Ю Несбьо
Макбет (29)

Двайсет и девета глава

— Добре дошъл на борда. — Капитанът на М/К „Гламис“ поздрави лоцмана, току-що стъпил на капитанския мостик. — Ще ми се днес да пристигнем по разписание. На брега ни очакват.

— Ще се уреди. — Лоцманът се ръкува с капитана и зае мястото си до него в щурманската рубка. — Стига двигателите да работят нормално.

— Не знам да има повреда…

— Един от механиците ви помоли да го откарат с пилотския катер до брега. Трябвало да вземе машинен елемент, нужен на главния механик още при приставането на кея.

— Така ли? — изненада се капитанът. — За пръв път чувам.

— Сигурно е дреболия.

— Кой е този механик?

— Хъч-нещо си. Ето ги. — Лоцманът посочи катера, който бързо се отдалечаваше от кораба.

Капитанът вдигна бинокъла. На кърмата видя шапка с тигрова шарка, а върху гърба на бялата тениска — емблемата на „Esso-Т“.

— Какво те притеснява? — попита лоцманът.

— Никой не напуска борда на моя кораб без мое знание. Особено днес. — Свали микрофона на интеркома и натисна копчето за връзка е камбуза: — Стюард!

— Да, капитане — обади се глас отсреща.

— Изпрати Джонсън с две кафета.

— Идвам, капитане.

— Казах да дойде Джонсън, не ти.

— Получи стомашни спазми, капитане. Оставих го да полежи, докато акостираме.

— Провери дали си е в каютата.

— Слушам.

Капитанът отпусна копчето.

— Три градуса ляво на борд — даде указание лоцманът.

— Слушам — отвърна щурманът.

Комисар Ситон беше предупредил, че най-безопасно е вече осведомените, тоест капитанът и радистът, да останат единствените в течение — да не би по поведението на околните Дъф да се досети, че е разкрит. Ситон и двама от най-добрите му бойци щяха да причакат кораба на пристана, да се качат на борда и да заловят Дъф. Ситон подчерта: по време на акцията иска екипажът да е евакуиран, за да се избегне вероятността да има ранени, ако се стигне до стрелба. В ушите на капитана последното прозвуча по-скоро „като се стигне до стрелба“.

— Капитане! — обади се стюардът по интеркома. — Джонсън спи като младенец в койката си. Да го съ…

— Не! Остави го да спи. Сам ли е в каютата?

— Да, капитане.

— Добре! — Капитанът си погледна часовника.

След час всичко ще приключи, той ще се прибере при жена си и ще почива два-три дни. Само утре му предстои да се яви в корабното дружество по повод доклада на застрахователната компания за подозрително много случаи на една и съща болест сред екипажа, работил в трюма на М/К „Гламис“ през последните три години. Някаква кръвна инфекция.

— Курсът изглежда добър — прецени лоцманът.

— Да се надяваме — промърмори капитанът. — Да се надяваме.

Един и десет. Преди петнайсет минути голяма еленска глава изскочи от часовник на стената и измуча. Ангъс се огледа. Вече съжаляваше за избора на мястото. Макар по това време на деня в „Зидаря“ да киснеха само безработни лентяи и пияници, все пак в този бар обикновено се събираха бойците от Спецотряда и ако някой от Главното управление видеше Ангъс да разговаря с журналиста, новината бързо щеше да стигне до ушите на Макбет. От друга страна, му се струваше по-малко подозрително да го видят в бара на Спецотряда, отколкото в някоя дупка из града.

Но на Ангъс цялата работа не му харесваше. Еленът не му харесваше. Не му харесваше, че журналистът се бави. Досега Ангъс щеше да си е тръгнал сто пъти, ако това не беше последната му възможност.

— Извини ме за закъснението — прозвуча познат характерен глас.

Ангъс вдигна глава. Само тембърът издаваше, че мъжът срещу него, облечен в жълт непромокаем костюм, е Уолт Кайт. Известният радиожурналист упорито отказваше да се появява по телевизията и да го снимат във вестници и светски списания, защото според него външният вид само отвличал вниманието от същественото; словото било алфата и омегата.

— Дъжд, задръствания — оправда се Кайт, докато разкопчаваше якето си. От рядката му коса се стичаше вода.

— Тук винаги вали и винаги има задръствания — отбеляза Ангъс.

— И те редовно ни служат за извинение. — Радиожурналистът седна срещу него. — Всъщност веригата на велосипеда ми се откачи.

— Не съм допускал, че Уолт Кайт лъже.

— Радиожурналистът Кайт никога не лъже — усмихна се накриво Кайт. — Но човекът Кайт не е толкова образцов.

— Сам ли си?

— Винаги. Казвай сега какво спести по телефона.

Ангъс си пое дъх и започна. Не изпитваше и частица от нервността, с която изложи въпроса пред Кейтнес и Ленокс. Вероятно защото зарът вече бе хвърлен; нямаше връщане назад. Използва приблизително същите думи като вчера в „Естекс“. Осведоми Кайт и за срещата с Ленокс и Кейтнес. Каза му всичко. Имената. Подробностите за наказателните акции в клуба на „Норс Райдърс“ и във Файф. Заповедта да изгори бебешкото трупче. Докато разговаряха, Кайт посегна за салфетка от поставката върху масата и взе да си бърше пръстите, почернели от смазочно масло.

