Ю Несбьо
Макбет (33)

Трийсет и трета глава

Хеката завъртя телескопа върху стойката. Предобедната светлина се процеждаше между облаците и към града се спускаха светли снопове.

— Значи Макбет заяви в прав текст, че по време на срещата смята да ме убие?

— Да — потвърди Бонъс.

Хеката погледна през окуляра.

— Охо, я виж ти… Пред „Инвернес“ вече се вие опашка.

Бонъс се озърна.

— Сервитьорите почиват ли днес?

— А, момчетата ли? Ангажирам ги само когато ми трябват. Както правя и с това специално помещение. Притежаваш ли нещо, привързваш се към него. Нещо или някого. Ала ако колата ти е пълна с вехтории и затова върви по-бавно, изхвърляш вехториите, а не колата. Ето това не е схванал Макбет: аз съм колата, не вехториите. Успя ли да се свържеш с него, Стрега?

Високата жена мъж, току-що влязла в помещението, изплува от сенките.

— Да.

— Какво се разбрахте?

— Утре в шест да дойде тук сам.

— Благодаря ти.

Тя пак потъна в сенките.

— Как изобщо смее! — процеди Бонъс.

— Не е въпрос на смелост. Просто не може да се въздържи. Макбет е молец и светлината непреодолимо го тегли. Или по-точно властта.

— И точно като молците ще изгори.

— Може би да. Най-много трябва да го е страх не от мен, а от самия него.

Кейтнес си погледна часовника. Дванайсет на обяд. Вдигна глава към хотелската врата отпред. Никога няма да забрави месинговите цифри, без значение колко дълго ще живее, с колко мъже ще се запознае, ще се обвърже и ще споделя дните и нощите си.

323.

Все още можеше да се откаже. Но дойде дотук. Защо? Дали защото се надяваше пак да види Дъф и нещо да се е променило? Всъщност едно нещо вече се бе променило: Кейтнес разбра, че се справя отлично и без Дъф. Или защото се надяваше зад тази врата да я чака нов шанс, шанс да постъпи правилно и да изкупи бездействието си след срещата в „Естекс“? Беше намерила личния номер на Ангъс и няколко пъти го набра, но той не й вдигаше.

Кейтнес посегна към вратата.

Ами ако избухне, като почука?

Рискува.

Чакаше. Понечи да почука пак, но вратата се отвори. Посрещна я млад мъж.

— Кой си ти? — попита Кейтнес.

— Флинс, синът на Банко. — С него бе говорила снощи по телефона. Той отстъпи встрани. — Заповядайте, госпожо Митбаум.

Хотелската стая си беше съвсем същата. И Малком си беше същият.

Но не и Дъф. Той беше остарял. Не през месеците и годините, изминали, откакто за пръв път я посрещна върху плюшеното хотелско легло, където седеше сега, а за няколкото дни, след като си тръгна от мансардата й.

— Дойде — промълви той.

Кейтнес кимна.

Малком се покашля и си избърса очилата.

— Не изглеждаш изненадана от появата ни, Кейтнес.

— Преди всичко съм изненадана от моята поява тук. Какво става?

— Какво се надяваш да стане, Кейтнес?

— Да детронираме убиеца Макбет.

Ситон свали лоста на желязната врата и я отвори. Макбет влезе и включи осветлението. Луминесцентните лампи премигаха два пъти. После окъпаха със студена синя светлина сандъци за боеприпаси и най-различни огнестрелни оръжия, наредени върху стелажи. На пода в квадратната стая имаше сейф и две наполовина разглобени картечници „Гатлинг“. Макбет отиде до сейфа, завъртя шифъра на ключалка и я отвори. Отвътре извади куфар със зеброва шарка.

— Складът за муниции е единственото помещение с достатъчно дебели стени, където да се осмелим да я съхраняваме — обясни той. — За допълнителна сигурност я държим в сейф.

— Бомба, значи?

— Да. — Макбет приклекна и отвори куфара. — Камуфлирана като куфар със злато. — Вдигна кюлче. — Всъщност са железни, само покритието им е златно. Бомбата обаче, която се намира в тайника… — той повдигна дъното — … е съвсем истинска.

— Тц, тц, тц! — цъкна впечатлен Ситон. — Класическа самоделка.

— Гениално, нали? Заради златото тежестта на куфара не смущава никого. Навремето той щеше да взриви „Инвернес“.

— А, онзи случай ли. И защо после бомбата не е била унищожена?

— Аз дадох идеята да я запазим. — Макбет огледа часовниковия механизъм. — Много изпипана изработка е, пък и я обезвредихме. Казах си, един ден в Спецотряда може да ни потрябва. И ето че й дойде времето… — Дръпна леко метален щифт с големината на кибритена клечка. — Достатъчно е да го изтеглиш и таймерът се включва. Изглежда лесна работа, но ни отне близо четирийсет минути да я обезвредим. Активирам ли я, до детонацията ще останат само двайсет и пет минути и петдесет и пет секунди. На практика, дръпна ли щифта, връщане назад няма.

