не по силата им. А по начина, по който човекът отвън удряше. С длан, не с кокалчета. Кейтнес познаваше тази ръка, всяка нейна извивка и грапавина.

Открехна вратата.

От дрехите и от косата на Дъф капеше дъждовна вода. Зъбите му тракаха, а лицето му беше толкова бледо, че белегът почти не личеше.

— Извинявай, но трябва да си взема горещ душ.

— Във вашата стая…

— С Флинс спим на двуетажно легло и имаме само мивка.

Тя отвори по-широко вратата и той се шмугна край нея.

— Къде си ходил? — попита Кейтнес.

— На гробището — отвърна той от банята.

— Посред нощ?

— За да не ме види никой.

Кейтнес чу как той пусна душа. Застана до незатворената врата на банята.

— Дъф?

— Да?

— Само да ти кажа, че съжалявам.

— Какво? — извика той.

Тя се прокашля и повиши глас:

— За случилото се със семейството ти.

Шуртенето на водата заглушаваше думите й. Кейтнес се взираше в парата, която го скриваше от погледа й.

Дъф излезе, загърнат в хавлиения халат, окачен в банята; носеше в ръка мокрите си дрехи. Кейтнес, вече облечена, лежеше върху широкото легло. Той измъкна кутия цигари от джоба на панталона си и я погледна. Тя кимна. Дъф легна до нея. Кейтнес отпусна глава върху ръката му и се загледа в жълтия глобус на лампата. Дъното му беше осеяно с петна от мъртви насекоми.

— Така става, когато човек се стреми да се доближи максимално до светлината — посочи Дъф. Явно още умееше да отгатва мислите й.

— Икар.

— Макбет. — Дъф запали цигара.

— Не знаех, че пак си пропушил.

— Странното е, че никога не съм харесвал тази отрова. — Той направи гримаса и издуха клъбце дим към тавана.

— Тогава защо ги започна? — засмя се тихо тя.

— Не съм ли ти разправял?

— Много неща не си ми разправял — закашля се тя.

Той й подаде цигарата:

— Защото исках да съм като Макбет.

— Аз пък си мислех, че по-скоро той е искал да е като теб.

— Изглеждаше толкова адски добре. И беше толкова… свободен. В хармония със себе си, чувстващ се комфортно в кожата си. Аз така и не успях да го постигна.

— Но притежаваш впечатляващ интелект. — Тя си дръпна и му върна цигарата. — И умееш да убеждаваш хората в правотата си.

— Хората не обичат да им показваш, че грешат. Не можех да ги убедя да ме харесат — за разлика от Макбет.

— Това се нарича евтин чар, Дъф. Макбет се оказа един долен измамник.

— Не — поклати глава Дъф. — Макбет не е измамник. Спомням си колко беше чист и праволинеен. Без да е светец, не таеше задни мисли. Отворена книга. Без скрито-покрито. Е, не умееше да впечатлява околните с остроумие и оригиналност при разговор, но те караше да вярваш на всяка негова дума. И с право.

— Да му вярваш? На този бездушен убиец?

— Не си права. Макбет притежава богата душевност. Затова не може да убие и муха. Способен е да убие нападателна оса, но не и беззащитна мушица. Абсурд — колкото и да е досадна.

— Как може да го защитаваш, Дъф? Та ти изгуби…

— Не го защитавам. Той, разбира се, е убиец. Само казвам, че не е способен собственоръчно да отнеме живота на беззащитно същество. Правил го е само веднъж. За да ме спаси.

— Сериозно? Ще ми разкажеш ли?

— Не. — Той смукна жадно от цигарата. — Случи се по време на онази гонка до Форз. Макбет уби един от „Норс Райдърс“. Младо момче, станало свидетел как застрелях другаря му. Помислих го за Свено.

— Значи, „ездачите“ не са вадили оръжие срещу вас?

Дъф поклати глава.

— Но в такъв случай Макбет с нищо не е по-добър от теб.

— Напротив. Аз убих заради себе си. А той — заради друг човек.

— Просто защото ние в полицията си пазим гърба.

— Не. Защото смяташе, че ми го дължи.

Кейтнес се подпря на лакът.

— Как така?

Дъф вдигна цигарата към тавана, присви око и впери другото в огънчето.

— Когато дядо ми почина и постъпих в сиропиталището, бях на цели четиринайсет години — доста голям за сиропиталище. С Макбет бяхме връстници, но той живееше там от петгодишен. Настаниха ме в неговата стая и двамата веднага се сприятелихме. Тогава той заекваше. Говорният му дефект се засилваше особено в събота вечер. Тогава винаги се измъкваше от стаята посред нощ и се връщаше след час. Отказваше да ми разкрие къде е бил. Веднъж на шега заплаших да го издам на директора Лориъл, от когото всички се страхуваха, а Макбет отвърна, че нямало да му съобщя новина. Защото ходел именно в неговата стая. — Дъф дръпна силно от цигарата.

— Да не би… директорът да…

— Блудствал с него, откакто Макбет се помнеше. Не можех да повярвам на ушите си. Лориъл беше правил с него неща, каквито… о, и през ум не би ти минало, че някой е способен да причини това на друг; нормален човек не би допуснал, че подобни действия доставят удоволствие на някого. Един-единствен път Макбет се възпротивил, Лориъл го пребил почти до смърт и го държал заключен две седмици в така наречената изправителна стая в мазето — по нищо не се отличаваше от затворническа килия. От възмущение се разплаках. Защото знаех, че всяка дума е истина. Макбет никога не лъже. Предложих да му помогна да убием Лориъл. Макбет прие.