— Защо избра мен? — поинтересува се той и си издърпа още една салфетка.

— Защото минаваш за смел журналист с независимо перо.

— Приятно ми е да чуя, че хората мислят така. — Кайт огледа изпитателно Ангъс. — За толкова млад полицай се изразяваш много изискано.

— Следвал съм богословие — сви рамене Ангъс.

— Това обяснява и изказа ти, и причината да се подложиш на такъв риск. Вярваш, че добрите дела ще те вкарат в рая.

— Грешиш, господин Кайт. Не вярвам нито в рая, нито в божественото.

— Говорил ли си с други журналисти — повече или по-малко независими?

Ангъс поклати глава.

— Добре. Защото, ако ще се захващам с този случай, искам да бъда единствен. Затова нито дума на мои колеги. Разбрахме ли се?

Ангъс кимна.

— Как да се свързвам с теб, Ангъс?

— Телефонният ми номер е…

— Без телефони. Дай адрес.

Ангъс го написа върху омазнената салфетка на Кайт.

— Оттук нататък какво следва?

Кайт въздъхна тежко. Като човек със съзнанието, че му предстои трудоемка задача.

— Първо трябва да проверя някои факти. Това е сериозен случай. Не искам да ме хванат в грешка или да ме заподозрат, че обслужвам нечий интерес.

— Интересува ме само истината да излезе наяве и Макбет да бъде спрян.

Явно беше повишил глас, защото Кайт се озърна в полупразното заведение, за да се увери, че никой от малцината посетители не ги е чул.

— В такъв случай значи лъжеш, че не вярваш в божественото.

— Бог не съществува.

— Говоря за божественото в човека, Ангъс.

— Не, говориш за човешкото в човека, Кайт. Да искаш да постъпиш правилно, е също толкова човешко, колкото и да сгрешиш.

Кайт кимна бавно.

— Добре. Все пак от двама ни ти си теологът. И макар да съм склонен да ти повярвам, трябва да проверя фактите. И теб в лично качество. Това се нарича… — стана и закопча якето на непромокаемия си костюм — … независима журналистика.

— Кога очакваш материалът да излезе? — Ангъс си пое въздух и го издиша. — Не вярвам на Ленокс. Ще ме изпее на Макбет.

— Ще работя приоритетно по твоя сигнал. Надявам се за два дни да подготвя репортажа. — Кайт си извади портфейла.

— Благодари, но държа да си платя кафето.

— Както желаеш. — Кайт си прибра портфейла. — Екземпляри като теб се срещат много рядко в този град, нали знаеш?

— На изчезване сме — усмихна се бледо Ангъс.

Проследи с поглед отдалечаващия се журналист. Озърна се в заведението. Не забеляза потенциални шпиони. Всички изглеждаха заети с нещо свое. Два дни. Трябваше да оцелее още два дни.

Ситон не харесваше Капитол. Не харесваше нито широките булеварди, нито величествените стари сгради, където се помещаваха парламентът и други официални учреждения, не харесваше зелените паркове, библиотеките и операта. Не харесваше уличните художници, малките готически църкви и катедралата, претрупана до смехотворност с декоративни орнаменти. Дразнеха го усмихнатите хора, насядали в ресторантите по тротоарите, разкошният национален театър с помпозни постановки, непонятни диалози и властолюбиви крале, които умират в последното действие.

Затова Ситон предпочиташе да си стои така, гърбом към града и с поглед, зареян в морето.

Намираха се в пристанищна канцелария и наблюдаваха приближаващия се М/К „Гламис“.

— Сигурен ли сте, че не искате подкрепление? — попита служител с емблема на капитолската полиция върху униформата.

Преди пристигането на Ситон поспориха докъде се простира юрисдикцията на неговия град, но кметът на Капитол се оказа склонен на компромис, отчасти защото — както сам се изрази — ставало дума за убийство на полицай, извършено в друг град, отчасти защото на борда на плавателните съдове се допускали изключения.

— Благодаря за предложението, но съм напълно сигурен — отговори Ситон.

— Добре, но след като го арестувате и го свалите на сушата, поемаме ние.

— Разбира се. Дотогава дръжте под око парадния трап и кораба.

— Няма да се измъкне, комисар Ситон. — Полицаят от Капитол посочи двете шлюпки с цивилни полиции на петдесетина метра от кея. Преструваха се, че ловят риба, но стояха в готовност да уловят Дъф, ако реши да скочи във водата.

Ситон кимна. Неотдавна самият той предложи помощта си в подобна пристанищна канцелария. Тогава Дъф отхвърли предложението му — глупакът му с глупак. Сега ролите бяха разменени. Дъф щеше да го усети. И то много осезателно. В продължение само на няколко секунди, които щяха да му се сторят безкрайни. Полицаите от Капитол, разбира се, не бяха запознати със заповедта на Макбет: Дъф да не бъде отведен, а да бъде отнесен на сушата — в чувал за трупове.