— В такъв случай трябва доста бързо да преговаряш с Хеката.

— О, няма да се бавя. Ще кажа, че парите са израз на благодарността ми за неговата подкрепа и го чакат още, ако удари едно рамо в кметската надпревара.

— Дали ще се съгласи?

— Нямам представа. Какво значение има? Десет минути по-късно ще е мъртъв. Въпросът е да не заподозре нищо. Знае, че в този град никой не получава нищо даром. Ще го помоля да обмисли предложението ми, ще си погледна часовника, ще се извиня, че имам среща в Управлението — това е самата истина — и ще се омета оттам.

— Извинете… — на вратата се появи Рикардо. — На телефона.

— Предай, че ще се обадя по-късно — отвърна Ситон.

— Не е за теб, а за господин директора.

Макбет усети едва доловимата студена нотка в гласа. Когато слезе в централата на Спецотряда, забеляза как бойците учтиво промърморваха „добър ден“, но гледаха встрани и се преструваха на много заети.

— За мен ли?

— Секретарката ви прехвърли обаждането. Търсел ви кметът.

— Води ме.

Макбет тръгна след ветерана от Спецотряда. Нещо в аристократичното, тясно лице на Рикардо, в лъщящата му черна кожа и величествената грация на походката му навеждаше Макбет на предположението, че Рикардо произлиза от онова прословуто племе от ловци на лъвове… как му беше името? Лоялен и честен, Рикардо беше готов да последва братята си в смъртта, ако се наложи. Мъж, който струва колкото теглото си в злато. В истинско злато.

— Има ли нещо, Рикардо?

— Какво например, сър?

— Днес всички сте се умълчали.

— Малко сме притеснени за Ангъс.

— Чух, че напоследък не бил във форма. Тази професия не е за всеки.

— Днес не дойде на работа. Никой не знае къде е.

— Ще се появи. Вероятно се е нуждаел от кратък отдих, за да си събере мислите. Но те разбирам защо се опасяваш да не е намислил нещо крайно.

— Ако с Ангъс се е случило нещо крайно… — Рикардо спря пред отворената врата; на бюрото лежеше слушалка — не допускам да го е извършил той.

— А кой?

Погледите им се срещнаха. Макбет не видя в очите на Рикардо ни помен от възхищението и радостта, с която бойците му от Спецотряда го посрещаха преди. Рикардо сведе глава.

— Не знам, сър.

Макбет влезе, затвори вратата и вдигна слушалката.

— Да, кмете?

— Представих се за кмета, за да ме свържат. Излъгах — точно като теб. Обеща ми никой да не умира.

Удивително как страхът надделява над арогантността, помисли си Макбет. В гласа на Уолт Кайт не бе останала и следа от второто.

— Нещо не си ме разбрал — отговори Макбет. — Имах предвид, че никой от твоето семейство няма да умре.

— Ти си…

— И така ще си остане, ако продължаваш да изпълняваш нарежданията ми. Зает съм, затова ще приключваме. Има ли друго, Кайт?

В слушалката се чуваше само електрическо пукане.

— Е, добре, изяснихме въпроса. — Макбет затвори.

Погледна снимката, забодена на стената над бюрото.

Спецотрядът в пълен състав в „Зидаря“. Широките усмивки и вдигнатите халби показваха, че са празнували поредната успешна акция. Ето ги Банко, Рикардо, Ангъс… И Макбет. Толкова млад. Толкова глуповато усмихнат. Толкова невеж. И толкова блажено безвластен.

— Това е целият план — завърши Малком. — Освен теб само ние тримата сме посветени в него. Какво решаваш, Кейтнес? С нас ли си?

Седяха близо един до друг в тясната хотелска стая. Кейтнес местеше поглед между тримата мъже.

— Ако кажа, че планът е безумен и няма да участвам, ще ме пуснете ли да си тръгна и да изпея всичко на Макбет?

— Да — отвърна Малком.

— Не е ли наивно?

— Ако имаше намерение да докладваш на Макбет, веднага щеше да кажеш „Идеята е гениална. Бройте ме с вас.“ А после — да ни издадеш. Обръщайки се към теб, поемаме известен риск, но отказваме да повярваме, че добрите хора са свършили; хора, на които им пука и поставят благото на града над своето лично благо.

— И ме мислите за такъв човек?

— Дъф те мисли за такъв човек — поясни Малком. — Той се изразява дори по-силно: сигурен е, че си такава. Превъзхождаш го — така твърди.

Кейтнес погледна Дъф.

— Идеята е гениална. Бройте ме с вас.

Малком и Флинс се разсмяха. Дори в угасналите, посърнали очи на Дъф Кейтнес зърна мимолетен весел проблясък.