— Планирали сте как да убиете човек?

— Не. — Дъф й подаде цигарата. — Не сме планирали. Просто го убихме.

— Какво…

— Следващия четвъртък се прокраднахме до стаята му. През вратата се чуваше как хърка. Вмъкнахме се. Вътре Макбет се ориентираше и със завързани очи. Аз застанах да пазя до вратата, а той отиде до леглото и замахна с кинжала. Доста се забави обаче. След като очите ми свикнаха с мрака, видях, че той стои до леглото, вцепенен като статуя. После се сви и се върна при мен. Заеквайки, прошепна, че не можел да го направи. Издърпах кинжала от ръката му, отидох до леглото и забих острието право в хъркащата уста. Лориъл потръпна веднъж, после просто спря да хърка. Не тече много кръв. С Макбет се изнизахме.

— Божичко. — Кейтнес лежеше, свита на кравай. — После какво стана?

— Нищо особено. Сред заподозрените бяхме двеста питомци на дома. Никой не забеляза, че Макбет започна да заеква повече. Две седмици по-късно той избяга, но не свързаха бягството му с убийството, защото бягствата от дома бяха обичайна практика.

— И след десет години с Макбет сте се срещнали пак?

— Няколко пъти го засякох до Централната гара. Исках да поговоря с него, да му помогна, но той офейкваше всеки път. Подобно на длъжник от кредитор. След години се засякохме в Полицейската академия. Беше чист и вече не заекваше. Беше станал съвсем друг човек. Човек, с когото ми беше приятно да общувам.

— Защото е бил невинен, добросърдечен, милосърден младеж, върху чиято съвест не е тежало убийство?

— Макбет никога не е смятал неспособността да извършиш хладнокръвно убийство за добродетел, а по-скоро за слабост. По време на целия си стаж в Спецотряда той стреляше само ако някой нападне или него, или някой от хората му.

— А всички тези убийства сега?

— Възлага на други да ги извършат.

— Убийства на жени и деца. Променил се е, Дъф.

— Хората не се променят.

— И ти си се променил.

— Дали?

— Иначе нямаше да си тук. Нямаше да водиш тази битка. Нямаше да говориш така за Макбет. Преди ти беше заклет егоист. Готов да мине през всичко и всички, изпречили се на пътя ти. През колегите ти, през семейството ти. През мен.

— Едно време наистина исках да се променя. Да заприличам на Макбет. Осъзнах, че е невъзможно, и си поставих за цел да го надмина. Да се превърна в човек, способен да вземе желаното от Макбет, дори за мен то да не е толкова важно, колкото за него. Нали по същата причина Хеката е избол окото на онова момче. Знаеш ли кога се влюбих в Мередит?

Кейтнес поклати глава.

— Аз, Макбет, Мередит и нейна приятелка седяхме в едно заведение. Забелязах как я гледа Макбет.

— Кажи, че не е истина, Дъф.

— Съжалявам, но е самата истина.

— Това е ужасно мерзко, Дъф.

— Нали това се опитвам да ти кажа. Твърдиш, че водя тази битка безкористно, но аз не съм сигурен дали е така; дали всъщност не целя да отнема на Макбет нещо, което знам, че той иска.

— Но той не го иска, Дъф. Не му пука за града, за властта, за богатството. Иска само любовта й.

— На Лейди ли?

— Да. Всичко е заради Лейди. Чак сега ли го разбра?

Дъф издуха кръгче към тавана.

— Движещата сила на Макбет е любовта, а моята — завистта и омразата. Там, където той прояви милост, аз убих. А утре ми предстои да устроя засада на някогашния ми най-добър приятел. Милостта и любовта пак ще загубят.

— В момента у теб говорят цинизъм и самопрезрение.

— Хм. — Той изгаси цигарата в пепелника върху нощното шкафче. — Забравяш самосъжалението.

— Да. И самосъжалението.

— Цял живот съм бил арогантен егоист. Недоумявам защо си ме обичала.

— Някои жени си падат по мъже закрилници. Други — по мъже, които се нуждаят от спасителки.

— Амин. — Дъф стана. — Вие не разбирате, че ние, мъжете, не се променяме — нито когато открием любовта, нито когато осъзнаем, че сме смъртни. Никога.

— Някои хора прикриват своята несигурност зад арогантност, но твоята арогантност е фактически твоята същност, Дъф, а тя се проявява в желязната ти самоувереност.

Дъф се усмихна и си обу мокрите панталони.

— Опитай се да поспиш. Утре трябва да сме във форма.

Той си тръгна. Кейтнес стана, дръпна пердето и надникна към улицата. Чуваше се плясък на автомобилни гуми през локви. Виждаха се протрити рекламни табели на закусвалня „Хамбургерите на Джо“, на химическо чистене „Пекин“ и бинго зала „Тандрела“. За миг в забутана уличка проблесна цигара.

След няколко часа щеше да се съмне.

Дотогава Кейтнес нямаше да мигне.