Корабът даде на заден ход. Водата се разпени и повърхността й побеля. Забълбукаха мехурчета като от шампанско. Ситон зареди картечния си пистолет „Хеклер и Кох“.

— Улафсон? Рикардо? Готови?

Двамата спецбойци кимнаха. Разполагаха със скица на кораба и знаеха къде се намира каютата, където спи Дъф.

Хвърлиха въжета към сушата, едно от носа и едно от кърмата, на брега ги завързаха за швартови „пушки“ и ги стегнаха. Корпусът на кораба леко се опря о кея. Спуснаха парадния трап.

— Сега! — изкомандва Ситон.

Хукнаха към кея и се качиха по трапа. Екипажът ги гледаше изумено. Капитанът явно бе успял да запази всичко в тайна.

На бегом слязоха по железен трап, покрай каютата на щурмана. Продължиха надолу. И още по-надолу. Спряха пред каюта номер 12.

Ситон се ослуша. Чуваше само собственото си дишане и боботенето на корабните двигатели. Рикардо, застанал по-нататък в канижела, държеше под око другите врати — в случай че Дъф се намира в съседна каюта, чуе ги и се опита да избяга.

Ситон включи джобен фенер и кимна на Улафсон. После нахълта в каютата, фенерът се оказа излишен. Вътре беше достатъчно светло. В долната койка, обърнат към стената, завит с одеяло, лежеше мъж. Носеше зелена плетена шапка, която, по думите на капитана, „Джонсън“ не свалял от главата си и винаги я носел ниско нахлупена до големите си очила. Един-единствен път шапката се вдигнала нагоре и тогава капитанът съзрял белега. Ситон извади пистолета, предвиден да бъде поставен в ръката на мъртвия Дъф, и изстреля два куршума в стената зад гърба си. Трясъкът го проглуши за миг и в продължение на няколко секунди той чуваше само пронизително пищене. Спящият се вцепени. Ситон се наведе и прошепна в ухото му:

— Крещяха. Крещяха неистово — музика за моите уши. Ще ти дам възможност и ти да си покрещиш, Дъф. Защото смятам първо да те прострелям в корема. В името на старото ни познанство, арогантен шибаняко.

От койката се носеше остра смрад. Ситон я пое в ноздрите си. Не беше обаче прекрасната миризма на страх, а на… пот. На престояла вкисната мъжка пот. Пот, по-стара от няколкото дни, изминали от изчезването на Дъф.

Мъжът върху койката обърна лице към Ситон.

Не беше Дъф.

— К’во ста’а? — попита непознатият, одеялото се свлече и изпод него се подаде голо до кръста тяло с космати подмишници.

Ситон опря дулото на картечния пистолет в челото му.

— Полиция. Какво правиш тук и къде е Дъф?

— Спя — изсумтя мъжът. — Не виждаш ли? Нямам си идея кой е Дъф.

— Джонсън — уточни Ситон и притисна дулото толкова силно към челото му, че морякът пак отпусна глава на възглавницата.

Разнесе се ново изсумтяване.

— Помощникът на стюарда ли? Ами защо не провериш в камбуза? Или в другите каюти? По време на този рейс спим където има свободно легло. Какво е направил Джонсън? Май нещо сериозно. Абе човек, ако ще ми дупчиш главата, по-добре стреляй.

Ситон свали картечния пистолет.

— Улафсон, вземи Рикардо и претърсете кораба.

Ситон огледа внимателно подпухналото лице на непознатия. Подуши го. Мъжът наистина ли беше толкова безстрашен, или просто отлежалите миризми от телесни течности прикриваха миризмата на страх?

Улафсон продължаваше да стои зад него.

— Претърсете кораба, казах! — изкрещя Ситон.

Чу как ботушите на Улафсон и Рикардо затрополяха в канижела. Разнесе се шум от врати, отхвръкващи със замах.

Ситон се протегна.

— Как се казваш и защо носиш шапката на Джонсън?

— Хъчинсън. Шапката я вземи, ако искаш. Май ти трябва нещо, където да си напъхаш оная работа.

Ситон замахна с пистолета. Бузата на мъжа се разцепи и от раната бликна кръв. Морякът обаче запази каменна физиономия, макар очите му да се наляха със сълзи.

— Отговори — процеди Ситон.

— Събудих се, понеже умирах от студ. Мислех да си облека тениската — бях я оставил върху ей онзи сандък. Но и тениската ми, и кепето ми ги нямаше. Намерих само тази шапка и си я сложих.

Гласът на Хъчинсън трепереше. През сълзите му блестеше омраза. Страх и омраза, омраза и страх — нищо ново под слънцето, помисли си Ситон и избърса кръвта от дулото на пистолета си.

От канижела долетяха гневни гласове. Ситон знаеше какво ще стане. Щяха да претърсят целия кораб, всяко кътче и всяко ъгълче от него, но нямаше да намерят Дъф. Защото той вече беше духнал.